Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

Книгите споделят самотата на Хънтъра. Намира време за тях, особено когато е напрегнат, неспокоен.

„Така поради продължителното дране и ядене на диви животни самите ловци се превръщат почти на зверове, макар да си въобразяват, че живеят по царски.“ – пише в трийсет и девета глава, наречена „Различни видове безумие“.

Излезе от хижата с гугла против дъжд. Искаше да се разтвори в мрака. Да усети неща, които му се изплъзваха. Взе и Берта.

Това му се случваше и преди появата на Кебо. Голяма тревога го вдигаше по тъмна доба. Тръгваше веднага.

Наричаше непознатия „хищника“. Неговата безпощадност се съчетава с небрежност. Вчера намери парчета от кожа, захвърлени копита. Кой е той? Защо се появи? Защо изтребва в количества, надхвърлящи каквито и да е лични нужди?

Хънтъра преценява хладнокръвно. Кебо е способен убиец. Той не попадна в нито една клопка: дъските с набити нагоре гвоздеи, ямите, покрити с клони и шума, железния тел с електрически ток и звънци, секретно завардените входове и изходи…

Хънтъра губи търпение. Мисли често за непознатия, мисли и насън. Кебо добре познава гората. Придвижва се бързо. Стреля от умело избрана засада. Много важно – безшумен е. Бързо прибира и пренася жертвата си. Оставя копито, търбух, локва кръв. Няма следи от джип, няма гилзи, следи от ботуши няма.

Намерил е скривалище за месото. Изнася го безопасно и по-късно.

Настървено смуче цигара под закапалия дъжд, без да я пали. Все едно, тази нощ или някоя друга пътищата им ще се пресекат. Разговор няма да се завърже. „Кой кого?“ – това ще е въпросът.

Хънтъра все повече се убеждава, че е длъжен да се превърне в мишена за Кебо. Да поеме неговото олово, неизвестно кога и как, неизвестно къде. След като онзи насочи оръжие, той да му отговори. Хънтъра вдига залога в играта. Залага себе си. Дали оня няма да го надиграе? Дали въобще знае, че Хънтъра съществува?

Лесно се потъва в джендема. Трудно се излиза с товар от там.

Хънтъра остави джипа в усойното дере край извора. Предупреди Михал Белия и доктор Лина Бижева да не се стряскат, ако чуят пукотевица.

Стопи се в мрака. Зае мястото си на високото. Виждаше всички гънки на местността до хоризонта. Хънтъра предполага, че Кебо е с мощен фар и оръжие със заглушител. Не се сеща, че бракониерът убива от шосето, без да влиза в гората. Униформен полицай, който минава през проверките. Нещо повече – багажникът му остава извън съмнение. За да го принудиш да отвори доброволно, има процедура. И то, ако е заподозрян. Месото е вътре.

Хънтъра изкара нощта, без да мигне. Докато се унасяше, думите го нападаха. Той ги пъдеше.

Обсебени сме от лавини думи. Душите ни са превзети от тях. Колцина потъват за дълго като в дълбок сняг във вътрешното си мълчание? Във вътрешните си простори. Дали животните ще поискат да говорят с нас, човеците? Не са ли мълчаливи по своя воля? Имаме ли какво да им кажем ние?

Откакто дойде тук, в натъпканата му с подробности душа се освободи място за съвсем непознат свят. Тогава Хънтъра постави под въпрос нормалността на света, от който идваше.

Света на града, на цивилизацията, в който ние сме плячка за думите, пуснати по петите ни. Ще има ли край това преследване? Вечното мълчание ли ще е неговият бряг?

Доколко са истински думите? Ако виждаме като орела, ако чуваме като кучето, ако имаме обонянието на мечката, ако сетивата ни са десетки пъти по-чувствителни, пак точно същите думи ли ще използуваме?

Те описват само несъвършената ни представа. Вървим опипом през света. Загубени. Защо тогава именно думите ни обсебват? С какво право?

Знаят ли хората какво вършат наяве? Помнят ли какво са вършили насън?

Съмва се. Усеща топлината на Берта.

Хънтъра тръгна внимателно край гората. Мъжът бършеше с длан набъбналите капки по цевта. Берта отърка мокра козина о крачола му.

Дишаше леко, дишаше пъргаво, дишаше диво. Всяко вдишване – живот, всяко издишване – смърт. Тъй всеки миг нещо умира, а друго се ражда, докато вдишваме и издишваме. Вървеше унесен. Нещо изсвистя ниско и напред. Така свистят изстрели със заглушител.

Орелът-камък, сграбчен от гравитацията, падна. Тогава Хънтъра забеляза заека. Ушите му са залепнали на гърба. Ноктите на грабливеца се плъзват. Кръв и козина се разсипва. Отчаян, че няма да се измъкне, легна по гръб. Замаха с нокти, показа зъби.

Орелът се сепна, макар да бе сигурен в схватката. Плясна с криле. Издигна се елегантно и леко. Замаяният заек скочи на крака. Тръсна глава. Хукна към бъдещето си.

Орелът отново пикира. Ноктите му се забиха в гърба. Не можаха да се закотвят там. Дългоухият зае отчаяната си поза. Птицата търси ясен и категоричен финал чрез клюна. Предният ляв крак на заека се прекърши. Разхвърча се и перушина. Клюнът цели главата.

Изпляска изстрел. Хънтъра предвидливо заповяда на Берта да легне. Гърмежът изненада и нея. Тя се надигна, но не посмя да стане. След като се стопи димът, ловецът надникна към мястото.

Орелът е разперил криле. Иска да прегърне някого. Главата му е килната. Окото му - оцъклено. Капки дъжд рикошират върху него.

Хънтъра изпъшка. Не искаше да убива, а да сплаши. Да се намесиш навреме в полза на слабия не се случва често, нито е лесно.

Берта скочи от радост. Мушна се под крилете. Подаде глава със заека в уста.

Хънтъра се наведе. Чак приклекна. Сачмите приключиха двубоя въпреки него, както си знаят.

Изненада се от себе си. Беше уморен и нервен. Емоционален – значи уязвим. Нещо непознато за него досега при стрелба. Загубиш ли самообладание, губиш целта. Деликатен като изстрел, припомни си той забравена фраза.

Мъгла се изсипа изведнъж. Падна ниско. Пътят и гората се смълчаха съвсем. Кашлица или счупена съчка се чуват далеко. В такова време всеки бърза да се прибере у дома. Изоставен и самотен си, ако си на път. Спукаш ли гума – не чакай помощ. Никой няма да мине, докато не се навъси утрото.

Първа по тези безлюдни краища е млекарката. Обикаля селата от време на време. В почивните дни някой трабант търси изгубено имане на далечни предци или се разхожда за разтуха.

Нощта иде бързо подир мъглата. Животът замира. Настъпва часът на Кебо. Наднича към гората със специалната си пушка. Къса, лесно разглобяема, с оптически прицел и силен прожектор, закрепен под цевта. Лъчът бележи със знака си сърни, елени, кошути… Чува се слабо припукване. Езиче близва мъглата и се прибира навътре. Навън се измъква облаче дим. Ако не мирише на барут и падналото животно не хрипти, все едно нищо не се е случило.

Кебо наостря уши. Мъглата, колкото и да е услужлива, не донася звук. Тогава той вади брезентов чувал и брадвичка бръснач.

Така Кебо прекарва цяла нощ. Подобно на животните, които изтребва, няма предварителна готовност да се размеква или предава.

Никога нищо не се повтаря. И тази нощ внимателно стъпи край поляната. На нея излизат кошути. Може би Елена, който винаги идва, най-сетне е тук.

В първия миг ще ги открие. Докато те премигват, ще избере целта, ще прикладва и ще стреля.

Пое дълбоко въздух. Прожекторният сноп проби нощта. Пак кошута. Тя хърка и не бърза да умира. Помага й с ножа. Тръпка на облекчение разтърсва топлото тяло.

Тогава пътят се обади. Шумът се изкачва бавно. Между стволовете проблесват фарове. Идат с взлом в територията му.

Набързо покри трупа с клони. Винаги спира с лице към наклон. Отдалечава се, без да пали двигател. Движи се само по асфалт. Не оставя дири по черни пътища.

По-надолу лъкатуши такъв път. Кривна в него. Тъмнината го погълна. Взе раницата, брадвичката и всичко, което ще го изобличи. Притича към завоя, откъдето бе стрелял. Вече е нависоко. Онези нищо не подозират. Осветяват наляво, надясно. Говорят високо. Чуват се отдалеч. Един слезе да се облекчи по малка нужда. Разхълца се от изпитото или от престоялите мезета. Бе на крачки от кошутата.

Задницата на джипа се изниза край Кебо. Той стреля, без да включва прожектора си. Писъци, пълна газ, свирене на гуми. Преди време в тяхната клопка бе Кошутата.

Кебо се прибира невъзмутим. Тази нощ чакалите пируват за негова сметка. Не смогна да пренесе месото.

Кебо е с радиостанция, настроена на полицейска честота. Пази го от капаните.

На следващата нощ се върна пак там. На пътя блестят шепа стъкла. Внимателно ги обра с ръкавица.

Бързо осветената поляна е пуста. Острото му око зърва фосфоресциращ отблясък. Близо до трупа на кошутата има елен.

Кебо се изненада. Тръпне от радост. Самоуверено се цели в челото. Най-трудният изстрел. Главата може да мръдне винаги бързо.

Елена не хукна. Гледа го невъзмутимо със запалени очи. Верен е до гроб на своята кошута. Най-после има пред дулото си някой, който не бърза да бяга.

Какво иска? Тя да стане. Или чака нейния убиец? Ето – той е тук.

Човекът усети известно объркване. За първи път се отказа от изстрел без да може да си го обясни. За кошутата ли му е жал? Не и за хората в джипа. Ако е ранил или убил някого? Няма да се оплачат.

В мига на колебание Елена излита към светлината. Кебо стреля. В паниката пропусна да угаси прожектора, закачен под цевта. Така рогата на Елена се стовариха, където трябва.

С разкъсани дрехи и стъпкан, прогледна към небето.

Мъгла няма. Мрак и звезди се спускат все по-близо. Каква хладина и спокойствие! Наистина ли най-сетне ги намерих? – изненадва се той. Зърва красивите жени от детството.

Всъщност бяха самодиви. Живееха под чардака, потънал в бесни треви.

На терасата е жената с износените дрехи. Тя премигва срещу слънцето. Обгръща всичко с мълчание. Всичко съществуващо. Тъмната сянка на спътника й се мярва върху перде на разбит прозорец. Той протяга костелива ръка. Адамовата му ябълка е остра като кремък. Преглъща. Издърпва жената вътре.

Повтаря се всеки ден, откакто са тук. Запознаха се като скитници. Нощем се топлят до улуци. В изоставени мазета, недовършени строежи, в товарни вагони по глухи коловози… В колиба от картонени кашони си палят огън. Греят ракия в консервна кутия. Кукера бъбри до зори.

Веднъж вагонът откънтя. Събудиха се на семафор край гара. Беше преди да стигнат при доктор Лина. Имаха си парола:

– От хората на доктор Лина ли си?

Сега знаеха. Селото е и тяхно. Заедно с домовете, пълни с покъщнина, с дрехите по закачалките, с дърветата, които още дават плод.

Избраха си къща. Доктор Лина остана в къщата на майка си с Ния. Често ходеха в резервата. Кукера и Мълчаливата се настаниха на друга улица. Генерала е в сламата. Охранява ги. Много отдавна не са имали избор. Залезът влиза през чардака. Кукера също прескача оттам.

Тя имаше свое куче. Със счупен заден крак, в белези и рани. Ребрата му – остри като вилици. Погледът – в ужас от битието. Убиха нейното куче. Кукера го замести. Той не скимти и не лае, ами говори. Мълчаливата не знае кое е по-лошо. Освен това Кукера й налита.

Една нощ избягал от болница. Сполучил с доверието. Пуснали го да си купи цигари. Вървял бос без посока. На съмване го качила каруца. Сетне пак сам. Срещнал добри хора. Нахранили го. Дали му вехти дрехи. Добре си личало - човекът не е на себе си.

Без Мълчаливата той не иска да живее. Тя е симпатична. Има стегнато тяло. Щом се намерили, правел всеки ден любов с нея. Дивият възторг не го е напускал. Тя превъртяла след изнасилване. Не се съпротивлява. Все мълчи.

Така вървят нещата и в странното село, гдето ги довя съдбата. Разсъблича я и говори. Тя загадъчно мълчи. Мръсна е, а той я целува, целува.

Вече са спокойни. Имат собствена къща. Той моли.

Кукера я моли тя да проговори. Иска да й чуе гласа. Разпален и гол, лека-полека се наема. Мълчанието й го ядосва и го е ядосвало винаги. Тя също е гола. Мухи кацат върху оплесканите й с негова течност бедра.

Мълчанието е двусмислено. Не иска да му каже, че е шут, пропаднал тип, слаб любовник. Затова ли мълчи?

Изправя я до стената. Продължава да прави любов с нея. Говори, говори, а тя мълчи, мълчи.

Мълчаливата пак лежи. Той се разкарва из стаята. Внезапно започва да отваря чекмеджетата на шкаф с цвят на дюли. Чекмедже след чекмедже от подредения си живот. В едно намира ножче. Пробва острието му. Остъргва нещо от предния си зъб. Навежда се и я заплашва. Тя мълчи. Блъсва я непохватно. После залита и пада връз счупения прозорец. Порязва се. Кръвта му боядисва пода. Обзема го паника.

– Ти си виновна!

Забива острието някъде из тялото й. Тя не изохква дори.

Той се разплаква. Побягва гол в бурените. Същински кукер без кожи. Зъбите му от тиквени семки лъщят, сякаш се смее.

Ще върви скрит от всички. Вече го прави редовно. Щом залезът прескочи на чардака, Кукера ще я прегърне възхитен. Обикаля селото. Спира пред кметството, пред училището. Навсякъде слага кървав подпис.

Докога ще са тук с доктор Лина Бижева? Цигарите свършиха днес. Ще има нова доставка, успокои го онзи грамаден ловец. Той не се разделя с пушката и кучето си. Слиза безшумно от високото. Цъфва зад гърба ти като привидение.

Ще изкарат ли зимата тук? Само да намерят вършина. Под навесите на всички къщи има. Къде вършината е най-много? Увлечен от новата си мисъл, Кукера проверява наред.

…На семафора те се метнаха на обратния влак, както можаха. Дръпна я силно. Парцаливата й рокля се развя над вагона като знаме. Големият град ги влече. Тъй както селото сега, може би защото в момента не са сами. Без кофите за смет в града те са загубени. Търсеха плетовете на хората през зимата, както дивото го прави. Да откраднат топлинка, да отмъкнат нещо за ядене.

Зимата е далеч. Кукера вече си записа и не ще забрави да се върне в своето село. Само тук ходиш по калдъръми, както те е майка родила. Само тук си кмет, учител, директор, полицай и население едновременно.

Размечта се човекът. Съобразява – нужни са припаси. Храна ще трябва освен вършините.

Тя залепи листо от цвете върху порязаното на ръката. Лежи по гръб на терасата. Жадно поглъща небето.

Дълъг бе нейният период, преди да срещне Кукера. Изнасилиха я в парка на метри от дома й. Раздели се с работата си.

Събираше багажа си в куфар. С него обикаляше фирми и редакции. Присядаше бледа, с наведено чело.

– Мога да права всичко от „а“ до „я“ – казваше тя. – Говоря английски и руски.

Отвръщаха й дежурно:

– Оставете си името и телефона. Може би по-късно.

Тя улавяше съжалението, както и това, че е разкрита.

Понякога я питаха:

– Къде отивате?

– Ще пътувам – отвръщаше хладнокръвно.

На другия ден пак идваше:

– Имате ли свободни места? Мога да правя всичко от „а“ до „я“. Говоря английски и руски.

Сетне онемя. Изникваше на тротоара с жълто лице. Носеше още по-голям и натъпкан багаж. Едва го влачеше. Обикаляше, само да не е вкъщи. Ту я прибираха в болница, ту я пускаха.

Откакто се намериха с Кукера, тя си загуби куфара.

Ще го потърси. Дано го открие. Къде ли ще рови за него в непознатото село? Кога го е забравила тук?

Мълчаливата видя проблясването, когато се обърна към залеза. Беше бинокълът на Кебо. Цялата се вледени. Змията, дето спеше, се събуди. Нима Елена, който винаги идва, е близо?

На свой ред и Кебо мерна отблясък на цеви. Не знаеше, че има козя пътека в отвесното освен стръмния път за джипове. По нея се слиза от резервата в селото. Той проследи дрямката на Мълчаливата. Разходката на голия мъж също. В селото нещо се променяше. Леговището му вече не е на сигурно място.

Елена строши ръката на Кебо. След време се върна. Бе още по-предпазлив. Гърменият джип ли го е натопил? Дали полиция не диша във врата му?

Тогава не улучи Елена. Като се освести, се измъкна на четири крака със сетни сили.

Човекът си даде сметка. Искаше да убие и Елена, за да му отмъсти. Макар да бе животно. Привързаността му към кошутата го дразнеше.

Ако някой от палячовците в селото му влезе в оптиката, значи е нямал късмет.

Засега бяха извън обхвата му.

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

© 2004 Георги Гроздев. Всички права запазени!