напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Типологическите лекоти на битието


В последните десетина години сравнителното ни литературознание имаше сериозните шансове да стане "веселата наука" на филологическите катедри. Основополагащият за съвременния облик на тази дисциплина труд на Боян Ничев "Основи на сравнителното литературознание" зададе поле, позволяващо излизане от вече произведения канон на литературноисторическите занимания. Сега изглежда очевиден тогавашният стремеж да се избяга от контрола на институцията "литературна история" в неустановената територия на междулитературния пренос, разглеждан в парадигмите на рецепцията и типологията. Компаративистките модели си позволяват свободата да градят абстрактни мрежи от корелации, отварящи националната литература към балкански или европейски контексти. Потенциалният радикализъм на начинанието обаче се оказва сякаш предотвратен от базисната теза на Боян Ничев за изоморфността между националния и междулитературния литературен процес. Вследствие на този методологически принцип в редица случаи сравнителното литературознание започва да приютява общи места и клишета от националните литературни истории. Самото понятие "типология" е фундирано в есенциалистката представа за универсалния модел на литературно развитие, спрямо който се отчитат приликите и разликите в изследваната конкретика. Сравнявани, съпоставяни и типологизирани биват готови конструкти, произведени в литературноисторическите работилници ­ неща като "реализъм", "художественост" и т.н. Така вместо да бъдат проблематизирани, "готовите истини" често стават референциална база на компаративистиката.

Книгата на Албена Бакрачева "Близост в различията. Особености на реалистичното повествование в английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика" заслужава да се разглежда именно в контекста на възможностите и потенциалната кризисност на това сравнително литературознание. В програмното си въведение авторката заявява, че "сравнителният подход открива комуникативния потенциал на една литература доколкото, поставяйки я извън пределите на изолираното разглеждане, съзира особеностите є в плана на съизмеримостта, в мащаба на възможностите за междулитературно общуване". "Естествеността" на подобно изказване предполага, че неща като "диалог" и "отвореност към света" са станали подразбиращи се от само себе си ценности. Не бихме сбъркали, ако кажем, че модерното ни сравнително литературознание възникна, предчувствайки и изпреварвайки хуманитарния идеал за обмена между културите. За съжаление растящата ксенофобия и изолационизъм на обществото ни по един брутален начин проблематизират подобна очевидност.

Книгата на Албена Бакрачева можем да отнесем към видимото раздвижване сред българските англицисти, насочено към внимателното типологическо и рецепционистко изследване на отношенията между английски, американски и български литератури. Началото поставя Владимир Филипов с хабилитационния си труд "Проникване на английската и американската книжнина в България през Възраждането" (1986), а плодовете на ентусиазма се виждат в работите на Татяна Стойчева ("Джонатан Уайлд" от Хенри Филдинг и "Хаджи Ничо" от Любен Каравелов и тяхното място в българската литература", 1988) и изследванията на Владимир Трендафилов върху рецепцията на викторианската литература в България. Албена Бакрачева обаче проявява по-силна привързаност към типологическото, отколкото към рецептивисткото "крило" на компаративистиката. Това вероятно се обуславя и от естеството на предмета, с който се занимава, доколкото рецепция на английския просвещенски роман у нас няма как да има чак докъм 80-те години на нашия век, когато се появяват някои от големите романи на Английското просвещение. Така, тръгвайки от единствения "случай на контакт", "Викарият от Уейкфилд" на Уйлям Голдсмит (преведен през 1907 г.), авторката провежда своята стратегия за търсене на "диалогичния потенциал", т. е. скритото подобие/различие между просвещенския роман и българската белетристика от последните две десетилетия на ХIХ век. Изводът, направен на базата на сложна мрежа от корелации, е, че ако генезисът на просвещенския роман изразява момента на преход към реалистично, основаващо се на достоверността, повествование, то в българската литература тази функция се изпълнява от разказа и повестта в творчеството на Вазов, Влайков и Михалаки Георгиев. (Би било коректно да се спомене, че тази идея вече битува в българската литературна наука, и то въведена там от определени хора.)

