напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Вместо край


Това е една приключваща, нескрито носталгична книга.

Тя се опитва да бъде история на копнежностите и само по този начин ­ история на едно литературно десетилетие. Едно от нещата, в които иска да вярва, е, че "тъгите", за които разказва, са били поне в някаква степен общи, споделени. Като че ли наистина имаше няколко души, които вярвахме, че животът е част от литературата, че езикът е безкраен и неговите подмоли и ръкави могат да бъдат преброждани напред и назад, нагоре и надолу. Политическото ни кредо се изразяваше именно и само в това освобождаване. Сега, през 1998 година вече може да се каже, че идеята за висока литература в България е окончателно мъртва.

Това е исторична, а не програмна книга. Читателят лесно ще установи, че в отделните є части се променя смисловото съдържание и емоционалния патос на употребяваните категории. Опитвал съм се да приема историчността, смъртността на понятията. Убедеността, че може да умре само онова, което вече е било извикано за живот, е единственото, което споява тези текстове.

От онова, за което не писах, а трябваше, не мога да пропусна едно: двамата последни големи поети на българския ХХ век, Георги Господинов и Йордан Ефтимов.

В полето на пропуснатото лежи и едно подозрение ­ че въобще трябваше да се започне от друго място, не от абстрактността на знака, не от понятията, а от усетливостта, от материалността на писането, от естетическото с неговите сияйности и грапавини.

Както и да е. Все пак освен за краища, текстовете тук разказват и за начала ­ на романа, на критиката, на литературната история. Дано бъдат някому интересни. Ако ли не, остава последната надежда, последната тъга ­ някога някой да отвори тези страници така, както се влиза в Дебеляновата "Гора":

И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа

с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,

в зори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,

пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,

а денем, лик когато свежда над примирената вода ­

ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух