Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

– Не пипай пушката, Мери! Не я пипай! Don't touch the rifle, Mary! Don't touch it!

Мери бе зад гърба му, отхвърлена от изненаданата в гъстото мечка. Жената все пак протягаше ръка. Нито една от мечките, убити от нея досега, не прояви подобна дързост. Заобиколени от кучетата, те спираха. Сядаха озадачени. Размахваха лапи. Оглеждаха се безпомощно. Повечето от тях бяха застреляни в тази поза. Мери не знаеше, че това са мечки, внесени за разселване. Късно се разбра, че експериментът е неуспешен. Животните, отглеждани в клетки, трудно се разделяха с човека. Те винаги намираха повод да се върнат при хранилките. Въртяха се близо. От хора и кучета не бягаха. Чужденците не знаеха. Блазнеше ги скъпият трофей. Снимката с мечка. Хънтъра и хората му ги разкарваха дни и нощи уж в търсене на бърлоги. Имаше и диви мечки. Независими и непредвидими. Една такава изненада сега Мери. Хънтъра нямаше никакво време.

– Защо всичко, до което се докосна, се сгромолясва? Защо губя всичко, което обичам?

– Ти никого не спаси! Не си спасявал дори сърна!

След въпроса, който го следва като хрътка през годините, дойде и натякването на Ния. Защо му го каза? Защо искаше да го предизвика?

Минават през него мисли като полъх, като сянка на птица, забързана към спасението си, кога след нея лети ястреб.

Зад Хънтъра бе целият му живот. Внезапно почувства тежестта на годините. Щом застана между Мери и мечката, той го съзна. Този живот не беше оправдание за убийството на поредната мечка, макар и по-опасна от предишните. Можеше да го стори майсторски и за миг. Съзнателно изтърва удобния момент. Сам се постави в капан. Мечката нямаше път назад. Иска или не иска, тя ще мине през него. Хънтъра мислеше, че е ловец от друга, по-висша класа. Ще изяде ли мечката лошата ни мащеха – съдба? Беше дошло времето да провери. Дали е уязвим от собствения си страх? Мечката ще му го покаже. Тя надушва страха. Тогава напада яростно. Ако си спокоен, имаш шанс. Тази мечка беше непредвидима и умна. Сякаш години го бе чакала, за да отмъсти за другите, лесните. За добре изтъргувания им живот. Той отгатваше възмездието. Не бягаше от него. Искаше да се разплати най-сетне.

Хънтъра не помисли да използва и ножа си. Просто застана пред Мери и потърси очите на „Фу“. Те бяха разярени. Въпреки всичко мечката би отстъпила, ако имаше накъде.

Пътят й минаваше през него. Той бе готов. Мери лека-полека се измъкна. Данчо и Ахмед я издърпаха. Чувстваше погледите им в гърба си.

Мечката се изправи и изрева. Той също изрева. Ревът идеше отвдън земята. Тя го прегърна. Той също. Затъркаляха се надолу. Не беше подозирал у себе си тази първична сила.

Не теглеше късмета си на кантар. Неведнъж бе мечтал да умре в битка със звяр. Да умре по време на лов, а не от старост и притеснения за скапания си живот – къде ще живее и какво ще яде.

Трошаха се стъбла. Търкаляха се камъни. Ахмед не сваляше око от оптиката. Можеше да убие „Фу“ и да спаси Хънтъра. Не беше сигурен дали куршумът няма да е един и за двамата.

Тя искаше просто да мине. Ако минеше през Мери, край с Мери. Ако мине през Хънтъра, все пак остават малки надежди. Ще кажат, загинал по време на лов, за да спаси гостуваща чужденка.

Мери прибърза, подведена от стандартното поведение на предишните мечки. Защо Хънтъра не й издаде тайната? Защо казваше, че я обича? Беше ли искрен?

Ствол на вековен дъб ги спря. Дъбът остана невъзмутим. Зашеметената мечка отблъсна човека от себе си. Скри се, обелена и натъртена. Хънтъра въобще не я видя. Той усети земята с лакти. Краката му бяха изтръпнали. Обърна се с мъка по корем. Облата й задница се скри в шумата. Боляха го всички кости едновременно. Дишаше трудно. Кръв се стичаше край ухото по бузата. Мечката го беляза с лапа да се знае и помни днешният ден.

Измъкна ножа и отряза копчетата на елека и ризата си. Сякаш разпра себе си. Хората хукнаха към него озадачени от движението му. Пак легна по гръб. С всички сили пое въздух. Въздухът не му достигна. Хубаво искаше да поеме. Засили се, отвори уста. Падна в несвяст.

Усещаше тежест и болка. Нямаше паника, нямаше страх. Някаква канара го затисна. Знаеше, че в крайна сметка ще издържи. Лошото няма да се случи. Стига да отмести канарата. Това е то „Fair play!“, това е то „Честна игра!“

Някои оживяват след схватка с мечка. Умират след това. Топят се, изсъхват. Вътрешният им страх ги изгризва.

– Дали тя го пощади, или той я надви? – рече на глас Ахмед.

Никой не го чу. Обикаляше край вековния дъб и търсеше ботуша на Хънтъра. „Аллах пропусна да преброи още един ден. Не го прибави към сметката му.“

Ния слага компреси на челото му. Прави плавни кръгове с длан, обърната към стомаха му. Не го докосва. Около пъпа се вихрят злите сили в тялото.

– Боя се за душата му, доктор Лина – казва тя. – Този човек е силен, но с изтерзана душа. Играта на лова, играта на живот и смърт вече не му е интересна.

– Нарича се депресия, отчаяние. Обикновена химия. Недостиг на едни елементи за сметка на други – обади се като ехо доктор Лина.

– Не. Той иска да умре. Да стигне по-бързо до дъщеря си. Тя не е там, където той я търси.

– А къде е?

– Аз я виждам. Наса е жива. Жива!

– Ти го убиваш, мила. Той вече се е примирил. Сега преобръщаш душата му.

– Ще издържи. Ха-ха! Беше ловец, сега е дивеч – гласът й стана метален.

– Пак ли кучетата на мрака? – замислено рече доктор Лина.

– Отгатна! – кресна Нестинарката.

– А сега се махай! Остави ни сами!

Тези изблици на Ния плашеха лекарката. Нестинарката пребледнява. Твърди, че я посещават духове на мъртъвци. Мъртвите живо се интересуват от земните работи. Понякога й помагат. Друг път й пречат. Тя говори с тях. Изпълнява желанията им. Те й нареждат какво да сторят живите, за да омилостивят мъртвите.

Два уж безвъзвратно отделени свята. Говорят си чрез нея. Тя – в сянката на световете.

Ния стана нестинарка, когато запали дома на родителите си. Живееха на село. Беше седемнайсетгодишна. Подхлъзна се. Падна в празна яма за вар, покрита с пръти и найлони. Удари главата си в камък. Седмици бе в несвяст. След това огънят я обсеби. Тя и досега няма обяснение. Нямат го и околните. В транс разсипва жарава върху черги. Захвърля чорапите. Нагазва.

Майка й пищя като смачкано в ръка птиче. Бащата падна на колене и се кръсти, докато припадна. Ния тръгна по чужд за хората път. Много пъти я връщаха в дома й. Много пъти тя се хвърля в огъня. Последния път я задържаха дълго. Огънят продължаваше да я иска. Връзват я. Силата му става и нейна сила. Ако нещо я спира, тя чупи и събаря.

Лекарите нямат мярка за нея. Доктор Лина не пожела да поеме отговорност за общоприетото невежество. Ния е напрегната, нервна. Свръхнапрежение сломява крехкото тяло. Дремва по час-два. В минали времена би била жрица, пророчица. В днешните – предопределена за психодиспансера. Унищожена глупаво, но законно. Ханс обеща да я заведе в Германия, след като му предсказа. Ще намери млада жена, ще има син от нея. Как ли ще я открия? – смее се той.

Лекарите ще го потвърдят. Ния поставя диагнози. Лекува с биополе. Безпомощна е на себе си да помогне. Своето бъдеще не вижда. Убедена е. Силите ще й отнемат проникновението, ако взема пари. Не на всеки обръща внимание. На Мери например отказа.

Хънтъра не познаваше болестите. Нямаше видими рани по него. Ния не позволи да му дават лекарства. Бра билки. Вари чайове. Държа го гладен.

След седмица той се освести. Без никаква връзка го каза:

– Разбирам всичко в странна яснота.

– Гладен ли си? – пое приказката доктор Лина.

– Къде съм? – попита той.

– Скрихме те – отговори лекарката.

– Вече не е същият – уточни Ния. – Няма да го познаят.

– Какъв е? – поинтересува се Лина.

– Без угризения. Свободен!

– Нима?

– Сега се пази от него. Има рядка дарба да опитомява. Тя е потискана, забравяна. Ще се влюбиш в Хънтъра. Не просто харесване, както е сега.

Доктор Лина се изчерви.

– Прекаляваш – каза. – О, Боже! – не издържа докторката.

Тя е сама срещу неизбежно страдание. То ще продължи дълго. Ния каза: Мълчаливата, Кукера и Генерала ще се оправят. Девет години няма да имат истински приятели.

Девет дълги години предстояха. Как ще издържат гнета на мъката? Дните в селото на майка й отлитат. Захладнява. Кукера се загръща с избеляло червено перде вместо наметало. Доктор Лина не е като Хънтъра. Той добива своята сила от слабостта на другите – хора или животни. Те не могат да са като него. Той има власт над тях. Пътят му е тържествен и горд. Сега мисли как да му спести унижението. Спасяван е от жени, които не могат на себе си да помогнат.

Ния знае. На Хънтъра е дадено много и той е задължен на всички за това. Мери забелязва същото. Всеки път тя долита от своя мегаполис наелектризирана, заредена с надежди. Иска силата му единствено за себе си. Доктор Лина го приема без условия. Пропаднал мъж или герой, той е просто човек. За нея здравите са еднакви. Болните са по-различни. В болестта си ловецът също е изключение. Сега Архиро би го съжалила. Хънтъра никога не е бил мъж за съжаление.

Те се отблъснаха един от друг. Тя му обърна гръб. Рече си:

„Ти пък откъде се взе!“. В смисъл: „Какво общо имам с теб?“ Докато се търкаляха, той усещаше как бие сърцето й. Тя също чуваше неговото. Мечката го възприе като товар за отхвърляне.

Бутна го да мине. Той я прегърна. Това наистина я уплаши. Човекът се наклони, щом я обхвана. Камъни и пръст под краката им се сринаха. Сурнаха се в общо кълбо – мечка и човек. Инерцията им ги запрати в ниското.

Там „Фу“ скочи като ужилена. Побърза да се отдалечи от ловеца.

– Не пипай пушката, Мери! Не пипай пушката!

– Ти никого не спаси! Не си спасявал дори сърна!

Увит е в одрани от Ахмед овчи кожи. Хънтъра спи ден подир ден, нощ подир нощ, седмица вече. Сърцето бие. Брадата расте. Нищо не яде. В несвяст е. Поти се.

Мери плаче край него. Човекът е за рентген. Може да е с вътрешни разкъсвания. Обелен и натъртен е. Мери настоява преглед. Той се отказа от лекарски услуги. Нека остане тук, под небето. Тук, щом еделвайсът се роди, опира чело в облаците. Червеят и сто години да пълзи, не ще изпълзи пътя до високото. Зелените котешки очи на Мери го поглъщат. Мъж на честта! Как да й каже истината за мечките? И трябва ли?

Хънтъра се възхищава от съвършенството на природата. Съзнава – не може да е като нея! Тя не се вълнува. Тя е строга. На всеки стоварва безотказно отговорността му. Няма втори шанс. Няма милост.

Човекът е склонен да прости. В неговия свят има място за мъничко оправдание. За бележка под линия. На човека все не му стига времето да се обясни.

Изглежда, че не сме само деца на природата. Носим нещо повече и нещо друго. Спомня си Вилхелм. Ловецът е потънал в угризения след сполучливия изстрел по Бързата красива кошута. Разказва на Хънтъра немска легенда за дълго гонен елен. Еленът се качва на висока скала да дири спасение. Преследвачът е силен и неуморим. Измъкването на животното - невъзможно. Убиецът и жертвата са пак един срещу друг. Точно тогава между рогата на елена засиява кръст. А на кръста – подобие на плътта на разпънатия заради човеците Христос. Ловецът е изумен. Захвърля оръжието си. Никога повече не посяга към него. „И ние имаме подобно предание“, сеща се Хънтъра. Ръцете на Вилхелм треперят. “Ако срещна Елена, който винаги идва, какво ще му обясня? Защо го направих?“

Хънтъра мечтае да се яви пред Бога, хванал дъщеря си за ръка. Той няма да я остави, каквото и да му струва. Защо стана така с нея? Защо всичко, което познаеше обичта му, се разсипваше на прах? Защо? Искаше Анастасия да е при него, а не да е изхвърлена от сърцето му, от дома му, от света на живите…

Нетраен е светът на живите. Духне вятър и отлетиш в небитието като глухарче. Дори мястото ти не те помни. Бил ли си, или не си бил? А и защо ли си бил? Космосът е сбран зад челото ни. За тайните на Мирозданието ключът е у нас. Ще познаем ли себе си? Ще открием ли някога пределите на душата си? Ще намерим ли пътищата, които водят към тях?

Защо се разминаха с Архиро? Тя не разбира онова, което извира от самата му същност. Прави го радостен и прекалено самоуверен. Пред очите му е разплаканата Наса. И тя не иска онези диви гълъби – гривяците, да загиват. Те са бързи и предпазливи. Пикират небрежно за секунди. Рядко майсторство е да им откраднеш мига. За детето по някаква зла магия птиците падат от небето в кръв. По вина на неговия баща.

Ужасени са очите й. Тя съзнава необратимото.

Ето, погали ги – подава й той още топлия гълъб.

– Искам ги живи! Защо им взе небето?

Беше минал през различни периоди в лова. Този го помнеше още.

Не вдига оръжие по задължение вече. Гледа да се измъкне. Да прехвърли товара на Ахмед, Данчо… Посочва екземплярите за отстрел. При подборния лов се чистят стадата от албиноси, от елени с недоразвити рога. Негодните се осъждат на смърт. Той ги осъжда. Върши го прецизно, професионално. Само онези с трофейните гени ще имат привилегията да се чифтосват и множат. Дълъг е пътят. След поне три поколения животни може и да се появи рекордният и скъп трофей. Оглежда стадата с бинокъл дълго. С това удължава живота на обречените още малко. По кой закон грозните следва да мрат? Красивото да живее – такава е човешката естетика. Природата дава шанс само на функционалното, жизненото. Това е друга красота. Не се ли превръща резерватът в сиропиталище, дом за пенсионери, детска градина, болница, милосърден фонд? Неговите обитатели са зависими от чужда воля, а не от своята собствена.

Човек, ако можеше, би подредил чудесно нещата. Ще храни поотделно и хищници, и тревопасни, за да премахне антагонизма между тях. Хората бленуват свят без жертви. Искат всички да са приятели. Склонен е да разбере и прости на зверовете, а на себе си – не. Човекът, ако можеше, би оправил работата.

Хънтъра не посочва кое е животното. Кой е той, че да вика смъртта? От една определена възраст нататък въпросите, които си задава, са повече от отговорите, които намира.

Ахмед, Данчо са по-млади и алчни за стрелба. Такъв е бил и той! Наситил се е вече. Разбрал е – освен тръпката на хазарта има и друго.

Ще си купи ли фотоснайпер? По-трудно е да снимаш, отколкото да стреляш. Фокусът изисква друга прецизност. Добрата снимка не става лесно. Мощната оптика на карабините прави ловеца мързелив. Обективът е с по-малък обсег. Твоите сетива срещу сетивата на дивото. Дойде и модата на лов с лъкове. На още по-трудното и почтено единоборство. Изглежда, първичната основа на живота е по-стабилна от съвременната.

След безсънна нощ, когато се прибира с Берта, ще изпусне ли пушката си в хралупа на вековен дъб? Ще престане ли да бъде ръка на смъртта, както го наричаше Архиро? Ще й прости ли някой ден? Там са крили оръжието си и хайдути. Причаквали кервани. Сигурно на дъното се търкалят златни монети. Ще каже, че се е хлъзнал. Пушката ще падне в каменно гърло. Един непристъпен вход на пещерата с оброка. Пак ли ще се връща смълчан, с наведена глава?

…Наса тича край морето. Морето се вдига с гърбави вълни подир нея. Хънтъра се е изправил. Висок е до луната. Разперил е ръце, готов да спре бедата. Тъкмо да го стори, Наса се спъва и пада. Вълните я застигат.

– Защо им взе небето? – бълнува той.

Нестинарката слага компреси на главата му. Прави плавни кръгове с длан.

Имаше сън. Бърза красива кошута тича в ловни полета. Острото му око засича животното. Облачето дим и мирисът на барут са истински, а дивечът не пада. Хънтъра хвърля пушката си от яд. Правил го е и в доброто старо време на пъдпъдъчия лов през август. Връщаха си с гроздове от пъдпъдъци, окачени по хълбоците. Отбиваха се край воденицата на дядо Камен да отпочинат и разхладят душа. Във вирчето вири тумбак диня. Пука при рязане с нож. Кървава и сладка е. Дядо Камен скубе пъдпъдъците и ги пържи на тиган. Огънят е стъкнат между камъни. Ловците разтягат локумите си. Слушат се внимателно един друг. Никога не се прекъсват. Чудят се как утре Хънтъра ще открие захвърлената си пушка, задето е пропуснала два пъдпъдъка. Когато ги улучи, а то се случва в деветдесет и девет на сто от случаите, той дори ги хваща с ръка преди да са тупнали. Ще речеш, че е по-пъргав от кучката си.

Връщаха се надвечер развеселени. Архиро маха с бели ръце. „У-у, пак ли перушини ми носиш!“ Той я бутва леко:

„Гледай, гледай!“ – и покрива масата под асмата с пъдпъдъци.

Архиро не обича да вижда убити птици. Тя е религиозна. Знайно е – Бог нахранил вярващите с хляб и риба. За нея е неразбираема ловната треска. Хънтъра е най-добрият ловец в околността, а тя – хубава жена в градче с няколко църкви и една джамия.

…Плувнал в пот, Хънтъра се буди. Кошутата се измъква, тъй както Архиро му се измъкна.

Тя си намери друг месеци преди изчезването на Наса. Някой, с когото да говори. Хънтъра не понасяше плача й. Съпругата му обичаше да се окайва и да се моли. Да се самообвинява. Яд го беше на слабия й характер повече, отколкото, че го е предпочела пред друг. Обвиняваше и него. „Никой не е виновен, че се е родил!“ – смята Хънтъра.

– Само да се съберем отново и всичко ще е хубаво! – молеше го тя след време.

– Няма да е същото, Архиро, няма. Искам жена, която да уважавам. Какво ще кажат: „Хънтъра си прибра пачаврата!“ Няма прошка в този живот!

– А в другия поне ще има ли?

– И в другия – не! Сто пъти не!

Цял месец кара на кафе и коняк, когато тя избяга от него. Накрая шефът му обърна масата.

– Забранявам ти да живееш така заради една жена! – скоро след това пак той му съобщи за свободното място в резервата.

Не разбра ли още тогава поуката на живота си? Обичта се наказва жестоко.

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

© 2004 Георги Гроздев. Всички права запазени!