Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

Един щъркел преследва Хънтъра още от детството му. Щъркелът е с превързано крило. Клюнът му се е проточил от перваз на прозорец. Другото крило е непохватно разперено върху маса. На нея е опрял лакти мъж с очила. Пише. Взима си работа за вкъщи. Попълва документи. Чиновник е. Жена му скоро умря от рак. Двама самотници в пуста къща.

Чичкото разрешава на малчуганите да докоснат с пръст щъркела. Те са щастливи. С ощипани от студа бузи падат в снега като застреляни. Щъркелът ги съзерцава загадъчно. Чичкото неуморно попълва тефтери, прегърбен над масата. Той по същия начин се храни. Събира трохите в шепа. Гълта ги с отметната назад глава.

Напролет щъркелът на съседа умря. Той изхвърли трупа му в кофа за смет. Хънтъра си спомня стърчащи към небето крака. Появата на щъркели го изпълва с тъга. Нещо хубаво е дошло. Както се е появило, така неусетно ще си иде.

Щъркелите винаги заминават.

Хънтъра шофира към морето. Дали ще открие момиче с капела? Дали то въобще съществува? Щом си в беда, се хващаш за сламка.

Горят стърнища. Щъркели под строй вървят по петите на огъня. Клюнове-пинсети измъкват живи твари. Неподготвени и в паника са червеи, мишки, скакалци… Птиците му приличат на пожарникари с бяло-черно-червени униформи.

Друг път ги зърва стегнати за път. Разсеял се е. Зяпа встрани. Предната му гума пропада в дупка. Бързо се приземява. Няма време да реагира. Смок е пресичал асфалта. На огледалото за обратно виждане забелязва. Тялото му е на части. Невъзможно е да се съединят.

Щъркелите са виновни. Те го разсеяха. За първи път ги среща такива. Сториха му се отвъдни. Стотици на брой, потънали във високи и сухи треви. Виждат се само шии и клюнове. Някакъв невероятен строй. Съсредоточени и мълчаливи са. Един до друг, един до друг. Нищо не ще ги разколебае. Нищо не ще ги спре.

Поспрели за малко преди път. Хънтъра бърза да се отдалечи. Толкова сериозни птици не е срещал.

В друго време по тия ловни полета, пак през есента, видя зайци. Някакъв панаир. Те пък защо? Въобще не му мина през ум да им стреля. Живо кълбо в нивата.

Измъкна се да не ги смути.

Върви под далекопровод. Жиците жужат като кошер. До стълб намира два мъртви щъркела. Било е преди време.

Житото в нивата е ожънато. Сламата е оставена на дъждовете. Често се случва през последните години. Сега е влажна. С вдигането на слънцето съхне с пукане. Все едно някой стъпва връз нея. Мъртвите щъркели го настройват мистично. Озърта се. Сам е. И не е!

В края на гората пасе малка кошута. Тя остана без майка. Неопитна и непредпазлива е. Намира се в обсега на пушката. Пасе неподвижно, не се оглежда. По всичко личи – не е обстрелвана досега.

Въздухът се затопля още. Някой стъпва зад гърба на Хънтъра. Върви край него. Върви пред него. Като че ли щъркели стъпват с тънки крака. Завират клюн. Правят разбор и на онова, за което хората не ще се сетят.

Хънтъра вярва, че не е сам. Някой го наблюдава постоянно. Това изнервя. Вижда източени шии в жълти треви. Още ги подозира. Него са чакали. Него са следили с крайчеца на окото. Уж между другото, сдържано и недостъпно.

Утрото над камъшите е бледо. Облаците са размити. Слънцето розовее едва. Хънтъра посреща разсъмването с измръзнали крака в ботушите. Появи се мишка. Доближи бомбето на ботуша му. Изучава го. Тя го разсейва. Оттатък камъшите езерото ври. Първи се изнизват черни ята гарги. Вдигат се корморани. От няколко дни времето е ясно и топло. Необичайно за този ловен сезон. Гъски хвърчат като самолети с вертикално излитане. Недостижими са за сачмите.

Ловецът следи небето. Мишката гризе нещо до краката му. От време на време той хвърля поглед надолу. Чуди се. Защо е толкова непредпазлива? По-нататък са другите ловци. Един от тях надува свирка. Тя имитира гласове на патици и гъски.

Вече няколко хвъркати композиции се изнизват. Нетърпелив изпразва пушката си автомат безсмислено. Птиците трепват. Дори не се отклоняват от пътя си. Утрото просветва все повече. Небосводът синее нежно. Над ловеца кръжи мишелов. Оглежда наоколо. Мъжът се озърта като грабливата птица. Мишката е потънала в земята.

Гъските излитат на талази. Отдалеч дългата им плетеница изглежда като набързо начертан камшик, концентричен кръг или прекъсната и недовършена вълнообразна линия. На другия бряг стрелбата е учестена и безполезна. Сачменият вятър отминава. Птиците отново заемат своя перфектен строй. Нареждат се по старшинство след водача. Пътуват заедно. Дългите им шии са опънати от нещо неотразимо. Напред и надалече ги тегли то.

Ловецът е сам с пушката си. Тя е ледена и посребрена от тънък скреж. Те бръщолевят и се суетят, преди да излетят. Този шум е музика за неговите уши.

Откъм пусиите на ловците се изнизват пет едри гъски. Минават ниско над камъша в боен строй. Ескадрилата набира скорост. Сега са уязвими. Чужденецът гръмва отдалеч. Хънтъра сваля пушката с въздишка. Прелетът е на привършване.

Вече няма смисъл да се крият. Събират се около джипа. Хапват хляб, сланина, орехи и вино. Подхвърлят празна бутилка. Не могат да я улучат. Заиграват се. Харесват руската едноцевка магнум. Хънтъра им я дава. Чужденците са оставили своите пушки в колата.

Един засича бутилката и я пръсва.

Някой от групата забелязва идеща право срещу тях самотна гъска. Ловците викат. Втурват се към пушките си. Едноцевката е моментално заредена. Гъската е вече над тях. Продължава невъзмутимо да гребе. Маховете й са ритмични и позабавени. Тя не издава никакви звуци. Не се надява да я чуе някой, нито някой да я догони.

Накъде пътува тогава самотната гъска? Някой се изхили. Може би това е бабата на петте изтребителя, дето отбръмчаха преди малко. По този повод хората цъкат с език. Гъските живеят до деветдесет и повече години.

В акварелното небе гъската е симпатична. Тя е самотен бегач. Пред нея е хоризонтът на още един дълъг ден.

Пушките загърмяват почти едновременно. Птицата лъкатуши един-два пъти. Прилича на човек с изтръпнал крак. Той току-що става от масата и залита. Отдавна се е научил да ходи. Тя бързо влиза в крак и отминава.

Посрамените стрелци дебнат други гъски в нивите. След две села намират ято да пасе. Колата се приближава. Стрелят като на заря през прозорците, без да слизат. Гъските са извънредно предпазливи. Виждат добре отдалеч.

Мъжете пътуват към резервата. Утре ги чака едър лов.

– Спри! Гъска край локвата! – извика чужденец.

Хънтъра слиза. Подритва оплескан с кал вестник. Само въображение на ловец може да го вземе за ранена гъска.

Нататък срещат друг джип в друга нива. Други мъже стоят и пушат. Гледат към небето. Патиците и гъските все се измъкват. Ловците мечтаят за сняг, вятър и мъгла. За къси, точни и бързи изстрели. Тогава птиците са принудени да летят ниско. Звездите вече гаснат в утрото.

Самотната гъска се усмихва с ъгълчетата на човката си. Тя се е смалила колкото троха. Прелита над дом на психично болни. Двамина са излезли пред варосана и кажи-речи съборена сграда да отпият глътка слънце. Добре познатите на доктор Лина Бижева пружинени легла с изпражнения по тях. Голи стени с откъртена мазилка. Прозорци със заковани на кръст дъски. Покрив, от който се сцежда небето. Под него са директор, журналистка, генерал, поет… Един е паднал и рита. Друг е яхнал пръчка.

Стърчат оглозгани скелети на кооперативни сгради. Нямат покрив, нито тухли. Дупките по пътя, над който се вие гъската, са големи и пълни със замръзнала вода. Обстановката е като военновременна. Няма как да подминеш разбитото или ограбеното.

Птицата носи своята посока в главата си за разлика от хората. Те имат нужда от указателни табели. Иначе се объркват. Самотната гъска наистина е стара. В добрите си времена води хиляди свои посестрими. Постепенно с годините мина стъпаловидно назад. Тази сутрин се озова извън композицията на ятото.

Венера блести върху потъмняващо небе. Поникват звезди. Ловците вдигат очи. Чакат нощния прелет. Из балканско шосе фарове дълбаят лепкав мрак.

Водата по брега на язовира е замръзнала. Тънка ивица край самия бряг блести разтопена. Вечер идат да пият чакали. Дупките им в камънаците наоколо са много. Там преди месец живя заек. От него не остана нищо, дори късче от пухкавата му кожа.

Пушките са преметнати през рамо. Ловците са без куче, импровизират. Ако имаха, то би чуло ятото първо. На тях сега им се чу, но тъй, като че ли им се е причуло. Не са сигурни. Някакви далечни позивни.

Идва усилващо се свистене. Най-после махове на крила разцепват въдуха. Изведнъж от мрака излизат стотици гъски във величествен строй. Идеално подредени са под формата на буквата V. Търсят място да нощуват. Пушките се целят напосоки. Не се надяват да откачат гъска от небето. Ятото отминава.

Минават и заминават. Някои падат край ивицата с вода.

Пришълците имат скъпи пушки. Чува се единично позвъняване. Телефонът горе заработи задъхано и тревожно. Самотна птица прелетя ниско. Разбира се по звука. Тъмнината я прикрива. Новодошлите се озъртат във всички посоки. Сякаш са полазени по гърба от нещо. Забелязват източената й шия. Нещо далечно и необяснимо продължава да я влече към хоризонта. На повече от изстрел разстояние е тя. По-високият чужденец има патрони с концентратор. Решава да си опита късмета.

Гъската се откъртва от звездния свод. Тупва в черна нива. През деня нейни посестрими кацат тук и пасат.

Премина хиляди километри. По пътя й ловните дула са само една от опасностите, може би не най-голямата. Случаен изстрел я събаря край балкански вир. Водата му отгоре прилича на плюнка. Прегръща земята най-сетне. Няма да я намерят. Перото й няма да украси ничия ловна шапка.

Стреляли са по нея от страст, по навик. Нелепа и неочаквана случайност, наречена живот. Заблудената сачма на съдбата я преследва от самото й раждане.

Стрелците се чувстват неловко. Птицата е свалена от вечния въздушен коридор напусто. Чакалите, лисиците, кучетата може би ще я открият.

Ловците си тръгват със съжаление. Стъмва се съвсем. Улавят се далечни позивни. На съседен язовир стрелят в небето от скука. Ново свистене на крила се усеща над главите им. Не се сдържат и пукат отново.

Хънтъра е прегърнал пушката си. Пазачът не го забелязва. Небето е притъмняло. Гъст сняг се ръси. Хънтъра се е омотал в бял чаршаф за маскировка.

- У-у, Хънтър, ти ли си, бе? Отде изскочи?

- От земята! От зе - мя - та! Ха-ха!

- Шшшт! – пазачът сочи пикиращо ято. То пада във водата.

Разделят се с потупване по рамо. Хънтъра – натам. Пазачът –нататък.

Прикляка в храсти до брега. Прилича на пряспа сняг. Престава да съществува. Дъхът му размръзва бучици сняг по мустаците.

Чува се свистене. То идва отзад. Улавят се обичайни птичи подвиквания от водата към небето и обратно. Снижават под носа му.

Два изстрела – две патици. Презарежда целият в слух. Пак два изстрела – пак слука. Мръква, а не му се тръгва. Снегът свети. Утре ще доведе чужденците тук.

Вади дървена свирка примамка. „Па! Па-па-па! Па!“ Прави се на мюре. Вкочанен е. Левият му крак е изтръпнал. „Па-па!“

Забелязва силуета на пазача край брега. Прибра се на топло. Мъчи го ревматизъм.

„Па-па!“

Вместо по небето усеща движение по земята. Свирката му дърпа нещо към него. Тъй както е с изтръпнал крак и с насочена към шума пушка, гърми, без да става.

Разкършва се. Зъзне. Уловът тежи. Утре ще търси в храстите.

На другия ден намира замръзнала лисица.

Пазачът му иска на заем маскировката. Подарява му чаршафа. Нощта озарява снега.

Язовирът е сълзящо око. Птици плуват из него. Ловци надничат. Самолюбуват се. Стрелят и съчмите им са като прах в окото. Патици често се измъкват.

Бръсне леден вятър.На храст са накацали дребни перушинести твари. Гладни врабчета. Вятърът ги брули. Смалени са като стотинки. Залезът е червен и топъл в далечината. Всичко останало е сиво-синьо. Стотинките не мръдват. Хънтъра, ако иска, може да си напълни джобовете с тях. И те ли наблюдават с безразличие как смъртта преследва живота?

Не са ли героите водевилни? Патици, които пищят и непрекъснато се измъкват. Ловци, които не улучват и непрекъснато се хвалят.

Къдрави вълнички гонят в окото последни лъчи. То е готово да замрази слънцето в себе си след миг.

Заек гледа от високото към суетния път, към града, към комините на изоставения огромен завод. Сврян е в бодливи, черни тръни. Свит е на завет в треви. Топли се и наблюдава. Никой няма представа, че Заека е там.

Когато хората знаят, че са наблюдавани, те държат да изглеждат добри. Все ще скрият нещо от другите и от себе си даже, за да бъдат видени в добра светлина.

Нощта помага на човешкото племе да остане незабележимо. Да потъне в лабиринта на своите тайни. Природата е обзета от надежда, от паника. Подир тази нощ идат други, други нощи. Иде нещо хубаво и добро.

Откъде ли ще слезе то? Какви ли ще са отпечатъците му по снега?

Заека трие мустаци. Очите му се насълзяват от режещ вятър. За първи път, откакто се засели на този баир, се чувства толкова самотен.

От пътя иде мирис на бензин. Съскат гуми върху леда. Скърцат ламарини.

Заека се страхува от себе си. Става импулсивен и неразумен. Самотата му отключва нови сили. Вятърът сменя посоката си. Свири жестоко. Заека крие муцунка в лапи. След вятъра долита вой на чакали. Скимтят кучета, натирени от човеците. Също като господарите си убиват умно и безжалостно. В такива мигове Заека съвсем се събужда на своя пост. Няма да забрави! От наблюдателницата бди за своя живот. Не една и две кожи треперят из храсти и тръни сега. Тези кожи знаят колко е лошо да се главозамаеш. Да потънеш в размисли за света, забравил цената на твоята собствена кожа.

Гладът на чакалите и кучетата е делови. Този глад от хилядолетия не понася сантименти.

Заека завижда на добре скроения човешки свят. Бил е преследван на хайки. Мирисът на барут не е за него дума от читанка за първолаци. Въпреки това нещо го влече към хората сега.

Надава ухо към вятъра. Усеща как сърцето му бие лудо. Снежна белота прави пътя до града лесен и бърз. Не може да заспи. И на поста си не може да остане. В леговището си е неуловим, невидим, недосегаем. Недосегаем за смъртта. От тази мисъл Заека потръпва. С върха на всеки косъм, с цялото си кожухче чувства тържеството на живота тази нощ.

Заека гризе мустака си. Това не е добър знак. Прибира уши назад. Леко подсмърква.

Излиза от прикритието си. Прехвърля билото само да огледа. Снегът е замръзнал. Минава на сигурно. Пропада и в преспи, навети от вятъра. Затъва до уши. Драска, докато се измъкне.

Накъде е тръгнал и защо? Не е ли той един заек, който полудява от самота? Не е ли безразсъден? Не се ли превръща в лесна плячка? Последната възможност е ненавиждал най-много от всичко в живота си. Всеки един ден може да се окаже плячка, но поне да не бъде лесна и глупава.

Тъй, разколебан, насред път, Заека е погнат от чакали. Заешките кожуси си рекоха за своя щурав събрат: „Така му се пада!“ Те мразеха в този момент мечтателите. Бяха сто процента сигурни, че не той, а те, благодарение на реализма си, ще доживеят светлото утро.

Чакалите се появиха зад него. Зад измършавелите им и пъргави гърбове, зад свирепата им себичност остава наблюдателницата. Нейната безметежност и дълбокомислие, нейната невидимост и недосегаемост са вече недостъпни за Заека в полунощния час.

Така чакалите му помогнаха да забрави колебанията си. Да надвие страха от техните челюсти. Тежките им тела затъваха в снега по-често. В миговете на най-голяма опасност за живота си Заека изпитваше необяснима сигурност. Ще оцелее, няма да пропадне, няма да бъде изяден. Все някак ще се докопа до нечия ограда в човешкия град.

Тича уверен в безсмъртието си. Заобикаля, прескача разпилени тръни в полето. Без да ще си спомни онези думи за злата зимна песен, за вихрите, дето гонят тръни в полето. Те вече са преживени и описани, нали?

Съвсем се стресна. Нима от тогава до сега нищо в съдбата на тоя народ не се е променило?

Разбра, че е потънал до уши във времето и че и времето е в него. Зад него са палачите, пред него – красива и неразгадана тайна.

Въодушевен издраска по леда на замръзналия канал край пътя. Под неговите ледове намериха смъртта си сенките на чакалите.

На пътя Заека видя идещи фарове. Те го заковаха на платното. Беше едър, смел Заек, поодраскан от ледени късове и тръни, запъхтян и въодушевен. Един такъв внезапен и красив, със замръзнали капчици по ушите. Спирачки изскърцаха. Гуми затанцуваха.

Хънтъра едва не се обърна с джипа в канавка.

– Виж го ти него! – изсмя се той щедро подир отдалечаващия се Заек. – Наслука, приятелю!

Снежни трохи се разпадаха от веждите, мустаците и брадата му. Капчици сняг попиха в устните. Облиза ги.

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

© 2004 Георги Гроздев. Всички права запазени!