напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Началото на романа


Началото е опасна зона на дискурса, започването на речта е труден акт: това е излизането от мълчанието. В действителност няма причина да се започне по-скоро от тук, отколкото от там... Да започнеш, означава да прекъснеш произволно една безкрайност.
Ролан Барт, "Структурният анализ на разказа"

 

 

"Клиторът на съседката бе дълъг половин метър".

Лукавството, с което излизам от критичната зона, е съизмеримо единствено с извънмерната ми стеснителност. Прикрил съм голотата на първородното си съ-грешаване, смущаващата анархо-сингуларност на проговарянето зад първото изречение на един от първите български романи, "Японецът и Потокът". Но и авторът от своя страна твърди, че това са чужди думи, фрагмент от "плажните записки" на героя му, при това вметнати без връзка и последствия ­ сигнификативна шлюпка, оказала се по случайност вход към симулативните дебри на текста. И за двама ни инфернално известният архи-критик на българската менталност е в правото си да каже: "Ашколсун, кьопоолар! С чужд клитор помен правите, а?". Ще наведем глави ­ какво да раздадем в памет на предезиковата си невинност, ако не чуждото, как да оправдаем произволното разкъсване на безкрайната мълчаливост, ако не с ритуалното или шутовско-безцеремонно коленопреклонение на цитирането?

Но пък "клитор" етимологически възхожда към думи от старогръцки, означаващи "ключ", "заключвам", "залоствам", което ни кара да се усъмним в привидно случайната му поява. Контрабандните намеци за ключове, декодирания и жуисанси не ни ли приканват да се насладим на текста в духа на един вече късен, фриволно разпасан Барт? Към края на романа въпросният клитор-ключ се появява знаменателно префасониран ­ "над задрасканото "половин метър" някой бе добавил ръкописно "колкото носа на д-р Фройд". Това пък какво е сега? Скрито указание, че романът подражава на "случая "Дора", доколкото непрекъснато сменя правилата на своето четене/писане? Метаезиков пас, извеждащ на мисълта, дето текстът се разгръща като непрестанно самозачерква своята вече-станалост и поставя "sous rature" (както би се изразил Жак Фаталиста) своя произход и "смислопораждащи механизми"? Или тази изоморфност е привидна, а романът разчита, че ерудитските утайки на читателя ще запълнят зевовете и подмолите в неговата разсеяна, полусънна протяжност? И дяволът не може да се оправи из романите на Златомир Златанов.

Може би трябва да поясним защо намираме "Японецът и Потокът" за един от първите български романи. Пантагрюелистичната синкретичност на възрожденското четиво, рефлектирала в "Под игото", бива обуздана с изобретяването на Автора в последната четвърт на българския ХIХ век. Оттогава институцията на авторството е мястото, където се осъществява интимизирането на идеологическите наративи, там се дисциплинират непредсказуемите телодвижения на дискурса. Като демонстрира различни техники на авторско самоотстраняване, Златомир Златанов ни държи будни за онзи необуздан романов цъфтеж, който води своя таен живот изпод нормализиращите процедури на Правдоподобието и Разбираемостта.

Иронично заскобявайки субекта на разказа, Златанов взривява традиционната еротика на връзката "автор ­ читател", основана на взаимното любуване, любовно опипване и приласкаване. Читателят е вкаран в една дискурсивна Самсара, където Другият присъства единствено като Следа в булото на квази-референциалната действителност. "Японецът и Потокът" е мрачно-възторжен увод към веселата наука на присъствието-отсъствие, играта на изчезвания, в която Азът оглежда своята не-втъканост в "реалността". Четенето става изживяване на илюзорността, интериоризация на неустойчивостта, екс-центричността и онтологическата непълнота на битието. Книгата открива достъп към онази дълбинна, родена в мъки, трагическа веселост, с която субектът посреща неизбежната женственост на света. Incipit vita nuova, романът успява да прескочи началото си, препращайки ни към тъмните извори на волята за интерпретация и отпор. И ще викнем ний, заедно с онзи инфернален промислител, към всеки, който се опита отново да подхване сополивата традиция на Голямото Споделяне ­ "Сус бе, ченгене! Не ща аз любовни! На ракия ми свири!"

 

1994

 

Златомир Златанов, "Японецът и Потокът", ИК "Христо Ботев", С., 1993

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух