Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

Змея, който краде моми, за да ги продава, изникна в резервата. Охраняват го десет души с джипове. Глутница.

– Тука има нещо мое!

Тези думи изрече Змея. Не се представи. Беше национално известен.

– И какво е то? – застана пред него Хънтъра.

Защракаха пушки и пистолети. Змея даже не се обърна. Вдигна ръка. Сякаш им каза: „Тъпаци! Докога ще ви уча – не размахвай заредено оръжие. Щом го извадиш – веднага стреляй!“

– Ти пък кой си?

– Викат ми Хънтъра. Посрещам и изпращам ловци.

– Да не би да ми кажеш, че не си видял рускинята Людмила? Някой от твоите ми я взе.

– А ти пък кой си? – върна въпроса Хънтъра.

– И питаш?!

– Не те познавам. За твоя дъщеря ли става дума?

– Ха-ха! – Змея тръгна злостно и сви юмрук. Обича ръкопашните битки.

Хората си личат отдалеч, отбелязва ловецът. Като животните – как да сбъркаш глиган с лисица? Той идва срещу теб. Носи самия себе си. Думите, дрехите, жестовете какво ще скрият? Хънтъра усети Змея още с първия поглед. Още преди да слезе. Зърна профила му зад свалено стъкло. Всичко му е изписано. Лицето му е като присъда, ако има кой да я прочете. Близко е до ума, съобразява Хънтъра. Такава престъпност се създава само с общи усилия. Има ли някакво алиби, има ли оправдание за това, което се случва с нас?

Хънтъра мръдна рязко встрани. Зад гърба му се озова. Провря ръка под брадата. Заклещи го. Онзи изхриптя. С коляно го подпря в кръста. Извади револвера от кобура си. С него не се разделя. Щом го измъкна – стреля. Ония трепнаха. Откършен клон се срути върху джип.

– Вашият човек ми е гост. Кажи им да си ходят! – каза той в ухото на Змея.

– Голям калибър – изхриптя Змея. – И аз искам такъв. Ще ви се обадя – кимна той към охраната си. – Чакайте на пътя.

Влязоха вътре. Не намериха никой. Седнаха да говорят. Хънтъра разбра. Доведеното от Ханс момиче било проститутка. Змея ги събирал. Оттам идва прякорът. Понеже кабинетът му е в гората. Хижата просветва. В късна доба бръмчат коли, микробуси. Търгува с робини.

– Не знам къде е Людмила – внезапно рече Хънтъра, – но ти ми трябваш.

– Тъй ли? – изненада се Змея.

– Преди време безследно изчезна дъщеря ми Анастасия. Някои казват, че не е мъртва, а е в чужбина. Сега ще те пусна, за да я търсиш.

– И като не я намеря, какво?

– Месеци наблюдавам къщичката ти. Може пък аз да ти дойда на гости. От мене очаквай всичко! Не съм килър, а човек с ограбен живот.

– Виж ти! Такъв да ме пази, а не онези дрисльовци. Обаче аз съм дошъл за Людмила. Къде е тя?

– Замина. Онзи я взе в чужбина.

– Виж ти! Виж ти!

След като помисли малко, Змея рече:

– Както излиза, ще ти липсвам.

– То е ясно – рече Хънтъра.

– Ще видим! – ухили се Змея. – А кога да дойда на лов тук?

– Когато си платиш.

– Значи веднага.

– Чакат те.

Гостът не видя Ния. Като останаха насаме, тя каза:

– Змея ще бъде раздевичен. Ще стане пред очите на хиляди хора.

Какво ли означава това, недоумява Хънтъра.

Иде дъжд. Миризмата му се усеща. Притъмнява. Вятърът е настървен. Ханс шофира по скучна магистрала. Мисли за Хънтъра. Мисълта му ухае на домашна ракия и качамак.

В първия миг се сепва. Стори му се, че е привидение. Открои силует на жена – млада, с изваяно тяло. Без връхна дреха е. Вятърът я задиря. Вдига полите. Вдига косата. Косата е дълга. Тя инстинктивно се брани.

Утихне за малко. Сетне отново се втурне. Ханс съвсем се разсъни. Жената му се стори ничия. Реши да й помогне.

Дъждът заплющя. Вятърът се скри. Колата почти спря. Тя не я забеляза. Ханс слезе. Настигна я. Беше почти дете.

От дъжда или от сълзите гримът е размазан. Намята я с якето си. Тя прекрачва прага на автомобила му.

Заспа. Само името й научи. Ханс остана отново сам. Наслаждава се на дъха й. Дъждът е яростен. Немецът – мрачен.

Отби се в попътен град. Купи й обувки, дрехи, шлифер. Тя отново заспа. Колко ли е вървяла? Къде ли отива? Ханс не знае какво да прави с нея. Щом я е намерил, значи е негова. В резервата просто каза на Хънтъра:

– Людмила е с мен.

Нещо обикновено за Ханс.

Дали, докато е летял куршумът към него, ако е знаел и е имал избор, би върнал времето назад и би останал беден?

Вярвал в американската мечта, казва Змея в телевизионно интервю. Хънтъра е пред телевизора в ловната хижа. Думите на Змея го връхлитат. „Вземи си сам, няма кой да ти даде.“ Недосегаемите намаляват с още един. Змея има къща и в Америка. Ще става нормално да си от балканско село и да живееш в Америка. В моята държава (в смисъл фирма) няма бедни.

Кой би искал смъртта му? Смяната му като подставено лице какво ще промени?

Някой не е пожелал да се договори с него. Змея не е могъл или не е искал да отстъпи. Сигурно е смачкал човек в стена, без да го доубие. Сетне онзи направил, каквото можал.

По-добре млад и богат, отколкото стар и беден (из шоуто на Змея). Защо богатите умират млади? Защо ги убиват? Изглежда е твърде тясно за повече от един. Самотници са. Не четат книги. Книгите биха им помогнали, търси обяснение Хънтъра.

Не подписват ли смъртната си присъда с всички свои успехи? По-силният изяжда по-слабия. Самоизяждат се.

Милиони аутсайдери са уязвени от убийството на най-богатия. Защо? Щом разстрелват него, когато и където си поискат, въпреки възможностите му, какво остава за нас?

Нас няма защо. Обаче не се знае. Вчера клошар уби друг край контейнер. Влязъл му в района. „Тази кофа е моя!“ – крещи убиецът. Не може да се бърка в нея от всички, защото няма за всеки.

Аутсайдерите да живеят! Шоуто да продължава!

Змея вече го няма. Цяла вечност няма да го има. Всичко, което взе, остави тук. Не вземай живота сериозно – жив и богат от него няма да излезеш! Защо не му дадох този съвет? – упреква се Хънтъра.

Ако би могло, дали с всичкото си имане би си купил малко време, няколко години живот? Змея е баща на две момчета и момиче. Дали би жертвал всичко само да докопа времето?

Самоизмамвал се е, че има достатъчно, че неговият срок е дълъг.

Когато разбираш, че умираш, ако въобще го разбереш, вече си всмукан от фунията.

Имаш само мига. Този миг.

Винаги си имал само това, Змей! Другото е било единствено в съзнанието ти, в твоето съзнание.

Абсолютното минало е недостъпно. Там всичко е подредено и заковано.

Абсолютното бъдеще е невъзможно. На неговия вход сега стои мигът, в който си. Той е входът.

Смятал си, че бъдещето е твое, както богатството ти. Тогава къде оставаш? В миналото. В последния миг. Няма уточнения и корекции. Всичко е окончателно.

Сега си истински. Без охрана и скрити карти в ръката. Делата говорят. Не твоите вестници и телевизия, родени в престъпна свобода. Шоуто този път продължава без теб. Хилиш се в него екзотично. Записът е мил спомен. Всеки смотан зрител те превъзхожда. Той е жив, а ти си мъртъв.

Аутсайдерите биха искали поне ти да си безсмъртен. Нека да вярват в нещо, докато надничат в контейнерите. Защо точно ти им отне американската мечта? – иска отговор Хънтъра.

Сега те мечтаят да са бедни, но живи!

Новият господар ще вършее богата жътва. Вече не си на пътя му. И той ще изхълца един ден – нетраен, временен, уязвим.

Смъртта от куршум е леко опарване. Дори няма болка.

Твоята игра превръща в заложници собствените си сценаристи. За да продължава шоуто, трябват сценаристи. Водещият няма време да измисля. Той всеки ден е в ефир, за да ни напомня за себе си. Ако пропусне ден, го забравяме.

Богатите са нашите богове. Ние сме техните пасбища. Както библейските диви осли са пасбища за лъвовете. Някой някого ще изяде.

Змея е ограбен. Колко лесно се умира, когато нямаш нищо, освен един животец.

Дали, ако е могъл да избира, би раздал всичко, стига то да го спаси?

Дай и ще живееш!

Дали?

Търсят килъра, за да приключат случая. Телевизорът осведомява зрителите си. Нека стане ясно за всички. Не е хубаво да се убиват хора, особено известни.

Не сънуваме ли собствения си живот, излъчван в шоуто на запис? – чуди се Хънтъра.

Дали не си е инсценирал разстрел? Хитро се измъква от предния план на битките. В тях сега се решава всичко. Кой да има и кой да няма? Сцената е в кръв и мирише.

Фантастичен е възходът, фантастично е падението му. Гравитацията на парите го дърпа нагоре. Доби ги светкавично и в свръхразмери. Какво да ги прави? Няма друга легитимност освен силовата. Всичките му „прогресивни проекти“ са охранявани.

Набра скорост. Сториха му път. По същите закони на ускореното време, по които се появи, по същите и анихилира.

Змея е даже симпатичен, ако не си му бил жертва, разсъждава Хънтъра. Той осъществи мечтата на мнозина. Сред един продаден и предаден народ Змея бе от хората, които си правят пир. Никой не бе искал хаоса, а трябваше всички да го приемат за своя съдба. От Балтийско до Черно море. Накрая пирът завърши със собственото жертвоприношение на Змея.

Ако беше умен, нямаше да е парвеню. Следователно нямаше да е той.

Новобогаташите са симпатични с това, че блясъкът ги блазни, както пеперудата – нажежената лампа.

Мечтата им е никога да не слизат от върха. Така и става. Там умират.

Кое би могло да извини Змея?

– Не мога да го извиня с нищо – въздиша Хънтъра.

Змея оплиска тротоара с кръв. Класическо изпълнение. Дупка в челото. Обграден от горили, сред камери, репортери и публика, той се показва като благодетел. Всичко е истинско. Излъчват го директно.

Любимият лаф на Змея:

– Няма нещо, което да не мога да платя!

За свободата се шари яко. В своите вестници и телевизия той огласи всякакви лъжи. Пространствата, където би могло да се мисли честно и публично отесняха. Узря жажда. Змея е ловък. Щом има жажда – трябва истина. Късогледството му го обрече. Гледаше да продаде повече, но не внимаваше – точно какво.

Така е продал и Анастасия. Като плод, откъснат от чужда градина. Обираш го и офейкваш.

Хънтъра разглобява самоделния снайпер на Кебо. Захвърля частите му на различни места. Унищожава единствената улика срещу себе си. Уби Змея с труден изстрел от покрив. Докато заема позицията, Хънтъра подсъзнателно се върна при един стар елен. Личи добре – животното е болно. След първия далечен изстрел еленът се закова. Последва втори. Не падна и от третия, а куршумите улучваха целта. Стърчи вцепенен на четири крака. Тогава Хънтъра остави пушката и тръгна към животното. То, изглежда, бе умряло веднага. От шока мускулите се сковали. Докосна го с пръст. Тогава се строполи. Еленът му даде хубав урок. Хънтъра бе млад и го запомни. Оттогава колекционира най-трудните си изстрели. Старият елен държи първото място.

Змея свърши за миг. Хънтъра чувства още преди да е натиснал спусъка дали ще улучи, или не. Има талант да намира невероятни възможности и траектории. Да ги използва, за да изпрати по най-убедителния път посланието си. Това е рядка дарба – да се настаниш в мига удобно, да го почувстваш и в секундите, които за други са само едно поемане на дъх, ти да решиш един живот. Слабо припукване, жълто езиче пред цевта и точка. “ Няма лесни неща. Да не би на тревата е лесно да расте“, казва Хънтъра.

Змея прати писмо със снимка на Анастасия. Майка й избра името. В превод на гръцки означава „възкресение“. Тя е в легло с трима. Има надпис на гърба от нечия ръка: „Вече не искам при татко.“ Актуална дата.

Струваше му се странно и обидно, че макар и за малко се е надявал. Никога ли няма да научи повече за изчезналата си дъщеря?

Защо надеждата се крепи на вяра в невъзможно изключение? Звяр и жертва се привличат. Страхът проектира агресия.

Страшно е, ако всичко е отнапред предопределено. И безсмислено е. В черепната кутия на Хънтъра каца муха. Ръката му натежава. Още миг и ще опре дулото на големия калибър върху слепоочието. Ще размаже мухата.

Това, последното, му изглежда предателско. Защо и на кого да се предава?

Не е от хората, които си въобразяват, че знаят предварително всичко. Самонадеяни, самоуверени – нищо не ще ги изненада.

На лов не контролираш бъдещето. Бориш се за мига. Миналото – то не съществува. Не жали за нещо, което е вече минало.

Не бъди нагъл, не узурпирай бъдещето! То не ни е дадено даром. (Хънтъра сякаш спори със Змея.) Жестока, непосилна цена се плаща за него, разчленява на срички думите той. Говори си с телевизора:

– Жалка е играта на живот – мисли Хънтъра, – ако в хазарта липсва смъртта. Чрез нея познаваме вечността.

Това бе единствената възможна утеха, до която той стигна в момента.

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

© 2004 Георги Гроздев. Всички права запазени!