напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



I глава


"КАТО НЕ НАКАЗВАМЕ И ДОРИ НЕ ПОРИЦАВАМЕ ЗЛОДЕИТЕ, НЕ ПРОСТО СЪХРАНЯВАМЕ ТЕХНИТЕ НИЩОЖНИ СТАРИНИ, НО И ПОДКОПАВАМЕ ЗА НОВИТЕ ПОКОЛЕНИЯ ВСЯКАКВИ ОСНОВИ НА СПРАВЕДЛИВОСТТА"

 

Александър Солженицин

 

 

 

 

 

Събитията, които ще разкажа, са се случили преди около 40 години. Сега, започвайки да пиша, аз все още не знам какво точно е станало тогава. Не знам, но се надявам да науча и да разкажа.

За мен всичко започна преди около 20 години, по времето, когато се учех да чета.

* * *

Беше горещ ден и пътят до гробището ме бе изморил. Едва ходех след баба и исках вече да сме стигнали до гроба. Бели каменни паметници. Някои бяха позеленели от времето и приличаха на кръстове. Други бяха нови. Стигнахме. Единственият черен гроб в гробището блестеше на слънцето като звездно небе. Спряхме. Баба извади изсъхналите цветя от вазата и сложи нови. Изскуба няколко стръка трева. Засричах имената, написани на черната плоча. Бащата, бабата и дядото на дядо ми. Не ги познавах и не ми беше мъчно за тях. Запалихме три свещи и тръгнахме. Продължихме сред белите гробове. Обърках се. Най-после баба спря пред един от тях. Как разбра точно пред кой да спре - не знаех. И за да се уверя, че не сме сбъркали, докато баба слагаше свежи цветя във вазата, аз зачетох имената върху бялата плоча. Имената на бабини-те родители - буква по буква ги намерих. Помнех бащата на баба. Един много, много стар дядо. Той беше все болен и мисля, че не ме познаваше. Но аз го познавах и ми беше мъчно за него. Затова поисках аз да му запаля свещичка. Да му свети - там, долу (или там, горе?!). Баба запали свещичката, аз я държах, помъчих се да я залепя на камъка. Защо задуха вятър в този горещ ден - не знам. Помня, че свещта ми угасна и баба пак я запали. Тя запали още две свещи. Първо помислих, че е заради вятъра - ако угасне едната, ще останат точно две - колкото трябва. После, когато видях трите трепкащи пламъчета, помислих, че баба е забравила за моята свещ. За да съм сигурна, че всичко е наред, попитах защо сме запалили три свещи за двама мъртъвци.

* * *

И баба заплака.

Не всеки ден човек може да види как баба му плаче. Сега бих казала, че съм била потресена - от сълзите в очите й. Тогава сигурно не съм знаела тази дума. Тогава просто ми е било много, много мъчно. И сложих пухкавата си, малко мръсна и малко потна ръчичка върху все още гладката тогава бабина буза. "Бабо, защо плачеш?" - съм попитала навярно. А тя, свлечена, седеше върху пръстта на гроба и каза:"3а леля ти Ценка... плача..." и продължи да плаче...

Трите свещи горяха върху гроба с двама мъртъвци.

Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра. Не знам кога разбрах, че момичето от снимката на стената е тя, най-малката сестра. Винаги бях мислила, че това е баба на младини - толкова много си приличаха 20-годишното момиче и 55-годишната жена.

А баба плачеше, закрила лицето си с ръце. Дори тогава, едва научила се да чета, знаех, че така се плаче само за нещо, което е загубено завинаги. "Умряла ли е?" - питам. А баба плаче и казва - "Убиха я..."

Тази дума на всяка възраст предизвиква грозни асоциации. И за мен слънцето угасна. Представих си черна нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво дърво. През клоните му, през облаците - за миг се показва луната - голяма и кръгла и пак изчезва. Но вече е осветила черна кола, черни мъже и едно черно момиче. Вятърът вее, свири в сухите клони на дървото. Момичето тича, хлъзга се в калта, пада и става. А мъжете тропат с тежки обувки. Черна нощ, вятър. И само бялото лице на момичето свети. После "те" я убиват. Как точно става това - не знам.

Все още не знам. Мисля, че никой не знае. Никой, който би имал смелостта да разкаже. На светло, очи в очи - с баба.

Всъщност в детската ми представа същинско убийство нямаше. И понеже гроб също нямаше, и понеже труп също е нямало, тогава, 5-6-годишна, реших, че може би и смърт е нямало.

Не си вярвах много, но все пак.. Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й. Не си вярвах много. И все пак...

...Три свещи горят на гроб с двама мъртъвци...

* * *

Годините минаваха и аз бавно я намирах. От случайно дочут разговор, от някоя изпусната дума. Тя бавно излизаше от нищото. Двадесет и три годишна - завинаги. Подведена, излъгана, влюбена; героиня, лидер. За мен тя беше тайнствена личност.

И досега не съм я разбрала. В какво е вярвала, какво е искала, на какво се е надявала.

Но тогава, когато бях дете, за мен тя беше тайнствена личност, защото вече знаех, но не разбирах как тя, от небитието, можеше да влияе върху съдбата на хората, които са й били близки. Защото още тогава, като дете, вече бях дочула, че заради нея майка й умряла; че заради нея баща й, онзи стар, стар дядо, когото познавах, но който не ме познаваше, е бил в Белене (още не знаех какво е Белене); че заради нея баба ми е болна; че заради нея татко е бил трудовак и е работил в оловно-цинкови мини (не знаех какво е оловно-цинкови мини)... че заради нея и аз трябва да мълча, за да не ме сполети нещастие...

...А трите свещи горят на гроба с двама мъртъвци...

* * *

Годините минаваха. Тя бавно излизаше от нищото. Ученичка в гимназията, в която учех. После - задочно осъдена на смърт. И предадена. Този факт научих преди няколко дни от баба. За предателя на Цветана Попкоева е била предвидена награда. А щом има награда за предателя, намира се и предател. 50 хиляди лева е струвала тя, бабината сестра. Много или малко, не мога да преценя колко е струвала съвестта на предателя. Защото държавата получава тялото на предадения и съвестта на предателя. За 50 хиляди лева "те" са купили живота на тази, от която са се страхували. Съвестта й е останала недостъпна за тях... Защото тя, бабината сестра, е била личност.

* * *

Убили са я "те". За Първи май. Така каза баба. Просто и естествено - "убиха я за Първи май". И си помислих - върбови клонки се кършат за Връбница. Яйца се варят и боядисват - за Великден. За Коледа се коли прасето. А за Първи май... Убиха я за Първи май.

Дете бях още тогава, когато разбрах, че докато ние, пионерите, достойна смяна на Партията, учим стихотворения и пеем песни за Първи май; докато нашите родители, славната работническа класа, резервът на Нашата Партия, се трудят и преизпълняват планове в чест на Първи май; докато ние всички, манифестирайки, славим деня на труда... други, най-верните, най-достойните синове на Партията, убиват в чест на Първи май.

Много години минаха от времето, когато на гърдите ми трептеше червената връзка, напоена с кръвта на героите. Много години минаха от времето, когато аз все пак с гордост носех тази връзка. Но през всичките тези години на първи май аз запалвах в съзнанието си три свещи върху гроба с двама мъртъвци.

И живеех. Вече без надежда, че някой ден ще намеря бабината сестра.

* * *

Рядко питах за нея. Само двама души можех да питам - татко и баба. Баба винаги плачеше и не исках да я разпитам. Аз - млада, груба, чужда, жива. Отдалечена във времето, все се препъвах в нейната болка, залитайки, пак наранявах. Баба плачеше,

А татко мълчеше. Затворен и твърд, пропит от максимата "колкото по-малко знаеш, толкова по-добре".

Изстрадана максима. Научена отдавна, от нея. Защото тя пазела момчето на сестра си. Буен и непреклонен хлапак. Приятелите и братовчедите му, с две-три години по-големи от него, изгорели. Дълги години се влачели по лагери и затвори; после още по-дълги години били с тежки досиета. Той останал настрани, чист. Само три години казарма в мините и кариерите. И само чуждата сянка тежала в неговото досие. Останал "чист", неосъждан. Опазила го тя, със смъртната присъда. Опазила буйния хлапак. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. И моят татко ме пазеше. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Защото той знае - нейната сянка тежи и в моето досие. Предава се по наследство. Като срамна болест. И само се надяваме, че с поколенията олеква и отровата й по-малко убива.

Човек живее в границите на свободата, която му определят "те".

* * *

Съществува в отреденото му пространство и бавно загива, осъзнал невъзможността да прекрачи границите му. А границите се стесняват, стесняват, оставяйки ти само правото да работиш, за да не умреш от глад. Правото да съществуваш без надежди, без стремежи. Без желание да живееш, защото знаеш - техен си. Техен си от рождението до смъртта.

А границите, в които имаш право да съществуваш се стесняват, стесняват. Притискат те, смачкват те. Изпълваш ги и се задушаваш.

Но "те" не знаят, че границите на свободата не могат да се свиват безкрайно. Те не знаят, че когато границите се свият до точка и единствената алтернатива на свободата стане смъртта, тогава... вече не си техен.

Свободата, превърната в точка, чиято алтернатива е смъртта, става безкрайна. Тя пробива тяхното време-пространство и те изхвърля в друга Вселена, където ставаш недосегаем.

Колко ли хора, в желанието си да ги впримчат, "те" са изхвърлили в тази друга Вселена?

* * *

А тогава, преди почти 40 години... В един студен зимен ден баба приготвяла сладкиши за двете си момчета. На улицата пред къщата спряла камионетка. Дядо излязъл навън. Видял колата и същия милиционер, който преди година арестувал брат му и племенника му. И дядо разбрал...

... Отивам при него, а той ми казва: "Ти не ми трябваш, извикай жена си"... Влизам вкъщи, баба ти меси. Като ме видя, изскочи навън, а милиционерът й казва да се облече - студено било.

Баба продължава да разказва, спокойна, далечна. Потънала в себе си. Недосегаема.

... Излязох, а навън студено, през февруари беше. Колата беше спряла отсреща, през улицата. Отвориха ми вратата. Тя - вътре, седи вързана. До нея имаше и едно момче, младо, и то вързано. Гледа ме и ми казва да не правим нищо на своя глава. Каза ми да се обадим на един човек, наш братовчед, заместник-прокурор беше... той щял да ни обясни какво да правим... Ходих при него - нищо. "Каквото е дробила, това ще сърба." А милиционерът разправяше, че може и да не я убият. Да обжалваме - предала се без съпротива. Може и да не я убият... "Донесете й дрехи" - каза.

Разказва баба, потънала във времето. Стара е вече баба. И очите й са стари - помътнели от годините и от сълзите.

Разказва баба как е ходила в Държавна сигурност да занесе дрехи и юрган на сестра си - да стопли детето, което е отгледала. Разказва баба как е чакала по коридорите, как е говорила със следователи и адвокати. "Не я бият, казал адвокатът, отдавна всичко се знае, няма какво да я питат." И нещо като усмивка има в очите на баба - не са мъчили детето, което е отгледала. А дядо тихо мърмори: "Те там бият, и без да питат, бият." Но тя не го чува и се усмихва...

...Като беше в гимназията, водех я по вечеринки. Тогава така беше - момичетата ходеха с придружител. Младежи - смеят се, приказват, танцуват. А после почват да спорят - "ремса, земса, ремса, земса." И се карат. И тя... Знаела ли съм, че така ще стане...

Разказва баба, а в очите й има тревога. И знам, тревогата й е за мен. "И сега е така, като тогава - всичко може да стане." Аз й се усмихвам, не вярвам. Не вярвам, че сега е като тогава. Не вярвам, че сега може да има насилие, не вярвам...

Защото днес живея. Днес, когато демокрацията се възражда, а не тогава, когато е загивала.

* * *

Баба ме гледа със старите си очи. И от тях потичат сълзи, както тогава, преди 20 години, на гробището. Само сълзите вече не се стичат по бузите. Те лъкатушат и се губят в бръчките. "Изгоря ми душата... веднъж вече изгоря."

И очите й пресъхват и продължава да говори:"Пари искат да ми дават за нея. Не им ща парите. Сестра ми да върнат."

С 50 хиляди лева преди 40 години са купили една продажна съвест. Срещу 50 хиляди лева са получили живота й. Сега с 15 хиляди лева искат да купят спокойствие за нечистите си съвести. С пари искат да измият пролятата кръв. С пари искат да заплатят осакатените човешки съдби.

С пари искат да измият позора на лагерите си, на тайните нощни убийства, на земята ни, разорана от гробове и на гробовете без мъртъвци. С пари искат да купят чистота за престъпните си съвести. С пари искат да приспят и нашите съвести.

Отново и отново. Като на непослушни псета, опитали се да ухапят ръката на стопанина си, искат да ни хвърлят мръвка. Кървава мръвка, откъсната от нас.

И ние вием, пречупвани и гладни. Въртим опашки, слюнки капят от отворените ни усти. Ще ни нахранят ли, или ще ни набият... Но не можем, не можем да захапем мръвката, откъсната от нашта плът.

И те остават с неизпрани съвести. Напразно носят цветя на нашите гробове. Не могат да възкръснат мъртвите. И прошки няма, още няма. Защото болят пропилените години, задушените мечти, зазиданите ни стремежи. Боли болката в любимите очи, болят спомените, боли миналото.

Боли и настоящето.

Парад на фокусничество и клоунада. В който клоуните сменят дрехите, но не и номерата си. И се усмихват със същите гримирани червени устни. Хищни устни. Когато фокусниците от нищетата вадят новите илюзии. Илюзии за новост и за чистота. Фокусниците... Слагат в цилиндъра стари престъпници и вадят новите лидери...

И боли, боли времето.

* * *

Нахлува миналото, грозно като настоящето. Разказва баба.

...Казаха ни да обжалваме присъдата. Обжалвахме. А после казаха, че всичко ще зависи от общественото мнение...

И почнала баба да събира подписи в защита на своята сестра. В защита на 22-годишното момиче, на което предстояло да умре.

Събрала баба подписи. Много подписи в защита на живота. Подписвали се хората и разрушавали страха, започнал да ги вкаменява. Подписвали се и в тях се възраждала надеждата, че могат да решават, да променят; да искат и да постигат нещо. Нещо свое. Дали и баба се е надявала, че може да спаси?

Дошли от Държавна сигурност. И започнали да разпитват сред "трудовите колективи". Мълчали хората, разпънати между страха и съвестта си. Мълчали хората. А комунистите започнали да скандират:"Смърт!" Мълчали хората, комунистите скандирали. А слугите на злото питали очи в очи - "ти за какво си". И страхът отварял слепените устни. Страхът от смъртта казал "смърт".

И надеждата, че можеш да решаваш, да променяш; да искаш, да постигаш... умирала. И всеки път произнасяната присъда убивала надеждата, че можеш да бъдеш човек.

"...Две жени бяха, две комунистки. Защо? Какво им бе направила..."

Пита баба и отговор не чака. 40 години не е могла да проумее какво може да накара едно човешко същество да пожелае смъртта на друго. И тя не пита защо прокурорът е поискал присъдата, нито защо съдията я е произнесъл; нито защо палачът е натиснал спусъка. Просто защо две жени са пожелали смъртта на човек?

Нахлува миналото, грозно като настоящето. И се питам - каква е силата, която ни противопоставя? Какво ни кара да се подозираме и да се мразим? Кому е нужно?

И колко е нужно да се превърне омразата в кръв?

Времето се връща назад и годините плашат с безсилието на жестокостта си. Годините, през които живях - с безсмислието на безнадеждността. И годините, за които разказвам - с безсмислието на терора.

Нощни хайки, яма, безименен гроб. Нощни хайки, лагер, пречупен живот. Насилие, наложен живот и борба. Присъди и пак смърт, пак лагер с пречупен живот.

И години, години мълчание.

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух