напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Иде ли неоконсерватизмът?


Първата книга на Галин Тиханов не крие своята "несвоевременност". Още с отказа си от манифестност, с нежеланието да се обвърже с отчетливо "модерен" за традицията на българските занимания с литература метод, със скромното предлагане на разнородни текстове, писани в течение на 8 години, тя упорито отбягва "програмността" и "проектността", задоволявайки се да бъде просто израз на "личната духовна биография" на автора си. Дали тази є "старомодност" е симптом на задаващата се консервативна контрареформация (едно само по себе си модернистко тълкуване)? Или изобщо е некоректно обсъждането є в категориите на "проекта", това езиково изобретение или изобретяване на модерността? Така или иначе, "Тълкувания" видимо се откроява на фона на книги като "Психоанализа и литература" на Милена Кирова, "Литературната институция" на Валери Стефанов, "Символни полета в българската литература" на Владимир Атанасов, които заедно с текстовете, лекциите и семинарите на Александър Кьосев и Димитър Камбуров оформят крехката, оплитащо-разплитаща се тъкан на литературоведския модернизъм на 90-те. "Модернизъм" тук означава съзнателното усилие по отварянето на нови дискурсивни полета, породено от усета за разпадането на общата референциална база, удържаща монолитната идентичност на литературоведа и литературоведството. Големият проблем, останал до голяма степен нерефлектиран, е проницаемостта между обособилите се нови полета, от една страна, и между тях и "социалната реалност", от друга. (Не е случайно, че контурите на тази задаваща се драма бяха нахвърляни именно от Галин Тиханов в "Канони и социални идентичности", в. "Култура", 1995/бр.38.)

Основополагащо за "Тълкувания" е тъкмо новопоместването в рамките на традицията. Връщането към континуалността и "приемствеността" е съпроводено с косвена рефлексия върху смисъла на този "консерватизъм" ­ рефлексия, изразяваща се в детайлното обсъждане и внимателно преформулиране (в съответствие с новия социален опит) на понятия като "традиция", "памет", "жанр", "класичност"... Те са призовани да говорят за различните равнища на самосъзнание, чрез които литературата изгражда своята културна протяжност. Традицията при Г. Тиханов е видяна като съзнание за Другото, като памет за било`то; в този смисъл припомнянето като възвръщане-оттласкване е точката, в която се ражда иновативният текст или метатекст. Литературното и културно самосъзнание се явява интимният проблемен кръг на "Тълкувания" ­ в тази светлина се гради типологията на културните общности ("Мисъл", "Стрелец", "Хиперион"), изследва се отношението на Димов към повествователните традиции на българската проза, помни се Цветан Стоянов и т.н. Разбира се, вътрешната кохерентност на всички тези "съзнания" е винаги подвъпросна, но именно те сякаш задават изследователското равнище, позволяващо "единството на литературно-историческото познание в различните му форми" ­ хуманитарният идеал, към който предговорът указва.

Успокояващо въздейства и езикът на Галин Тиханов ­ лек, изчистен от терминологични идиосинкразии и жаргонизми, език, връщащ ни към слога на Боян Пенев и Константин Гълъбов, към делнично-спокойното боравене с високата немска понятийност. Пример за ненатрапчивата концептуалност на този език можем да видим още в подзаглавието на книгата ­ "текстове върху българската литература след Възраждането". Това лесно приключване с Възраждането, при което "отсам", в модерното се оказват Ботев, Вазов и Захари, подсказва да търсим друг тип конципиране на времето ­ за да открием едно ново ангажиране с модерността като епоха на културното "самосъзнание", което едновременно обособява литературата и я полага в една общностно съпреживявана цялост. Модерното е в пародийно-трансформативното отношение на "Чичовци" към повествователните стратегии на възрожденската проза, в свободното боравене с епическия модел и императивите на "народната книжнина" в "Записките"... С други думи, модерността ни започва там, където се появява интуицията за свързаност, за обърнатост към другото съзнание за света в рамките на една органична културна традиция.

Много камъни могат да се хвърлят върху бляна по континуалност, който пронизва "Тълкувания"-та на Галин Тиханов. Би било несправедливо да не забележим обаче, че "единството" тук не е телеологически предзададено, а се постига в непрестанната работа върху празнините, зевовете и разминаванията в корпуса на българската литература. Интелектуалното "посредничество", осигуряващо "чуваемостта" между текстовете и времената, е политическият ангажимент на тази книга. А когато тази интелектуална позиция е и екзистенциално обживяна (за което свидетелства "странното" про-Буберианско есе "Диалог за вярата. Опит върху разказ на Йовков"), генеалозите мълчат и размишляват.

 

Галин Тиханов, "Тълкувания. Текстове върху българската литература след Възраждането", УИ "Св. Климент Охридски", Съюз на филолозите българисти, С., 1994.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух