напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



IX глава


Отидохме си. Аз и татко, всеки отнесъл частица време в себе си. И лятното слънце се сипеше върху главите ни. Отиваше си лятото...

Отива си заедно с надеждата, с която дойде, и със срива, който още не можем да осъзнаем.

Отиват си последните дни на лятото, броените дни до есента... когато вятърът гони пожълтели листа по асфалта, когато слънцето все още топли, но предметите хвърлят ледена сянка, а синият здрач е студен...

* * *

В хладния син здрач на един от тези дни почти случайно, в съвсем непринуден разговор, научих много неща.

И не всичко запомних, може би.

С татко отидохме при Васил Михов, весел добряк, с кръгло шкембенце и остър език. Говори много бързо и не всичко мога да чуя и разбера. Добре, че татко е до мен. Той по-добре пита - знае за какво. Аз слушам и помня - за да знам. И да пиша - за тези, които могат да си спомнят, и за тези, които трябва да знаят.

... С Тодор и с Георги Симеонов писахме позиви няколко пъти. С печатни букви, мъчехме се да не ни познаят почерците. После, не помня откъде, се намери един оловен валяк с печатарски букви. Щяхме вече да печатаме позивите - хем по-бързо, хем по-сигурно, мислехме си. Криех го у дома, на тавана... Един ден брат ми ги намерил. Хваща ме за яката и ми вика: "Момче, работата загрубява. За това нещо, ако го намерят, ще ви съдят, пък преди това ще ви бият. Оставяй я тая работа, минал съм оттам." Пък брат ми бил ремсист навремето. Какво точно са правили - не знам. Бил съм много малък... Изнесох валяка от къщи, уплаших се. И все пак не тогава се отдръпнах от групата. Аз съм страхлив човек, но като гледах какво става, не можех да се примиря, не можех да стоя настрана...

Говори много бързо, с насмешка, с яд. И езикът му е много остър, когато става дума за "тях". За "тях" отпреди 40 години и за "тях" днес. Не може да им прости лицемерието и фалшивите илюзии, с които са дошли на власт и с които са унищожили три поколения. Не може да им прости некадърността, заради която днес и децата плащат с мизерия и глад.

... Клубът на ДСНМ беше у дома - взеха ни дюкяна. А моята стая беше отзад, залепена за дюкяна. И на стената между тях имаше прозорче. Отпред, откъм клуба, още навремето, бяхме сложили дъски и плат - те не знаеха за прозорчето. Когато имаха събрание, аз го отварях и слушах - все едно, че бях при тях.

Поучително отбелязва: "Който влиза в чужда къща без покана - плаща си." И пак продължава с многословно възмущение, дотолкова примесено с остроти, че ми е трудно зад тях да намеря какво точно чувства.

... От едно такова събрание разбрах, че вече знаят за нас. Чух и кой им го каза. (Каза ми името, но ме помоли да не го пиша. Все същото име, което с недомлъвки чувам от всички. Някои не са сигурни, затова не искат да го кажат. Други, като Васил, са сигурни и все пак... Какви са били мотивите, не знаят. Мотивите на приятеля, предал приятелите си... Или може би не. Всички се хващат за това "може би не". Дори тези, за които няма "може би".)

... И му казвам на Тодор - знаят за пушките, знаят при кого са. Всичко знаят за нас. А Тодор не вярва - нали са приятели. "С ушите си го чух", викам, а той мълчи... Не знам дали нещо щеше да се промени - мисля, че вече беше много късно... Тогава се оттеглих. Нищо нямаше да кажа, но и нищо повече не исках да знам... Как се отървахме аз и Георги Симеонов - не разбрах...

... Беше рано сутринта, студено, сумрачно. Аз съм се свил в леглото и спя, не ми се става. Чувам топуркане из двора, много крака ходят. Надигам се и поглеждам през прозореца. Навън е пълно с народ, въоръжени. А тати между двама от тях, с белезници на ръцете - те отстрани го държат. Викам си - свърши се, сега ще дойдат и за мене. И още по-студено ми стана, свивам се в юргана, всичко ми се обърна... Никой не се сети за мен, никой не ме потърси, никой не влезе в стаята ми... Отидоха си. Останах сам в къщата, тихо. Беше Великден. Мама беше на църква.

* * *

Замълчахме. Едрите звезди на августовското небе бяха над нас - светли и студени. И нощта ни пронизваше - тъмна и студена. Есенна нощ. Комарите пищят - едри, охранени. Въртят се около нас, настървени, хапят. Отива си лятото и те си отиват. И хапят - едри и кървави.

* * *

... Аз не знам кой знае колко, но ако искаш някой да ти разкаже за ония времена, трябва да отидеш при дядо Трифон Казака. Той вече наближава 90-те, но главата му е свежа, всичко помни с подробности. Всичко може да ти разкаже. И е сладкодумен. Аз ходя да му нося хляб, сирене, да го наглеждам - сам е старецът, пък се разприказваме. Жива история е той... Навремето беше кантонер. В неговия кантон се събирахме. Там се срещахме с нелегалните. Там съм виждал Цена и бай Цанко Мечето. Там им носехме храна... и баба ти ми даваше храна да й нося, и писма. Какво момиче беше тя... твърда. За последен път я видях, като я арестуваха. Беше студено... февруари 1952-ра. Не помня откъде се връщах, минавах покрай вас. Отсреща на улицата имаше спряла камионетка. И един милиционер обикаляше. Погледнах през прозореца. Тя беше вътре, с един мъж. Мисля, че ръцете и на двамата бяха вързани. Само погледнах и отминах - не можех да остана повече. Докато беше нелегална, на няколко пъти се чу, че е заловена. Изглежда, затова сега искаха да я покажат. Жива легенда беше станала... изглежда се страхуваха, че никой няма да повярва, че са я хванали...

Млечнобяла мъгла, февруари 1952-ра.

* * *

Млечнобяла мъгла, април 1951-ва. Гласът на татко идва някъде оттам, промъква се през пропукания зид на Времето, все така топъл, все така пълен с живот...

... Беше рано сутринта, беше студено. Беше Великден и мама току-що се беше върнала от църква. Аз се събудих и тя за първи път ми каза да не ставам. Аз станах, излязох на двора и видях - баща ми под конвой. И мен ме заведоха при него. Стояхме на двора до обед. Докато претърсиха къщата, двора, стопанските сгради. Докато си тръгнаха... Бяха арестували чичо Манол и Тодор...

... После, когато си отидоха, излязох на улицата. Още имаше мъгла... или тя е само в спомена ми... Като сенки ходехме по улиците. На площада, при училището, срещам Васил. Разминаваме се - отдалечени един от друг, колкото позволява пространството на площада. Разминаваме се като сенки. И се гледаме - така, че да не разберат. И с поглед да попитаме: "Какво става у вас, арестуваха ли някого?" С поглед да се разберем. Разминахме се като сенки.

Погълна ни мълчанието, нахлуло от хладината на нощта. Стоим под августовските звезди и всеки е затворен в себе си. Всеки е затворен от Времето, преминало през нас. Времето, преминало като валяк през съдбите ни, през характерите ни. Времето, смазало човечността... И като в анимационен филм ставаме след валяка и крачим - двуизмерни. Движим се - по пътя. Уж сме същите, а нещо липсва. Нещо си е отишло от нас... Човечността ли... Крачим и бавно оплътняваме. Пак сме триизмерни. И уж сме същите... но нещо липсва. Липсва... Простата човешка близост.

Татко замълча, малко стреснат от това, колко много се е разприказвал. Бутилката с кой знае откога оцелял алкохол премина от една ръка в друга, аз задъвках третия марципанов бонбон. Помълчахме още малко - всеки затворен в себе си. После Васил пак заговори припряно и бързо...

... Баща ми не го съдиха, но го държаха в Държавна сигурност няколко месеца. Пуснаха го. Какво е преживял там - на никого не каза. Затвори се в себе си човекът. Но до последния си ден вярваше - това, което е, ще свърши. Ще си отидат - рано или късно, но това, което е, не може да бъде вечно. Често ми казваше: "Аз ще умра, няма да доживея, но ти ще доживееш, помни ми думата - ще си отидат. Язък, че толкоз народ затриха."

Така говорел старецът, излязъл от Държавна сигурност. А брат му, Петър Камбуров, бил комунист. През 1936-та година се бил в Испания, а през войната участвал във френската съпротива. И станал член на Централния комитет на Френската комунистическа партия. Дълги години живял във Франция. После бил дипломат и умрял при странни обстоятелства. На къщата им, отстрани, на стената, има паметна плоча. Помня я от дете.

Много такива плочи има в България, залепени на стените на много къщи. "Тук живя... и се бори против фашизма и капитализма..." Какво ли ще стане, ако залепят още 200 хиляди такива плочи по стените на българските къщи - "Тук живя... и се бори против комунизма...". Колко ли къщи ще останат без плоча? И колко ли - ще имат по две...

* * *

Отидохме си. Отиваше си лятото - с надеждите, с провала и с новата устойчивост - да победим. Да победим разрухата, инертността и себе си. И да догоним времето, изплъзнало се изпод краката ни...

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух