напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Литературата като политически театър


Бих искал да мога да се ползвам от високия смисъл на думата "политическо", изгубен или отказан ни, който помни представата за политиката като изкуство на публичното управление, като граждански игри в полето на една откритост, която не признава авторитета на скритото в някаква метафизична "вътрешност" Знание. Нуждая се от едно понятие за политиката, което да събере театралната публичност на агората с Ницшеанската генеалогия на истината. Тогава бих казал, че "Литературната институция" е първата българска книга, проиграваща политичността на литературата ни. Книгата, която не просто тематизира литературните политики, а се държи политически във формата и стилистиката си.

Тъй като обаче това разбиране за политическото се споделя от малцина (вж. текста на Йордан Ефтимов "На едро" в Л.В. 1996/бр.1), налагат се разяснения. Политическото е другото на домашното, на патерналистката идилия, на потъналостта в някаква пред-субектна интимна сраснатост с истината. Именно радикалното проблематизиране на всяка "овътрешненост" е базисната стратегия в книгата на Валери Стефанов. Стремежът към театрализиране на "скритостите" определя и теоретическите є филиации. Най-важен е, разбира се, Фуко, чийто генеалогически проект бива следван в разобличаването на телеологизма, персонализма и есенциализма ­ трите най-важни съкровености на традиционния литературоведски дискурс. Телеологизмът като вътрешен принцип на литературното развитие, персонализмът, полагащ Автора като абсолютно място на произход, есенциалисткото разбиране за Смисъла като сакрално съдържимо на текста. Архи-топосите на институционалното говорене за литературата ­ Историята, Авторът, Творбата, Езикът, Жанрът и прочие, биват овъншнени, "политизирани", ситуирани в полето на дискурсивния обмен, който не познава "съкровености" и "абсолюти". В някакъв смисъл Валери Стефанов връща литературата обратно на тържището, откъдето са я извели автономизиращите стратегии на кръга "Мисъл". "Икономическата" метафорика изважда наяве цялата мрежа от "употреби", чрез които литературата пребивава в социалното пространство. "Литературната институция" е пазарът на "потребителните стойности", агонално-карнавалното тържище, където артефактът се превръща от "вещ-за-себе си" във "вещ-за-другите", лишена от "свойства" и есенциална идентичност.

В този смисъл идентичностите в литературното поле стават ситуационни, подчинени на специфичните езикови игри, в които се случват. Изследването вече следи не "бавното разгъване на скритото в произхода значение" (Фуко), а моделирането на идентичностите в безкрайния театър на волите за знание, за власт да интерпретираш. Тази арена на присвояване и отнемане, на отхвърляния и разпознавания е полето на литературната институция ­ тук институцията не е консервативен, уседнал апарат за възпроизводство на социалност, а сцена на несвършващи борби. Несвършващи, защото не резултатът е важен, а самата борба, динамиката на противопоставянията, чрез които се конституират субекти и идентичности, чрез които се скрепяват реалности. Ако има някакво канализиране и целеполагане в това бойно поле, то е по посока на една по лиотаровски мислена прагматика на Разказа, който трябва да работи за "ценностното регулиране на общностния свят". По този начин се разкрива изработеността на онази "архи-есенциалност", която като "национален дух"или "народна съдба" се опитва да ни се представи за скритото същностно означаемо на всеки литературен текст.

Самите текстове на Валери Стефанов чрез серия от олицетворителни и метафоризиращи техники проиграват дискурсивния обмен, пресъздавайки го като театрално действо. Книгата отказва да репрезентира "истината", като вместо това ни въвлича в един спектакъл, чиито истини са вътре в действието, в процедурите и противопоставянията и не могат да бъдат извлечени от тях и поднесени като "знание". Книгата е стратегически ориентирана и стилистически изработена като съпротива срещу репресивния потенциал на "готовото", метафизично притежавано знание. Тя изважда смисъла от привилегированата му, трансцендентна спрямо историята, ситуацията и играта положеност, и го помества в интерсубективното пространство на отношенията в дискурсивния театър. (Тази й "феноменологичност" свързва "Литературната институция" с предишните книги на автора, в които доминираше "опространствяването" на смисъла.) И с това ни поставя в една по нов начин промислена политическа позиция. Нова, а може би стара, но забравена ситуация. Защото именно за да извади българите от извечната им селска неутралност към властта и публичното, от топлата одомашненост на нерефлексивното съзнание, Софроний превежда "Θεατρον πολιτικον" ­ за да ги вкара в едно "Гражданское позорище".

 

Валери Стефанов, "Литературната институция", ИК "Анубис", С., 1995

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух