напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Двойно отчужденият субект


Още със заглавието си, "Смисъл и майцеубийство" на Миглена Николчина очертава ясния контур на един промислен проект ­ "Прочит на Виржиния Улф през Юлия Кръстева", както ни се казва на титулната страница. Подобен род книги изкушават към рецензиране, което просто ще преразказва и обсъжда концептуалния им скелет. Точно такова четене обаче неминуемо би провалило интерпретатора, доколкото книгата непрекъснато се отклонява от модела "експликация ­ апликация", който предварително е положила като свой стратегически хоризонт. Подхождането на Николчина и към Кръстева, и към Улф е изтъкано от отклонения и обходни движения, нейният изказ работи с лексикални повторения и мотивни вариации, сливащи границите между теоретичен и поетичен текст ­ всъщност книгата не само дисциплинирано прояснява теоретическите концепти, но и артистично ги проиграва. И това сигурно е единствено възможният подход, когато се говори за онова, което е артикулируемо единствено по косвен, поетически път ­ гибелното и едновременно с това възраждащо дихание на останалата пред езика Майка.

"Смисъл и майцеубийство" е първото за България монографично изследване, поставящо в своя център теоретичните текстове на Юлия Кръстева. Миглена Николчина обаче е чужда на педантичното хронологично преразказване, нейната цел не е да "преведе" на достъпен за българския читател език корпуса на Кръстева, а да го "пресече" и оцелости откъм един специфичен проблемен ъгъл ­ "майцеубийството" като конституиращ субекта акт. Въпросният теоретически разказ е пределно семпъл ­ раждането на субекта за езика неминуемо минава през отделянето/убиването на Майката, през нейното "повръщане" дори; последвалият преход от телесното безсубектно слияние към реда на символичното и социалното обаче се оказва винаги кризисен и потенциално обратим. Пред захвърленото в езика същество винаги стои потенциалната опасност от регресия, от пропадане в меланхолията и ужаса на непреодоляната Майка ­ но и възможността за трансформиране на разрушителните импулси в играта, "полилога", творчеството. Всъщност именно "връщането на Майката", в неговите както убиващи, така и екстатични форми привлича интереса на Миглена Николчина. Кои са продуктивните контексти, в които този интерес към опасната "игра по ръба" може да бъде вграден ­ около това пък се върти интересът, движещ тези редове.

Онова, което откроява "Смисъл и майцеубийство" на фона на българската хуманитаристика от 90-те години е обръщането към субекта, и то към Субекта-в-процес. Миглена Николчина открито заявява желанието си да изследва субекта в хода на неговото формиране, разположено в модифицираната от Кръстева психоаналитическа топика. В някакъв смисъл Кръстева, а след нея и Николчина, прехвърлят амбивалентностите на Фройдовото "То" върху устрашаващата фигура на вечно възвръщащата се Майка. Подсъзнателното се явява ясно родово модулирано ­ то е "майчиното". Съответно трансформиран, но опазен се оказва и патосът на медиацията, на работата над тези неизбродими дълбини. Тази генеалогия на субекта се разполага между хладината на припознатия символически Баща и неконтролираните ерупции на низвергнатата Майка. Именно тук някъде трябва да търсим онова, което отличава книгата на Николчина от другите представители на стремително развиващата се българска психоанализа от 90-те ­ усложненият, "поетичен", културно натоварен език за описване на "ставането" на субекта, открояващ се на фона на бързото и лесно спекулиране с фройдистки класификатори като "нарцисизъм" и "инфантилна регресия", "едипова фаза" и "предедипова фаза". В третата глава от първата част на "Смисъл и майцеубийство" се говори именно за трудното ставане на субекта, за освобождаващия потенциал на "играещия Аз" (je de jeu) и съответно за Художника като парадигматичната фигура, в която се разпознава този Аз. И, разбира се, за словото като поле на медиацията, на откъсването на Аза от гибелната прегръдка на майчиното ­ но и на възможността диханието на бездната да бъде трансформирано в сияйността на поетическото.

Това е ключовият момент в книгата на Миглена Николчина ­ в трудната история на играещия Аз се събират и взаимно осветляват патологично и креативно, проблематиката на субекта с проблематиката на литературата. Това става благодарение на това, че именно навлизането в езика, адаптирането към символическия порядък е полето, в което се ражда субектът. Теорията на Кръстева, и в това Николчина плътно я следва, не полага като утопия нито предезиковото, предсубектно състояние на неразчлененост, нито безпрекословното подчинение на социалните и културни "бащински" кодове". Утопията е в непрестанното сноване между двете, в "извънпоставеността" (термин на Бахтин, когото Кръстева добре познава), както спрямо езика, така и спрямо предезиковото. Субектът бива двойно отчужден, неговият онтологически статус е този на "чужденеца". В плана на литературното "да бъдеш чужденец" в езика означава неукорененост в един идиом, една наративна позиция, една субектна матрица. "Полилогът" ­ терминът на Кръстева, в който Николчина като че ли най-патетично вярва, означава именно способността за езиково номадство, игра с маски и почерци, със "своето" и "чуждото".

Именно от тази перспектива е разгледана и Виржиния Улф ­ авторът, при който, според Кръстева, може би в най-голяма степен "езикът е като че ли гледан от чужбина... от позицията на едно асимволично, спазматично тяло". Миглена Николчина отделя голямо място в книгата си на една своеобразна "защита" на Улф от феминистките прочити, виждащи в суицидните є обсесии невъзможност да се скъса с "мъжката" литературна традиция и да се приеме "езикът на тялото", на женскостта. Миглена Николчина убедително демаскира прочита на Улф, осъществен от Илейн Шоуолтър като несъзнателно повтарящ конститутивния акт на "майцеубийството", представя го като емблематичен пример за това защо няма "традиция на майките" ­ защото "раждането" в символическото неминуемо минава през ритуалната смърт на Майката. По-важното е обаче усъмняването в самата възможност за "женско писане" като бягство от "мъжкия" символически ред и обръщане към тялото. Подобно съмнение има и при самата Кръстева, но Николчина го усилва и, което е много съществено за българското случване на книгата, застава в силно критична позиция спрямо точно сега набиращото ход и медийна популярност в българските литературни среди "женско писане". Частта от книгата, посветена на Виржиния Улф тематизира женското либидо и женския бунт, отказвайки обаче лесните манифестни решения. В отделна глава пространно се анализира дебатът около Диотима от Платоновия "Пир", което в плана на изследването се мотивира с откриването на "конспект" на "Пира" в един пасаж от "Към фара". Платон обаче е важен за Николчина доколкото позволява поставянето на проблема за женското либидо в множество философски и епистемологични контексти. След проследяването на различните варианти на "женския бунт" при Виржиния Улф ­ компромисно утихващ в едно помирение с "мъжката традиция" чрез фигурите на "андрогинните" Шекспир и Колридж ("Собствена стая") и изпепеляващ, неистов и терористичен в "Три гвинеи", книгата стига до необходимостта към "женското" и "майчинското" да се подходи по косвен, обходен път ­ през смълчаванията и прекъсванията. В последната глава на книгата М. Николчина се занимава с повествователните и синтактични зевове, с мълчанията и преливанията на гласове и идентичности, показвайки ги обаче не като естествен плод на някаква органична, непосредствено-природна "женскост", а като продукт на титанична борба с "властите на ужаса", като опит да се разтовари непосилното бреме на майчината кръв.

Този патос на медиацията, на обработването на тъмно-несъзнателното, от една страна, и "отчужденото" пребиваване в зоната на символичния порядък, езика и културата, от друга, придобива и една любопитна "геополитическа" трансформация. Това е поредният скрит аспект от теорията на Кръстева, който Миглена Николчина експлицира и усилва ­ Родината, България също може да бъде видяна като амбивалентната Майка, чийто хтоничен ужас трябва да бъде опосреден в работата на субекта над границата, отделяща го от смъртта и варварството. Политическите импликации на тази фигурализация са ясни ­ не прилепяне и срастване с родното, не и безостатъчна идентификация с "бащинския" символен ред на Запада, а култура на "чужденците", на бродещите по ръба. Подобно "геополитизиране" на психоаналитическите термини срещаме не за пръв път ­ в България много амбициозно и отново във връзка с Юлия Кръстева го направи Димитър Камбуров в статията си "Четири гео-феминистки сюжета" (сп. "Литературна мисъл", 1993/кн.4), междувременно се чу и гласът на екссъветския културолог Борис Гройс, който обяви, че в Русия няма психоанализа, защото Русия е самото подсъзнателно на Запада.

"Смисъл и майцеубийство" не е традиционна пропедевтична книга. Миглена Николчина е избрала да чете Виржиния Улф не просто "през Юлия Кръстева", но и през призмата на един сложно структуриран опит, едновременно много личен и много национален и източен. Книгата "пресича" безкраен ред от чужди текстове, фокусира мъглявините зад сигнатурите "Кръстева", "Улф", "Фройд", "Платон" и т.н. по такъв начин, че става възможно и обратното четене ­ четенето, разпознаващо един личен избор, една ангажираност едновременно интелектуална и етическа. Изборът на пребиваването на границата, покрай бездната, в неустойчивостта на "чужденеца". Един от малкото продуктивни избори, останали на източния интелектуалец.

 

Миглена Николчина, "Смисъл и майцеубийство. Прочит на Виржиния Улф през Юлия Кръстева", УИ "Св. Климент Охридски", С., 1997

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух