напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



XIII глава


Отново сме в дома на Стефан Ненов. Панелна стая, малка, спретната, еднаква, в блок-бастилия в края на града... Седим. По-познати този път, пи-близки... Разговорът избликва - оттам, откъдето преди месеци е спрял. Още е топло, близо е лятото...

...Забравих да ти кажа миналия път... Това, което е най-важно за нея... Е, поне на мен така ми се струваше - и тогава, и сега... Няколко пъти съм се срещал с нея, когато беше нелегална... Никога не я видях отчаяна. Беше винаги бодра и твърда. Поне пред мен нито веднъж не прояви дори нотка на съмнение - в смисъла на борбата... и в по-добрите времена, които ще дойдат... когато комунистите си отидат... Аз бях куриер, работата ми беше да бъда връзка между нелегалните и хората от групите, които ги подпомагаха. Срещал съм се често с тях... От една среща до друга, те не се променяха... Не униваха - бяха винаги жизнени, весели. Не им беше лек животът... Не съм бил нелегален, но моята работа в организацията беше да осигурявам безопасността и прехраната им. От тези, които не са били нелегални, аз най-добре познавам живота и проблемите им. И недоумявах - как запазваха духа си бодър... След всеки изминал ден, след всяка седмица, след всеки месец - все по-безнадеждно ставаше. Не допускам, че не са го усещали, че не са го разбирали. За тях връщането в живота, в обикновения живот, ставаше все по-невъзможно. Така я запомних - твърда, непроменяща се от среща до среща... Несломена... И винаги весела, усмихната, мила...

...Срещах се с нея по роднински и по организационни причини. Носех й храна от къщи, писма. И писма от нея - до сестрите й, до родителите й... Най-много съм ходил в Ново село, при ятака Димитър Иванов Русев. Там обикновено бяха Цветана и бай Цанко... Говорехме за ятаци, за храна... Но винаги само по принцип, не с конкретни имена. Говорехме, че властта се е активизирала, че сме под наблюдение... Обсъждахме секретността...

...Много сложна организация е нелегалната. Структурата й се усложнява неимоверно, когато хората станат повече.

Замълча, замисли се. Углъби се цветът на очите му... Заприлича на цвета на морето...

...Една нелегална организация е уравнение, в което трябва да се балансират секретността и масовостта.

Очите му греят и са вперени в мен. Разбрах ли? Разбрах ли разковничето на нелегалната борба... Очите му проникват в мен. Искат да пробият преградата на погледа ми, да стигнат до мисълта ми. Да разберат - разбрала ли съм... същността... Разбрала ли съм?

...После всичко се разпадна много бързо, стихийно... Властта извърши арести в целия Русенски окръг в една нощ, навръх Великден... Наистина, не арестуваха всички участници.

Мисля, че просто искаха да омаловажат нещата... Искаха жертви - за назидание. И в никакъв случай признаването на мощна нелегална опозиция... Така разбирам нещата сега, макар да не знам кога точно се оформи това мнение у мен... дали още тогава или по-късно, с годините... Във всеки случай за първи път осъзнах истинското значение на организацията в края на следствието... Тогава при нас, в килията, дойде Стефан Добрев, един от началниците в Държавна сигурност. Когато влезе, първо напсува всички ни и каза: "Вие направихте това, за което ние навремето не можехме да мечтаем." Не уточни кое има предвид - масовостта, структурата... или влиянието ни сред хората.

Той замълча и дълго бреме остана замислен. И пак се засмя - над себе си, над хората, над времето... и над борбата може би...

...Всъщност ние не искахме да водим нелегална борба. Не въоръжено въстание и завземане на властта искахме ние. А просто да не се съгласяваме с всичко, което се иска от нас. И не искахме да мълчим. И не можехме да повярваме, че това, което е, ще бъде задълго... Искахме хората да не се обезверяват... Затова започнахме да говорим, да пишем позиви... Човек не става нелегален просто така... Ако няма кой да гони, никой не бяга. А нас ни подгониха. И цялата ни организация се изгради по силата на съхранение на живота...

...Ние бяхме земеделци. А земеделецът не може да убива, той трудно хваща оръжието. Защото е заобиколен от живота. Навсякъде около него изригва живот... Земеделецът чака да му се роди агънце, да изкласи стръкче пшеница, да отгледа плод. И на всичко се радва - на раждащия се живот... А ковачът, работникът - удря с тежкия чук по метала. Той твори, променя света със сила, със злост. Той е ограден от мъртви предмети и от стихии. Той не се е докосвал до живия живот... И му е по-лесно да хване оръжието и да... убива.

* * *

Посиня прозорецът, стъмни се. Дълго бяхме говорили, дълго бяхме мълчали. Бавно излизахме - оттам, където се бяхме зазидали - с думите си, с мислите си, със спомени-те... Бавно влизахме в стаята - малка, спретната, еднак-ва... Предметите оплътняваха край нас. И ние оплътня-вахме. Посиняха прозорците. Стъмваше се. И Стефан Не-нов, Чалъка, стана. Отвори едно чекмедже, извади няколко листа... После пак се върна, тежко се отпусна на стола си, сложи листите на масата.

- Бях обещал, че ще помогна - и продължи, слагайки един по един листите пред мен. - Ето, бях ти говорил за първата нелегална организация й Русе, за Земеделски център 1... Това е препис от обвинителния акт по делото... може да ти е от полза за това, което пишеш... Но и да не му намериш място, все едно - прочети го... мисля, че най-добре ще усетиш духа на времето...

Очите ми пробягаха по машинописните редове - гъсти, трудно четливи. "Духът на времето" ме удари - с до болка познатите клишета. Господи, как само допреди година сме ги понасяли - в учебниците по история, по естетика, по обществознание; в предговорите на книгите; в уводните статии на вестниците; по радиото, по телевизията... Клишетата... запушвайки уши, пак ги чувахме, преследваха ни и в съня ни... Рушаха ни - защото трябваше да устояваме на нелепостта им... Очите ми пробягаха по редовете с клишетата... Същите, които толкова пъти съм прескачала в книгите... но тези клишета тук бяха други - те не досаждаха; те убиваха...

"...През Втората световна война Червената армия раз-би и унищожи хитлерофашизма... и позволи на въстаналия български народ да събори неговата агентура в България... Народнодемократическата власт на трудещите се с решителни актове... подрови мощта и смъртно нарани главно градската експлоататорска буржоазия... Трудещите се селяни, особено от есента на 1950 година, масово навлизат в ТКЗС, измъквайки се от ноктите на селските капиталисти - кулаците... Здраво ударени от цял народ - решително тръгнал към социализма, ентусиазирано градящ основите му, българската буржоазия търси опора... върху гнилите устои на англо-американските си господари... Това показаха редица процеси у нас: "Никола Петков'', "Трайчо Костов", "Неутрален офицер", "Пасторите - шпиони"... Врагът не можеше да гледа този трудов подем на трудещите се в Русенски окръг, затова той и тук, особено през 1949 г. и най-вече през 1950, започва да се събира и да организира силите си, за да руши постиженията на труда и да смущава спокойствието, единството и ентусиазма..."

Клишетата се редуваха пред очите ми, градяха историята, която познавах от учебниците... Клишета, издигнали стените на света, в който бяхме зазидани...

Вдигнах очи. И срещнах синия поглед на Стефан, усмивката в очите му: "Е, какво ще кажеш?" И без да изчака отговора ми, сложи пред мен стар вестник, "Дунавска правда", пожълтял. Всъщност, не беше чак толкова стар...

Като вчера помня деня, в който станах гимназистка. Като вчера помня училищния двор, в който за първи път влязох като ученичка в Математическата гимназия... бившата девическа гимназия... Гимназията, която 30 години по-рано бе завършила тя, леля Ценка, бабината сестра... Като вчера помня 15-ти септември 1978-ма... Слънцето беше стоплило въздуха - като през лятото. Бях с бяла блуза и синя пола, с бели сандали, боса... Цялото училище беше събрано в задния двор, учителите по физическо възпитание се надвикваха с мегафони... После директорът произнесе слово, после прислужничката би първия учебен звънец - бронзова камбанка, закичена с букетче здравец... Училищната уредба засвири Дунавското хоро... И станах гимназистка. В този ден намерих приятелката, която е най-добрата ми приятелка и досега. В този ден намерих съучениците, с които пораснах, и преподавателите, от които научих най-много в живота си... Като вчера помня този ден...

Вестникът, стар пожълтял вестник, е пред мен... тичат очите ми по буквите... нелепите клишета изпълзяват от редовете... До болка познатите клишета. Най-отгоре, с едносантиметрови черни букви, подчертани с дебела червена черта - "Верен страж на социалистическите завоевания на народа". Отдолу с още по-едри букви - "Раз-връзката". И чета.

"Една от формите на съпротива след 9. IX. 1944 година на свалената от власт буржоазия беше бандитизмът на политическа основа. Проведените от БКП революционни мероприятия... озлобиха изключително много буржоазия-та... Предателството на Г.М.Димитров (Гемето) и Никола Петков и излизането им в опозиция на правителството на ОФ създадоха реална възможност за заблуждаване на част от селските маси. В борбата си против БКП и ОФ опозицията издигаше лозунга за запазване на частната собственост, против създаване на ТКЗС и новата Конституция. Част от опозиционните дейци, озлобени срещу успехите на БКП и народа, счетоха, че може да се възвърне властта на буржоазията и кулаците по пътя на въоръжена борба..."

Отмерени клишета, сресани, литературни, близки. Много близки. Какво ги прави толкова различни, въпреки еднаквостта с онези, от обвинителния акт? Годините ли ги заоблиха? Или нещо друго? Тичат очите ми по редовете... "успехите на БКП и на народа"... "проведените от БКП..." но - без народа... За 30 години народът е отишъл на второ място. Главен герой е станала Партията... Отмерени клишета, сресани, партийни... близки...

Тичат очите ми по редовете и се препъват в познати имена. Познати от разказите, които тъй дълго слушах... Препънах се в нейното име - Цветана Стефанова Чалъкова, служителка в кооперацията на село Смирненски... И продължавам: "Пред органите на ДС в Русе стоеше изключително трудната и много отговорна задача: да се разкрие и ликвидира бандитската група, защото съществуването й създаваше условия да се активизират враждебно-престъпни-те елементи, да се подкопава доверието на населението в народната власт...

...В тихата зимна вечер на 21. II. 1952 година телефонът в Окръжното управление на МВР в Русе рязко иззвъня. От вдигнатата слушалка се чува равен и отмерен глас, който съобщава, че в дома на негови близки в село Смир-ненски се укриват бандитът Георги Йоргов и една жена... Неизвестният информатор затваря телефона, без да съобщи повече подробности. Настъпват минути на напрежение. Съобщението изисква бърза реакция. Решава се да се пристъпи към задържане на двамата бандити. Сформира се бойна група, която трябваше да се приближи до определения район тихо и незабелязано... За две минути районът бе ограден така, че пиле не можеше да прехвръкне. Кратка стрелба за предупреждение на бандитската група, че е обградена и че за бягство и измъкване възможност няма. Няколко минути след това предупреждение две бледожълти лица се показаха в двора, излизайки от плевнята с вдигнати нагоре ръце. Набързо извършената проверка показа, че двамата са се укривали дълго време в нарочно изработено подземно скривалище под сайванта на плевнята. Така безславно завърши дейността на двамата бандити..."

Изводът е направен. Тичат очите ми по редовете. И обяснението е дадено - "Основа на този успех бяха любовта и помощта на обикновените хора, които..." Отново са нужни... на Партията, която ги води... за да я обичат и да помагат на стражите й... за да мразят "лошите" и да "оказват съдействие" на "добрите"... Само че кои са били добрите и кои са били лошите. И кои на кого са помагали...

Погледнах над черната черта над черните букви - "Дунавска правда", брой 182, 14 септември 1978... Един ден преди да стана гимназистка. Един ден преди да стана ученичка в гимназията, която 30 години по-рано бе завършила тя, бабината сестра...

Дълго мълчах, забила поглед в датата, 14. IX. 1978 годи-на. Думите на баща ми и Стефан Ненов минаваха покрай мен. Не можех да изгоня от себе си картината на първия учебен ден, в който станах голяма. Не можех да изгоня спомена от кестеновата сянка в класната стая... спрялото да бие детско сърце в очакване на новото... Дълго мълчах, вцепенена. Колко тънка е преградата между миналото и настоящето, между призраците и бъдещето... Спомни ли си татко какъв е бил този 14 септември за мен? Очите му тичат по редовете. И болка има в тях... болка, когато се спъват в скъпото име... Има и мъничко гордост, защото тя ги е плашила... Далеч е татко, там, в нощта на 21 февруари 1952-ра, когато са я залавяли... нощта, в която е сънувал как са я заловили...

А пред мен вече стои купчина листи, изписани с едър нечетлив почерк.

- Ето, тук съм се постарал да напиша нещата последователно, както ги виждам... Нали обещах, дано ти послужи.

Поглеждаме се - в очите му има свян, като в очите на всеки, изложил мислите си на хартия и даващ листите да се четат. Протягайки ръка с листите - човек предлага душата си. Оставя я в чуждите ръце - ранима, незащитима...

Сгънах ги, прибрах ги - ще ги чета вкъщи. Благодарих... Тъмно е. Станахме, протегнахме ръце един към друг, сбогувахме се. И вече на вратата, Стефан казва: "Накрая, писал съм за двама души, скоро се срещнах с тях, говорихме. Ако искаш, върви при тях - много неща могат да ти разкажат..."

Отидохме си.

* * *

В конус от жълти лъчи съм, отделена от тъмнината, от Вселената. В конус от жълти лъчи чета... Вече лесно разчитам почерка и не сини редове виждат очите ми... Виждам миналото, затворено в тези редове. Виждам миналото, в което ръката на Стефан ме изхвърли...

"Наложително е да имаме предвид обстановката в България непосредствено след 9 септември 1944 г. За съжаление много хора, търсейки реванш и отмъщение, злоупотребиха с новопридобитата си власт и без съд и присъди бяха ликвидирани хиляди невинни. На 19 септември бе свикан Народният съд - за изясняване причините и причини-телите на националната катастрофа. Какво стана обаче - на 122 процеса бяха осъдени над 10 хиляди души, като 1200 на смърт. Прокурори, съдии и застъпници били удивени, когато получили заповед от Москва с присъдите. Това станало на 2 февруари 1945-та, в така наречения "кървав четвъртък"... По-късно, през 1946-та, се проведоха избори. Все още имаше много партии. Обединената опозиция спечели 101 депутатски места, начело с Никола Петков. Голям терор имаше преди и по време на изборите и въпреки това, за да ги спечелят, трябваше да ги фалшифицират. По-късно Георги Димитров, завръщайки се от Москва в София, поде тотална война срещу българския народ. Първо се започна с ликвидирането на легалната опозиция със средства, недопустими от световната цивилизация - манипулации, психически натиск, убийства, инсценирани процеси... Народът беше обладан от паника, от страх, беше объркан и дезинформиран. Пратениците на Москва сметнаха, че времето е подходящо за следващия удар, за следващото престъпление - колективизацията през периода 1949-52-ра.

Настъпи такава вакханалия, че потърпевшият съвременник и сега, след 40 години, като си спомни - тръпки го побиват. Но в народа имаше сили все още и той се противопостави. Тогава се зароди протестното движение, подкрепено от млади и стари."

Конус от жълти лъчи ме отделя от света, от тъмнината. Вдигам очи и се взирам - отвъд. Отвъд стените от жълти лъчи, отвъд времето. В миналото - тъй много прекроявано, тъй много украсявано. От режима, който го е създал и на който е било длъжно да служи. Миналото, погребало толкова много живот... бавно възкръсваше през последните месеци. Бавно се смъкваха лаврите на славата му, бавно под тях се показваше нищетата... Духовната нищета на терора и варварството - шумно манифестиращи по площади, мегафони, мегдани... и помитащи по пътя си най-доброто, оцеляло от нацията ни - след войни, след терор, след погром... Бавно възкръсва миналото, най-страшното минало - маскирано с най-красивата маска... Маскирано за нас, които никога не са го преживели, за да си казваме, дори мразейки властта: "Идеалите не са виновни, виновни са тези, които лошо са ги осъществили"... И да не подозираме, че "идеалите" са били идеали за палачи... Маскирано минало с най-красивата маска... Лицето му не скриха от съвременниците, маската падна на нас... В конус от жълти лъчи съм, чета... И в тъмнината виждам очите на Стефан Чалъка, топлите му сини очи... Чета - "Габриела, исках отчасти да опиша събитията, които ни принудиха да се борим. Ако искаш, тук можеш да използваш обвинителния акт на Околийския земеделски център1, от който продължава и нашата дейност..." И продължавам да чета едрия му нечетлив почерк. "Димо Лафчиев дава указания на Цветана Чалъкова за създаване на тройки и петорки и в Червена вода през юни 1950 година. По това време бях уведомен и аз. Отначало бяхме предпазливи, но към края на 1950-та и началото на 1951-ва нещата се разбиваха вече стихийно, мъчехме се да ги укрепим, но не успяхме. Резултатът е налице: наложи се на някои да се укрият от Държавна сигурност и фактически се оказаха извън закона (нелегални). На 4 февруари 1951-ва и Цветана стана нелегална. Преди нея бяха Цанко Цанков (Мечето) и Петър Антонов от Писанец, Тодор Кожухаров от Табачка, Станчо Мамулков от Сваленик..."

В главата ми се блъскат познати и непознати имена... Димо Лафчиев, ръководителят на хора, поетът... "...беше и поет, имам няколко стихотворения от него, още ги пазя..." "Още ги пазя." "Още ги пазя" - кънти в главата ми ясният глас на Цветана Коева. Пред мен е русата й глава, в очите ми гледат сините й очи. "Димо Лафчиев беше ръководител на хора... Съдиха го... умря..."

Разгръщам обвинителния акт, намирам името му още в началото "...По-късно бил завербуван за организацията и Димо Димов Лафчиев от село Сваленик, живущ в Русе. Учредителното събрание на областната нелегална организация се е състояло... в дома на Лафчиев в Русе, на което са присъствали: Димитър Тончев Лазаров, Цанко Иванов Цанков, Жеко Жеков Стоев, Тодор Йорданов Терзиев и новопривлеченият Иван Чобанов от Русе. На това събра-ние решили организацията да се именува "Областен акционен земеделски център 1" и било избрано следното ръководство: председател Жеко Жеков, организационен секретар Иван Илиев Чобанов, касиер Димо Димов Лафчиев, завеждащ връзки с бойните групи Димитър Тончев, завеждащ връзките със селата Цанко Цанков, председател на контролния съвет Тодор Терзиев, член на контролния съвет Иван Букев... Събранието решило... за членове да се привличат опозиционери, недоволници, врагове, кулаци, готови за борба против властта, преимуществено бивши Николапетковисти..."

Очите ми тичат по редовете... "Освен посочената дотук в обвинителния акт, Лафчиев е развил още следната инструкторска дейност:... През м. юни 1950-та година възложил на Цветанка Чалъкова, намираща се сега в неизвестност, да организира нелегална група..."

Ръководителят на хора на опозиционния ЗМС, три го-дини след разтурването му, възложил на най-добрата певица... "да организира нелегална група... ". "Съдиха го и го убиха." Съдиха я и я убиха... "Човек не става нелегален ей така. Ако няма кой да гони, никой не бяга..."

Ако няма кой да гони, никой не бяга...

"Нас ни подгониха и цялата ни организация се изгради по силата на съхранение на живота."

"Беше към края на учебната година 1947-ма, когато нападнаха клуба ни... Помня, животът ни в клуба беше много интересен - четяхме стихове, рецитирахме, имахме хор..."

Оградена съм в конус от жълта светлина. "Ръководи-тел на хора беше Димо Лафчиев..."

Оградена съм в конус от жълта светлина. "А как пееше Ценка, какъв глас имаше. Мощен и красив."

Оградена съм в конус от жълта светлина...

Рухнаха жълтите лъчи - върху мен. От черното в мен гледат очите им - сините очи на Стефан Ненов и Цветана Коева. Спокойни, меки сини очи. И очите на момичето от снимката - Цветана Попкоева, Чалъкова... Тъмни и твърди. В упор ме гледат - през годините, през събитията. И още много очи - очи на хората от обвинителния акт... Очи, които никога не съм виждала и няма да видя... Ако няма кой да гони, никой не бяга... Чета сините редове на Стефан Ненов, Чалъка. "3а първи път я срещнах като нелегална в началото на февруари 1951-ва, в тяхната къща, заедно с Бойчо, също нелегален, който впоследствие се оказа провокатор. Направихме разбор на положението, разгледахме перспективите за действие. След няколко дни, преоблечена като мъж, с каскет, нахлупен над очите й, случайно я срещнах късно вечерта, прибирайки се вкъщи. Трябвало да успокои родителите си, след това отиде при ятака Димитър Иванов в Ново село. Трета среща - в ж.п. кантона на Трифон Казаков. Нелегалните бяха Цветана, Цанко Мечето и Мамулков, а ние бяхме - Тодор Цанев, Манол Цанев, Стефан Станчев, Димитър Рачев и аз. Разискваха се положението на задържаните, проблемът за храната и набирането на средства. На тази среща бяхме уведомени за конференцията в Тепавицата край Пи-санец. За съжаление този път сме били проследени. Четвърта среща - конференцията - около 10 март 1951-ва. Първо положихме клетва, написана и прочетена от Тодор Цанев. След това станаха разисквания... Имаше доста остър спор между Цанко Мечето, Петър Антонов и Тодор Кожухаров... В началото на април проведохме още една среща в местността "Долните лозя". Бяхме около 15 души. Взехме решение: при опасност да минаваме границата. Задължиха ме да отговарям за пет села - Червена вода, Ново село, Долно Абланово, Николово и Семерджиево.

Създаваше се рискова ситуация. Акцията за набиране на средства се оказа нож с две остриета. От една страна, открихме се на много хора, които искаха да помогнат с всичко каквото могат - това определя характера на настроението на населението. От друга страна, оживлението изостри вниманието и бдителността на комунистите. Те се стреснаха и положиха усилия да бъдем ликвидирани в кратко време. Арестуването стана в целия Русенски окръг. Сградите на Държавна сигурност не достигаха за арестуваните и вземаха още сгради за целта - мазета и тавани. Аз бях в Руското консулство. Когато ни осъдиха и ни откараха по затворите и особено в лагера Белене, вече можехме да имаме ясна представа за мащабите на съпротивата в цяла България. Почти нямаше населено място, град или село, което да не е засегнато. Всички, които бяха по затвори и лагери, се държаха мъжествено, независимо от дългия престой. През това време се стремяхме да оформим и затвърдим мирогледа си и вярата си в борбата за благоденствието на българския народ.

Аз съм бил в следните затвори: Русе, Плевен, Белене -на Втори обект, Стара Загора, на кариерата в Огняново и в Пазарджик. От Пазарджик бях освободен на 18 май 1961-ва година.

За живота в затвора и режимите няма да пиша - той в общи линии е еднакъв за всички."

Половин празен бял лист. Страшен като пустош. Бяла страница - затворена врата. Затворена врата в паметта. Зад нея надничат чудовища. Половин празен бял лист - като пустош...

* * *

Отива си нощта. Хладната есенна нощ. С уморени очи все още се взирам в последните редове, които прочетох - най-долу, с едри букви е написано "Много важно - бай Неделчо Балбозанов, един прекрасен човек от село Сваленик, беше куриер на нелегалните. Кротък, скромен и винаги готов да изпълни задачата"... Още едно име - жив ли е? Още една съдба - ако не е - кога и как е умрял? Още един път към миналото - ако е жив - как да го намеря... Отива си нощта... Ще дойде утре и отново ще тръгнем с татко... при... "Георги Шаламанов... не, не братовчедът, прокурорът. Друг. Просто съвпадение на имената..." Като пред мен е Стефан Ненов, с усмивката в сините си очи, с насмешката в тях. Ще отидем при Георги Шаламанов, застъпника на БЗНС в изборите през 1946-та... "През 1948-ма бил изпратен в лагер, по-късно, през 1950-51-ва, организира две групи за подпомагане на нелегалните, сам става нелегален и участва в сражения... но за това по-добре той да ти разкаже..." Като пред мен е Стефан Ненов - с усмивка в сините си очи...

Дойде денят и тръгнахме. С татко - ръка в ръка.

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух