напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



VIII глава


Прасковите зрееха в края на август. Уханни, тежки, оранжевожълти. Жените ги късаха от дърветата и пчелите пиеха сока им. Беше задушно, горещо и слънцето изсипваше лъчите си върху нас - оранжевожълто. Отивахме при Михо Райков.

Толкова приказки ми беше разказвал татко за него... Весели момчешки истории. Толкова жив беше в съзнанието ми Бип, царят на велосипедите. Колко пъти бях слушала как за един ден са отишли от Русе до Шумен с колелетата и се върнали - татко и Бип. Не намерили работа и се върнали. И Бип теглел колелото на татко, защото татко бил с болно сърце... А преди това... заедно били в Родопските мини...

Видях го след толкова време - висок, много слаб. И блед, толкова блед, че слънчевият загар имаше цвят на охра върху лицето му. Много слаб - това го правеше да изглежда още по-висок и леко прегърбен... "Болят ме краката, Цанко, не усещам ни топло, ни студ..." И очите му блестят - черни, големи, дълбоки. Седнахме в дома му, в сенчеста стая. В друг свят останаха светлината, слънцето, пчелите, накацали върху зрелите праскови. "Здраве нямам вече..." Стана, донесе един лист и отново седна. Бип с железните крака, царят на велосипедите...

... Две неща ме накараха да тръгна срещу властта... Първото беше баща ми. Пребиха го... Баща ми два пъти е ходил в Америка. Първия път отишъл за три години, през 1929-та. Тогава натрупал състояние. Върнал се и направил тази къща... После пак отишъл, но не му провървяло и се върнал бързо... Малко помня баща си, но беше решителен човек, със замах; знаеше английски, беше начетен и умен...

... Върна се от гръцката граница на 2-ри декември 1944-та година. На 4-ти декември го арестуваха. Пребили го от бой. Първо бил пет месеца в Държавна сигурност в Русе, после - седем месеца на лагер... Дойде си вкъщи - не можеше да ходи. Краката му не приличаха на крака. Биели го - до 200 удара помнел, после припадал... Все му беше студено. Майка го води по лекари, налага го с разни мехлеми, с компреси... Отиде си... за три месеца... Намразих ги, защото убиха баща ми. Убиха го, за да прикрият престъпленията си...

... Така постъпваха тогава с хората... Сега се разбра, че не е бил само той - хиляди са били невинните им жертви... хайдуци, опропастиха България.

Много слаб и много блед, с жълтеникаво-прозрачна кожа и блестящи черни очи. Той пали цигара от цигара с треперещи тънки пръсти и говори. И ме гледа - с много топлина, нежност и обич...

... През 1950-та започна масовото коопериране. С насилие. Идват нощем, арестуват... Качват хората в камиони и тръгват. Спират в гората, изкарват някого... "Ще влезеш ли в ТКЗС-то?" Няма отговор. Стрелят. И камионът потегля... Селянинът се изправя, отупва шумата от дрехите си и в тъмното тръгва към къщи. Но тези, в камиона, не знаят какво е станало. А камионът пак спира, пак смъкват някого в гората, пак питат, пак стрелят... и продължават. После идва денят. На сутринта всички се намират - живи и здрави, но нощта идва и всичко започва отново... Докато се подпишат декларациите за доброволно даване на земята... Така беше тогава... Не можех да стоя настрана.

... С нелегалната организация ме свърза Стефан Станчев. Трябва да е било есента на 1950-та... В групата бяхме Тодор, Стефан, Георги, Васил и аз... Пишехме позиви... Събирахме помощи за нелегалните. Няколко пъти съм ходил в кантона на дядо Трифон Казака. Там съм виждал и Цена като нелегална... Два или три пистолета висяха на колана й. Какво момиче беше... твърда, много твърда. Знаеше какво иска. Когато си тръгвахме, и ние бяхме по-уверени, по-силни, по-твърди...

* * *

Очите му, блестящи, дълбоки - гледат ме. Отдалечава ни - времето. Той иска още да говори, още да каже. Не намира думи. Целият спомен е в очите му. И остава в тях. Виждам го, но не мога да се докосна до него... "Каква беше тя все пак?" И отговорът му, единственият отговор - "твърда"... Когато говорят за нея, всички казват тази дума - "твърда". Всички, които са я познавали като лидер. Само три жени ми говориха за нея с други думи - двете й сестри и приятелката й. За тях тя беше весела, чаровна, умна, нежна... Донякъде такава е била и за "братлето", Стефан Ненов, и за баща ми... "Към нея човек не можеше да бъде безразличен. Тя можеше да бъде само много обичана... или много мразена... Когато изчезна, в мен остана такава празнота, която с нищо не можах да запълня... цялата си обич прехвърлих към другата си леля, към Райна, но не беше същото... Ценка беше личност..." Това ми беше казал някога татко за нея, за най-малката бабина сестра. Гледам очите на приятеля му. Блестят. И зад блясъка им, зад тъмата им виждам спотаено възхищение, което той се опита да изкаже само с една дума - "твърда".

Вратата се отвори и в стаята влезе едно момиче. Високо, стройно, с нежни меки черти и загоряла кожа, със слънчева усмивка и топли очи. Беше прегърнало съвсем мъничко бебе и го носеше като нещо чупливо. Усмихва се Бип и с гордост казва: "Това е Свилена, снаха ми, а това е внукът ми, носи моето име. Съвсем млада е, нямаше 20 години, когато се ожениха..." След миг в сенчестата стая нямаше и следа от слънчевото момиче, което отнесе на слънце и бебето си. Останахме тримата. С призрака на едно друго момиче, което преди 40 години, през 1950-та, е било на 21. Високо, стройно, с нежни меки черти... "Носеше два-три пистолета... беше твърда, много твърда..."

* * *

Мълчахме дълго, пушиха... Михо Райков - цигара от цигара; татко - непушил от години...

... Беше през зимата на 1950-51-ва. Георги Симеонов, тогава беше ученик... каза, че видял пушки в един клуб на ДОСО. Огледал хубаво, лесно било да се вземат... Стефан Станчев отдавна говореше, че трябва да се въоръжим. Тодор и дума не даваше да се казва за оръжие. Доколкото си спомням, не му споменахме за пушките в началото... Бяхме тримата - Георги, Стефан и аз. През нощта, трябва да беше към дванайсет-един часа... отидохме при клуба. Беше студено, пусто, сняг... Отключихме; аз отключих. Взехме си само три карабини и патрони за тях. Имаше още. Оставихме отключено - да си вземат и други, ако искат... Отидохме си... Георги живееше на квартира и нямаше къде да скрие пушката, затова я дадохме на Тодор. Той я взе...

Знаех... Три момчета открадват три пушки - за да въоръжат идеите си. Четвъртото е против - идеите са достатъчно силни, за да имат нужда от "силата на оръжието"... Но все пак взима едната пушка и я скрива... После арестуват момчетата... Трите като по чудо остават неосъдени. Четвъртото, 20-годишно, осъждат на 20 години затвор - то последно е казало къде е скрита пушката му...

... Арестуваха ме на Великден. Беше краят на април 1951-ва. Беше съвсем рано сутринта, когато някой почука. Мама беше заключила вратата и аз отворих прозореца - да видя кой е. Беше бай Цоньо, обущарят, удря с юмрук по вратата. Като ме видя, бързо дойде под прозореца. Каза ми да изляза - трябвало да се украсяват улиците за Първи май. Какво да правя - щом трябва - ще украсяваме. Отварям задната врата - срещу мен два насочени автомата. Свърши се... Майка беше на църква...

... До Държавна сигурност ни откара Йордан Цветков, имаше частен автобус, много хора бяхме...

И оживеното му доскоро лице се изопна. Стана по-бледо, по-прозрачно. И някак отнесен, далечен, Бип заговори: "После в ареста... три дни без ядене..." - И стана още по-слаб, по-висок, по-блед, по-болен...

... На третия ден ни дадоха по една чорба. Не я изядох. Бях припаднал от глад. Изнесли ме на носилка, закарали ме в болница. После - пак в ареста. Четири месеца и половина бях в Държавна сигурност. Бях в една килия с дядо ви Стефан. Като не могли да арестуват дъщеря му, арестували него, на 29-ти април, на Великден. Към средата на септември ни пратиха в Белене - без съд, без присъда. Около седем месеца останах там. Освободиха ме за Първи май 1952-ра... Една година - ад.

Запали нова цигара и с дългите си, фини, треперещи пръсти взе листа, който бе донесъл в началото на разговора. Разгъна го, прочете го и ми го даде: "Виж, чети..." И взех листа. И го прочетох. Обикновена канцеларска бланка. И до болка нелепи въпроси, в до болка познат стил: "Справка-декларация на репресираните по политически причини след 1945 година до 10.11.1989". И с друг шрифт добавено - "попълва се саморъчно". И следват ред по ред - име, адрес, месторождение; съден, осъден, години затвор, лагер, причина; от кое име е действувал (в коя партия е членувал). И има оставени празни места - да се попълнят саморъчно. И се съобщава - ще получат по 140 лева на месец лагер, на месец ад.

... Аз бях на трети обект. Копаехме пръст. А около нас, навсякъде... навсякъде из острова имаше вишки. Това са високи дървени конструкции, с широко гнездо най-отгоре, в което има часови с автомат. Вишките са разположени на 100-200 метра една от друга, в зависимост от местността... Всичко се вижда. Копаем, по цял ден копаем... и нямаме вода... А Дунава тече край нас, до нас... Взех едно канче и гледам - щом часовият погледне в друга посока, придвижвам се към водата... На отиване успях - напълних канчето, пих вода. А на връщане... куршумите запищяха покрай мен. Стреляше часовият, с автомат. Като по чудо се спасих... Но съм виждал как убиват... Пред очите ми Китов, началникът на лагера, уби човек - с автоматен откос, през кръста. Падна като сноп... Избиха елита...

И татко продължава. Със стиснато гърло - от болка, от мъка. От мъката, която всяка смърт на близък оста-вя; от болката за преживения от мъртвия ад... Мъка от времето, което е преминало през съдбите ни, през съдбите на близките ни, което е обезличавало, което е обезсмисляло. Времето, което е обезсмисляло себе си...

... Помня, дядо казваше: "Ще се свърши с това, ще си отидат." Вече беше стар, болен беше дядо... Аз отдавна бях загубил надежда, че нещо може да се промени... Мислех си - говори така старецът, успокоява се... не му се ще да мисли, че всичко е било напразно... А той ми говореше - "Аз ще умра, стар съм, но ти ще доживееш. Ще ги видиш как си отиват. И следа няма да остане от тях. Защото това, което искат те - не може да стане. То води до хаос, до разруха и мизерия." Когато говореше така, дядо ставаше по-млад. А после, уморен и съсипан от болестите, старостта и мъката, казваше: "Ти мен не гледай. Там, където бях, с умни хора съм се срещал. Умни приказки съм чул. Мислил съм, размислял съм. И знам какво говоря... Пък и нали виждам накъде вървят нещата..."

... Избиваха елита...

... За процеса ме докараха от лагера. Настаниха ме в затвора, в карцер. Беше зимата, малко преди Коледа, студено. Карцерът представлява бетонна килия, метър на метър. Заспиш ли - свършено е с теб. Три денонощия не съм спал, за да не замръзна. Пял съм, подскачал съм - какво ли не съм правил, за да не заспя...

Гледам го - потреперва. Вън слънцето е напекло земята. Обед е - дори птиците не пеят. Гледам го - всичко в него крещи от ужас пред телесното страдание. Различни хора, различни устойчивости. Различни устойчивости - на духа и на тялото. И всеки различно е понасял страданията - на тялото и на духа. И всеки различно ги е оценявал. Но всеки своите страдания е оценявал. И е цинично някой - бил той палач или невинен - да оценява чужд ад... Потреперва Бип - трескави са очите му и пръстите му, които несъзнателно ту сгъват, ту разгъват листчето, в което пише, че месец в Белене струва 140 лева...

... После ни преместиха в килии в Съдебната палата. Там те са топли, големи, с дъсчен под. Там се наспах... После пак в Белене - до пролетта...

После младостта изтрива спомена от каторгата. И той, Бип, хлапакът, става цар на велосипедите... През лятото на 1952-ра с татко са ходили в Шумен, в затвора, на свиждане с Тодор... Гледат се двамата, очи в очи - и през очите блесва искра, смях. Каква физиономия направила майката на Христо от Николово, когато в края на 1952-ра го потърсили вкъщи. Как затворила вратата под носа им. И ми обясняват кой е Христо - приятел на Бип, от 1950-та, бил в организацията, после на лагер, после го пуснали. И майка му уплашено затръшнала вратата - на миналото...

Смеят се - татко и приятелят му от младостта. Смеят се, сигурно както са се смели през 50-те. Дали са се смели тогава, в края на 1952-ра, в казармата, в мините, в Родопите... и по-късно... По-късно, когато службата била по-лека - на каменните кариери...

После и този ад свършил. Смеят се - пред тях е бил целият живот, цялата младост. И като стена пред тях стоял Новият свят. Каменен, огромен, непропукан. Монолитен - изграден на основата на единствено правилната идея. Изграден от единствено верните хора - на света и на идеята. И на други верни хора - на света и на идеята. Свят на вярност и на идеал. Най-красивият, най-справедливият, най-истинският, най-най-най идеал. Единственият идеал. Монолитен свят. в който, за да съществуваш, трябва да станеш един от единствено верните хора. И да бъдеш верен на други верни хора. И да бъдеш единствено верен, вечно верен... И да се вградиш в монолитния свят и да бъдеш никой... Или да се опитваш да бъде някой. Цветно петно в монолитната фасада...

Момчетата се смеели. Търсели работа, карали велосипеди. Смеели се, търсели път към университетите, ходели на свиждане по затворите и пак се смеели. И с присмех гледали как монолитният свят се пропуква тук-там. И как единствено верните строители забъркват нови мазилки и замазват пукнатините. "През 1958-ма ходихме на свиждане в кариерите на Самоводене, при Тодор..." Пада новата мазилка и още по-нова се лепи по старата пукнатина. "Най-после отидох да уча математика в Софийския Университет" - казва татко... Тънки пукнатини като паяжина обгръщат новия свят. "През 1961-ва ги освободиха"... Това е на повърхността, фасадата. А отдолу, отвътре - това никой не знае. Никой, който не е вграден. А този, който е вграден, е никой.

После времето е започнало да трупа години. Петилетките са отминавали - все по-нелепи, все по-разорителни. Все по-еднообразни. И са ни хипнотизирали - с еднообразие. И спим хипнотичен сън. И е трудно да се събудим. Но вече знаем, че спим. И ще се събудим.

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух