напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



XII глава


Един цикъл се затвори. Останах сама с чуждите спомени в себе си.

Аз ли отидох в миналото, то ли дойде при мен, или времето се разтвори - не знам. Знам, че нещо чух, видях, преживях и то стана мое. Чух го през сълзи, през стегнато гърло от болка, през стиснати зъби от мъка. Видях го - през много очи. Много очи, скрили зад насмешка тъгата по убитата младост, по надеждите, тъй дълго останали напразни. Много очи, скрили зад спокойствие болката от всичко изживяно, което не може да се разкаже, което е по-лесно да се забрави, но което, затрупано някъде, все още боли. Очи, скрили зад сълзите мъка, която не може да бъде изказана с думи и надежда, по-невъзможна от сън... Очи, видели много, зад които не видях омраза, а недоумение; очи на хора, които все още са неспособни да повярват, че това, което са видели и преживели, е било истина...

Миналото нахлу в мен, преживях го... Все още не съм го разбрала. Не съм разбрала това, което тези, чрез които стигнах до него, още не са проумели. Жестокостта, омразата, безчовечността... И онова, което прави хората безчовечни... Идеологията ли, определяща всеки инакомислещ като враг, върху който трябва да се изсипе "класовата омраза"... Идеологията, превръщаща жестокостта в геройство...

Сама съм - чула, видяла, преживяла миналото. И неразбрала кое е онова, което прави хората нехора... Идеологията е само едно от нещата. Тя само не е достатъчна, защото... Откакто се помня, тя е наливана и набивана в главата ми. Бедни детски главички, натъпкани с идеология. От детската градина - за добре научено стихотворение за Ленин - голяма червена петолъчка... За добре нарисувана картинка с жълто слънце и облаци, със зелени хълмове с цветя и пеперуди, със синьо небе и светлина - нищо. Но за картинка с високи черни комини с червено знаме на върха и кълба сиви пушеци - отново звезда. За стихотворение за България - нищо. За стихотворение за Партията - звезда... Добре натъпкани с идеология малки детски главички... преди да знаят да четат...

И все пак - само идеологията не е достатъчна, защото ние не станахме убийци. И ничия смърт не пожелахме. Кротко се затворихме в себе си и заживяхме. Не искахме да ни безпокоят и не безпокояхме. Някои станаха кариеристи, яхнали Идеологията, се закатериха нагоре. Други я запазиха в главите си - за всеки случай, трети искаха да я изхвърлят и не можеха. На четвърти тя не пречеше - захвърлена в далечен ъгъл на паметта, като на сметище, тя дремеше там, изваждана само за изпити... Живеехме си с идеологията и не ставахме убийци. Не оглупявахме, не искахме да бъдем верни. Затворени в себе си, живеехме - сравнително чисти...

Сама съм. Преживях миналото и не разбрах кое направи хората убийци...

* * *

С татко сме двамата в малката стая, тъмнината на идващата нощ ни обгръща, поглъща. Отдели ни от света.

С татко сме, двамата. Гледам лицето му - затворено, строго. Много блед под светлината на лампата. Тъмна бръчка хвърля сянка през челото му. Хладно е в стаята, ситни капчици пот са избили по лицето му. Наведен е погледът му, скрит под клепачите... Тихо е. Той ме води навсякъде, заедно питахме, заедно слушахме... Но сега, сега му е тежко. Тежко му е, както на баба. Той не плаче, сълзите не измиват мъката му. Трудно му е да говори...

... Помня, беше още през войната... през лятото, ваканция. Бяха ни пратили за дини на бостана, с дървена количка, двамата. Аз сигурно съм бил десетинагодишен, тя - на петнадесет. Набрахме дините и тръгнахме да се връщаме... Не беше трудно - тя теглеше количката, аз я бутах... Изпуснахме я по надолнището за да не прегазим една костенурка. Дините се изсипаха, затъркаляха се по склона, количката се обърна. Аз се уплаших, а тя започна да се смее. "Нищо, казва, ще ги съберем. И без това я бяхме претоварили." Много слънчев човек беше... и във всяка ситуация намираше хубавото...

Замълча. Може би помисли, че не това искам да чуя. Може би помисли, че отдадена на книгата си, искам да слушам само истории за нелегални срещи, престрелки, съдилища... Или ранният детски спомен, нахлул в него, го стресна, стъписа... Замълча и дълго мълча. Не исках да му преча. Дали отново виждаше синьото военно небе на детството си? Дали виждаше зелените хълмове, по които той, малко момче, е препускал върху гърба на малко жребче... И е събирал разпилени дини заедно с малко момиче... С тъмни очи и тежки коси, със слънчева усмивка и чист красив глас...

... Помня деня, който беше последният ден на детството ми... За края на учебната година бяхме подготвили пиеса. Аз играех една от главните роли (вече не помня точно каква). Много бяхме запалени - всички. Щяхме да играем пред публика... Салонът беше малък и всъщност щеше да се запълни преди всичко с нашите близки. Бяха ни раздали билети - за тях. Но, кой знае защо, аз бях останал без билети. И изпаднах в ужас от това, че майка ми и леля ми няма да бъдат в залата. Казах, че няма да играя, ако не ми дадат билети... Обявеният час наближаваше, залата се пълнеше с хора, но мама и леля ги нямаше и аз не исках да играя. Вече всички бяха облекли костюмите си, само аз - не. Молеха ме да се облека - не исках и да чуя. Обещаха ми, че ще ги пуснат в салона без билети - приех го като унижение... И ето, тя дойде отзад, зад завесата. Хвана ме за ръцете, погледна ме в очите и ми каза, че вече не съм дете. Каза ми, че не бива да се сърдя за дреболии и да провалям едно начинание, подготвяно толкова дълго и с толкова любов, за радост на толкова хора. Очите й бяха тъмни, тъжни и настоятелни. После се усмихна - топло, весело и мило. "Отивам в салона да те гледам." Обърна се и изтича навън... Сълзите ми течаха от яд, че трябва да отстъпя, от мъка, че тя ме укори. И от отчаяние - за-щото, макар и смътно, тогава разбрах, че това е последният ден на детството ми... Разбрах, че нося отговорност...

... Аз винаги я слушах, макар че не я чувствах като леля, а като сестра... Тя беше умна и й вярвах. Тя ме разбираше много по-добре от майка ми. Сигурно защото по възраст бяхме близки... Аз знаех и не знаех с какво се занимава. Знаех, защото, когато имаше легална опозиция, всички бяхме опозиция - и възрастните, и ние, децата... Знаех, че тя е в градското ръководство на ЗМС. После, когато ликвидираха опозицията, нищо в нас не се промени; вътре в нас. Просто политическият живот на опозицията угасна - външно. Възрастните не се събираха в клуба, земсистите не правеха вечеринки, не поставяха пиеси, не изнасяха концерти. Но не се променихме, вътрешно... И не знаех. Не знаех, че има някаква организирана дейност, не знаех, че тя участва в нея... Тя никога не ми е говорила за борба... Трудно ми е да кажа сега за какво сме говорили. Даваше ми да чета книги - сигурно сме говорили за тях. Но какви били - не помня. Сигурно сме говорили за училище... за бъдещето... за това какви ще станем после...

Тъмно е, само зелената лампа на бюрото свети. Огражда ни с конус от жълти лъчи. Съвсем блед е татко. Светлината докосва белите кичури в меките му, гъсти коси и ги кара да блестят - като бледината на лицето му. Той е спокоен. Вади сломените един след друг и после отново ги прибира там, дълбоко в паметта, дълбоко в сърцето. Парчета спомени, парчета минало, парчета живот.

... Не знам дали тогава се замислих, или по-късно го свързах с други неща... Бях ученик в гимназията. Трябва да е било през 1948-49-а. Искаха да ни правят комсомолци, или там как се казваше - ДСНМ... Аз не исках. Бях момче, 14-15-годишен. Помня, вкъщи бяхме всички - майка и татко, и леля. Аз се инатях - казвах, че ако ще светът да се обърне (не бях забелязал, че вече се е обърнал), няма да вляза в организацията им. Не помня мама и татко какво са ме посъветвали - сигурно да не правя безсмислени неща... А тя ме изгледа сериозно и каза: "Ще влезеш. Ние имаме нужда от хора в тази организация"... Влязох. Не попитах на кои "ние" съм нужен... Тя нищо повече не ми каза. Никога нищо не поиска от мен. По-късно никога не сме говорили за това... Но аз влязох в тази организация и се постарах да им покажа, че не могат да правят каквото искат, когато искат и с когото искат. Мисля, че понякога успявах... Правех го не с някаква конкретна цел. По-скоро от чисто хлапашко упорство. Виждах игрите им и ми харесваше, когато се проваляха... Знаех как да гласувам. Неведнъж с трима-четирима приятели и една спяща маса, вдигаща машинално ръце, смъквахме "спуснатото отгоре" решение и взимахме друго. Едва ли по-добро, но друго... А когато няколко години по-късно разбрах, че ще ме изключат, аз сам поисках да напусна, защото знаех, че приятелите ми ще гласуват "против", ако "те" го поискат, а за мен... след процеса и смъртната й присъда всичко беше решено... Но ние не бяхме безлична маса. Все още не бяхме... Може би тя това искаше. Може би затова нищо друго не поиска от мен... Просто трябваше да бъдем будни, да бъдем хора... Бяхме, дълго време бяхме... Но вече не сме... Аз не съм. Вече трудно вдигам ръката си "против". Дали защото остарявах, или вече не виждах смисъл... Или без да разбера, "те" са ме пречупили... Все по-трудно ставаше да бъдеш честен. Все по-невъзможно ставаше да демонстрираш убежденията си. Променихме се. Но кое ни промени? Ние ли се променихме или времето? Страшно е, когато се замислям. Знам, че сега никога не бих могъл да правя това, което някога съм правил... Макар че сега времето е друго.

Мъчно ми е за татко. И за мен ми е мъчно. Мъчно ми е, че някога, като момче, той е бил друг човек - свободен, силен и изправен. Мъчно ми е, че днес не е такъв и никога няма да бъде. Мъчно ми е за мен - защото никога не съм била такава и никога няма да бъда... Мъчно ми е за тези, които никога не са били свободни, силни и изправени. И никога не са го осъзнавали. И никога не са искали... свобода.

Боли ме - за всички убити поколения. Боли ме за тези, които, имайки свобода, няма да я познаят... и ще я захвърлят като ненужна вещ. Боли ме за тези, които, останали със свободен дух, цял живот мечтали за свобода - с патерици ще стигнат до нея... И няма да могат да се изправят и да живеят свободно. Ще останат - затворени в себе си, със свободен дух...

Боли ме - за всички убити поколения. За всички пропилени години. За всички изхабени таланти, надежди, мечти. За всички пречупени характери, воли, стремежи...

Свети зелената лампа. Огражда ни в конус от жълти лъчи. Мълчи татко, замислен. И аз мълча - какво ли да кажа. Тихо е. Чуплива тишина. Зад жълтия конус светлина бродят призраци... на комунизма?

... Никога няма да забравя и последната си среща с нея, последния ни разговор... преди да излезе в нелегалност... Аз, разбира се, нямах представа, че ще стане така... Но може би усещах, че не всичко е наред, виждах, разбирах, че бъдещето за мен ще бъде тежко... Мисля, че бях песимист, бях отчаян. Вътрешно. Външно не давах да се разбере, дори пред себе си не признавах. Тогава вече в университетите не приемаха по успех. Нито изпитите имаха особено значение, нито дипломите. Важни бяха характеристиките, които "те" дават... Защо ми бяха добри бележки, щом така и така нямаше да ме пуснат да следвам... Тогава, в онзи последен разговор сигурно това съм й казал. Тя беше много тъжна, докато ме слушаше. И пак, както преди няколко години в училищния салон, ме хвана за ръцете и ме погледна - топло и строго. "Учи, времената ще се променят и на нас ще ни трябват умни хора, с образование... а ти ще следваш"... Толкова беше сигурна, толкова силно искаше - да следвам... Тя вече е знаела, че за нея е невъзможно, че за нея всичко е свършило. Аз пак не попитах на кои "ние" съм нужен - образован... Няколко дни след това, в началото на февруари, тя изчезна...

... Аз започнах да уча - вече не след като са ме изпитали. Взех диплома - с отличен по математика и добър по останалите предмети... Дълго време мислех, че тази диплома за нищо няма да ми послужи... Но времената се промениха. И следвах. Завърших математика... само че на никого не бях нужен - образован или не... освен на учениците си... Сега времената наистина се промениха, но мисля, че е твърде късно, за да бъда нужен някому - образован или не... освен все още на учениците си... И може би на теб...

Толкова болка има в топлите, кафяви таткови очи. Леко трепна гласът му, после дълго мълча. Беше отишъл в другото време... И пак продължи - замислен, спокоен, далечен...

... Много ми е трудно да кажа колко съм знаел тогава... И ако не съм знаел нещо тогава - кога и откъде съм го научил... Но почти нищо от това, което на теб ти разказваха, не беше ново за мен... Подробностите, разбира се, са различни за всеки, но общата картина... най-вероятно е да съм научил повечето факти на процеса... И все пак мисля, че приятелите ми не са крили нищо от мен. Нищо не биха скрили, ако съм попитал... но някак нямаше нужда от думи. Бунтът витаеше във въздуха... Не физически бунт, разбира се... Духовно неподчинение... Спомням си деня преди Великден... 28 април 1951-ва... Тогава с Тодор дълго говорихме, много дълго... Винаги съм чувствал този си братовчед най-близък... И в гимназията, макар че беше две години по-голям, все с него дружах... и след това останахме близки... а в този ден... Мисля, че в

 

този ден той ми каза почти всичко... Мисля, че само няколко часа не стигнаха, за да бъда вътре и аз... Просто много говорихме, на 28 април... Твърде бързо се стъмни... И се разделихме - оставяйки най-важното за Великден... А на Великден ги арестуваха - и чичо, и Тодор... и всички. Всички, освен нея... освен... Ценка... Все по-трудно ми е да я наричам леля. Аз скоро ще стана на 57, а тя е все на 22 - на колкото беше при последния ни разговор... Остави ми няколко книги и си отиде... Те дълго стояха при мен... После се загубиха - както толкова други книги... Помня - едната беше "Големият заговор срещу Русия" - само заглавието й е останало в главата ми... Имаше друга - за Сталин... и за руските лагери... И една, в която се разказваше за основите на конспирацията; за организации, съставени от тройки и петорки, където всеки познава само тези, които са най-близо до него... Мисля, че и тяхната организация е била създадена на този принцип. И като всяка нелегална организация, въпреки добрия принцип, се бе провалила... Дълги години по-късно исках да разбера какъв е бил обхватът й... Защото на процеса не всичко може да се приеме за "чиста монета". От една страна, те искаха да изкарат организацията "въоръжена" и готова за "борба срещу народната власт" и "завоеванията на социалистическите трудещи се"... за да имат моралното право да издават тежки присъди; смъртни присъди... От друга страна, те не искаха съпротивата да изглежда прекалено голяма и масова, защото една прекалено голяма организирана съпротива предполага прекалено много хора, недоволни от социализма, от "народната" власт, от условията на социалистическия труд и живот... Не можех да разчитам на данните от процеса, за да си създам мнение за истинското състояние на нещата...

... По-късно, в казармата, разбрах, че каквито и да са били мащабите на русенската организация, то такива организации е имало навсякъде в България... В трудова повинност имаше два вида хора - малограмотни момчета от малцинствата и такива като мен - завършили гимназиално образование или изхвърлени от университетите... На един такъв недоучен лекар дължа сравнително краткия си престой в оловните мини в Родопите... На един забой ми стана лошо, той беше някъде около мен, преслуша ме - с ухо до гърдите - и откри шум в сърцето ми. Каза ми да отида на военна комисия, за да признаят болестта ми - това бил единственият шанс да оцелея... Признаха я и оцелях - на него го дължа... По-късно се постараха да изгубят картона ми... Но не за това исках да ти говоря...

... Исках да ти кажа, че когато бях в казармата, имаше момчета от всички краища на България. И всички те бяха в трудовите войски, защото повече или по-малко се бяха докосвали до тази организация... Дали е имало изградена национална мрежа - не знам... Но съм сигурен, че навсякъде е имало групи като русенските... през 1950-а, 1951-ва, 1952-ра... А може би и по-късно... Помня, беше началото на есента на 1954-а... Може би греша, но знам, че предстояха някакви избори... Едно от първите надбягвания с един кон... Бях в охранителен взвод във Велико Търново. В нощта преди изборите бензиновите складове на Трудова повинност бяха взривени... Цялата нощ бе осветена... Небето над Търново грееше. Всяка заспала къщичка се събуди... Събудиха се хората. Всички видяха - в нощта преди изборите бензиновите складове на Трудова повинност горят... всички знаеха кои служат в трудовите войски... и всички разбраха - още има недоволни... още има... хора...

В очите на татко се оглеждат пламъци. Широко отворени са пламтящите кафяви очи...

... Не се разбра кой е подпалил склада. Имаше следствие, съдиха войниците на пост, изпратиха ги в дисциплинарна рота. Но имаше и една 18-годишна присъда... Добре подготвен беше пожарът. Варелите с бензин, положени в землянки, бяха отворени през един. Когато бил запален първият, пламъкът се издигнал нагоре, поддържан от изпаренията през отвора. От високата температура варелът до него, затвореният, експлодира... После следващият се самозапалва. Съскащ огнен фонтан в небето се издига, високата температура кара следващия варел да експлодира... и така нататък... Ние уж гасихме... Невъзможно беше да спрем пожара... Изгоряха и варелите с нафта. В нощта гледахме пламъците над Търново. Беше красиво и страшно. И тъжно като всяко разрушение. След парада на огъня остана пепелта... И един овъглен труп... на момче от поста...

Угаснали бяха очите на татко... После той ми разказа още една 6ойнишка случка.

... Бяха ме направили командир на отделение, макар че бях редник. Отделение от десетина луди глави. Само някой от нас можеше да накара останалите да работят - ако иска, разбира се... Съгласих се - беше забавно - да ме направят началник... Не, че нещо се промени. Работехме точно толкова, колкото и преди, но без да "късаме нервите" на някой от тях - и те бяха доволни. И без да се подчиняваме някому - и ние бяхме доволни. Кой знае защо, започнахме да се обръщаме един към друг с "росна китка''. Дойде време за обяд и някой се провикне: "Хей, росна китка, на обяд." Получи някой колет и веднага: "Хей, росна китка, на колет''... Хубаво време беше... После в отделението дойде още едно момче. Все покрай мен се въртеше, все гледаше да останем насаме. И винаги ми говореше колко много иска да ми стане приятел... Аз се дразнех от това, защото с изявления приятелство не става. Стараех се да не бъда груб, защото всъщност момчето нищо лошо не ми правеше... Един ден на обекта до мен се приближи непознат войник. Попита ме: "Ти ли си Цанев?". Казах "да"'. "Еди-кой е провокатор" - каза войникът и си отиде. Никога повече не го видях... Едва тогава си дадох сметка, че се намираме в околностите на Вятово, а Вятово беше район на леля ми, само преди две-три години. И че ние, росните китки, докато сме си похапвали от мамините лакомства, сме предизвикали доста тревоги на началството... Затова са решили да ми изпратят "приятел", на мен, племенника на разстреляната... "Те" са се изплашили и са ми изпратили доносник... И са сгрешили. Но само донякъде... По щастлива или нещастна случайност, но и в казармата аз пак съм бил вън; вън от организацията, която е знаела... И за техните намерения, и за мен, и за леля ми... А може би срещата ми с непознатия войник е била случайност...

Мълчим с татко... Какъв е бил мащабът на организацията? Докога е оцеляла? И си спомням думите на Тодор: "Когато влязох в затвора, мислех, че съм най-младият. Но имаше и по-млади. Годините минаваха и все по-млади идваха"... А Васил Медведев казваше: "Когато бях в затвора, срещнах хора от всички краища на България... Там ми разказаха и за сражението на връх Чумерна... най-голямото сражение... имало е повече от 200-300 горяни, а хората от Държавна сигурност и войската са били стотици... Чрез предателство са ги заловили..." Той не знаеше подробности. Само беше чул една легенда и ми я разказа...

Никой от хората, с които говорих, не можа да ми каже нищо определено за организацията. Нито за мащабите й, нито за дейността й - като цяло. Нито за ръководителите й... Нито за границите на времето, през което е съществувала... Началото, макар и не точно определено, е ясно - 1949-1950-та. Началото е всъщност продължение на старата опозиция. Възраждане на убитата опозиция... А краят... къде е краят... Всичко ли е свършило с процесите от 1951-52-ра или... не. Не. И след това е имало отблясъци на нещо невидимо, нещо... Но докога... И наистина ли така е било... Докога в България е имало политически затворници... До 1961-ва ли, когато са освободили осъдените през 1951-ва и са ликвидирали лагерите в Ловеч и другаде... Или и след това... Татко ме гледа в очите и казва: "Сигурен бях, сигурен бях, че вече политически затворници няма, когато..." Когато през 1981-ва в училище получих писмо от затвора... няколко месеца след публикуването на първото ми есе... Дълго писмо на затворник от Пазарджишкия затвор. Дълго време го пазих - един вик от ада. Но не отговорих... Защото можех да пиша каквото мисля и да не се страхувам, но не можех да правя каквото искам и да не се страхувам. Защото имам свободен дух и пречупен характер... Защото много воля ми е нужна за всяко действие, което лежи встрани от коловозите на всекидневното ми съществуване. Защото с патерици се движа към свободата...

Мълчим. И всеки сам търси времето, когато е загинала старата опозиция и се е родила новата, днешната, синята... Всички мъртви ли сме били в междувремието, или... Или сме били живи, затворени в себе си...

Мълчим. Тъмнината размива контурите на предметите... Сливаме се с Вселената. Стените на стаята ни притискат - ще се срутят над нас. Мълчим. И мълчанието ги отблъсква. Мълчанието - плътно, осезателно и твърдо, ни е обгърнало. И изолирало - като в мехур от друго време-пространство сме... Мълчим...

* * *

Един цикъл се затвори. Срещнах много хора - познати и непознати. Много неща чух, до много съдби се докоснах. На много въпроси си отговорих. Много въпроси останаха без отговор... И понеже все още исках да питам, а вече не знаех кого... върнах се към тези, които познавах. Хванати с татко ръка за ръка, отново тръгнахме - не да търсим нови разкази, а нови хора, които да разказват.

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух