напред назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



XIX глава


Отново времето стои пред мен като стена. Скъсаха се връзките, всички връзки с миналото... Изхвърлена стоя на моя бряг... Един по един хората, до които се докоснах, са се оказвали отрязани от живота... "Арестуваха ме, съдиха ме, бях на лагер, бях в затвора." Един по един, човекомелачката на системата ги е поглъщала. Откъсвала ги е от... абсурда, в който е бил осъден да живее народът ни. Един по един... Спомените им, чрез които влязох във времето, се отделяха от потока на съпреживяното. Един по един те се отклоняваха в своя посока... Отдалечаваха се... И времето се разсипа... скъсаха се връзките, всички връзки с миналото... не можах да стигна до нея, до бабината сестра... Гледам ученическата й снимка - спокойно лице на дете... Тръгнах към нея - не стигнах до нея.

Изгубих я - в началото на лятото на 1951-ва, по пътищата към Търговище... 22-годишна, завинаги изхвърлена от простото човешко съществуване... без дом, без връщане назад... Намерих я за миг отново, чрез очите на баба и дядо, на Васил Михов - видели я в камионетката, с вързани ръце... В мъглива вечер, в края на февруари, 1952-ра. Видях силуета й, в село Смирненски, през зимата на 1951-52... чрез разкази, разказвани на тези, които ми разказваха - за Времето... И една огромна празнина от половин година - за която още не съм намерила кой да ми разкаже... и един празен гроб... Времето стои пред мен - като стена...

Стои времето, ограничило ни в своите рамки. Времето, детерминирало съдбите ни... Времето - ограби ни. Какво ще ни даде?

Един по един хората, до които се докосвах, са се оказвали погълнати от човекомелачката на системата. И там, в ада, един по един са се намирали. Един по един са се събирали - хората. Един по един са виждали - че са много, много, много. И са разбирали - че това, което са искали, са го искали навсякъде в страната ни... И това ги е карало да устояват - и да живеят...

Те, първите, които са тръгнали срещу системата...

Видях ги, докоснах ги... с очите им видях времето... Сега съм пак сама, изхвърлена на моя бряг... Сега съм пак сама - с моите спомени и с техните... Боли ме... Защо затрупахме в нас миналото... Защо им повярвахме, че сме роби... и... свобода не ни трябва... Не знаехме ли, че не е така? Те, първите, които са тръгнали срещу системата... и ние, които сме били до тях, сред тях... Защо затрупахме в нас миналото...

Виси на стената снимка на момиче - аз цял живот знаех, че те са я убили.

Тогава защо започнах да мисля, че ние, българите, единствени в Европа сме били послушни... и доволни от системата... Само за това ли, че "те", нашите управници, са се престрашили да поискат да правят "демократически социализъм" едва през 1989, а не през 1956, или 1968? Какво общо имат тук управниците, какво общо имат "те" с народа...

Виси на стената снимка на момиче... Аз цял живот знаех, че "те" са я убили, защото тя е била срещу тях... срещу властта им...

Тръгнах към нея... с тези, които са били срещу тях, срещу властта им... и разбрах, че са били много, че са били хиляди, че са били навсякъде - първи в България, първи в Европа, първи в империята на злото... Разбрах, че са обичали земята си, народа си и свободата... че "просто не можели иначе"... не можели да се подчинят и да бъдат... роби... Те тръгнали срещу системата и знаели, че ще бъдат смазани, и тръгнали... и били смазани... И Комунизмът се възцарил в България... В най-скъпата страна за Сталин... и всички предшествали го завоеватели... Комунизмът се възцарил в България - просто - не можело иначе...

 


напред горе назад Обратно към: [Миналото в мен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух