напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Четене с подчертаване


Този път няма да се занимаваме с книги. Много по-интересен ни е един текст, който радикално пита какво да правим с тях. "Канони и социални идентичности" на Галин Тиханов формулира питане, в което зад академичната дисциплинираност се долавя екзистенциалната тревога, умело прикривана у мнозина от нас: на кого говори литераторът и защо. Уверен съм, че единствено артикулирането на подобни питания може да помести литературознанието в света, който неизвестно защо наричаме "ежедневен".

"Канони и социални идентичности" формулира целта си като поставяне (а не решаване) на въпроса за "мястото на литературознанието в гражданското общество и социалната идентичност на онези, които участват в неговото произвеждане". Проблемът обаче не е само в питането, а и в референциалната рамка, в която то придобива смисъл. Именно тази рамка подлежи на безкрайно уточняване и това уточняване (включващо приемането на различията) е условието някак си да се разбираме помежду си. Затова и предлагам следващите "размишляващи подчертавания", които някои ще поискат да изтълкуват като заяждане с извадени от контекста им цитати.

"Гражданското общество у нас е в процес на формиране, все още не са физиономично очертани различните социални групи, стремящи се към представителство. Оттук и неяснотата кой и какво трябва да прави с канона".

Идеята, че изучаването и преподаването на литературата трябва да се ангажира с политиката на представителство, разпознаваме като "американска", либерална и в определен смисъл "лява", доколкото се противопоставя на "дясното" разбиране, че литературознанието опазва и възпроизвежда универсални, всеобщи ценности. Г. Тиханов приема, че обсъждането на канона има смисъл единствено в общество с ясни политики на представителство, което предполага относително стабилни социални идентичности. Въпросът е ще стане ли някога българското общество такова, т.е. ще се модернизира ли то в един "европейски" вид и трябва ли литературознанието да изчаква резултата на един процес, чийто успешен завършек, като се има предвид историята на модернизиращата се периферия, е твърде съмнителен.

"Не съществуват други начини за промяната на канона, освен чрез конкурирането му от друг канон".

Разглеждането на канона като динамично равновесие на представите за класичност и представителност на различните общностни групи се основава на модела на парламента. (Подобно тълкуване изглежда непочтено от моя страна, защото "парламент" е пейоративно оцветена дума за живеещия в България. Тези конотации обаче говорят много за предпочитанията на обществото ни към корпоративността и "националните интереси", за сметка на "лигавата" представителна демокрация.) Освен да бъде разрушаван или допълван обаче, канонът може да се проблематизира и по други начини; например да бъде генеалогизиран, което означава да се извади наяве дискурсивната му направа, формиращите го институционални езикови игри. Разбира се, остава въпросът кому е нужно това, на който аз, при липсата на ясни социални идентичности, отговарям: на мен.

"Ако все пак се съгласим, че литературата (...) трябва да играе само служебната роля на изразител на определени интереси в обществото, то тогава следва да поставим логично произтичащия въпрос: по какъв начин работещите у нас за създаването на успоредни канони са закрепени за някакви ясно формулирани обществени интереси?"

Зад всяко теоретично построение стои определена литература и определено разбиране за това що е литература и Галин Тиханов дава ясни индикации, че приема един подобен историзъм. Изложението му обаче сякаш се опитва да не види, че в българските културни полета работят и други представи за литературното, които са достатъчно мощни (не "верни", а именно "мощни"), за да отменят някои от теоретическите импликации на текста му. Как ще се сработи разбирането за културата като поле на представителство с възгледите за универсалността или "хуманизма" на литературата, или с упованието в чудната є способност "да изразява националния дух"? Други ще видят литературата като опитване на границите и безкрайното, игра с неясни залози, в която се бонифицира единичността на иновацията, а не повторяемостта на усреднената реч. Затова и литературоведското занимание може и да не бъде обърнато към определени "социални идентичности", а към формирани по различен начин частни субекти; в някакъв смисъл неговото поле не е ясно разграфена карта на обществените интереси, а хетерогенна смес от желания, фиксации, приумици, романтики и носталгии.

"Постмодернизмът на Запад дойде като продукт на една дълго развивала се демокрация. (...) Но онова, което на Запад беше следствие на демокрацията, у нас беше разтълкувано като неин родилен белег".

Смятам че "постмодернизмът", ако подобно понятие има право на съществуване, не е епоха, а по-скоро особен дискурсивен режим, сполитащ всички епохи. Не виждам защо "трудността на избора" да е възможна само в едно охолно откъм блага и политическа стабилност общество.

"Мисля, че доброволното пропиляване на шанса да се говори сериозно за нещата, които се случват, не е най-добрият маниер, който може да се установи у нас".

Аз пък намирам, че "сериозността" е по-скоро фигура на авторитета, отколкото някакво иманентно качество на дискурса. Сериозността предполага мълчаливо приемане на някакви дискурсивни условия, които са и определени властови конфигурации. Не че искаме или бихме могли да се освободим от дисперсиралите властови структури, но си струва да проиграваме вътрешните им ограничения. Разбира се, това не е единственото възможно говорене и не бива да бъде такова, но то има равни права на съществуване редом с останалите.

 

ноември 1995

 

Галин Тиханов, "Канони и социални идентичности", в. "Култура", 1995/бр. 38. Текстът е четен като открита лекция при откриването на учебната година на Департамента по нова българистика към НБУ на 11.09.1995 г. в Столична библиотека.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух