напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



II глава


Вечер е. Слушам. Прошарен мъж на средна възраст, с живи очи, с тънки ръце, силни и изразителни ръце. Васил Медведев. Говори накъсано, потъва в спомените си за миг и пак се връща в настоящето. Не му се стои там, в миналото, но разказва. Миналото не бива да се забравя, не бива да се променя. Не бива безотговорно да се пише - за миналото.

Изслушал е краткото ми изложение. Очите му са твърди и блестят от непролети сълзи. И лицето му е твърдо - докато слуша. После чертите му омекват, а очите остават твърди, светли, непреклонни. "Хубаво е, казва, но не това е Ценка. Най-важното за нея е дейността й като нелегална. За това трябва да се пише." И пак повтаря - за миналото трябва да се пише отговорно.

* * *

...Беше 18 май 1951, когато излязох в нелегалност. Бях усетил, че ме следят. Отидох си на село, при един приятел. Не исках да го забърквам, а имах и оръжие - един пистолет и няколко бомби... После дойдоха при мен от горяните - познавах го човека. Накара ме да си предам оръжието – какво да правя - дадох го. Съвсем беззащитен се почувствах. С оръжие човек си мисли, че може и да се спаси от Държавна сигурност. Заведоха ме в гората, Долап дере. Там има една тепавица. Ако си сложиш краката в нея, и през лятото ще замръзнат. Красива местност. Трябва да се види...

...Там я видях Цена за първи път... Беше легнала на тревата... А над нас звезди... Никога не бях виждал толкова едри звезди. Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... мирише на земя, на пролет... Тя вдигна глава, изви я към мен, погледна ме и попита, не помня точно какво, но нещо като: "И този ли с пищов го пращат?"

Много по-късно се замислих, че сигурно са ми взели оръжието, защото само няколко дни преди това са пратили човек при нея, за да я убие. Той не я убил и й казал за какво е пратен... Остана с нас, в гората... После... мина през всички затвори и лагери...

Гледам мъжа пред мен. Слаб, прошарен, на средна възраст. Преди 40 години е бил момче - разсъждавал е като нея, значи може да ми отговори "защо". И питам. И той отново потъва в спомените, от които иска да избяга, но които иска да разкаже - за да се знае за времето преди 40 години.

...Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе младежи групи. Това не бяха точно нелегални групи, защото живеехме по домовете си, учехме или работехме, но бяхме във връзка с нелегалните и... всеки момент можеха да ме арестуват...

И аз отново питам "Защо? Защо нелегални групи - на какво се надявахте, какво искахте, против какво точно се борехте?"

И светлите очи ме гледат през барикада от 40 години, през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.

"Просто не можехме иначе", казва човекът и отново потъва във времето.

...Арестуваха ме есента на 1951-ва. Студено беше. Тогава Държавна сигурност се помещаваше в хотел "Севастопол". Таванските стаи бяха превърнати в килии. Студено беше... Не биеха много. Достатъчно беше да те нахранят със солена риба и да не ти дават вода... Веднъж ме оставиха до един кран. С белезници и вързан така, че да не мога да го достигна... а той цяла нощ капеше... На другата сутрин ме заведоха при следователя. Разположил се той на стола, а пред него, на бюрото - кана с вода и чаша. Преди разпита започна да си налива вода в чашата - на тънка струйка, отвисоко.

И пак бяга от спомените, пак търси опора в настоящето. Гледам несъзнателните жестове на ръцете му. Красиви и силни, почернели от слънцето. Дете на руски емигрант и българска селянка. Красиво и силно, родено в свободна страна, в красива земя.

...Пъпът ми е хвърлен на село. Малко съм живял там, но няма да забравя горите, скалите, пещерите. В тях още по турско са се крили хайдути. В камъка има издълбани имена и кръстове. И ние като деца драскахме имената си... а и после, и после...

И после - в Белене.

Убиват за назидание.

И работа, работа, работа. По 5 кубика пръст на ден е нормата на осъдените. Изкопават се и с тарги се пренасят на 200 м през блатото. Строи се дига, която Дунав залива, отнася и пак се строи, пак се строи. Безсмислено и безполезно - пръст се копае и се пренася...

Гледам тънките и силни ръце на човека срещу мен.

...А колко дървеници имаше... Наровете бяха изгнили и нощем ги чувахме как пъплят и ядат... И Все гладни бяхме, все гладни...

Гледам човека срещу мен. Изгладената чиста риза в горещата лятна вечер...

Най-страшно било, когато двама се опитали да избягат през зимата на 1953-54-та. Дунав бил замръзнал и те решили да бягат по леда. Увили се в бели чаршафи. И запълзели по снега. Духнал силен вятър и отнесъл чаршафа на единия беглец. Видели ги. Настигнали ги и... завързали ръцете им с тел и ги приковали към леда. Стояли така цяла нощ. Ръцете измръзнали и ги ампутирали. После ги изпратили в други затвори.

И питам - лекари имаше ли?

...Да - д-р Дертлиев, д-р Грозев, д-р Маринов. Те повече в карцерите стояха, но ги използваха. Правеха операции, почистваха рани, на много хора помогнаха. На "администрацията" също. Но повече в карцерите стояха - не обичаха да подписват фалшиви смъртни актове...

А убивали, убивали за назидание.

* * *

Седи срещу мен човек, излязъл от ада. Прошарен мъж на средна възраст. Защо? Гледа ме човекът в упор и казва:

- Знаете ли, че в селата Писанец и Щръклево са търкаляли хора в бъчви, за да влязат в ТКЗС-то? Слагат човека в бъчвата, затварят я и я пускат да се търкаля надолу по баира. Търкаля се бъчвата и човекът в нея. И после пак, после пак. Докато влезе 6 ТКЗС-то. А за тези, които не влизаха, знаете ли какви бяха нарядите? Знаете ли, че от вол искаха мляко и масло, в вълна? Знаете ли, че..."

Чувала бях и знаех.

Знаех, че един старец, прадядо ми, година и половина бил в затвора, защото предал наряда си с един ден закъснение. Невъзможно било да се произведе исканото количество продукти и трябвало да се купят от Добруджа. И закъснели с предаването на наряда. С един ден.

Слушам човека срещу мен. Още има болка в очите му. И някаква замечтаност. За безвъзвратно отминалото време, за времето, когато хората още били хора. За времето, когато надежда вече нямало, но достойнство още имало.

- Знаете ли колко обичаха хората земята си и как се грижеха за нея. Знаете ли колко хората обичаха животните си и колко плакаха за тях...

И разказва Васил Медведев за коня на свой съселянин. Мобилизирали го през бойната. Страдал човекът, обичал коня си, а на бойна... Но войната свършила и конят се върнал - жив и здрав. Радвал се човекът, обичал коня си. После го взели в ТКЗС-то. След няколко месеца конят умрял.

Гледам човека срещу мен. Той е познавал други хора. С друго светоусещане, с друго самочувствие. Тези хора са били собственици. Те са притежавали имот и са били отговорни за този имот. Отговорни пред себе си, пред семействата си, пред обществото и пред Бога. С много труд, с много интелект, с много усет те са умножавали състоянието си. Произвеждали са и са печелели. Печелели са и за тези, на които трудът, интелектът или усетът не са достигали, за да успяват. И са били свободни. Всички са били свободни, защото са разчитали на себе си. На себе си, на семействата си, на обществото и на Бога. Но не на държавата. На държавата, благоволяваща или НЕ-благоволяваща да даде мизерните пари за съществуването ни. Ако сме послушни. Ако сме достатъчно послушни. И не сме свободни.

Не можем да бъдем свободни...

Вечерта напредваше. Аз слушах. Понякога питах. Слушах и не разбирах - защо?

Просто - не можели иначе. Да, те знаели, не могат да съборят властта. Знаели, нищо не могат да променят... Надявали се, по-скоро мечтаели за външна намеса. За промяна в съотношението на силите в Европа. За международен прецедент.

За нещо, което да бъде като камък, хвърлен в блато.

Мечтали, надявали се и се опитвали да се борят. Да възстановят опозицията, да върнат надеждата на хората, да правят нещо, да устояват. Да бъдат хора - колкото и безнадеждно да било.

Просто - не можели иначе.

И започвам да разбирам.

Просто - те са били други хора. Били са свободни. Родени свободни от свободни хора. И не са могли да понесат загубата на свободата. И са се борили - безнадеждно. Ирационално, в ирационален свят. За да пробият време-пространството в точката, в която алтернатива на свободата става смъртта. И да просъществуват.

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух