напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



IV глава


Панелна стая, малка, спретната, еднаква, в блок-бастилия в новите квартали, в края на града, до старото гробище. Аз, баща ми и Стефан Ненов (Чалъка). С побелели коси, с бяло-розово лице и усмихнати, детски сини очи. Добри и малко учудени. Седим - аз, татко и братовчедът на баба. Братовчедът на Цена. Искам и той да ми разкаже историята. Отначало. От края...

...Сърбински беше първи секретар на ЗМС, когато опозицията беше легална. После арестуваха Никола Петков, после ликвидираха опозицията. Беше юли-август 1947-а. В началото всички бяха като парализирани. Никаква дейност не се забелязваше. После, през 1949-1950-та, започна да се връща куражът на хората. Изживяхме първия шок. Появиха се групи, преди всичко младежки. А през 1950-а се създаде първата нелегална организация в нашия край, Земеделски център 1. Обхващаше Русе и селата около Русе. Беше май или юни. Аз се уволних от казармата през 1949-а. Някъде тогава започнах да се срещам с Ценка по работа. Тя беше един от ръководителите на Земеделския център. Пак тогава, през 1950-а, започнаха да се създават първите ТКЗС-та - с брутално насилие. Ние искахме да повдигнем духа на селяните за да се противопоставят на кооперирането, на грабителството, на беззаконието. Не вярвахме, че това може да е за дълго. Временна лудост - не можехме да си представим, че ще продължи 40 години.

Въздишка. Скриват се очите под дебелите клепачи. Гладко, бяло-розово лице, подвижни устни, все искат да се усмихват. Поглежда ме. Сини очи, малко учудени, насмешливо недоумяващи.

...Надявахме се. Слушахме радио. И знаехме - в Гърция има партизанска война, по това време (1949) се образува и НАТО. Надявахме се - на външна намеса.

Надявахме се - лудостта, която започва в България, да свърши по-бързо. Преди да е унищожила страната и хората. И искахме да повдигаме духовете. Всички да знаят -това, което става, е временно. И да не се страхуват.

...Ние нямахме намерение да водим нелегална борба. Но условията бяха такива - принудиха ни. Още в края на 1950-а някои от сподвижниците ни бяха задържани. И съдени, и осъдени...

... Русенската организация нямаше връзки с чужбина. Доколкото знам, били сме във връзка със сливенската група...

Разказва Стефан Ненов. Мислите му текат последователно, стройно. Понякога спира, поглежда ме учудено-усмихнат, казва "чакай да си помисля" и продължава да разказва. Понякога с татко си говорят - за стари, забравени неща. Не забравени - заключени в паметта, затрупани, несподелени. И стройният, безпристрастен разказ за събитията, за историята се прекъсва, накъсва се от случки-спомени. Лични, затрупани, несподелени, възкръснали. От някоя дума на приятеля, бил до теб преди 40 години, някоя дума, събудила общ спомен, някоя дума, обясняваща необяснимото в твоя спомен. Говорят. И възкръсва времето.

Гора. Стройни дървета, високи, процежда се небето през клоните им. Изгнила ланшна шума. Вървят през дърветата - мъж и момиче. Ровят обувки в листата. Той върви отпред, тя - след него. И стиска в ръката си пистолет. Ръцете са в джобовете й - върви след него, опипва пистолета си. Може би забавя крачка, а може би не. Може би той е от Държавна сигурност, а може би не. И не го разстрелва. Вървят през гората - мъж и момиче. Бойчо и Цена. Просторна Добруджа. Гори и ниви, и села. Вървят към Тетово, отиват в "своя" къща. Тя влиза, той остава вън, бави се. Но тя не чака да се върне. Влязла през вратата, излиза през прозореца и през нивите, в нощта, отива в съседното село, в Смирненски. Било е март, 1951-ва.

Тя дойде след 40 години от гората, с пистолета си и с колебанията си. Не е могла да убие, не е могла. Дойде - млада, силна, красива, с мирис на земя и вятър. Влезе при нас чрез думите си, казани някога на "братлето".

И върна времето, дърветата, процеждащото се небе през клоните...

Разказва Стефан своя спомен - за Бойчо и за Цена. Било през февруари 1951-ва, вечер. Била в дома си, в бащината къща, тайно. С нея бил Бойчо, нелегален, гонен. И той бил там, Стефан, братлето, куриерът на нелегалния център. Тогава се породило първото му съмнение. Вечерта, когато поискал да говори с братовчедка си насаме. Отишли в съседната стая и след първите думи вратата рязко се отваря и нахълтва Бойчо, чуждият, и пита: "3ащо се криете от мен, и аз искам да чуя." Разтревожен - да не остане не-осведомен?

Старата къща оживява. С просторния двор, стълбите, вратата, антрето. Стаята вляво, където се спи, стаята вдясно, всекидневната. В дъното... какво имаше в дъното, не помня. Помня стая, легло и старец в него. И баба ми - мие го, храни го. После си отиваме. Помня и другата стая - с дантелени пердета и много икони - на източната стена. С Възкресението. Две много красиви жени над празен гроб.

Колко ли празни гробове има в страната ни? И те, мъртвите, възкръсват. В нас самите възкръсват. Възкръсват в спомените, в разказите. В болката на тези, които ги помнят. И в нашите обети - да ги намерим.

Намираме ги - млади, чисти. Вярващи - в доброто, в разума и в свободата. Млади апостоли и юди. И властници, готови да платят. И да измият ръцете си. И да се чувстват чисти, непогрешими, единствено призвани - да властват. С цената на кръв и лъжи, на терор и демагогия, на свенливо признавани грешки и на високо развявани подвизи...

* * *

Седим. Говорим, мислим и мълчим.

Аз, родена много късно. Баща ми, малко закъснял, едва докоснал се; жив склад на спомени. И той, братовчедът на баба ми, през когото времето е преминало с цялата си жестокост, лъжа и терор. Къс по къс лепим времето...

Разпиляха се разказаните спомени. Разпиляха се в малката стая, в панелния блок, в панелния град. В главата ми. Трудно ми е да ги събера. И да залепя миналото...

...Вечер, след работа, човек трябваше да се "отчете" и на "движението". Обличам си новите дрехи и отивам на главната улица. Там срещам всички познати - приятели, момичета. Разхождаме се, смеем се. Правим по няколко,тегела"... А когато се прибера вкъщи, заключвам стаята си, преобличам се и през прозореца излизам от къщи. Вече е нощ, звезди, тишина. Но не отивам на улицата. Минавам през дворовете, през оградите... и на полето. Тъмно, тихо, само звезди. Тръгвам по пътя, вървя. Отивам пеша до съседното село... Вървя равномерно и бързо, но все се ослушвам. През нощта тишината е пълна със звуци. Една счупена суха клонка гърми като изстрел. И сенките на луната са странни, безформени. Невъзможно е да разбереш какъв предмет ги хвърля...

Вдига очите си Стефан Ненов. Смеещи се очи, дори когато устните не се смеят. И започва да разказва за едно нощно преследване. Черно небе, луна, звезди. Игра на светлини и сенки. Черен път, ниви, пустош, кантон. И самотна фигура, крачеща по пътя. Крачещата фигура приближава до грамада на старо сметище. И грамадата оживява. Шум от срутване. После - тишина. Човекът на пътя е спрял - неподвижност. Грамадата оживява - игра на сенки и на звездни лъчи. Силует на човешка глава е изрязан върху нощното небе, обляно в лунна светлина. Грамадата се превръща в порой от свличащи се предмети.

Две тичащи фигури в мрака. Неизвестност, спринт. Разстоянието между бегачите е един пистолетен изстрел. Нито преследваният, нито преследващият смеят да го намалят. Дали като в стара мелодрама няма да изгърмят два пистолета едновременно и да оставят два трупа в нощта? Абсурд, достоен за Хичкок. Ако не беше смехът в очите на разказвача... После преследвачът хуква обратно към по-близкия телефон. И започва надбягването на живот и смърт. Надбягване в противоположни посоки. Кой ще стигне пръв - преследвачът до телефона, или преследваният до дома си. Ниви, дворове, огради. Един прозорец е изхвърлил в нощта бялото си перде. И приютява беглеца. Той потъва в леглото си, а пердето продължава да се вее в нощта...

На другата сутрин - пак на работа, вечерта, като всеки младеж ще бъде в официален костюм на "движението". Ще направи няколко "тегела" с приятели, ще се усмихват на момичетата... А после, през прозореца, през дворовете, през нивите, куриерът на нелегалния център ще отиде в друго село, пеша по пустите пътища.

Тя, Цена, имала най-голямо доверие в него. Той не бил буен. Тих и скромен, разумен, много предпазлив. Според него грешките станали, когато организацията се разширила. Не коментира дали провалът се дължи на младежка приказливост, на неустойчивост, или на нарочно внедрени от Държавна сигурност хора.

Разказва за срещата в кантона - началото на края. На нея са говорили за бъдещето на организацията, за разширяването на групите, за... Много хора дошли. Било през февруари-март 1951-ва. Там са били Манол Цанев и Димитър Рачев, били са Тодор и момчетата (млади, много млади - клати глава със сребърен пух Стефан Ненов.) Каква ли е била цената на годините? Колко са тежали 20, колко 22, 25? И колко - 17?

Мълчание скова малката стая. Нас ни скова. Каква е цената на годините... Разпиляха се мислите, разпиля се миналото... Срещата в кантона - началото на края...

... Много хора се събрахме там. Пролет беше, кално. Вървяхме през нивите. От нелегалните бяха Цанко Мечето и Ценка. Тогава уговорихме и срещата в тепавицата... Тогава са ни проследили. Или...

Не довърши. Трудно е да се довърши. Трудно е и след 40 години гласно да изкажеш това, което 40 години не си искал да кажеш на себе си. Проследили са ни "те". Или... Не се отварят устните.

...След това винаги съм се чувствал "под око".

Усмихва се пак Стефан. Бял, гладък, с детски сини очи. И в тези очи има нещо от насмешката и тържеството, с които момчетата разказват "подвизите" си...

...Една вечер се връщам в къщи, по тъмно. Вървя по улицата и към църквата виждам два силуета, ту подават глави над оградата, ту ги скриват. Разбрах аз, мен ме следят, знаят... Сърцето ми тупти, чувам го. Ама реших да си направя майтап - смее се.

... Взех един камък и го хвърлих по портата. Той като изгърмя - косите да ти настръхнат в тъмното. И те като хукнаха - дим да ги няма. Не се и обърнаха... След това - не знам - по-предпазливи ли станаха, какво ли, повече не ги видях да обикалят около къщи... Но след срещата в кантона все се чувствах "под очи"...

Говори - в очите му има мъничко момчешки свян и желание за съпричастност. После става сериозен. С подкупващо ведри очи продължи да разказва.

...Изпадал съм в критични ситуации, но никога не съм бил толкова близо до смъртта, както на последната нелегална среща. Беше в началото на април 1951 година, в местността Долните лозя, в колибата на Георги Славчев. Колибата е в лозята, вляво от пътя, на билото. Беше нощ. Трябваше да се съберем 10-15 души и имахме парола. Бързах, но вече бях закъснял. Когато стигнах до колибата, не знам защо, но забравих паролата. В това време някой вика "стой". А наоколо - тъмно - нищо не се вижда. Аз съвсем се обърках - всичко ми излезе от главата. И чувам в тъмното - някой зарежда оръжие. Каква ти парола, викам аз, "Свой съм." И чувам в тъмното - тя се смее: "0х, братле, какво щяхме да направим, а?...Ако не беше се обадил..." Позна ме по гласа... А щеше да ме застреля, тя, братлето.

И през ум не му минава да се сърди. Даже и на себе си не се сърди. Смее се. Цялото му същество ликува - познали са се в тъмното. Той, забравил паролата, и тя, заредила пистолета. А жена му тихо шепне: ''Смееш се, а сега можеше да не бъдеш тук." В гласа й няма укор, само много обич и може би мъничко ревност към миналото. Миналото, когато нея я е нямало в живота му, миналото, когато е била дете. Той не й отговаря. Само я облива със синевата на очите си. И с усмивката си. Миналото си е отишло. Той е минал през него и сега е тук. Оцелял, устоял.

...Още веднъж я видях тая пролет, преди да ме арестуват. Беше краят на февруари или началото на март, няколко дни след инцидента с Бойчо у тях. Беше привечер. Аз отивах за вода на чешмата до къщи. В дъното на улицата видях един мъж, непознат, с ръце в джобовете и с каскет, нахлупен до очите. Помислих, че е някой от "тях". Подкосиха ми се краката, но се правя, че не го виждам, и продължавам да вървя. А когато да се разминем, тя ми вика: "Здравей, братле! - и се смее. - Не ме позна, а?" Не я познах. Отидох до помпата, напълних дамаджаната и когато се връщах, настигнах я. Минахме през дворовете. Беше дошла да се обади на майка си и баща си - да не се тревожат... После замина за Ново село при ятака Димитър Иванов Русев.

* * *

Синя вечер, тиха улица и ромон на вода. Каменна ограда, висока дървена врата. И отсреща църквата. Блести кубето на камбанарията и кръстът е забит в небето. Такъв е детският ми спомен за дядо Неновата къща. Съсед и брат на дядо Стефан, при който всеки ден ходехме с баба. Тя, за да го измие и нахрани; аз, за да ме разходи. Тя стоеше в стаята на дядо Стефан, аз - в стаята с иконите. И гледах Възкресението. Красивите жени над празен гроб... Ние винаги отминавахме дядо Неновата порта. Знаех кой живее там, но никога не влязох.

И през онази нощ тя е отминала високата дървена порта, минала е през дворовете, стигнала е до полето. И е тръгнала в студената зимно-пролетна нощ през нивите, през лозята, по черните пътища. 20-годишна, с нахлупен каскет над очите, сама - със звездите, с лозите, поели първата глътка земен сок, със земята, приела първата ласка на слънцето. Вървяла е в нощта с ръце в джобовете. Отивала си е от бащината къща. Която ще види след една година от прозореца на камионетката. И ще помоли да не спират тук, пред къщата на болната й майка и вече стария баща. Ще поиска да не види родителите си, да не се сбогува с тях. И ще помоли да спрат пред къщата на тази, която е прала между уроците си детските й пелени и на игра я е отгледала. Сестра й, баба. Която я водела по вечеринки и още чува хлапашки препирни "Ремса, Земса". И не може да заглуши самообвиненията: "3наела ли съм, че тъй ще стане?"

Отивам си от спомена. Отидоха си къщата, оградата и портата. Последна си отиде църквата. Църквата, която ще присъства във всеки следващ разказ.

* * *

...Арестуваха ме на 29 април 1951-ва. Беше Великден. Майка ми беше на черква.

Аз бях в стаята си. Бях се събудил, но още лежах. Дали бях чул, че има необичайно раздвижване - не знам. По едно време на вратата се чука. Баща ми казва: "Отвори, приятели те търсят." Разбрах каква е работата. Разбрах, че баща ми е зад вратата - страхуват се, че мога да стрелям. Аз станах тихо, да не ме чуят. Погледнах през прозореца. Обикаляха по двора, не мога да избягам. И започнах да се оглеждам - къде да скрия пистолета. А стаята ми малка, празна. Едно легло, маса, няколко стола. И изведнъж виждам чергата. Едната е по-дълга и е завита в ъгъла, до стената. Сложих пистолета там, под чергата. И отворих вратата. Те нахълтаха вътре - много, шумни, груби. Аз седя, нищо не казвам. И внимавам да не поглеждам към ъгъла, към пистолета. Какво ми казаха, какво ме питаха, не помня. Ровиха навсякъде. По леглото, под дюшека, обърнаха чекмеджето на масата, дрехите ми - всичко. И чергите. Хващат я от единия край, дръпват я и я захвърлят. Как не издрънча пистолетът - не знам. Не го намериха. Едва дойдох на себе си от облекчение. После дойде майка, после ме отведоха, после баща ми скрил пистолета.

* * *

Панелна стая, малка, спретната, еднаква, в блок-бастилия, в новите квартали в края на града, до старото гробище. Мълчим. После Стефан Ненов казва:"Ще ти напиша всичко, което помня. Ще се срещна с някои хора, ще ги помоля - и те да напишат, каквото си спомнят. Ще ти изпратя всичко. Използвай го както намериш за добре.

Повярвал ми е. Прочетох му само една страница, но ми е повярвал. И това го виждам в очите му, в усмивката му, в ръката, която здраво стиска моята. Едър, бял, със сребърен пух на главата.

Повярвал ми е. И други ще накара да ми повярват. И знам - още по-трудно ще бъде да пиша. По-отговорно, по-достоверно. По-близо до времето... Все повече човешки съдби ще нахлуват в мен. Все повече спомени...

Повече мигове.

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух