Георги Гроздев

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

Хънтърът имаше болка. Нестинарката я видя. Дойде часът на откровението.

– Ти никого не спаси! Не си спасявал дори сърна.

– Защо го казваш? Горски дух ли съм, че да знам къде се сбират бракониери и глутници!

– Животът те иска!

– Аз ли ще изляза виновен?

– Душата ти е чиста. Муха в паяжина. Плетката е стогодишна. Следва своя ход. Стигнат е пределът. В разрушението е скрита същността. Смъртта…

– Тя ме чака, знам, там някъде в ъгъла на моето бъдеще.

– Какво е бъдещето, Ния? Какво е времето?

– Готов ли си да чуеш? Имам да ти казвам. Познаваш смъртта отблизо. Аз знам, че тя не съществува.

– Какво? Реките да тръгнат към изворите?!

– Стотици, попаднали в беда, ще дойдат тук. Много скоро ще е. И църква ще има, и камбана ще бъде възкачена, както мечта Михал Белия.

– Тя е с откъснат език, спукана…

– Нова ще се отлее. Отчаяни сме. Затова боледуваме и мразим.

– Не съм чувал някой тъй да говори.

– Колко слепи! Погребват се приживе в тъмници. Трън да завъртиш в душите им – няма какво да закачиш!

– Е, като всички съм и аз…

– Не си! Нашата среща… – не се доизказа Ния. – Добротата не е глупост…

– Често чувам да го казваш. Доктор Лина ти вярва. Вярваше ти и Михал Белия.

– А ти не ми вярваш!

– Е, не…

– Виждам те на длан. Съдбите ни се преплитат.

– Защо не ме предупреди за Киборга, за бракониерите?

– Не всичко ми е дадено. Знаеш ли, Хънтър, кое е най-страшното?

– Опасността от ядрена война – иронично рече той.

– Не. Сам си се лъгал. Теб никой не те е лъгал.

– За какво? Кога? Как?

– До мен е дъщеря ти, пораснало вече дете. Не е мъртва. Отдавна я търсиш, а все я няма. – Хънтъра пребледня. Остана със зинала уста. – Моето знание не е заплаха. Аз съм само инструмент.

– Казваш, че дъщеря ми е тук!

– Да! – Ния вдигна нагоре ръце. Обели очи, както преди да заситни в жаравата. – Тя много съжалява. Тя е жива!

– Не може да бъде!

– Ей затова не ни е дадена тайната на Мирозданието. Ако я имахме, щяхме да го разрушим!

– Но как! Детето ми! – в очите на мъжа избухнаха сълзи. Светлина засия по гарвановата коса на Ния.

– Ако ще си говорим с духове, си тръгвам.

– Моят покрив са небесата – гласът на Ния стана метален, отвъден. – Твоя воля!

Полуизправен Хънтъра притихна. Сетне коленичи. Хвана главата си с ръце и онемя.

– Ти си тук заради детето. Скиташ в нощта.

– Слушам моя глас…

– Това е твоят глас.

– Имам ли полезен ход?

– Планетата няма, а ти питаш за себе си.

– Ако се махна?

– За глутницата няма огради. Ядат отвътре.

– Това е политика. Мразя политиката.

– Аз обичам земята си. Тя ми дава сила. Точно тук, на това място и точно сега. Ако не бях дошла, нямаше да го знам. Силата не идва, където и да е! Ще остана, за да я имам.

– Но как така?!

– Хиляди, изпаднали в беда, вървят насам. Виждам ги! Журналистката, която ще дойде за главата ти, ще ги повика. Тя е бездетна от години. Ще й помогна да има дете. На мене ще го кръсти.

– Не знам какво да кажа.

– Преди да чуеш за себе си, слушай за Анастасия, или Наса сте й казвали.

– Така беше.

– Аз живея в сянката на два свята. Ще ме наричат светица, а всъщност съм мъченица. Защо са толкова лоши хората? Няма само добри и лоши. Зависи на коя страница ще ги отвориш! Зависи!

Хънтъра очаква Ния да назове бъдещето му. Всеки иска да разбере какво ще стане? Страхът и любопитството – това е целият ни живот! Нестинарката преобърна представите на доктор Лина Бижева. Хънтъра не ще повярва лесно.

– Винаги съм знаел – казва той, – че над нас има висша сила. Дори да не я наричаме Бог. Тази сила е добра. Още от най-ранно детство…

– Виждам луната, морето… Ти си с жена. Това е майката.

Хънтъра притихна. Ния приведе глава. Затвори очи. Заговори трескаво и бързо:

– Луната е кървава и голяма. Морето - потайно и тихо. Вълни

прииждат в нозете ви. Нощният, топлият пясък с гъдел се оттича под ходилата. Подаваш й ръка. Нагазвате голи.

Пред вас е пътеката. Водата, тъмна и лепкава, сякаш е медена. Носи ви над смълчаното дъно на залива. Над челата ви увисват звездите. Някъде по брега свети огън. Гори между два камъка. Върху ламарина свистят миди. Подскачат. Отварят черупки. Съска водата, която изпускат.

Съществувате като водорасли – сплетени и неми. Ти и Архиро. (Къде я откри ?) Градът е с фар и пристанище. По дъната на лодките се мятат сафриди. Под крайбрежните камъни тракат раци. Спотайват се скариди.

Излизате още по-голи и истински. Между дюните ти броиш звездите в очите й. Луната се кандилка едва. Слети и недействителни тази нощ сте посяли живот. Животът на дъщеря ви. Плодът ще зрее в утробата. По-мъдри от всякога, без да питате никого, сте се решили на най-важното. Сътворението. Сякаш сте богове.

Ти шепнеш в ушната й раковина. Тя, тъй гола и топла, предвещава безсмъртие за любовта ви. Заспивате с тази игра върху изстиващия пясък. Нейде среднощна певица припява:

– Слънцето изгрява над морето, дълъг ден ни престои.

Неумолимият изгрев не знае за вашите целувки, солените. Слънчеви зайчета се разхождат лекомислено над бездна от вода. Морето е накъдрено парвеню. Пазете децата. Дори неродените още деца!

Вилхелм се сгуши зад храста. Ловните му дрехи с цвят на дъждовник се сливат с гората.

Вълшебна тишина. В тишината капят листа и жълъди. Слънцето също капе през клоните на девствена гора. Цевите на пушката му правят зайче. Забелязва го. Обръща се да не се издаде чрез отблясъка.

Потъва в тишината. Подметки чупят съчки по-надолу. Следващата пусия е заета. Следи часовника. В уречен час се пускат гончета.

Затваря очи. Сякаш не е ловец, а дете в скута на майка си. Мирише на небе и земя. Упойващ дъх на ведрост и сила. Забравя за заредената пушка. И друг път се е отнасял. Веднъж позаспа. Подгонен глиган го събуди. Връхлетя отгоре му. Стреля във въздуха стреснат. Друг път в съня му изникна мечка. За този случай се разказва и до днес. Пак стреля, но напълни гащите. Не улучва вълк, наречен заради него „учебен“.

Лаят на гончетата го буди овреме. Бавно излиза от упойката. Има финансова къща. Има планини от пари. В неговата джунгла е уморително и задушно. Там трудно се заспива. И там се стреля, и там се мре, но не както тук.

Чува стрелба по горните пусии. Изтърваха нещо. Гончетата се заплитат подир лисица. Надхитрени са. Ако е имало още някакъв дивеч, той сега ще се изниже.

Вилхелм се вълнува, когато се готви да убива. По-добре е да го прави без мисъл. Сърцето му марширува. Диша дълбоко и тежко. Залепен е за дърво в края на склона. Храст го скрива.

Усеща по някакъв необясним начин – нещо идва. Чува копита по земята. Те спират преди да се изравнят с него. Не смее да мръдне. Още нищо не вижда.

Миг-два и животното тръгва. Подтичва и спира. Вилхелм вече е подминат. Зърва я в гръб. Нали казват: „Красива като кошута.“

Моментално прикладва. Стреля. Вмъкнал се е в секундата, която понякога дивото подарява.

Димът от цевите я скрива. Готов е да приеме, че не е улучил. Наистина я няма. Долавя хриптене. Дочува нещо като стържене на клони. Изскача от укритието си. Намира я още жива. Тя приритва с изящни крака.

Ечат викове. Чуждата завист го прави горд. Наобикалят го за снимка. Изпъчва гърди.

Оставя пушката. Коленичи над Бързата красива кошута. Нещо силно и неумолимо я изпълва отвътре. Тя иска да му го каже. От окото й, обърнато към него, се търкулва сълза.

– Помниш ли как се появи ужасът? – продължава Ния. – Наса се скри от света. Има само един изход. Да я изтръгнете от там. Тя губи душата си. Превръща се в сянка. Мъката ви мачка. Издирвате я напусто.

Защо е толкова безразсъдна? Изчезна без да се обади. Обърна ви гръб. Смятали сте, че е имала повече от един избор, повече от този избор, че въобще е имала избор.

Момичето е предопределено. Тръгва по жесток път. Защо стана така? Защо изчезна?

– Нещо се случваше с мен изведнъж – „Наска ми го казва, -

Ния кимва към Хънтъра. – Не знам какво. Хуквах накъдето ми видят очите. (Да я спреш, все едно е било да изтръгнеш кокал от уста на вълк.) Озовавах се на различни места. Дремвах в канавки. Мишки гризяха връзките на маратонките ми. Ядях орехи.“

Изтичало е последното й време. Вие обикаляте в несвяст. Търсите полиция, учители, съученици, приятели, познати от квартала. Търсите в кафенета, дискотеки, кръчми, пицарии. Не е оставила никакъв знак след себе си.

Какви са тези сили? Какво е това проклятие? Освен мъка ви трови и подозрение. Архиро обвинява теб. Ти – нея. Губите дъщеря си. Наса ви загубва.

Включен си към напрежение, а бушон няма. Как да се изключиш? Тук е слабото ти място. Появило се е нещо, което те плаши. Не можеш да го надвиеш.

Не бихте загърбили момичето. Потъвате. Мракът ви поглъща. Ти смяташ, че на ръба не се издържа дълго. Момичето вече е изчезнало оттатък. Ставаш всяка нощ в тъмна доба.

Разбирате колко е самотно сърцето. Колко безсмислени са думите. Мъката е само ваша. Странични наблюдатели кълват изтървани подробности. Предъвкват чуждото нещастие. Разбирате какво е страдание. (Хората инстинктивно бягат от страданието. Искат да са сити и доволни, нищо да не ги безпокои.)

Виждам. Полицаят е отегчен. Тийнейджърка е напуснала без вест дома си. Седемнайсети случай за седмицата. Опулени родители, които не са си отваряли очите, когато трябва. Сега искат от полицаи с мизерен щат да им открият начаса скъпото дете.

– Ако не се върне до три дни, ще й намерите трупа някъде – казва го без да влага нищо лично. Въпрос на богата практика.

Виждаш го за първи път, а ти се оплаква. Жена му именно тази седмица се развежда с него. Вече е на петдесет и осем. Не е ли късно?

– Аз съм малко ерген, нали разбирате – изповядва се той.

Търпиш с надежда да отдели повече внимание на твоя случай. Пали си евтина цигара. Издухва дима в лицето ти. Кабинетът му е като килия.

– Обадете се отново на всички. Проверете навсякъде. От мене трупове да искаш. Всеки ден, всеки ден… – загрижено говори майорът. – Ще пусна съобщение за национално издирване. Дайте ми снимка и точни данни. За обява по телевизията сега не говорим.

Търсиш го след два дни. Не е започвал издирването. Стигнали до бой с жена си относно развода. Натрупал документи за обработка върху бюрото от последните дни. Я да видим къде са твоите?

Наса е без пари и връхна дреха. През деня времето е приятно, а нощите са студени. Предполагате, че момичето е наблизо.

А то е вървяло, вървяло. Все по пътя, без път в душата си. (Така е тръгнал Буда.) Тръгнал без да вземе нищо. Така си тръгваме всички накрая.

Буда прехвърлял четиридесет. Не харесвал живота си. Станало му тясно и тръгнал. Внезапно. Които го познавали дотогава, решили, че е изгубен. Тръгнал да търси и да намери път. Свой път и път за другите.

Мисълта за Буда ви е успокоявала. Може би чрез Наса ще научите нещо повече за света, за себе си, за нея. За онова, на което не сте обръщали достатъчно внимание. Баналният ред на нещата е преобърнат. Нещо скъпо вече не ви принадлежи. Губите безвъзвратно. Съдбата на децата не е в ръцете на родителите им.

Българската и балканска светица света Петка също бяга от дома си. Това не го знаеш. Казвам ти го. Родителите я загубват в Константинопол. Търсят я дълго, удавени в скръб и печал. Изчезва за тях, за да се отдаде на Бога. Живее в пустинята на пост и молитва. Храни се с билки и роса. Това я отхвърля от семейното огнище завинаги.

Питаш се: “Не е ли изчезването на момичето бунт?“ Дотолкова ли сте излезли извън мярката си на хора? Дотолкова ли сте покварени? Сещате се за укорите й. Често ви е правила гримаси. Все за пари и само за пари говорите.

Вече бяхте готови да дадете всичко, което имахте, само и само мракът да ви я върне. Вие нямахте вина. Самообвинявахте се.

Мракът не се интересува от сметките. Той е невъзмутим и непроницаем.

Не сте ли осъдили момичето на същата самота, която сега изгризва вашите гърла? По-малко страдате за душата й, повече от накърненото чувство за притежание.

Сама под звездите тя се е борила отчаяно. Демоните са я обсебвали. Мислели сте за смъртта й като за най-неприличното нещо, което може да ви сервира. Ядосвахте се на глезотията й.

Само който е губил дете в мрака, знае колко ограбен, ограбен до дъно, може да бъде човек. В такива мигове майката и бащата съзнават дълбочините на сърцето.

Парализирани сте от страх. “ Какво ще се случи?“

Ловният Данчо замества Хънтъра. Данчовото куче се казва Шейх. Викат му Шехи. То е професор. Ханс е довел приятели в България. Гончето е на години. Компенсира бързината с опит. Ловците му свалят шапка. Говорят му на „Ви“. Возят го на седалката до шофьора. Втори ден преследват диви свине. Уж немците четат следи по снега, а са все изпреварени. Стадото минава преди тях.

Данчо описва броя на свинете. Сочи посока. Назовава местности. Открива тайни пътеки. Ловците са уморени, измръзнали, омърлушени. Само Шехи мълчи задълбочено. От време на време лае. По какво? Никой не знае. Ханс духа в шепите да ги сгрее. Данчо предлага глътка мерло от манерка.

Търсят дърво за мишена. Данчо носи за такива случаи железен тас, надупчван многократно. Тасът е окачен на клон. Гората ехти. При истинския лов изстрелите са един-два. Свинята няма да играе хоро пред теб, докато я улучиш.

Данчо си познава района и кучето. Мисли как ще се отчете и пред Хънтъра. Казва сериозно:

– Професорът надушва нещо. Ще взема да го отвържа.

Ловците се оглеждат. Тъкмо да проговорят и Данчо вдига ръка:

– Никакви цигари! Никакво говорене! Ловът продължава. Преводача! Преведи им го?

Заемат позиции за последна пусия. Изнервени са, за да бъдат адекватни, ако дивеч връхлети. Всички искат бързи печалби. Предпочитат самохвалство пред чаша вино. Не е възможно все с истината да се живее!…

Гончето Шехи е спасено от тази човешка болест. То лети. Те се превръщат в леден вятър, който го следва.

Не минава много време и се вдига кучешка свада. Дочува се и квичене.

– Малко е. Заклещил го е. Държи го на място. Дави го – предава телеграмите си Данчо.

Смрачава се. Зимният ден се стапя. Данчо взима със себе си най-младия от групата. Нарежда:

– Палете огън! Чакайте!

Гората се преобразява. В нея нощем е страшно. Огнените отблясъци правят лицата дяволски. Мракът зад гърба е катранен.

Има-няма половин час и чуват Данчо да пухти:

– Идвай да помагаш!

Влачат прасе. Четирите му крака са сбрани в едно. Вързано е точно като вързоп. Дори не е одраскано. Оглежда новата си компания хем с ужас, хем с любопитство.

Пред хижата е стогодишният дъб. Данчо прехвърля въже през клон. Вдига животното във въздуха с краката нагоре. Застопорява въжето. От прозорците на хижата се разлива светлина. Ловците се редуват да галят Шехи по главата. Банални комплименти. Той не се трогва. Колко ги е слушал.

Влизат на топло. Гончето остава под клона, вързано и то на свой ред.

Разгорещени след аперитива, ръсят лакърдии. Шехи е уловил кажи-речи петдесет килограмово парче с остра зурла и чевръсти крака. Същински реактив. Браво Шехи, ти си гений!

Данчо провокира:

– Искам облог!

Те нямат нужда от агитация. Излизат навън с пушки. Не се сещат за изненадата. Канчето ли ще целят?

Данчо сваля нерезчето на земята. Ловците са учудени. Нареждат се в кръг. Данчо завира под вървите острието на ножа. Шехи не спира да се дере. Трудът му ще иде напразно.

– Кой го удари – да го вземе! А?

Един замах и нерезчето ще излети.

– Дръпни се! Дръпни се! – командва Данчо. – Я да видим кой е по бърз!

Острието на ножа изскърцва по въжето. Шехи ще скъса каиша. Животното лежи миг – два неподвижно. Не вярва на очите си? Или иска да запомни тези осветени лица? Кръгът се разчупва. В абсолютна тишина излита. Гръмват възгласи. Шехи е кръвно обиден, Данчо – изумен. Не му приеха облога. Не му се извиниха. Вместо това го обграждат с внимание. Данчо се отрязва за чужда сметка.

– На лов ли? Никога с вас на лов! – заканва се той.

Хънтъра разказва на гостите историята на кучето Шейх. Гостувал им арабски шейх. Нямали слука няколко дни и гостът скучаел. Обявил състезание по бягане с награда. Така слугите му го развличали. За да има изненади, предложил да се включат и българи. Отзовал се Данчо. Надбягал всички, какъвто е сух и дребен. С част от доларите си купил професора. Кръстил го с необичайното име Шейх.

– На плажа си с Наса. Пяната на вълните гали нозете ви. Морето е равно, зелено. Облаците на хоризонта са тъмни. Мислиш, че на пясъка жито не вирее. Защо се появява тази мисъл? В каква връзка?

Ето ги следите. Следи на тичащо момиче. Стъпки на едър мъж. Твоите стъпки. Загадъчни трипръстови знаци на гларуси.

Виждам как в утринта капанчетата по плажа са без продавачи. По рафтовете – о, Боже! – много бутилки с престижни етикети. Какво ли наистина има в тях, че толкова се осланят на рекламата си? Колкото повече харчиш, толкова по-малко имаш. Колкото по-малко имаш, толкова повече харчиш. Кръговратът на самоизяждането, на загубената мярка.

Ето го! Момичето е седнало на пясъка. Гледа към морето. Миговете, които си изтървал. Наса е по къси панталони и тениска. Боса е. Облаците прииждат с мирис на дъжд.

Наса гледа към хоризонта. Взира се в нещо скъпо и близко. Все едно вас вижда след дълга раздяла. Или иска да ви види оттатък опасната за преброждане вода.

Момичето търси хоризонт.

Морето изтръгва душата й. То я всмуква. Тя моли да й върне изгубеното. Опора търси.

Губи ли нещо момичето в момента, или пък печели? Във всеки случай то не е поредното тяло на пясъка, загърбило своята свобода.

Очите на Наса са очи на човек, който тепърва открива нещо или пък се прощава с него.

Гларуси ловуват този ден край скали. По камъните личат тебеширени бразди от отходния им канал. От скалите се хвърлят на пирон или с плонж търсачи на силни усещания. Под навес до пусто училище са се скупчили наркоманчета. Принасят в жертва самите себе си. Гледат дълбокото и се дрогират от малодушие. И Наса е там!

– Не! Хиляди пъти не! – изрева Хънтъра.

– Била е там. Виждам я. Искала е да опита. Стои до момиче с капела.

Наса е направила крачка встрани. Само веднъж. Момичето с капелата знае нещо. То ще го каже.

Наса е жива. Ще се върне! В далечна чужбина е, но ще се върне! Нестинарката захлипа, зарида, а сетне взе и да вие.

„Да – каза си Хънтъра машинално, – вие като вълчица. Тая жена е луда. Да не би дъщеря ми да е бяла робиня?“

– Не съм луда, не съм луда! – изкрещя тя. – Сега си тръгвай! Уморих се. На пътя ти ще излезе сърна. Джипът няма да спре. Ще я убиеш. Не се кори. Така е писано.

Хънтъра настръхна. Тръгна замаян. Наистина сърна се хвърли под гумите. Дълго стоя с крак върху спирачката. Чувстваше се нищожен и жалък.

Чакат нерез. Снощи е засечен от гоначите. Ужасен лай се надига. Вилхелм се е скрил зад дъб. Отсреща е боровата гора. Каквото изфучи оттам – ще се катери по дерето. На ръба го чака той.

Две кучета вече излитат от гъсталака. Третото е подгонило лисица. Тя е с опашка като къделя. По петите й е. Значи иде ред на глигана. При свинската гонка лисиците изскачат първи.

Тя се носи към неговото дърво. Колко пъти досега е мечтал за лисица, а тя все го е подминавала. Тази иде право в торбата. Много е близо. Различава цвета на козината й. Ако стреля, мисли си той, ще уплаши нереза.

Измъква се зад дървото. Показва й се. Дано се стресне и кривне. Навела е глава надолу и тича. Среща ли са си уредили? На три-четири метра е и пак не го забелязва. Кучето е изостанало в ниското. Най-после очите им се срещат. Озадачават се взаимно. Все едно Вилхелм ще я фотографира. Прикладва с отдавна освободен предпазител. Тя не се плаши. Кога друг път е виждала такъв тип?

Накрая той се предава на ловния си инстинкт. Натиска спусъка. „Майсторлъкът е да не избързаш, ама и да не се забавиш“ – спомня си Вилхелм Данчовите инструкции.

Фъ-ъ-ъ-ъш! – се чува. Оловото щръква от цевта. Тя оцъкля очи. Обидено се завърта кръгом. Хуква презглава. Кучето е успяло в залисията да приближи.

Тънка струйка дим се разнася към небето. Вилхелм е в капан. Бре! Бре! Бре! Ако дръпне затвора, може да експлодира барутът, останал в цевта. След бързи колебания отваря пушката. Бяло облаче като от цигара се понася от нея.

Мъчи се да измъкне оловото с върха на ножа. Не и не! Отсича тънка пръчка. Мека е. Огъва се.

Защо пи снощи? Защо взе този стар патрон от Данчо? И Хънтъра го насърчи. Как защо?! За слука!

Какво вижда? Кучетата следват нереза на почтително разстояние. Той мързеливо се тътри. Почти не им обръща внимание. Глигите му се белеят трофейно. Вилхелм вика, колкото му глас държи. Размахва пушката със стърчащото олово. Глиганът му хвърля поглед. Спира. Какво прави Вилхелм ли? Поздравява го по този начин. Ще се разминат и никога няма да се срещнат. Така си мисли.

Нерезът продължава към него. Сякаш по дирята на лисицата върви. Ловецът се скрива зад дървото. Хуква. Още обикаля в кръг, когато чува:

– Удари спирачка бе човек! – бяха дошли гоначите.

Кучетата обидено го изгледаха от глава до пети.

– Защо търчахме? Защо се вряхме под глигански зъби? На мен червата ми се влачат, а той поздрави раздава – като че ли изпищя удареното куче.

Вилхелм разтърка очи. Така беше. Влачеха му се.

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

5.