напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Рецензия, писана на два пъти


Вчера този текст започваше така:

 

Смешен плач

 

Плачете за България, столицата на разврата, идеологическата кочина, в която достолепни български писатели мътят яйцето на националната идея; плачете родолюбци, за удобната идеология, даваща ви хляб, и нож, и сирене, за перспективата на жабата, клекнала пред монументите на миналото: плачете! Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!

Кълнете онези, които се опитват да ви кажат, че миналото не е в едната история, а в сблъсъка на интерпретации, извърнете се и плюйте, когато ви рекат, че образът на станалото не е даден веднъж завинаги, а е предмет на избор, който трябва да бъде правен отново и отново. Хвъргайте кал и камъни връз книгата на Инна Пелева, задето се е опитала да извади на показ направеността (текстуалността) на идеологическия разказ за Българското. Тежко на таз страна, в която не друг, а една жена първа се захваща с Ницшевата wirkliche Historie, сиреч генеалогическа критика на монументалната история...

 

Днес вече не мога да завърша рецензията си по същия начин. Не че и сега не мисля така. Твърде уморен съм обаче, за да развявам "Идеологът на нацията" като литературоведско или културно-политическо знаме. (Снощи гледах "Кралица Марго".) Дума няма, че Инна Пелева локализира "националния идеологически език" в текстовете на Вазов, а това е условието за откриване на достъп и към другите, "неофициални" езици на и за миналото. Отдавна копнеем и говорим за "плътната текстуалност", в която се сговарят голямото и малкото. Крайно плодотворна ми се струва идеята, че Априлското въстание и патетичната героика на Възраждането като цяло е в пряка връзка не с "тежкото положение на народа" по време на робството, а с начина, по който този народ чете и се идентифицира с високите и недотам високи текстове на западната култура. Харесва ми свръх-семиотизирането на незначителното и случайното и са ми безкрайно симпатични моментите, в които Пелева фриволно му се отдава докрай ­ "кабалистиката" с датите и годините, Бенковски, сюжетиран по Борхес и т.н. Днешната ми меланхолия ме кара обаче да долавям, да ми се струва, че долавям зад рационалистичния уют на интерпретацията някаква стаена боязън от празното, от нищото, което текстуализацията много успешно и винаги не докрай успешно успява да прикрие.

Грийнблат, черният принц на New Historicism-а, започва една от книгите си така: "В началото бе желанието да разговарям с мъртвите". Ако националната идеология е езикът, на който мъртвите ни заклинат, шепнат, мъмрят и окуражават, то новоисторическите подходи разбулват изкуствеността и манипулативността на този език, поставяйки под съмнение самото съществувание на мъртвите. Ужасната възможност за една празна история е източникът на дълбинното безпокойство, заглушавано с процедурите на семиотичния анализ, генеалогията, интертекстуализма и прочие. Защото без грамофонната фуния на идеологемата отговорността за говоренето с мъртвите става лична и поименна. Със страшна сила тежи такова знание в една култура без друго трансличностно предание, освен национално-идеологическото. (Затова и българска "Кралица Марго" няма да има.) Дали това бреме ще бъде по силите на мързеливия, разглезен, ироничен и отчайващо сегашен интелектуалец? Инна Пелева успява, но докога и докъде? И колцина са като нея?

Навярно си мислите, че най-сетне съм изоставил маските и ви говоря направо. Друг път! Просто се самостилизирам в речта на скептичен, непохватен селянин (чопля тиквени семки в момента), чувствителен селянин, както ще каже Julia Kristeva в своето писмо до българите.

 

май 1995

 

Инна Пелева, "Идеологът на нацията. Думи за Вазов", Пловдивско университетско издателство, 1994.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух