Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

Кебо оглежда пещерата. Тя е в усоето. Недалеч от опустялото село. Поколения са живели в китните къщи, под огромните кичести орехи. Изнасяли дъбови талпи за строеж на кораби в далечни земи. Хубав дъб расте тук. От хубаво семе. Надували гайдите под вековните великани. Свирели с часове под небето.

До странния мъж стига предание. В пещерата има оброк и вечно капеща вода. Щом влезе грешник, тя спира. Не сме ли всички такива? Нали грешници е дошъл да спасява Христос, оставил ангелите на небето. Мисълта му се разсея. Облиза устни. Преглътна сухо. Ослушва се дълго. С първите дебнещи стъпки капките застинаха. Не им обърна внимание. Мястото е хладно и проветриво. Такова му трябва. Настръхна.

По същото време доктор Лина Бижева взе трудно решение. Заедно с Ния Нестинарката, Мълчаливата, Кукера и Генерала тръгна към селото на майка си. Само един жител имало още там.

Притаяват се в колата й. Птички в клетка. Носят предчувствие за свобода. Четиримата имат видими подобрения. Защо вече никой не се нуждае от тях? Защо са излишни? Болните жадуват спасение. То им се явява в бяла престилка с шепа хапчета или усмирителна риза. Разделят се с коридорната мозайка от идеално симетрични фигури. Сърфират по нея. Живеят като братя с лекарите. Желанието да стори добро не е убито у доктор Лина. Дали и тя ще стане уморена, безлична, безразлична? Мечтае да спасява души, потънали в тайни. Като всеки учен човек си остава невежа. Не се сеща за още толкоз неща.

Кебо чисти самоделна пушка със заглушител. Разглоби оптическия мерник. Ловко и внимателно го избърса. Въздъхна.

Обречен е на самота от малък. Тогава си гризеше ноктите. Навикът остана и досега. Грапави, накъдрени нокти.

Спомен от детството са и развалените зъби. Толкова шоколад. Намрази сладкото и лелките с хубави крака. Вървяха в комплект. Идваха на гости у баща му. Още невръстен, той разбра. Майка няма. Избягала след раждането. За баща си остана досадна техническа грешка.

Луната е романтична. Нощта – ясна. Парцаливи облаци носи вятърът. Пара излиза от устата му. Кебо сякаш изплю парче облак. Ослуша се.

Дебне в нощната гора. Човек или киборг е въоръженият самотник?

Мечтае за Елена, който винаги идва. Стреля за назидание по всичко, което се движи. Било бременна кошута, било малко животно. Играта на живот и смърт никога не е невинна.

Ния Нестинарката пропада в огън. Сили я прихващат. Обелва очи. Лицето пребледнява. Гази педя жарава. Стъпките й са ситни и бързи. Ситни и бързи. Мирис на горяща плът ли? От нея се носи ведрост, яснота. Играе върху въглени.

Кукера обича да обръща всичко наопаки. Той и със смъртта се шегува. Умира често. Генералът го подритва. Като негова охрана е длъжен да го подсети. Кукера възкръсва. Може ли смъртта да бъде осмяна? Всичко ли е обратимо? Кукерът преобръща нещата. Вратата на времето двупосочна ли е? Доктор Лина Бижева се вълнува. Търси спокойствие за своите хора. Няма да пречат. Ще имат покрив. А какво преследва Кебо? Тя пътува към неговата територия.

Доктор Лина не е максималистка. Колкото могат, докъдето стигнат. Вече се обади в резервата. Храна е осигурена. Ще ги впрегне в работа. Не могат ли да скубят бурени, да чистят изоставени къщи? Трябва им цел и те я имат.

Лина не приема страданието като бедствие, от което да се крие. Търси възможност да го понесе и да се пречисти. Тя не разбира логичния егоизъм на здравия разум – слабият нека загине, а силният – да оцелее.

За нея има път към живота и през болестите, и през мъката. И този път не е нито по-лесен, нито по-малко опасен, отколкото пътя на Хънтъра.

От Мълчаливата не се чува ни стон, ни звук. Мълчи каквото и да става. Мълчи от месеци, години, векове. Змията е нейната орис. Тъй както Кебо е свързан с Елена.

Елена, който винаги идва, е преследван много пъти. Той все идва. Хънтъра го е срещал сам, понякога на лов с чужденци. Знае поверието. Остави Елена да си почине. Да пие вода. Тогава стреляй. Иначе няма да се върне пак.

Елена иде от тъмно и митично минало. Векове не се умори да се връща в благословената си земя. Усеща я с върха на копитата си. Помни, че е жива. Накрая тя и нас ще приюти както милиони други преди това. Сърцето му ще се пръсне.

Има и друго знамение. То не стигна до Кебо. Той много неща пропусна. Даже не забеляза Змията. Тя се засели пред пещерата. Припича се на камъните. Нощем се топли в кухините на корените. Вековните дървета я приютяват. Там прекарва змийските нощи с посестрими.

Елена стъпва леко, безшумно. Въпреки короната си не докосва клонка. Лети в тъмното. Отива при Бързата красива кошута.

Генерала е подробен до точката и запетайката. Непрестанно въдворява ред и дисциплина. Често пита какъв е планът. Той няма свой. Щом се осведоми, се впряга да го осъществи. Възсяда своето магаре наобратно – откъм опашката. Накрачил е обикновена пръчка. Препуска от фланг до фланг, от фронт до тил и обратно. Доктор Лина му обясни. Планът е да стигнат селото. Далечно място, където майка й починала самотна. Там живеел само старец с куче, или никой не живеел.

– Как се казва кучето? – внезапно пита Генерала.

Михал Белия е с бяла коса от младини. Той не съществува в регистрите. Чиновническа грешка обяви мъртвата му съпруга за жива. По документи погребаха стария. Кой ще оправя смъртни актове? Михал Белия е изчезнал. Наяве е тук, но никой не го търси в списъка на живите. Даже си има огромна политическа карта на света. Тя заема почти цяла стена. Океаните са толкова оплюти от мухи, че на места сякаш са се образували нови острови. Често разсъждава на глас пред държавите Белия, често им се кара.

Сложно и оплетено е. Не може да се измисли просто тъй, ако пръстът на съдбата не е замесен. Бройката е точна. Има един официален жител. Той не е същият, ха сега, де! Даже не е от същия пол. Има и куче. То не е неговото куче. Вълкодавът Горбачов е на внезапно обесилия се Еню. Старците се депресират и правят щуротии. Кучето е живо и опасно. То не е на хартия. Вие. Не се плаши от вълци.

Глиган се е заселил в училището отново. Свиня с малки е в църквата. Нали от кочините навремето се пръкнаха почините. За двайсет години да изградим онова, което другите сторват за сто. Дивечът, изглежда, интелигентно отгатва. Мечката „Фу“ продължава да спори с глигана за училището. Як рев и грухтене оглася класните стаи. Доктор Лина Бижева и нейните хора няма откъде да го научат предварително. Знаят го само Хънтъра и Михал Белия. Отскоро и донякъде – Кебо.

Селцето е прегърнато от гората. Вече е забравило собственото си име. Хей там, накрая на пътя, в дълбокото дере. След него друго няма. Оттам нататък България свършва.

Не само за болните свободата е с неиздължима цена. Животът е мистерия и за здравите. Психиатрите лекуват последствия, а не причини. Човекът за тях в буквален смисъл е загадка. Човешката версия не е състоятелна. Защо векове се колебаем, вместо да го признаем – нямаме обяснение?

Михал Белия се зае да помага на доктор Лина.

Натрапчиво се усеща още някой. Той наблюдава. Присъствието му се улавя. Мълчаливата вижда злощастната му съдба. Огнен език се плези в нощта. Студеният дъх на смъртта е наблизо. Чува се тъп звук на счупена кост. Свисти въздух от пробит гръден кош. Вече тича насам Елена, който винаги идва.

Миналото извира. Дълбоки пластове лежат на дъното на планината. На дъното на душите. Духове ли са пациентите на доктор Лина? Или разбити от сегашното души? Те са отписани от регистъра на благонадеждните. Може би доктор Лина мисли неправилно. Тя смята, че има какво да стори за спасението им. Дори когато личността се разпада? Дори когато душата отлита, а тялото още остава?!

Кебо мечтае да се отърве от лошите сънища. Влачи трупове. Дере кожи. Разфасова месо. Въздухът е чист. Жива душа няма. А заспи ли – все лоши сънища пристигат. Само Нестинарката може да го утеши, както е било в минали времена. Ще намери ли къщата й? Да иде в ранни зори. Лесно ще я открие. Варосаните стени на стаята са с изрисувани змии и гълъби. Покрив няма.

Хънтъра забеляза от високото, че в селото се движат хора. Месеци наред той дебне бракониера, който все се измъква. Не подозира Михал Белия. Рече си – може да има нещо общо. Скоро стъпи отново в побеснелите треви на калдъръмите. Така се запозна с доктор Лина и нейните болни. Още един готов да помага. С Белия ставаха двама.

Мащехата – съдба иска черната вълна да се пере до бяло. Защо, защо на нас се падна да перем черната вълна? Плачат Нестинарката, Кукера и Генерала. Мълчаливата мълчи. Кой ще ни пожали, кой ще ни погали? Къде е мечката, че да изяде лошата мащеха – съдба?

Лукаво играят пламъците на огъня по стените. Кукера лъсва зъби от тиквени семки. Хлопки дрънчат. Друсат въздуха. Сваля гащите на мома сред село. Кукера ги пълни със сняг. Тя му целува ръка. Той размахва боядисания кочан. Генерала пази своя Кукер. Възседнал е любимото магаре. Обкичен е с тиквени медали и ламарини. Има напивания. Побоища има. Има и ред. До разсъмване дрехите кожи са смъкнати и оставени на кучетата. Кучетата на мрака. Кукерското хоро е свършило.

– Къде са горските жени, дето омагьосват? – пита Кукера.

– Тяхната красота е опасна – предпазва го Генерала.

– В колко часа сме дошли в селото? – сепва се Генерала.

В пусти лозя вместо грозде растат кошути. Отровно биле избуява под чардаци на самодиви.

– В колко часа? – повтаря Генерала.

Стаята на Нестинарката е без покрив. Черните змии и белите гълъби са там. Те са рисувани с въглени по стените. Годините и дъждовете не са ги трили сякаш. Покривът просто липсва, без да е пропадал.

Нестинарката вече шепти.“ Наблизо, доктор Лина, има човек с лоши сънища. Той ме търси. Само аз мога да го спася, доктор Лина, само аз. В стаята със змиите и гълъбите “.

Доктор Лина е объркана. Тя непрекъснато се допитва до Михал Белия. Той и този път потвърждава.

Потвърди за мечката, за бялата и за черната вълна. Сега я заведе до потънала в бурени стая.“ Хората ти, доктор Лина, говори той, чувстват точно“. Пребледнял е. Не смее да го изрече. Забеляза прясно счупена турска керемида. Стъпкани треви. Някой е стигал до прага преди тях. Това са негови знаци.

Нестинарката се тресе. “ Моята стая, това е моята стая.“ Гали змиите и гълъбите. Те оживяват.

В къща от далечна махала, отвън съвсем съборена, а отвътре изкусурена, е бърлогата на Кебо. Роднини го пратиха да огледа имота им. От години не са се връщали. Продават на безценица. Отиде от любопитство. Уби сърна с пистолета си. Животното излезе на пътя. Изглежда не е срещало човек. Гърмя. Тя не побягна. Накрая улучи. Така и не плати на близките. Продължи да идва тайно. Под пропадналия чардак е билето. И красивите жени от неговото детство са там. Има няколко входа и изхода. Сляпа и безнога, с изкъртени врати и прозорци, с дълбок и топъл зимник. В него всичко се намира – от прожектор до сандък с патрони.

Кебо разбира. И Елена го дебне. Животното отгатва. В надиграването с дивото има нещо хазартно, нещо мъжко. Тръпка. С всеки нов изстрел Кебо е на изпит. Точността го прави герой в собствените очи. Такава изостреност на сетивата няма в града. Там той е свитият сержант от ъгъла на тротоара. Полицай с тринайсетгодишен стаж. С месото по магазини и ресторанти кърпи заплатата.

Набезите му са опасни. Идва нощем. Превръща се в някой друг. Кучетата на мрака го обсебват. Кръвта му се запалва. Става вълк.

“Доктор Лина, доктор Лина“, пищи Нестинарката. Силите са я прихванали.“ Човекът с лошите сънища е вълк. Ще ни изяде“. Кукера и Генерала размахват дървени мечове. Мълчаливата мълчи.

Питат Михал Белия. Не може да отрече или да потвърди. Разказва им за нощта на сърните.

В селото имало девет души. Стана си отишла. Чиновниците вече сторили грешката си. Който не работи, той не греши.

– Къде е заминала? – пита строго Генерала. Даже натъртва.

В тревите на забравата, където кошута кърми рожба. Кукерът се просва на земята. Умира. Генерала го рита в задника. Той възкръсва. Мълчаливата мълчи.

“Лесно ви е на вас“, говори Михал Белия.“ Обичах я тази жена. Обичам я още…“

– Хе-хе! – показва зъби от тиквени семки Кукера.

“Нека разкаже за вълците, доктор Лина.“ Нестинарката прибелва очи.“ Има човек, превърнат във вълк. Има. Виждам го, доктор Лина “.

Подгонени от глада, вълците изтребваха наред. Едни –развъдени тук, други – придошли от странство. Тая зима бяха непримирими. Влизаха в кошари и селски дворове. Разкъсваха кучета и хора. Сенките им прелитаха по заледения сняг.

Воят будеше селото в планинския пролом. Стряскаше съня. Гласовити кучета увисваха на синджирите с една мисъл. Да не би синджирът да се скъса. Да не би наистина да се окажат преследвачи.

Човеците бяха все стари и болни. Изоставени или просто забравени. Те живееха от години без надежда за помощ. Телефон или пък лекар не бяха стъпвали тук.

В собствената издръжливост им бе упованието. Здраво залостени, въоръжени с прътове, ножове, вили, брадви – къде по двама все още, къде самотни – тракаха със зъби.

Дълбокият сняг ги откъсваше още един път от света. Там някъде техните деца се бяха превърнали в панелни хора. Там някъде, където никой на никого не помага. Лете се случваше да дойдат нечии внуци. Да подишат чист въздух, да си наберат мащерка, да сложат в кошницата малини, гъби.

Мястото беше красиво и усойно. Обитателите му – вкопчени в примитивните си къщи. Само заблуден или уморен ловец би могъл да се отбие. Да броди за глътка вода. Водата в околността беше кът.

Имаше кладенче. То не замръзваше през цялата зима. Трептеше бистро през лятото въпреки подскачащите наоколо жабоци.

Тук идваха на водопой живите твари. Изворът бе сбрал навремето и хората. Сърните все по-често се скупчваха наоколо. Изглежда молеха закрила. Усещаха, че шансовете им за милост от съдбата намаляват.

Гладът беше адски или библейски. Старците и друг път зърваха сърните, и друг път им хвърляха кора хляб или нещо друго от скромната си трапеза.

Хората бяха разтревожени и за себе си. Сърцата им се свиваха. Заради надеждата си сърните ще загинат. Те винаги се появяваха една по една, но никога толкова, колкото сега. Бяха стадо.

Нощта не закъсня – уморена и озлобена. Очите на вълците пареха. Стадото се сгъсти и вцепени. Бяха една до друга, една до друга. Телата им се преплитаха – вратът на всяка върху гърба на предната. В средата – малките. Встрани – старите и болните. Лепяха се с последни сили за останалите. Сръндаци с остри шипове – до колене в снега, на най-предна линия.

Зверовете бързо затвориха обръча. Запращяха кожи, захрущяха прешлени. Натръшканите бяха повече, отколкото бе възможно да изядат. Кръвта на хищниците гореше. Вече бе невъзможно да спрат. Живото ги предизвиква с още по-дива паника и омраза. Сръндаците разпориха два млади вълка.

Глутницата най-сетне разби стадото. Всеки тръгна да се спасява, както може. Дълбокият сняг, с корица отгоре, заковаваше жертвите. Те потъваха, връхлитани от сенките. Последните им хрипове и глътки въздух откънтяваха в студените стаи.

Неочаквано за вълците изскърца порта. Сетне втора, трета. Разпилени, отскубнали се сърни хлътнаха в дворове. Старица без ограда отвори и буквално застана на прага. Влетя сърне. Сърцето му биеше като камбана. Старата жена я чу, щом то се залепи за хълбока й.

Залостиха здраво. Подпряха вратата със сандъка, в който навремето женицата бе сбирала сватбения си чеиз.

Все някога щеше да съмне.

Така майката на доктор Лина Бижева спаси сърне. Куче скъса синджир. Хукна с вълците. Връщаше ли се сега? Хънтъра не е срещал подобен екземпляр. Убива наред.

Стигна до там да се съмнява в своите ловни надзиратели –Ахмед, Данчо… Дали не е някой от тях? Ахмед живее със слепия си баща в близко село. Останал е в планината заради него. Данчо е с болни дробове. Въздухът тук е лековит. Веднъж през лятото сестра му идва да го види. Няма други роднини. За да се оправи по-бързо, всеки ден тича. Квартирант е в къщата на Ахмед. Пътуват с раздрънкан от лоши пътища „Москвич“. Заключи им пушките за месец. Остави ги, наистина рисковано, да обикалят районите си без оръжие.

Нямаше ефект. Набезите продължаваха.

Доктор Лина извърши нещо отчаяно. Много искаше да помогне. Безсилието й като лекар я вбеси. Как да узнае дали е сторила в с и ч к о? Заложи кариерата си, името си. За мнозина болестите бяха позорни, а нещастията – неприлични. Колегите й пък деляха хората в беда на благонадеждни и неблагонадеждни. Тя не разбира този ред.

Вярва, че майка й е жива. Само да стигне до селото. Тогава ще го почувства.

“Сигурно съм съвсем нереална, щом отказвам да призная, че след смъртта си хората изчезват безследно и завинаги “.

Майка й е жива, майка й е тук!

Пациентите й са обречени, ако доктор Лина ги затвори в папки със списъци.

Бяга заедно с тях.

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

© 2004 Георги Гроздев. Всички права запазени!