Особено ценна за българския читател е първата глава на книгата, "Основи и основания на английския просвещенски роман у Филдинг и Голдсмит", която достатъчно прецизно разглежда социокултурния, литературен и философски контекст на Английското просвещение с оглед генезиса на романовия жанр. Можем само да съжаляваме, че подобно прецизно историзиране липсва по отношение на българския материал, използван в изследването. Бакрачева търси "близостта в различията" с методологията на англосаксонската наратология и рецептивистиката на Изер, което оставя впечатлението за известен "формализъм" на подхода. Третата глава, последна и най-важна с оглед разкриването на "диалогичния потенциал" на българската литература, се занимава единствено с "повествователните особености в плана на типологията", което на практика означава съпоставяне на първоличното или третолично повествование в двете литератури, на ролята на разказвача или имплицитния читател в изказа и т.н. Несъгласията ни идват от там, че когато авторката съпоставя стилово-композиционните особености и функциите на авторските характеристики при Вазов и Голдсмит например, тя работи с твърде усреднени представи за това какви са "нуждите на тогавашния български читател" и какво начало поставя белетристиката на Вазов в българската литература. Оголването на историческата наслоеност около понятия и похвати води до занемаряването на прагматическите аспекти на "близостите" и "различията". "Функционалността" бива ситуирана в един твърде опростен и разпознаваем контекст. Не можем да приемем например, че "стремежът към достоверност" в английския роман от ХVIII век и в българските разказ и повест от последните две десетилетия на миналия век означава едно и също. Самата Бакрачева говори за това, как "достоверността" на Филдинг и Голдсмит се оказва обвързана с един специфичен тип религиозна картина на света, в която пуританството съвместява стоицизма на класическата култура. Достоверността във "Викарият от Уейкфилд" се удържа от морална типология, чиято субстанция е "човешката природа" и която кореспондира с практиките на контрол върху себе си, обосновани от фундаменталната за Английското просвещение категория "благоразумие". За българската литература от края на ХIХ век светът не е разумна творба на Провидението, с която човекът трябва да хармонизира поведението си чрез благоразумно ръководене на себе си, а серия от романтически напрегнати антиномии: "минало ­ сегашно", "идеал ­ действителност" и т.н, където човешкото се изживява патетически, а не "стоически" и именно като такова бива оценностявано. Онова, което прави всякакви прилики повърхностни, е обстоятелството, че просвещенският роман се съпоставя с едни постромантически дискурсивни продукти. И ако има все пак някаква типологическа прилика, тя е неразработена в книгата на Албена Бакрачева, където се цитира дефиницията на Филдинг за романа като "комически епос в проза", без да се продължи тази интуиция и върху българския материал. А българското "реалистическо повествование", освен като апликация на изобразителните методи на различните "натуралистически школи", може да се разгледа и като пародийно-комическо травестиране на високото алегорическо слово на Възраждането. Аналогията в пародирането на епическите образци, било то класически или романтически, навярно би била видяна, ако изследователката бе потърсила българските аналози на романа в "Чичовци" и "Бай Ганю", а не във Влайков и Михалаки Георгиев.

Всъщност централният проблем на тази книга е, че тя някак си блокира позитивното обговаряне, каквото несъмнено заслужава. Това не е нейна слабост, а, опасявам се, на модерната компаративистика изобщо. Липсва езикът, на който може да се изрази нещо повече от неангажиращо одобрение. По един или друг начин тази дисциплина трябва да се сдобие със свод от свои правила и равнище на компетентност, правещи нейното говорене смислено за другите. Защото липсата на легитимиращи и санкциониращи инстанции изключва полето на компаративистиката тъкмо от "диалога", който тя полага като свой предмет.

Позволяваме си с известен просвещенски дидактизъм да кажем, че ако сравнителното литературознание иска да обоснове и удържи свое проблемно поле, ще трябва теоретически да експлицира основанията на съпротивата си срещу нормализиращите процедури на литературната история, а не да разчита на общопонятността на концептите, с които оперира. Бедата не е в бягството от историческия модел, а в загърбването му, което води до завръщането на историзма под формата на интерпретативна рутинност, за да не кажем критически предразсъдъци, в мисленето за развоя на една национална литература. Историзмът може да бъде плодотворно провокиран единствено теоретически. В този смисъл деконструктивистките, психоаналитични и прочие "антиисторични" интерпретативни модели вероятно биха били от полза. А ако компаративистиката предпочита да избягва теорията, тогава ще трябва да заработи с хетерогенен материал, формирайки едно поле на "плътното описание", което ще бъде не просто "междулитературно", но и "междудисциплинарно". (Пример в тази посока е антропологически ориентираният рецептивизъм на вече споменатия Владимир Трендафилов.) "Близостите" и "различията" биха имали много по-голям смисъл, ако работят в многоизмерни културно-исторически контексти. Така тази "весела компаративистика" ще може да хвърли светлина към традиционната литературна история, спрямо която по някакъв начин се е оттласнала, за да обоснове правото си на съществуване.

 

Албена Бакрачева, "Близост в различията. Особености на реалистичното повествование в английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика", УИ "Св. Климент Охридски", С., 1995.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух