напред назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



Автобиография


Родена съм в Русе на 16 юни 1964 година. Майка ми е учителка по литература; баща ми - по математика. Учители е имало в рода ми дотам, докъдето стига кратката ни родова памет.

За първи път се сблъсках със злото в нашия свят случайно. Вторият ми сблъсък със света, в който живеех, беше закономерен - тръгнах на училище. Тогава всеки малък човек започва да бъде вграждан в системата. Тогава започва да се гради моделът на Колектива... Залепиха пчелички в тетрадките на някои. На други - не. Започнахме да се намразваме, започнахме да трупаме пчелички. Внушено ни бе да искаме да приличаме на пчелички. Безлични работнички на Царицата-майка, на майката-Партия. Противопоставиха ни едни на други - не си вярвахме вече. Започнаха да се раждат доносници. Започнаха да се раждат лакеи. Противопоставихме се - едни на други.

Вързаха ни червените връзки. Започнаха да се раждат кариеристи... И учехме - литературата на Партията, историята на Партията, географията на Партията, биологията на Партията... Завършихме основното училище.

През 1978 година станах ученичка в Математическата гимназия в родния ми град (не е измислена математика на Партията). Започнах да пиша. През 1981 г. изпратих едно есе в списание "Родна реч" - за България. Наградиха го, публикуваха го. Поискаха ми второ. Второто беше за мен. За безизходицата на "съвременния млад човек". Казаха, че е хубаво, но не го публикуваха - не можели от трибуната на тяхното списание да проповядват песимизъм. Изпратих откъс от един пътепис - откъсите от пътеписи не будят възражения... Завърших гимназия с диплома за програмист.

През 1982 година станах студентка във Висшия химикотехнологичен институт в София (не е измислена нито песимистична, нито оптимистична химия). Тук видях модела на тоталитарната система изграден до съвършенство. Тук започна тоталното ни обезличаване. Тук смазаха всичко човешко, оцеляло в нас... Продължих да пиша - като противоотрова на въздуха, който дишах.

През лятото на 1987 г. станах инженер-химик. С дипломата си бях никой. По силата на крепостното право бях длъжна да отида там, където съм "разпределена". По силата на същото крепостно право престоят ми в столицата ставаше незаконен - след деня на дипломирането ми.

През зимата на 1987 г. спечелих конкурс за аспирантура в катедрата, която завърших. През пролетта на 1988 г. бях вече редовен аспирант. Съчетавайки гимназиалното и университетското си образование правех дисертация на тема : "Оптимизация на синтеза на..." Дните ме смазваха един след друг - еднакви. Почти бях престанала да пиша... Вестта за свалянето на Първия ми прозвуча като анекдот.

Присъствах на митинга на 18 ноември. И писах - за митинга, за нас... После ходех на всички опозиционни митинги, бдения, шествия. И пишех за тях. Някои от есетата ми бяха публикувани във вестник "Век 21"...

Загубихме изборите. И в болката си започнахме да наричаме народа си "робски". Тогава започнах да пиша първата си книга - "Миналото в мен". За да се знае, че народът ни не е робски, защото с кръв е платил последната си глътка свобода... Написах я за четири месеца, заедно с дисертацията си - време за губене нямаше. През следващите четири месеца бе сложена под печат и смъкната от печат. Толкова бързо стана, че не разбрах как... Откъс от нея бе публикуван във вестник "Огнище"...

Животът се променяше, променяше ни; променях се и аз. Продължих да ходя по митинги, бдения, шествия. И да пиша - като противоотрова на отровата, която се събираше вътре в мен; вътре в нас... После... "Ние" се разпадна. Продължих да пиша.

През есента на 1991 година срокът на аспирантурата ми изтече - свободна бях. Престоят ми в столицата вече не бе забранен - отидох си. Започнах да се приближавам към народа си. Продължих да пиша... и да променям живота си.

Започнах да уча политология и право. Спечелихме изборите. И ги загубихме - загубили себе си. Продължих да пиша.

През 1992 година станах кореспондент на вестник "Народно земеделско знаме", който по-късно стана "Земеделско знаме". Да пиша ми стана професия. Продължих да уча.

През 1993 година защитих дисертацията си и станах "доктор на техническите науки". Започнах работа като инженер-химик. Продължих да уча. Специализирах в Германия, в Австрия, в Англия...

През 1994 година излезе от печат книгата, която написах през 1990-та.

И всичките ми есета, писани през всичките тези години - подхвърляни, отхвърляни, захвърляни - започнаха да крещят и да ме будят нощем, като незаспали съвести. И да искат - право на съществуване.

... Променя се животът, незабелязано. И ние се променяме, не забелязваме.

Но добре е да помним - какви сме били. И да не забравяме - какви искахме да бъдем...

 

април 1996

 

През 1996 година и тази книга бе сложена под печат и смъкната от печат - пак стана толкова бързо, че не разбрах как... А после ръкописът се изгуби - есе по есе го събирах отново. Отказах се от политиката - завинаги. Но продължих да пиша... есета... И стихове... Продължих да уча.

През 1997 година завърших право. Отказах се от работата си като инженер-химик - завинаги. Станах съдебен кандидат. Продължих да променям живота си.

През 1998 година станах адвокат.

През 1998 година излезе от печат и първата ми стихосбирка - "Догонвам бягащия ден"...

Денят все бяга...

Ще го догоня ли?

 

ноември 1999

 

През 2000 година бе публикуван и първият ми роман - "Треви под снега".

Променя се животът.

Променихме го.

А себе си?

 

април 2001

 


напред горе назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух