напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Невъзможността на самотата


"Живот с другите" е четвъртата книга на Цветан Тодоров, появяваща се на български. Като многозначителна случайност и възхитителна симетрия можем да отбележим факта, че книгите му се предлагат от държавни издателства, всеки път включени в представителна хуманитаристична поредица: "Поетика на прозата" (1985) в "Размисли" на "Народна култура", "Завладяването на Америка" (1992) в "Идеи" на УИ "Св. Климент Охридски", "На предела" (1994) в едноименната поредица на "Народна култура" и сега "Живот с другите" (1998) в "Теория и история на световната култура и изкуство" на "Наука и изкуство". Така българският Цветан Тодоров се явява обгърнат с институционална аура, твърде симпатична, доколкото книгите му сякаш сговорчиво позволяват да бъдат присъединявани, подреждани-при-други-сходни-им, което пък кореспондира с патоса на диалогичността в трудовете му от последните десетина години.

"Живот с другите", чието подзаглавие е: "опит за обща антропология", започва с теоретичен преглед, който по думите на автора не претендира за историческа изчерпателност, но ползва исторически тематизации, за да подреди философските идеи за човека в две основни групи: а-социални (настояващи върху единичността, изолираността, самодостатъчността на човешкото същество) и социални (признаващи интерсубективността, необходимостта от Другия като конститутивно условие на човешкото битие). Първата група е доста по-широка и исторически протяжна ­ тук са Платон и Аристотел, стоиците, Хегел, Ницше, Фройд, Батай. Втората група представя значително по-нова тенденция в мисленето върху човека и тя според Тодоров започва с Русо ("Опит върху произхода на езиците") и Адам Смит (с "Теория на моралните чувства", а не с "Богатството на народите"). Тодоров не крие привързаността си към тази втора линия, книгата му може да се разгледа като корпус от аргументации, диференциации и амплификации, плътен точно толкова, колкото да даде медийна мощ на едно ясно артикулирано послание: социалността не е въпрос на избор, а конститутивно условие на човешкото съществуване; субстанциалността на човешкото не е вътре в единичния, атомарен, егоистичен индивид, а в интерсубективната връзка; човекът е винаги незавършен и онова, което той преживява като липса, е погледът на Другия, признаването и утвърждаването на съществуването си. "Живот с другите" е не толкова методологическа, колкото педагогическа книга, нейните следствия не са инструментални, а етически; "общата антропология", която тя предлага, не е набор от техники, които можем да приложим някъде, а покана за преформулиране на опита, стоящ в основата на възможните методологически техники.

Първата глава на "Живот с другите" става предмет на оживен дебат, текстовете от който са публикувани в кн.27/1996 на "New Literary History". Психоаналитици, антрополози, историци на философията и политическата мисъл дискутират детайли от теоретико-историческата схематизация на Тодоров, без по същество да оспорват патоса и политическия залог на текста. Възраженията вървят в линията "Ама Хобс (Смит, Русо) освен това е казал и това и това...", като единственият, дръзнал да обвини Тодоров във философско-историческа некомпетентност, е Robert Wokler, преподавател по история на политическите идеи в Университета в Манчестър, който, впрочем справедливо, бива разкатан в приключващия дебата отговор на Тодоров. Много по-интересна е статията на Gary Saul Morson "Мизантропология", където се изразява подозрението, че идеята за човека като социално същество е със силен руски background, както и че същото може да се каже за социалния утопизъм изобщо. Друг опонент припомня, че Тодоров за първи път подхваща темата за диалога и другостта в предговора си към френското издание на "Записки от подземието" (1972), така че руският (източният) теоретичен и екзистенциален контекст, от който Тодоров старателно бяга, доста настойчиво му бива припомнян. (В "Живот с другите" Тодоров цитира много бегло, от немай-къде, Бубер и Бахтин, докато много повече се опира на съвременната обектно ориентирана психоанализа, залагаща не върху изначалните инстинкти на индивида, а върху отношенията, интроецирането на обектите и т.н. ­ пълна подкрепа на възгледите си намира в У.Р.Д. Феърбеърн и неговата мисъл "Желанието не търси удоволствието, а връзката".) При Тодоров обаче не може да се говори за утопизъм, защото фундаменталната нужда от признаване не може да бъде финализирана, тя е ненаситна и безкрайна като нуждата да дишаме ­ "Признаването на нашето същество и потвърждението на нашата стойност са кислородът на съществуването". Никоя от формите, чрез които търсим признаване или се справяме с неговата липса, не работи безотказно; последното изречение на книгата е: "Животът с другите осигурява в най-добрия случай само едно крехко щастие".

Липсата на утопизъм обаче не пречи "Живот с другите" да има ясно политическо послание. То може да бъде формулирано като отказ от етиката на удоволствието като морална легитимация на обществото на потреблението (удоволствието, разбирано като потребяване на вещи, на Другия като вещ, като средство). Тодоров, изглежда, не приема както етиката на масовата консумация, неотчитаща нуждата на човешкото същество не от предмети и зрелища, а от връзка с други хора, така и елитаристките героически естетики от стоически тип, които той определя като форми на високомерието. (Високомерието като начин да избегнем нуждата от признаване чрез другите като интериоризираме признаващата инстанция в самите себе си.) Паралелът, който се натрапва е, разбира се, с Фуко, който с "Надзор и наказание" актуализира в западния хуманитарен дебат идеята за социалната конструираност на Аза посредством именно погледа, надзираващото око на Властта, за да се се обърне в последните си работи към една "високомерна" аскетика, отбягваща погледа на Другия и съсредоточена в "практиките на себе си", чрез които човекът се самоизработва като произведение на изкуството.

"Живот с другите" говори за признанието и търси признание. Ако не друго, намерила го е в в лицето на преводачката Весела Генова, чийто изключително съвестен труд (издирени са българските издания на всички цитирани автори, а нов превод е правен само там, където наистина е нужно) на свой ред заслужава такова.

 

Цветан Тодоров, "Живот с другите", прев. от френски Весела Генова, изд. "Наука и изкуство", С., 1998

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух