напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Времето на бащите


На пръв поглед "Старецът и вълците" се явява като поредното (след издадената като песнопойка "В началото бе любовта") отлагане на срещата с "истинската" Юлия Кръстева. Като че ли интервюто и романът са все по-предпочитаните жанрови аналози на вещата в любовното изкуство хетера, която трябва да подготви невинния юноша, какъвто се предполага, че е българският читател, за необятната изкусителност на бленуваната невеста, митичното "oeuvre", т.е. тяло, оставащо си винаги "оттатък". Очевидно храносмилателният тракт на една комерсиализирана балканска култура е устроен така, че да възпроизвежда клюкарския глад на снобеещата публика, а не да подсигурява с провизии някакъв строг теоретичен дискурс като този на Кръстева, всъщност. Въпросът е дали "Старецът и вълците" ще се съгласи да играе ролята на стриптизьорка, възбуждаща, без да насища, и дали читателят няма да се окаже дърт развратник, пред когото подобни курвенски номера не минават.

Един позитивистичен ум навярно би видял романа като хуманистично наследство, обявено за разпродажба. Моралистичните послания на "Старецът и вълците" (за малко да напиша "Старецът и морето") вероятно ще вървят на кило, гоблените ­ имитация на късноримски мозайки сигурно ще намерят своите купувачи, а най-търсени се очаква да бъдат лирико-есеистичните "общи места" между фикцията и теоретичната проза на Кръстева. Всъщност да бъде отмъкнат парче по парче от гладните не е лоша съдба за един роман. Любителите на скандала вероятно ще останат до края, за да видят с какво ще си тръгнат икономките на феминистичните стопанства.

Алегорическият арсенал, който Кръстева използва в "Старецът и вълците", е преимуществено мъжки, т.е. верен на традицията, реда, авторитета, доброто възпитание и образование и т.н. Не е трудно да открием повествователните структури, прицелени към разпознаването на истината и отделянето на доброто от злото ­ криминалното разследване, екзорсизмът или освобождаването от чудовищата посредством тяхното изговаряне, наставничеството... "Татко ми бе завещал своя Бог, този на Учителя, под най-логичната форма на безкрайност от езици". Изкуството и словото трябва да овладеят тъмното, несъзнаваното, невидимото, за да му дадат форма, език, лице. Изгарянето на болката в образи. (Контаминация между фраза на Кръстева и стих на Веселин Ханчев.) Романът като терапевтична практика ­ един съюз на любовта и литературата, благословен от отческо-божествения разум.

Що се отнася до литературните традиции, "Старецът и вълците" е много по-близо до френската моралистична проза, отколкото до "черния роман". Разследването става невъзможно, защото самото престъпление се е оказало непредставимо. Загубването на границите между доброто и злото, между закон и беззаконие обезсмисля любимата тема на парижкия интелектуалец ­ трансгресията. Героическото Зло на Батай е отстъпило място на баналното, всепроникващо и неразличимо увълчване, Лотреамон и Селин са излезли в пенсия и ние притваряме очи пред благородната мяра на Тибул и Овидий. Ако ставаше дума за мъж, спокойно бихме определели подобна промяна в ценностната стратегия като "помъдряване". В случая обаче просто няма какво да кажем.

Ако "Старецът и вълците" звучи донякъде консервативно, това е заради тематизирането на проблема за омразата, унификацията, посредствеността или най-общо за заличаването на другостта и различието, които са фундаментът на либерално-хуманистичната културна утопия. Един дефанзивен либерализъм, търсещ спасение в цивилизоваността и добрия вкус. По отношение на писмото (почерка) обаче, Кръстева си е все така "революционна" в опитите си да "семиотизира символическото", т.е. да се докосне до "чувствената основа на езика", до "емоционалната подплата" (плът?!) на думите. Тук е поставен на карта един от ключовите концепти на нейния теоретико-терапевтичен проект ­ възможността да се изговори неизговоримото, да се играе с границата между значещо и незначещо, между бащинския порядък на словото и майчинското безредие на chora-та. Винаги можем да стоварим вината за българския неуспех на романа върху превода и преводача, но в случая важното е, че "Старецът и вълците" отваря и повдига на квадрат един кардинален проблем. Има ли език, който помни, език със свое минало и своя телесност? Не отговорът, а полето, в което се полага този въпрос, трябва да води към размисъл. Решителността, с която Кръстева брани субекта с неговите желания и истории като предмет на изследването, я поставя в редицата на непреклонните защитници на Модерността и модернизма, на които тя е била винаги вярна. Може и да ни се иска снабдяването на езика с преводима памет да става чрез междутекстовостта и в рамките на литературните и дискурсивните практики като цяло, но това вече няма да е Юлия Кръстева.

Всъщност, доколкото чрез Санта Барбара се визира България и комуналният Изток, "Старецът и вълците" би трябвало да ни засяга пряко. Единственото, с което тази книга ми е екзистенциално близка обаче, е носталгията по Бащата. Цяло едно поколение интелектуалци абдикира след "промените" и в днешната ситуация на тотална обезбащеност ние, отрочета с детски души и лица на старци, клечим на пясъка, ослушваме се за Учителя, който никога не идва, и пишем своите рецензии.

(То поне някой да ги четеше, ами...)

Тури му пепел!

 

януари 1994

 

Юлия Кръстева, "Старецът и вълците", пр. Елена Константинова, ИК "Хемус", С., 1993

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух