Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

Елена, който винаги идва, изпръхтя. Усети миризмата. Озърна се. Хукна обратно в тъмния лес. Изморен е. Иде отдалеко. Мечтае за извора.

Кебо усети. Нещо се движи край кладенчето. С инфрачервен бинокъл видя кълбото на мечка. Тя не се наведе да пие. Изправи се с рамо към него. Бави се.

– Прогони Елена – досети се той.

Не бе готов за такъв лов. Мечката е съблазнителна цел. Не се колеба дълго. Дебнеше отдавна. Реши да чака през цялата нощ. Върза се с въже за клона. Същото, с което не се разделя при набезите си. Невидим и недостъпен е. Дори ранена, тя не може да го стигне. На стотина метра са един от друг по въздуха.

Лъч се блъсна в челото й. Тя сякаш това чакаше. Бързо се обърна с гърди към светлината. Идеална мишена. С обръщането протегна лапа. Държи нещо в нея. Сигурен е – няма да му избяга. Разглежда я миг-два.

Предчувства слуката. Трофеят е скъп. Месото от мечешки лапи на жар – деликатес.

От ръката й избухва огън. Светкавица го ослепи и блъсна. Изтърва оръжието, преди да обере спусъка докрай. Фатално изпреварен, и то на косъм. Рамото му изтръпна. Залитна. Увисна на въжето.

Не отгатна какво се случи. Той ли стреля, или му стреляха? Пушката ли избухна в ръката му? Къде се е чуло-видяло мечка стрелец?

Изворът потъна в мрак. Бинокълът пропадна. Кебо се уплаши от тъмното като в детството си. Тогава се криеше под леглото и си гризеше ноктите.

Хънтъра дръпна ципа. Разсъблече кожата. Радваше се, че оживя. Дали целта е улучена? Усети попадението. Ловец с надарен слух улавя звука от разкъсването на плътта. Ако изстрелът е във въздуха, ако заседне в дърво, няма да се чуе онова тъпо изтупкване.

Трофейната кожа е преметната на клон. Ще я прибере на връщане. Тръгва да търси Кебо. Убит или ранен, длъжен е да го намери, както не се зарязва ранено животно. Пое по лъча. Като заминаваше Нестинарката сложи длан на челото му:

– Ела си жив.

„Ще те чакам“ – мълвяха очите й.

Колко дни тренира в усоето, преживявайки разстрела си. Неумолимото го влечеше. Необяснимо докрай, неистовото желание да се превърне в мишена. Да няма никакъв друг изход и спасение освен този.

Кръвта му подивя. Искаше мъст. Искаше възмездие за всички избити животни. За Михал Белия – също.

Въжето виси, окървавено и прерязано. Бързал е. Гони го паника. Още кръв по кората на дървото, по тревата. Прожекторът му опипва напосоки.

– Измъкна се – рече си Хънтъра. – Белязан е. Няма да стигне далеко.

На разсъмване се върна с куче. Намери бинокъла и самоделната пушка.

Върна се уморен и пребледнял. Ния Нестинарката шепне:

– Той е жив.

Хънтъра кимна. Вече знае къде да го търси. Ако е сварил да се довлече дотам. Как не беше се сетил досега? Как?

Михал Белия отглежда пилета. Спят в курник. За награда получават по шепа зърно. Белия изчезна и кокошките му не се видяха. Кукера и Генерала хванаха последното пиле. Свариха супа. Миризмата й се носи на километър. Няма такива породи в супермаркетите. Кой ще им разреши да кълват на воля? Бройлерите са с изкуствени небосводи.

Кукера и Генерала минават край училището. Мечка изрева от класната стая.

– Моята армия е предадена – пищи Генерала.

– Моите фирми са разорени – кудкудяка Кукера.

Гемиите на Кукера периодично потъват. Затрупват го с грижи. На неговия гръб е икономиката – химически и оръжейни заводи, безкрайни лозя, пустеещи ниви. Той пада и умира. Преданият Генерал го рита ядосано. Кукера възкръсва с усмивка от тиквени семки.

– Това не беше ли мечка? – кокори се Кукера.

– Съдбата изрева – заключи Генерала.

Ако доктор Лина подслуша разговора им, дали ще отбележи напредък за пациентите си?

– Как се казваш? – пита строго Генерала.

Кукера се сепна. Забрави кой е той. Главата му се опразни. Ами сега? Все пак трябваше да бъде някой. Пореден номер в нечий списък. Име с кръг от други имена край него. Те не са му безразлични и той не им е.

Гемиите на Кукера пак потъват. Най-голямата катастрофа в мирно време, постигната без война. Всичко с трясък пропада.

В последния миг Кукера се овладя. Пусна усмивка.

– Ти не ме питай кой съм аз, ами кажи къде живея?!

Генерала е мат. Той не знае улицата и номера. Не е чувал името на селото.

– Армията ни е предадена! Няма ни на топографските карти!

Мечката изрева още веднъж вяло подир странните мъже. Те оживено ръкомахат по главната улица, понесли света на раменете си.

Залезът иде. Мълчаливата внезапно стана. Сепна се от нещо дълбоко забито в нея. То й напомни, че е там. Залезът отключи нещото. Още един ден откънтява окончателно.

Сам-сама е на ръба. Оттам нататък е непостижим приживе свят. Защо да се плаши от чертата между светлото и тъмното?

Тя мечтае да бъде камък в хребета на хоризонта. Огрявана и забравяна. Невъзмутима. Търпелива. Каменна.

Светът извън нея угасва. Потъва в мрак. Плочи затискат езика, гърдите, ръцете, нозете. Лежи с отворени очи. Всичко чувства и разбира. Няма сили да мръдне.

Те й казаха: „Какво толкова? Правила си го и друг път!“ Бяха дебели, грозни, груби. Страх скова мисълта й. Не завърза разговор. Не спечели време. Не й се размина. Отмъкнаха й чантата. Сетне си намери куфар.

Откъде ли знаеха, че е любовница на шефа? Преструва се, че й харесва. Има си едно наум. Душата й скърца от съмнения. Като леглото, на което шефът я обладава опиянен и вдетинен.

Да си жертва и да работиш във вестник е невъзпитано. Съзна го сега. Неведнъж се е радвала на съобщение за убийство. Бързо стъкмява материала. Уж не рекламира престъпника, а публикува негова снимка и биография. Описва подробно. Текстовете се харчат. Шефът се грижи да има хляб за всички.

Името й се налага. След случката той се погнуси. Може и болест да му довлече.

Тя нямаше представа. Набъбващо мнозинство я чете през зъби. Читателите от ден на ден стават все по-мрачни. Случи се странен инцидент. Посетител с намирисваща кофа с похлупак търси шефа. Портиерът надушва белята. Спира го. Онзи плисва лайна през главата му.

Рядкото съдържание стига и до нейния праг.

Защо ли редакторите се правят на учудени? Като че ли не знаят – те всеки ден са наблюдавани от неидентифицирано мнозинство, в което зреят реплики. Такива като нея не дават думата на другите. Заемат мястото с жълти репортажи. Обида и мъст се натрупват капка по капка. Населението озверява.

Змията клъвна Кебо. Измъкна служебния си пищов с мъка. Стреля отблизо. Спомни си изстрела срещу глупавата сърна, с която започна всичко. Тя беше виновна. Тя го подмами. Рикошетът едва не го улучи. Куршумът изпищя. Блъска се лудо из стените на пещерата с оброка. Оловото тупна в краката му като курешка на прилеп. Пареше.

Змията е разкъсана. Опашката й описва безцелни кръгове. Набраната отрова набъбва.

– Ама че късмет – изохка Кебо.

Зад завоя на тунела е Михал Белия. Там са и окачените на куки трупове. Потръпна от отровата или от студа. В пещерата се стъмва.

Само Мълчаливата знае кога иде часът на Змията. Двете са орисани. Смъртта е крайна присъда за грешника, мисли Мълчаливата. Безсилна е да спре неумолимото.

Докога ще скита с Кукера? Докога ще слуша пукане на люспи? Докога ще търси боса змийско облекло? Загуби себе си, а се сдоби с неочаквана и тайнствена сила. И какво страдание…

Кукера ахна, като видя Мълчаливата да плаче. Нещо се променя в нея. Тя вече не е безразлична. Събужда ли се от съня си?

Кукера остроумно реши:

– Плакала е за мен!

– Тук съм, миличка – рече от прага той. – Даже ти водя и Генерала.

Генерала на свой ред извика:

– Къде е Ния? Защо ни изостави? Къде е доктор Лина? Това на нищо не прилича! Все при ловеца висят, все при онзи ловец…

– Ти стой настрана – каза Кукера.

– Никакви компромиси! – издекламира Генерала.

– Мълчаливата чака да я спасим – замислено промълви Кукера.

– Събирай вършини за зимата! Във вършината е сега спасението! – командва Генерала.

Те вече имаха по-ясна цел, отколкото когато дойдоха.

Хънтъра е неуловим в планината. Без адрес и паспорт. Не е ли това, което привлече и Кебо? Дивият човек е свободен – не питомният. Всички сме пленници. В лабиринти. Вечният самотен ловец – смъртта – препуска по дирите ни. Накрая тя винаги успява.

Хънтъра е наясно. Захвърля черупката си. Как да няма предопределение? Да не би да избираш родителите си? Или мига и мястото на раждането си? Сега си жив и див. Вярвай на себе си! Бъди истински, а не лицемер!

Различни гости от страната и чужбина идат. Всички приличат по нещо на своя домакин. Не обичат условностите, сред които виреят. Навици като брадавици са обрасли по тях. Тук излизат от кожата си.

Някои плачат за миналото. Други оплакват бъдещето. Между едните и другите има страхливи и смели мъже. И една жена – Мери.

Защо хората са белязани? Ако няма принуда и насилие, светът ще се сгромоляса ли? Ще спре ли да се върти Земята?

Къде е третото ни око? Защо сме го загубили? Заради грехове ли ни е отнето? Какви сме били, когато сме го имали? Всеки би надниквал в душата на другия без думи. Нямаше да ги има тайните може би. Това хубаво ли е? Лъжата щеше да е невъзможна. Кражбите и убийствата – също. Колко спестени пари за съдии, полицаи и прочие. С мислите си бихме общували независимо от разстоянието. Имало ли е такива хора някога? Защо Ния с нещо напомня за тях? Тя говори на Хънтъра под вековните дъбове. Доктор Лина Бижева кима с глава.

От малък Хънтъра се отличава от другите. Носи гол до кръста пити между кошери, а пчелите не го жилят. Хваща с ръце змии и гущери. Улавя погледа им. Домашни кучета ядат с него закуската си. Отхапе той. Отхапе кучето. После той. Пак то. Развъди и декоративни гълъби. То стана след онзи лов на гривяци с Анастасия, с дъщеря му. Кацат на рамото и дланта му. Погрешен изстрел му подари орел. Опитоми птицата, след като я лекува.

Хънтъра е в двора на Еню Тъпана. Горбачов изрева и се хвърли. Синджирът издържа. Хънтъра надникна през прозореца. Затулено е от паяжини. В прах и пепел потъва всичко все някога. Какво остава за нещата от живота на един селянин.

Приближи кучето на крачка. Клекна срещу него. Изненадано, то млъкна. Сянка на любопитство мина през очите му. От зъбите му се стичат лиги. Хънтъра се приближи бавно, без да става. През сивото премина втори тласък. Откъм точката на зениците концентрично се разпростря бистрота. Оловните очи постепенно се проясняват, но са нащрек.

Не му е за първи път на Хънтъра. Колко баса спечели! Никой не вярва, че излиза срещу вълкодави.

Кучето потъна някъде. То си спомни очите на майка си. Очите на децата, дето играеха с него. Обърка се. Тези очи сега са срещу него. Гледат го. Учудени, търпеливи, добри.

– Какво става? – пита Горбачов. – Години подивявам на синджира. На педя е онова, дето ми липсва.

Спокойна, безстрашна яснота е пред вълкодава. Тя му казва:

– Като теб съм! Защо ме забрави? Дойдох! – Горбачов изви врат. Тогава ловецът проговори:

– Е, да вървим! Ще живеем, нали?

Докосна го по ухото с върха на пръстите.

Кукера и Генерала шпионират зад плета. Чакат ловец и куче да минат край тях. Генерала се изпъва и отдава чест. В този миг Горбачов изрева с цяло гърло. Хвърли се отгоре им. Хънтъра усука веригата около ръката си. Дръпна рязко. Горбачов изквича и легна по корем с глава между лапите. Може би проверява дали е на мястото си новият му господар?

Хънтъра и Горбачов отминават. Кукера и Генерала дават воля на възклицанията си. Никой не им обръща внимание.

Горбачов остана верен на Хънтъра. Загина на лов. Щом мечките на Мери се изправят, скача и забива зъби в гърлото им. Губят самообладание, изненадани от смелостта. Една излезе оправна. Прасна го с лапи през търбуха. По онова време чужденци даваха десет хиляди лева за него и не бе за продан.

Кукера се стресна. Падна на земята. Взе да умира. Генерала дълго го рита по задника. Играта забавлява и двамата. Най-сетне Кукера възкръсна. В очите си още носят стоварения ужас. Полека-лека го съзнават. Мре се за секунда. Смъртта мина край тях, без да ги докосне.

Генерала се впусна в обяснения за внезапните нападения. Дойдоха спомени за армията му. Непобедима и легендарна. Кукера не обича отстъпления. Не вярва той на хора с униформи и оръжие.

– Всички сте кучета на синджир – рече философски и се изпика.

Генерала не се предава. Ще създаде нова армия. Длъжен е.

Обхванат от дълга си, забравя за Кукера. Върви по пътя напред. Говори ясно и строго:

– Липсва здрава ръка – стигнал е до решение, което му се изплъзва.

– Цивилни гарги без ред и дисциплина! Ах, да! Разстреляй сто, останалите сами ще се сетят.

Светът се проваля пред очите му по този начин всеки ден. Всеки ден той плаче от мъка по света. Кукера го чака да приключи. Сетне му дава необяздена пръчица. Генерала възсяда. Препуска. Кукера едва го догонва. Падат и стават.

Хукват към бъдещето. Нали то не може без тях.

Усмивката от семки е мрачна. Гемиите на Кукера потъват. Генерала крачи бодро. Кукера е бил директор в миналия си живот. Имаше едно време такава професия – началник. В завода се роди новият човек. Работят предимно затворници – за по-евтино. Политическите са отделно от криминалните. Публично за това не се говори. Години живя сред опасни хора. Оправда доверието. Управлява ги просто: „Който не се подчинява, няма да яде!“

Зейна бездната. Преобърна се светът. Полетя към пропаст. Накърни се чувството му за вечност. Кукера иска да се смали. Миналото му като гърбица стърчи. Страната, досущ като преди четиридесет и пет години, се раздели на две – на хора с минало и на хора с бъдеще. Скътаното се изяде. Един ден след угризения и колебания подкара такси. Сетне сади домати. Продава варена царевица. Работи на сергия. Всичко, до което се докосна, се провали. Подгони го страхът. Обречен е. Преследват го. Светът потъва в бездната. Неговият свят. Затиска го. Той е там, долу, в тъмното. Врабче в дъното на кухия бетонен стълб. Всички ли го чуват? Моли се за небе. Кой ще го измъкне?

С тежестта си миналото го мачка. Не диша. Да извика няма сили. Пада. Последни гърчове. Някой го рита отзад. Скача. Усмивка от семки прикрива нещастието. И всичко пак отначало.

– Ние ще спасим света – декламира Генерала.

– Няма друг начин – натъртва Кукера.

– Пази го в тайна! – шепне Генерала.

– Ама нали нямаме тайни от доктор Лина? – сеща се Кукера.

– Аз съм на особено мнение – обобщава Генерала, докато се секне. Добавя:

– Командирът не обсъжда поведението си пред по-низши.

– Заводът ми е разграбен. А защо – не знам! Не знам! – изповядва се Кукера.

– Заради търговски тайни – подсказва Генерала.

– Затворниците ковяха грозни мебели.

– Имаше ли равенство и хляб за всички? – пита Генерала.

– И още как! – възкликва Кукера. – Защо убихме кадърните обаче?

– За да нямаме пълководци! Напред в атака! – Генерала е неудържим.

– Сечта да не спира. Кораби идат за моите мебели, а още не съм сякъл гората. Кога ще я бича?

Кукера върти тъпа брадвичка. Удря по стволове. Двамата се умълчават, погълнати от мисли. Сянка им пресича пътя край училището.

– Това не е ли мечка? – сепва се Кукера.

– Мечка страх, мен не страх – реве Генерала. Хвърля се с голи ръце в гъстото.

Генерала се изправя сред пламъци. Командва смело. Заповеди ечат. Не оставя на мира фланговете. Взе от проскубано плашило фуражка с пречупена козирка, куртка с пагони.

Гори единствената обитаема къща. От тъмното се стреля с ловни чифтета. Стрелците виждат сред сиянието на огъня силует. Чуват командите. Сепват се.

Стрелците се ослушват. Преди време някой им стреля в джипа. Сега те стрелят. В къщата са Кукера и Мълчаливата. Уплашени обръщат лампа с газ. Навремето електричеството пристигна най-напред в окръжния град. Минаха още трийсет години, докато стигне до селата. Селото на Михал Белия бе последно в списъка. Оставаше му още съвсем малко да чака. Подпалват се.

Генерала съобразително изхвърчава преди това. Нестинарката и Лина отново са при Хънтъра. Вършината пращи. Тя прави високи пламъци.

Генерала е на своето място. Той не офейка. Викът му смрази бандитите:

– Предай се! Обкръжени сте! Хвърли пушките!

Създаде нужния ефект. Ще убият ли униформен? Превъзхожда ги. Не се страхува.

– Започвам да броя! Двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и три! Да видя първия с вдигнати ръце! – плътният му глас кънти.

Източват се два силуета. Изниква и трети. Дали има други? Генерала е въоръжен с дървен меч. Опасността за него е истинска. Не бива да го виждат отблизо.

Продължава да командва:

– Не сваляй ръцете! Крачи по-едро! Няма време!

В тишината, накъсвана от викове, се чупят клони. Откъм фланга на арестуваните иде нещо яростно.

– Заповядвам! Искам ги пленени, а не мъртви!

Силуетите изтръпват. Едва сега хвърлят пушките. Да е сигурно, че ще ги пощадят. Винаги са се измъквали. Оставиха фара в джипа. Как да се сетят, че от пущинака ще излезе офицер. Нищо не знаят за Генерала те.

Мигът, в който оръжието падна на земята, се оказва фатален. Хънтъра е освободил Горбачов от веригата. Вълкодава среща хора, дето сами си търсят белята.

Ръмженето му ги парализира. Пукат шевове на дрехи, чупят се кости, гърло хърка.

По гръб са като Кебо. Зърват звездите. Хладина и спокойствие пристигат. Какъв безкраен път, за който не са подозирали!

Хънтъра е плувнал в пот. Генерала седи на високото като паметник. Обглежда местността.

Хънтъра се свлича към кучето. Връзва го за дърво. Генерала поема след него. Скоро побягва обратно.

- Аааааааааа! – реве Генерала. Бухали пляскат глухо с криле.

Отде да знае Кебо, че духове от миналото ще се събудят.

Самодиви с отровно биле го пресрещат. Пещерата с оброка спира да капе. Змия идва, когато моли за помощ. Някаква мечка, как да ти го побере умът, го събаря от дърво.

Вместо просветление, изпитва жажда. Вика за капчица вода. Ако тя се търкулне от камъка над него, ще го разкваси. Чувства и вижда. Не може да мръдне. Тежест свива сърцето. Оттласква се към ръце и нозе.

Открива, че пещерата е загадъчна и красива. Не е сам. Белият е наблизо.

Старецът пристъпя из пещерата. На завой се блъскат с рамо:

– Никога да не бях те срещал – рече старецът.

– Длъжен съм да те затрия. Разкри ми бърлогата.

– Нямаше да те издам. Тръгваш си и не се връщаш.

– Искам да остана завинаги тук. Толкова е хубаво!

– Земята не те иска.

– Именно заради това. Другаде гробът ми ще е занемарен и анонимен, а тук… Тук и да се мре е приказно. Тук ще ме запомнят. Ха-ха!

– Ех, Бог да те съди.

– Помогна му на измисления си бог. Пусна змията!

– Змията е подир тебе още от първия миг. И Нестинарката те търсеше.

– Значи има и нестинарка – изохка Кебо от плъзгането на змията по вените му. – Нищо не разбирам.

– Очите ти са стъклени.

– Пореден капан.

– Капанът си ти.

– Хайде, кажи.

– Ухапаният не я убива, за да се спаси. Така е от древни времена. Има мълчалива жена. Тя приспива змията, без да я докосва.

– Много е лесно, за да е истина.

– Всяка истина има цена. Ние с теб я платихме.

– Няма да се ядосам – стисна зъби Кебо. Целият изхрущя. Счупи се като стъкло.

Хънтъра и Вълкодава ги откриват. Оглеждат го. Ловецът видя и своята рана, и делото на змията. Изнесе го на ръце. Връща се за Михал Белия. Брои на глас ченгелите. Водата прокапва.

– Господи, дано не стрелям никога по човек! – моли се той.

Труповете се поклащат от течението. От вратовете им капе. Кръвта е черна, съсирена.

– Дали някой от тях не е Елена, който винаги идва?

Далекобойна оптика преследва Хънтъра. Гръм от медиите, гръм в страната. Кой ли се впечатлява? Апатия като мъгла. Разстила се гъсто. Свободата умира. Малцина разбират. Щом обществото се разпада, само индивидът може да оцелее. Някой с късмет. Всички ли са обречени и дали го знаят? В това е хазартът на живота ни днес! Кой, а не как?, смята Хънтъра.

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

© 2004 Георги Гроздев. Всички права запазени!