Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

Мери е влюбена в Хънтъра. Той е екзотично откритие. Пада си по нея – хубава, смела, дива. Любопитно му е. Досега не е ловувал с жена. Няма доверие на ловния рефлекс у жените. Мери го опровергава понякога.

Ахмед и Данчо й завиждат, че е американка. Целият свят май завижда на Мери, а тя завижда на Хънтъра.

В нейните очи той е естествен и приказен. Тя го възприема извън контекста на страната му. Без комплексите на народа му. Той е мъж в разцвета на силите, в гора сред диви животни. Светът на суетата не го интересува. Така мисли тя.

Кой е създал Хънтъра? Кой – Мери? Между тях има любопитство, но и симпатия. Тук е предпоставката за всичко, което ще се случи.

Тя е готова да му се подчини. Той се бои дали тя ще му харесва и сутринта. Така избира жените си. Щом и на разсъмване му харесват, остават задълго при него.

Те и двамата бягаха от нещо. Потъваха вдън земи. Радваха се, че са се намерили. Неочаквано сродни. Толкова далечни.

Мери е обучен стрелец. Завърши курс преди да тръгне на ловен туризъм в далечна и непозната страна. Жените стрелят по-добре от мъжете, ако се амбицират. Това е статистика. Достъпна им е вътрешната деликатност, изисквана от изстрела. Мъжете по-трудно я намират.

Вървят през гора. Промъкват се, катерят се, свличат се, сурват се, изкачват се. Лъкатушат, газят, тичат, пълзят, дебнат. Ослушват се, взират се, гледат през бинокъл. Денят се търкулва за миг.

Мери е възпитана да цени времето. Усеща го с кожата си. Както усеща и Хънтъра. С него то тече непредвидимо. Тя е завоевателка, оплетена в собствена паяжина.

Не се интересува от подробностите, макар тях да преследва ден подир ден.

Той прояви слабост към нея. Дари й доверие, което друг не спечели. Води я там, където друг не е стъпвал. Откриват девствени потоци, поляни, гори. С часове се радват на Елена и кошутите.

Има мълчалива, тайнствена святост в тяхното бродене. Цял ден без казана дума. Само подадена ръка. Посочена с пръст посока. Молба за тишина с показалец на устните. Освободени от думите, те се опияняват от цветове, звуци, миризми. От дъха на земята, която ту ги привлича, ту ги отблъсква.

Те са деца, изгубили посоката.

Всъщност преследвачи, решени да убиват заради скъпоценен трофей. Мери търси жертвата си. Той й помага. Това е самата истина. Търсят достойна цел за атавистичното си желание. Нима не искаха да властват над нечий живот?

Мери снима с цифров фотоапарат. С лаптоп праща порции екзотика по Интернет на обратната страна на земното кълбо. Списанието, което я финансира, се възхищава на дивия свят. Надява се Хънтъра никога да не узнае, макар да ползва телефонната линия в ловната хижа.

Хънтъра й разказва за богинята на лова. Тя е вечно млада. Дава живот на всичко. Грижи се за диви животни, стада, хора, треви, дървета, цветя. Благославя раждане, женитба, брак. Дава щастие в брака. Лекува и изпраща болести.

Хубава е като ясен ден. Бърза и стройна. С къса дреха на ловец. Край нея е мечката. И плахата сърна, и разяреният глиган са наблизо. Богинята почива в хладни пещери, обвити в зеленина. Защо ли превръща единствения ловец, който я зърва, в Елен? Защо изпраща собствените му кучета да го разкъсат? Не е ли той Елена, който винаги идва?

Мери оскверни чувството за девственост у Хънтъра. Сподели възторга си със стари приятели. Нека й завиждат.

Изкуши се да продаде най-хубавите си, неочаквани мигове с него, вместо да ги остави само за себе си. Беше лекомислена.

Една нощ я изненада над компютъра. Тя му призна.

Той не реагира. Просто направи програмата с мечките. Те и без това подлежат на изтребване поради неправилно разселване. Мери е горда, че мечките й падат като круши. Той пък – отегчен и доволен от добрата ловна такса. Тя я плаща с благодарност, без да се замисли. На филмите е неотразима и самодоволна. Всяка меча смърт се документира за архива й.

Неволно тя го предаде първа. Той й отвърна с каквото може. Страстта им стана по-силна. Мери е ненаситна. Той – достатъчно издръжлив. Макар да му омръзва лова на обречени мечки, както и разкрепостения секс с Мери.

Тя и там му показва, че знае повече. Той има какво да научи. Хънтъра не се докача. Старае се.

Тя – космополит, той – провинциалист. Бяха ли възможна двойка извън резервата?

Скритото съперничество между тях, непрестанното надпреварване и предизвикване ги прави крайни, необуздани. В същото време – всеотдайни, енергични, жизнени.

Те се чувстваха безсмъртни.

Особено в дните, когато убиваха точно и хладнокръвно.

Силата им бе недосегаема и неоспорима.

Кой можеше да им избяга?

– Мери, Мери … – гали я сутрин Хънтъра.– Откъде се взе?

– А ти? – усмихва се тя с трапчинки на мургави бузи. Хапе го по рамото. Ръмжи. Той не мръдва. Иска мъжът да изохка. Отпечатва зъбите си до кръв. Ще го погълне, ще го изяде. Човешката кръв я възбужда.

Мери ли не знае какво е да си културен? Тя ли не познава света? Носи в подсъзнанието си дивото. Другата Мери иска да живее своя живот, а не театъра на благопристойната и ерудирана Мери. В съзнанието на цивилизованата са потънали томове исторически приноси, автори, школи, епохи, страни.

Мери е отегчена и от знанията си, и от културата. Тя е затисната от тях. Нейната тясна специалност е Ренесансът. Гледа как да се измъкне. Хънтъра е неин спасител. Тя е неговата кучка.

Светът подивява и полудява. Тя слуша инстинкта си на жена. Готви се за ужаса, който предстои. Вслушана е в тътена на идещата гибел.

Мери избра ролята на ловец.

Вечният въпрос за Каин и Авел. Да убиеш, или да бъдеш убит.

Тя цял живот е била плячка на условности.

Източният човек знае: най-опасно е онова, което не знаеш, че идва. Така е в резервата поне.

Съществата край Мери са отгатнали кое е изгодно, как се постига. Не помнят ли кой плаща на Земята да се върти? Каква е тарифата за безкрайното возене по няколко орбити едновременно?

Мери се чувства провинциалистка. Хънтъра й изглежда космичен. Ловецът задава въпроси. И двамата нямат отговор. Въпросите съществуват. Това за нея е важно.

Когато мечката го прегърна, Мери се вцепени от страх и възхита. Не беше допускала, докато не го преживя, че това е възможно.

Хънтъра й показа. Съперничеството им ще погине, ако тя прекрачи измерението.

Ако страхът й се откачи като обеца. И тя стане такава, каквато не помни да е била.

Докато той боледува, тя се разхожда под вековните дъбове.

Дълго седяха с облегнати на тях гърбове. Мери преследва горска мравка по широката му ръка. Мравката се щура между космите.

Ловецът е като халюцинация пред очите й: хубав, пъргав, великодушен, невъзмутим. Съзнателно не се интересува от предисторията му. Стигаше й да го има такъв, какъвто е. Знае колко безполезно е да пренареждаш минало. Този товар е по-огромен от товара на бъдещето. Затова хората избират бъдещето, мисли тя.

Край него тя се чувства дете. Изведнъж се преоблече в старите си дрехи и навици. Стана сложна, объркана, пресметлива, страхлива. Чувства се сама. Чувства се виновна.

Има ли смисъл светът, ако Хънтъра си иде?

Ядът й се пренесе към мечката. Мери побесня. Заради нейната изтървана карабина се тури началото на всичко.

Мери пожела да бъде звяр. Най-кръвожадният звяр в гората! Най-безпощадният!

Голи хора стъпват в бразди. Орат нива в късна доба. Гонят Злото, както в минали времена. Молят се за земята на Хънтъра.

Мълчаливата, Кукера, Нестинарката са впрегнати. Под луна прелитат сенки на бухали.

Генерала дърпа юзди. Тихо подвиква. Оглежда се.

Къде ли се спотайва мечката „Фу“? Близо ли е Елена, който винаги идва? Какво ли сънуват посестримите на Змията в корените на дъба?

Красиви жени се мяркат в треви. Яздят Елена с юзди от змии. Чезнат като звезди в небосвода.

– Самодиви, самодиви! – вика Генерала.

– Диви, диви... – отговаря ехото.

Мълчаливи орачи крачат навели глави.

Подивелият петел на Михал Белия пропява. Стряскат се. Бързо навличат дрипи. Изчезват. Сякаш не са били и никога няма да бъдат.

Обратно към: [Плячка][Георги Гроздев][СЛОВОТО]

© 2004 Георги Гроздев. Всички права запазени!