напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



XI глава


ОРГАНИЗИРАНИЯТ САДИЗЪМ, РАФИНИРАНАТА СИСТЕМА ЗА УНИЖЕНИЯ, БЮРОКРАТИЗИРАНОТО УНИЩОЖАВАНЕ НА ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО, ВСИЧКИ ИНЦИДЕНТИ, КОИТО СЕ ОПИСВАХА ТРЕЗВО, ЧИНОВНИЧЕСКИ В ДОКУМЕНТИТЕ, СЕ ПРЕВРЪЩАХА В ЖИВИ КАРТИНИ

 

ЛИОН ФОЙХТВАНГЕР

 

 

 

Свърши лятото. Разговарях с много хора - най-близките до мен. Научих - много или малко - не знам. Разказвах разказите им върху хартия... Повярваха ми... Поискаха да върна времето, да съживя спомените. Искаха - миналото да се знае... Частица по частица го събирах. Частица по частица събирах историята, която за мен започна преди 20 години, по времето, когато се учех да чета. Историята, която за мен започна с три свещи, запалени над гроб с двама мъртъвци.

* * *

С баба сме двете, в старата къща. Седим една срещу друга. Тя ме гледа - упорито, съсредоточено. Аз държа тетрадката в ръцете си. И започвам да чета от началото - нашият общ спомен. Чета и сълзите са стегнали гърлото ми. Чета и не искам да погледна към баба - страх ме е. Чета. После тя си пое дъх - дълбоко, рязко и шумно - като давеща се. Давеше се - в сълзите си. Млъкнах - чувствах се мръсна и жестока - защо разравях стари болки? А баба каза "чети"! С овладян глас, спокойно и настоятелно. Тя искаше да чета. И продължих. Не смеех да я гледам, но знаех, плачеше. Сълзите се стичаха по старото й лице, мокреха ръцете й, с които ги бършеше, мокреха блузата й, в която попиваха. Не издържах, млъкнах, "не мога". А тя, с овладян глас, тихо и настоятелно каза: "Чети, аз трябва да чуя... не ми обръщай внимание." Гласът й трепереше, заплака. Искаше ми се да хвърля тетрадката, да избягам, да се скрия. И никога, никога повече да не си играя с времето, със спомените, с болката, заключена в тях. А баба продължи да говори - през сълзите, спокойно и твърдо: "Пак се върнах там и ми стана мъчно за нея, за всичко... Мъка и тегло - това ни остана от комунизма." И думите й бяха присъда.

Продължих да чета. Високо и ясно - за да ме чува... Аз и баба в старата къща...

Когато свърших, сълзите й бяха изсъхнали. Очите й бяха сухи и стари. В тях имаше болка, но тъга нямаше. Надежда, спокойствие, увереност, всичко заедно или нещо друго...

"Пиши - казва баба. - Тези, които я познават - да си спомнят. Тези като теб, които нищо не знаят - да знаят. Да знаят какви времена бяха...

Само мъка и тегло ни остана от комунизма."

* * *

И продължавам да пиша - спомените на близки и непознати. Спомените за бабината сестра и за времето. Спомените за младостта, за борбата, за страданията и надеждите. Спомените за историята, която са създавали, за забранената история, затрупана с мълчание и страх... И забрава.

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух