Обратно към: [Георги Гроздев][СЛОВОТО]

Подгонени от глада вълците изтребваха наред. Едни - развъдени тук, други - придошли от странство. Тая зима те бяха непримирими. Влизаха в кошари и селски дворове. Разкъсваха кучета и хора. Кръвожадните им сенки прелитаха по заледения сняг.

Воят им будеше селото в планинския пролом. Стряскаше съня на миролюбиви овце и философстващи кози. Гласовити домашни кучета увисваха предпазливо на синджирите с една тайна мисъл. Да не би синджирът да се скъса. Да не би наистина да се окажат преследвачи.

Човеците бяха все стари и болни. Изоставени или просто забравени. Те живееха от години без надежда за помощ. Телефон или пък лекар не бяха стъпвали тук.

В собствената издръжливост им бе упованието. Здраво залостени, въоръжени с пръти, вили, брадви - къде по двама все още, къде самотни - тракаха със зъби.

Дълбокият сняг ги отрязваше още един път от света, за който те и не искаха да знаят. Там някъде техните деца се бяха превърнали в панелни хора. Там някъде, където никой на никого не помага. Лете се случваше да дойдат нечии внуци. Да подишат чист въздух, да си наберат мащерка, да сложат в кошничката малини и гъби.

Мястото беше красиво и усойно. Обитателите му - вкопчени в примитивните си къщи. Само заблуден или уморен ловец можеше да се отбие нявга. Да помоли за глътка вода. Водата в околността беше кът.

Имаше кладенче, което не замръзваше през цялата зима. Лете - въпреки подскачащите наоколо жабоци - трептеше бистро, неразмътено.

Тук идваха на водопой живите твари. Изворът бе сбрал навремето и хората. Сърните все по-често се скупчваха наоколо. Изглежда търсеха закрила. Усещаха, че шансовете им за милост от съдбата намаляват.

Гладът беше адски или библейски. Старците и друг път бяха зървали сърните, и друг път им бяха хвърляли кора хляб, парче праз, или други някакви огризки от скромната си трапеза.

Хората бяха разтревожени и за себе си. Сърцата им се свиваха още повече като гледаха, че заради надеждата си сърните ще загинат. Те винаги идваха една по една, но никога толкова, колкото сега. Бяха стадо.

Нощта не закъсня - уморена и озлобена. Очите на вълците пареха. Стадото се сгъсти и вцепени. Една до друга, една до друга. Врата на всяка на гърба на предната - като преплетени. В средата - малките. Встрани - старите и болните. Лепяха се с последни сили за останалите. Сръндаци с остри шипове- до колене в снега, на най-предна линия.

Зверовете бързо затвориха обръча. Запращяха кожи, захрущяха прешлени. Натръшканите бяха повече, отколкото можеха да се изядат. Кръвта на хищниците вече гореше и те не можеха да спрат да убиват. Живото ги предизвикваше с още по-дива паника и омраза. Сръндаците разпориха два млади и лекомислени вълка.

Глутницата най-сетне разби стадото. Всеки тръгна да се спасява както може. Дълбокият сняг, с корица отгоре, заковаваше жертвите. Те потъваха, връхлитани от сенките. Последните им хрипове и глътки въздух откънтяваха в студените човешки стаи. Тая гледка не беше за гледане. Тази смърт не можеше да се изтърпи.

Неочаквано за вълците изскърца порта. Сетне втора, трета. Разпилени, отскубнали се сърни хлътнаха в дворове. Старица без ограда и двор отвори и буквално застана на прага. Влетя сърне. Сърцето му биеше като камбана. Старата жена я чу, щом то се залепи за хълбока й. Залостиха здраво. Подпряха вратата със сандъка, в който навремето женицата бе събирала сватбения си чеиз.

Все някога щеше да съмне.

Разказът е награден на конкурсът за къс разказ, в памет на Елин Пелин, 2002 г.

Обратно към: [Георги Гроздев][СЛОВОТО]

© Георги Гроздев. Всички права запазени!