напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Мъжкарската проза


„Американизацията“ на най-новата българска белетристика е проблем, който като че ли не занимава много-много критиката. От време на време прошумоли нещо като скандал по повод на това, че Чат Пен (Панчо Чатмаков) се опитал да продаде кримката си под англозвучащо име и толкова. Когато се отнася за „истински писатели“ като Виктор Пасков или по-младите Емил Тонев или Алек Попов, „всичко върви“. Важното е да се пише и чете нещо си, да не пресъхва българската литература...

Май не му е сега времето да апелираме към „изконните български традиции“ в прозата, след като в повечето от нас (редеещите четящи) работи постмодерното съмнение в автентизмите, пардон, в самобитностите; след като ключови българщини у класиците се оказват цитати, след като „произведено в България“ обраства с политическа козина, а разни диви старци ни отказват правото да се чувстваме част от света. И ако отварям дума за „буковизацията“ на най-четената нова българска белетристика, то е, защото и тя се опитва да ме затвори в някакво гето.

Няма да говоря за „мъжкарството“ на тази литература, за небръснато-подпухнало-чорапеномиришещият є дъх, от който всяка начинаеща феминистка възбудено би настръхнала. Не ме притеснява и тинята, в която бивам наврян ­ ако тези момчета държат да ровят тъкмо в гадното на живота, не съм аз този, който ще се нервира, тропа и даже проплаква. Онова, което ми пречи да ги следвам не само с поглед, но и с тяло, е тоталният негативизъм на опита, което е, май, жилавото въже, привързващо ги тъкмо към най-българското в българската литература. Става дума за невъзможността онова, което ти се случва, да е друго, освен лошо. За това, че красотата или каквото и да е там се преживява от героя на Емил Тонев („Старият дакел“) като повръщане, а „себенамирането“ ­ като стрелба по другите (буквално) и по себе си (имплицитно). Българският Bildungsroman е неизменно историята на едно скапване ­ вж. „Тютюн“ или „Германия, мръсна приказка“. Работа на благообразната критика е да рационализира това скапване като „обвинение“ към някаква действителност ­ тоталитарна, посттоталитарна, българска.

В родния си контекст прозата на Буковски очевидно работи в режим на противопоставяне с някакви лъскавини, охолства, буржоазни случености. Буковизираната българска белетристика се сдвоява с дискурса на „Нощен труд“, придърпвайки ни под себе си в безалтернативността на една всепроникваща тукашност. Приковани между боклукчийски кофи и разкопчани дюкяни ­ така биваме прочетени от тази литература.

Въпросът не е толкова в декорите и аксесоарите. Зад грубоватата си повърхност тези текстове свенливо прикриват несложен морален казус ­ да устоиш, като преодолееш злото в себе си ­ вж. например „Одраното куче“ на Христо Запрянов. Тази екзистенциалистко-хемингуеевска отхрана до голяма степен съставлява етическия вътък на едно поколение, към който е некрасиво да се отнасяме иронически. Притеснява ме буквалистката изчистеност на тази проза, липсата на разклонения и канали, на излази и входове, на веселост, на обърнатост към множество от най-добри възможни светове. Желанието да се обхване Живота ­ за сметка на животите. Най-сетне ­ надменното отношение към поезията, която скрито присъства в този дискурс като „женственото“, „измисленото“, „ученото“. Макар че тъкмо в младата българска поезия може да се открие обратното на всичко това, което не харесвам в литературата, за която говорих досега.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух