напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



VII глава


Скърцат сините стълби на старата къща под стъпките ни. Тежко се качваме горе, на слънце... Скърцат старите стълби... Изкачихме се, седнахме - горе, на старите пейки... Тихо е в старата къща. Тихи сме. И слънцето, което нахлува от всички прозорци, ни залива с топлина, светлина... отдалеченост... Изолира ни - вън от небето, слънцето, птиците...

... През 1944-та се записах в ЗМС-а. Тогава възстановиха дружбите. През 1946-47-ма бях в селското настоятелство, ръководен орган на околията.

По това време Цветана беше в градското настоятелство. Познавахме се добре, виждахме се често, но обща работа не сме имали. Предполагам, че те за града са правили това, което ние правехме за селата... но не се бъркахме в техните работи... През 1947-ма, на 5-ти април, отидох в казармата. Но вместо да отида във въздушните войски, където исках да служа и за където бях записан, пратиха ме в трудовите. По пет-шест кубически метра пръст копаехме на ден - толкова беше нормата. Всичките ни командири бяха бивши царски офицери. Тогава започнаха да ни учат на обръщението "другар" - взаимно се обучавахме...

Замълча. Шумно си пое дъх. Ситни капчици пот са избили по високото му чело. Светлосинята му риза е разкопчана и ми се струва, че топлина излъчва загорялата му кожа. Димитър Рачев. Това е човекът, който присъстваше в разказите на всички. Нито едър, нито дребен, с прошарени коси и с очила, зад чиито дебели стъкла трудно виждах очите му, гледайки го в профил. Спокойно лице, по-скоро младо, отколкото старо.

Пое си дъх - дълбоко и шумно. И заговори отново - без съжаление, без болка, без тъга. Спокойно и равно...

... 27-ми август, 1947-ма... Разтурянето на опозицията ме завари в казармата в село Бръшлян. Повечето бяхме земсисти и трудно изкарахме службата. Година и половина се служеше тогава, а беше минала само половин. Пратиха ме в дисциплинарен взвод, но това беше нещо обикновено... Уволних се в края на 1948-ма и се хванах на работа в тухлената фабрика. В организацията влязох малко преди да ги задържат. Срещах се с Ценка два-три пъти през есента на 1950-та, или по-скоро през пролетта на 1951-ва... Ходих веднъж и в дома на Петър Станчев по настояване на сина му Стефан. Тогава той говори, че организацията трябва да се въоръжи. Там бяха Стефан Ненов, Тодор Цанев, Михо Райков, Васил Михов... Помня, че Тодор беше против... за другите - не знам...

... Арестуваха ги през 1951-ва, навръх Великден... Тогава живеех в общежитията на тухлената фабрика, там научих... Беше 2-3-ти май, когато дойдоха при мен. Не ме арестуваха. Дадоха ми два часа, за да реша... техен ли съм... Готов ли съм да...

Пръстите на ръцете му са като живи същества, надарени със собствена воля и свобода. Лицето му е спокойно, загорялата кожа излъчва топлина и ситни капчици пот са избликнали по челото му - високо и може би започнало да оплешивява. Гледам го в профил и зад дебелите стъкла на очилата му не виждам очите му. Но му вярвам. Вярвам на спокойно-забързания му разказ. Вярвам му, че...

... Това предложение ми дойде като единствен изход, за да избягам. Приех... Дадоха ми пистолет... И ми казаха, че не са арестували Пеньо Дончев, от него да поискам паролата на нелегалните... Правели го, защото вече съм бил работник... трябвало да извървя докрай пътя към работническата класа...

... Отидох при Пеньо, беше рано сутринта, още тъмно. Първите му думи бяха "да бягаме". Знаеше, че са арестували всички, че време за губене няма. Не знам дали се е чудел защо той не е арестуван... Обясних му каква е работата. Казах му, че са ме пратили да убия бай Цанко Мечето, водача на нелегалните, и че той трябва да ми даде паролата... Разбрахме се, че нямаме друг път освен при нелегалните... Каза ми къде са... Отидох в Писанската гора, при извора... Три пъти трябваше да почукам с камък на чешмата... Долу беше Ценка, тя ме посрещна, зарадва ми се... Казах й каква е работата...

От горещината и слънчевия загар лицето му е червено, бисерни капчици блестят по челото му. Говори спокойно и бързо. Бързо - да не закъснее за събранието на дружбата. И му вярвам. Нищо, че името е друго. Гледам лицето му - с овални и твърди черти; зачервено от лятото. И му вярвам... Отново чух същата история, разказвана ми от толкова хора. Отново я чух - с повече подробности, по-жива, по-истинска - от този, който я е преживял. И му вярвам - нищо, че името е друго. Истината не е само едно име. Истината е човечност, и болка, и сила. Истината е честност, не само точност... "Долу беше Ценка. Зарадва ми се." И през неговото възрастно лице видях засмяно момичешко лице. Видях блясъка в очите й - като блясъка на водните капки в избора. Видях косите й - като тъмния мъх на дърветата. Видях бялата кръглост на бузите й - като пуха на пролетен облак. "Зарадва ми се" - каза Димитър. И чух смеха й - като плясък на вода... Вярвам му - нищо, че името не е същото. Защото сноповете слънчеви лъчи, нахлуващи през стените-прозорци на старата къща и носещи лято със себе си, щяха да ни смразят, ако беше казал "пратиха ме да убия леля ви"... Щяха да ни смразят - мен, баща ми и него, бати Димитър, чичо Димитър...

... Казах каква е работата... Бай Ценко Мечето ми поръча аз да посрещам всички новодошли. Тия дни дойде Пеньо, малко по-късно Васко Медведев. После се махнахме оттам - опасно беше да оставаме повече... Свързахме се с хора от село Базън, носеха ни храна... един турчин най-често... Много трябваше да се внимава. Трябваше да посрещнем още двама души от Писанец. За по-сигурно предложих да ги чакаме на един километър от мястото, където беше определена срещата. Много трябваше да се внимава. При нас идваха и си отиваха хора. Носеха храна, носеха вести от близките ни, носеха новини. И си отиваха... Помня, веднъж щяхме да се отровим с хляб... Ние бяхме десетина души постоянни - бай Цанко, Цветана, Георги Йоргов, Васил Медведев, Нено Рашков, Пеньо Дончев, братът на бай Цанко, Иван Цанков, Христо от Писанец (как му беше другото име - забравил съм, и аз. Все си повтарям имената - все забравям по някого. И сега съм забравил някого, но сме горе-долу толкова - десетина души.

... Две седмици след това, трябва да беше към края на май, имахме престрелка. Обкръжиха ни. Стреляхме. Разпръснахме се, загубихме се. Аз останах с бай Цанко, Пеньо останал сам, Ценка май с Георги... не знам. После пак трябваше да се съберем... Но след престрелката трябваше да се укрием. От бай Цанко знаех - никога по родните места... Реших да отида при чичо си - в Борисово. Наскоро братовчед ми беше починал и той се чувстваше много самотен. Знаех - като роден син ще ме приеме.

... Валеше силен дъжд. Цяла нощ. Бях мокър до кости, измръзнах. Едва се влачех от умора. Вървях през нивите - на 20-30 метра от пътя - само колкото да не се загубя. А то кално, калта полепнала по обувките ми, обувките тежат... цяла нощ валя. Загубих се в гората. Къде съм изпуснал пътя - не знам. На сутринта осъмнах в смирненските ниви. Гледам - един селянин оре, край него дете играе. Като ме видя, че като се уплаши: "Не ме закачай - вика - детето ми не пипай!." Как да не се уплаши - аз, целият мокър и мръсен, излизам от гората с пищов и бомба на кръста... Турчин беше, добър човек, като разбра какъв съм - даде ми хляб, упъти ме. Тръгнах, имах компас - от бай Цанко. И пак през нивите... стигнах в село, но не смея да се обадя на нашите. Отидох при дядо Илия Киселов, помолих го да каже на баща ми, че съм жив и здрав. Той, като ме видя на какво приличам, даде ми свои дрехи - да се преоблека. Пък дядо Илия беше едър човек, два пъти да вляза в тях... Отишъл старецът, свързал се с баща ми и дрехи ми донесе от къщи, и хляб. И пак през нощта, през нивите, през Аблановската гора... отидох в Борисово при свако... Храни ме два-три месеца в плевнята... Но то човек скрит не остава. Видели го комшиите, че току минава през двора я с канче, я с тенджера, я с вързопче, пък влезе в плевнята, а оттам с празни ръце излиза. Започнали да го подпитват. Разбрах, че вече трябва да си тръгвам... В това време те дойдоха. Обградиха къщата, двора, плевнята. Навсякъде. Излязох. И стрелях. Гръмнах два-три пъти. А те много -навсякъде. Разбрах, че вече спасение няма... Хвърлих бомбата - и тя ми беше от бай Цанко. Не избухна. Хванаха ме. И ме биха. Още там, на двора. Целия ме овързаха с въжета... После в кметството... Както бях вързан като пашкул, изправяха ме до стената... Бяха две стаи, с отворена врата между тях... Засилваха се - от края на стаята, през вратата, до мен... и ме ритаха. Състезаваха се - кой с един ритник ще ме събори, кой с един ритник най-много ще ме отмести... После ме сложиха в джипа, на задната седалка ме свиха и седнаха върху мен - колкото се събраха... Така пътувах от Борисово до Русе - към 30 километра... Казваха, че ако викам, ще ме убият. Не помня дали съм стенал... Когато пристигнахме в Русе, в Държавна сигурност, пак ме биха - до припадък...

Сигурно не е било много - аз бях готов припаднал. И постоянно бях с белезници...

И поглежда ръцете си - силни мъжки ръце. Пипа китките си, разтрива ги... Времето всичко е заличило. Измило е следите от побоищата и веригите, от лагерите и затворите. Здрави мъжки ръце, силни, работни и честни. Протяга пръстите си, свива ги...

... Постоянно бях с белезници... Врязваха се в китките ми - до костта... И ме биеха, биеха, до припадък. И всеки път повтаряха - това е краят, смърт те чака... Така ми казваха, че ще ме осъдят на смърт. И дори ако присъдата е друга, пак ще ме убият... "те" ще ме убият... ако...

* * *

Той не довърши. Тръгна си. Погълна го нажеженият летен следобед. Погълна го настоящето. Отиде на събрание на дружбата... Много иска днешният ден - от всички ни. Иска от старите земеделци - да възстановят разрушената структура на организацията от младостта си... Да върнат живота на земеделските идеи. Да ги изтупат от праха на Времето. Да ги възкресят - от забравата. Да ги възродят - от апатията. И да ги върнат - на днешния ден, на днешните хора, на днешната младост. Много иска днешният ден - от всички ни. Иска от нас - да повярваме, че от пепелта ще се роди живот. И да се борим... За възможността да възкръснем...

Отиде си - загорял от слънцето, излъчващ топлина. "Те" са определили поведението му на процеса. Нужно им е било - някой да каже "подведен съм", "излъгаха ме", "принудиха ме". Нужно им е било - някой да се разграничи. Нужно им е било - някой да олицетвори "народа". В чието име са дошли на власт и са убивали. Нужно им е било - за да има "врагове на народа"... които да осъдят, да убият... И са го били, били, били до припадък, до смърт... за да каже той "подведен съм". И го казал. В един зимен ден, няколко дни преди Коледа, на процеса...

... Бях ученик в последния клас на гимназията. Три дни беше процесът... техният процес... процесът на леля... И трите дни бях в залата. От начало докрай. Гледах и слушах. И всички познавах. И всички ми бяха близки. Всички обичах... Само тази, която ми беше най-близка и която най-много обичах, я нямаше. Нея осъдиха на смърт... За другите - затвор... Братовчед ми Тодор, най-младият, 20-годишен - на 20 години затвор; чичо ми Манол - на 16; братовчедът на мама, Стефан Чалъка - на 14... И още един човек осъдиха на 20 години затвор - Димитър Рачев... Той беше смазан - от побоища и от болка - в душата. Никога няма да забравя думите му: "Те ме подведоха, тези кулаци, те ме накараха..." Никога няма да забравя как ги каза - като машина. Той просто ги каза. Той не играеше роля на процеса. Той не искаше да накара хората да повярват на това, което казва... Хората просто трябваше да видят, че е бит. И видяхме, и не повярвахме... и го осъдиха... на 20 години затвор. Никога няма да забравя и очите му, никога няма да забравя и погледът му... те отричаха това, което казваха устата... Не знам... може би тогава не можах да го разбера... бях прекалено млад и прекалено много исках от хората... и прекалено много ме болеше... но го запомних...

Зимата на 1951-ва, няколко дни преди Коледа. Баща ми, ученикът, е присъствал на процеса. От начало до край. Гледал, слушал и помнел. И ми разказва - веднъж за едно, друг път - за друго. И всеки път - различни хора виждам. И неговите спомени, и чуждите разкази влизат в мен и стават мои...

... Всичко, което знам, научавах в различно време през всичките тези години... Рядко съм искал да ми разказват, но все нещо говорехме, чувах... И все по-трудно ми става да кажа кое е мой спомен, кое е чужд разказ...

Аз поне знам, свои спомени нямам. И стоим с татко двамата, в старата къща, светлината ни облива от изток и от юг. Топлината ни обгръща. Отишъл си е Димитър Рачев, човекът, за който толкова хора ми разказваха... И разказът на татко се прибавя към останалите. Не разказът от зимата на 1951-ва, а разказ от лятото на 1990-та...

... Преди няколко дни говорих с него. Разказа ми почти същото, което каза и на теб. Но с него се заговорихме и за съда... Тежко му беше на човека. Тежат му думите, които някога е казал. Толкова много е страдал - и преди това, и после... никой не може да го съди... а тежат. Той не знаеше, че съм бил на процеса. Но преди два дни ми повтори дословно (доколкото аз и доколкото той помним) какво е казал там... Не му беше леко...

Отиде си Димитър Рачев. Спокоен и забързан. И отдаден на днешния ден... Потъна в пещта на лятото. Отиде си - тих, скромен, честен. Решен да възкресява организацията, да възкресява идеите... Организацията, отнела младостта му, и идеите, останали идеи на живота му... Потъна в пещта на лятото, в пещта на времето. Тих, скромен, честен. Един от хилядите, вградили себе си в основите на това, което днес наричаме демокрация.

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух