Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

"... задъхани, хукнахме да гоним света..."

1990

05.05.1990

Отново и отново.

Стоя пред белия лист и не мога да пиша. Не защото няма за какво. Твърде много има.

Стоя пред белия лист и искам да пиша. Искам - моите есета да взривяват съвестите. Искам.

Но времето е такова, че голите факти въздействат по-силно от литературата. Страшни в голотата си, те ни удрят в упор. Неподготвени, несъбудили се още от топлите сънища, ние се строполяваме неразбиращи, неспособни да приемем краха на душевния си уют.

Стоя пред белия лист и искам да пиша.

За мярата.

Искам да пиша за онази граница, която не може да бъде осъзната, преди да бъде прекрачена. Невидимата граница, която превръща аргумента в контрааргумент. И за онази, другата граница, която природата е заложила в нас, и отвъд която критериите ни стават безсилни да осмислят фактите.

Стоя пред белия лист и искам да пиша.

За мярата. И за демагогията без мяра.

ЗА ДЕМАГОГИЯТА, МЯРАТА И ЛАГЕРИТЕ

Израснахме в демагогия. Отхраниха ни с демагогия. Учиха ни на демагогия и свикнахме с нея.

Научихме се да пропускаме някои пасажи от уроците в учебниците. Научихме се да не обръщаме внимание на критиките за книги и филми. Научихме се да не четем уводните страници на вестниците. Научихме се да овладяваме нервите, смеха или сънливостта си, подготвяйки се за изпит по някои предмети. Научихме се да не вярваме. И свикнахме с демагогията.

Живеехме в летаргия, самоизолирали се от света - нищо не може да ни стресне.

После дойдоха промените и заживяхме. Сблъскахме се в стена от нова демагогия. Довчерашните ни партийни и държавни водители започнаха да се кълнат в демокрация. Усмихнати мълчахме - отраснали сме в демагогия. Времето минаваше, промените настъпваха. Ортаците в кражбите започнаха да съдят крадеца, банкрутиралите започнаха да плашат с банкрут, атеистите целуваха ръка на патриарсите. Със стиснати устни мълчахме - отхранени сме с демагогия. Времето минаваше, промените настъпваха. Идеолозите на насилието започнаха да говорят, че се страхуват от насилие. Палачите поднесоха цветя на жертвите. Изровиха се кости от земята, много кости. И стана страшно за заровилите ги. Мълчахме стъписани - какво ли ще стане?

Тогава започна голямото контранастъпление. Вярваха ли си - не знам. Упорито започнаха да внушават, че за смъртта на десетките мъртъвци, убити тогава, преди "новата ера", са виновни стотиците хиляди избити веднага след "новата ера". Вярваха ли си - не знам. Аз се смях. После се сетих за мярата.

Когато мярата се прехвърли, думите имат обратен ефект.

Когато мярата се прехвърли...

...

Когато чуем, че някъде са убили някого, атавистичен страх ни сграбчва. Като страха от тъмното. Там, в тъмното, някой може да ни убие. И мъка за жертвата се прокрадва в душите ни. И възмутени си казваме - за убиеца смърт.

Когато четем история рядко се замисляме за убитите по време на някоя победоносна битка. И през ум не ни минава да искаме възмездие за убилите ги. И все пак - някои събития ни стъписват с безсмислената си жестокост, като ослепената Самуилова армия и Вартоломеевата нощ, като гилотините на Френската революция и кланетата на Априлското въстание. Като лагерите на Хитлер и Сталин. Потресени четем човешката история и болка за човечеството се вкоренява в нас. Но времето ни отделя от историята и смекчава мъката за човешката трагедия. И си казваме - времената са били други, хората са били други - събитията са ги принуждавали да бъдат жестоки. Историята е една дълга война. И си казваме - войната е в природата на човека, и жестокостта по време на война е инстинкт за самосъхранение.

Гледаме по телевизията репортажи от Близкия Изток, от Африка и Латинска Америка. Куршуми, смърт, окървавени трупове. Но там, където се стреля, смъртта е сляпа. И отново болката по безсмислено пропиления живот преминава през нас. Приглушена от разстоянието болка. И от съзнанието ни за сигурност. От вкорененото дълбоко в нас убеждение, че в нашето "хуманно" общество сляпа куршумена смърт е невъзможна.

...

Разкритията за лагерите в България се стовариха върху безметежното ни ежедневие изневиделица. И съзнанието ни беше неподготвено за толкова ужас. Ние, отрасналите с демагогия знаехме, че не всичко е в името на Човека и за благото на човека, но все пак... Ние знаехме, че е имало остров Белене и язовир "Росица", че е имало политически присъди и убийства без присъди, и репресии... Но все пак.

Все пак в Европа има мир от 45 години.

Четях потресена изповедите на оцелелите лагерници и тъгата не идваше. И колкото повече четях, толкова по-малко място за мъка оставаше. Колкото повече четях, толкова повече се изпразваха душата и съзнанието ми. Нито чувство, нито мисъл. Бях парализирана. И само някаква полуоцеляла част от мен питаше - защо? Защо няма мъка? Не знаех, не знаех...

...

После дойде новата вълна от нова демагогия на старите демагози.

Когато мярата се прехвърли.

Това беше отговорът.

Мярата, която превръща количеството в качество. Мярата, която определя границите на едно качество. Границите, които заключват една способност. Способността да виждаме, способността да чуваме, способността да чувстваме...

Ние не виждаме ултравиолетовите лъчи, нито инфрачервените. Ние не чуваме ултра и инфра звуците. И това не ни учудва. Знаем - такава е природата ни.

И не бива да се чудим защо не чувстваме ултражестокостта. Такава е природата ни.

Нормалната човешка природа не може да възприема ненормалната жестокост.

ЗА ДЕМАГОГИЯТА И ВРЕМЕТО

Може би всеки мъничък човек, който току-що е започнал да осъзнава себе си, живее с чувството, че светът започва с неговото раждане и всичко, което се е случило преди това, се слива в едно аморфно тъмно минало. Може би всеки мъничък човек, който току-що е осъзнал, че живее, намира настоящето си хубаво и за бъдещето не мисли.

Не знам дали е така с всички хора (и народи) във всички времена, но за мен, в края на 60-те години, беше така.

Времето и пространството бяха безкрайни. Те застрашително нахлуха в съзнанието ми и моята крехка личност се люшкаше между постулата за безкрайността на Вселената и страха от безкрайността на познанието. Стоях на прага на живота. За мен времето още не означаваше нищо, но вече знаех, че не мога да стигна до звездите. Знаех също, че никой не може да ми каже точно кой, кога, защо и как ги е създал.

И може би никога нямаше да направя своята първа крачка в живота, ако...

... Ако не бях тръгнала на училище.

Когато, в началото на 70-те години тръгнах на училище, времето изведнъж придоби стойност.

Аз изведнъж научих, че съм се родила в изумително време.

Научих, че в наше време, науката най-после е победила невежеството и суеверието и може да отговори на всички въпроси. Тя, разбира се, не можеше да отговори на моите въпроси, но...

Научих, че с тежкото минало на народа вече е свършено и вече ще строим светлото бъдеще. Изводът от това беше окуражителен - не е нужно да се плаша от безкрайността на невежеството си. Бодро напред, към нови върхове. Но... да не забравяме кому дължим щастливата си участ.

И животът ни повлече.

Чавдарчета, пионерчета, комсомолчета.

И в букварите, и в читанките, и в учебниците манифестираха картинки на благополучното Днес. В стройния им марш тук-там се появяваха мрачните петна на безвъзвратно отминалото Вчера. Да не забравяме какво е било, да не забравяме сега какво е, и да знаем кому да благодарим, че живеем в мечтания рай.

Животът ни влечеше и растяхме. И гледахме и слушахме и четяхме. И картинките от учебниците започнаха да се пукат. И желязната завеса, ръждясала, започна да се свлича.

Започнахме да сравняваме - не какво е било у нас преди и сега, а сега какво е при нас и при "тях". Толкова дълго ни бяха учили кому трябва да благодарим, че ни бе невъзможно да сгрешим кого трябва да прокълнем.

Животът продължи да ни влачи.

Чавдарчета, пионерчета, комсомолчета.

С широко отворени очи и глухи.

Научени на демагогия, пропити с демагогия и глухи, продължихме да живеем.

...

После времето ни разтърси. Събуди ни. Отвори душите ни, ушите ни, устата ни. Закрещяхме от болка за пропиляното всичко. Задъхани хукнахме да гоним света.

И тичайки, чуваме старите догми. Старите приказки, старите ленти оживяват (не, размърдват ги). Старите демагози крещят: "Вижте, вижте какво беше преди ние да дойдем, гледайте какво е сега... Какво направихме ние! Какви магистрали, заводи, бетонни градове!!! А гледайте преди как сте живели... Дребни фабрики, разпокъсани ниви, няма трактори, механизацията къде е?! Внимавайте, хора, нас слушайте, не вярвайте на ония, брадатите, пак там ще ви заведат - в тежкото капиталистическо минало..."

Крещят демагозите и забравят времето.

Все още не сме се научили да връщаме времето назад.

Те не можаха да го спрат.

Мъчително бавно, то вървеше напред и за 45 години успя да асфалтира улиците ни и да сложи върху покривите на къщите ни телевизионни антени.

...

Спринтираме, увлекли живота след себе си.

20.05.1990

Отново бягам в стария бележник. Пиша върху странички колкото длани.

Пиша - и нищо.

Времето минава. Дойде пролетта, идва лятото. Времето минава. Пропилях възможността си да излетя. Аз ли съм виновна, другите ли...

Горях, живях и писах. Живях на предела на издръжливостта. И нищо. Дните минаваха - сиви, в очакване. Нищо не се случваше. Три месеца вече. И колко есета - не помня... Излезе едно - за да не избухна.

Измамно време, изпълнено с измамна дейност.

Живея с широко отворени очи. Щастлива, удовлетворена - затова, че правя нещо. Пиша. Пробуждам заспалите съвести.

И нося есета в редакциите. Изпращам ги на мама и татко. Близки и приятели ги четат. И редактори. Всички ме гледат с грейнали лица - възхитени и трогнати от написаното. И есетата стоят в чекмеджетата. Заключени, чакат.

А хората, за които са писани вървят безлични безразлични край мен.

...

И се питам - защо?

В мен ли е вината, в другите ли...

Безсилие пропълзява в мен.

И сивотата на дните запълва моят вакуум с добре познатия вкус на безнадеждност, безперспективност, обреченост...

И се питам - защо?

Няма промяна.

10.06.1990

Пак отварям стария бележник, за да напиша няколко реда в него - както преди всеки изпит. Днешният ден не е изпит за мен. Днес е изпитът на България. Първият изпит по демокрация. Първият изпит по мислене.

Ще покажем ли, че сме се научили да виждаме и разбираме живота около себе си? Ще покажем ли, че можем да преценим - кой е виновен, за да бъде той такъв и кой е способен да го промени?

Ще осъдим ли днес демагозите? Ще осъдим ли престъпното им минало...

Или като стадо послушни овце ще се оставим да ни водят пастирите-вълци?

Ще оставим ли убийците на нашите близки да се усмихват невинно над нас? Ще оставим ли осакатилите живота ни да осакатят мечтите на децата...

Съзнателно не бихме го направили, но как се страхувам от инертността. Как се страхувам, че научени да живеем на сянка и завет няма да посмеем да излезем на слънце.

Пиша този ред и не искам да вярвам, че може да се случи. Не искам да вярвам, че е възможно да не отключим вратата на затвора си, щом държим ключа в ръцете си.

Вярвам в здравия разум на своя народ и в изстраданото му чувство за свобода.

10.06.1990

Гласувахме облечени в синьо. Усмихвахме се един на друг - сини. Празнично облечени в синьо се разхождахме. Над нас беше синьото небе. Безкрайно, бездънно юнско небе. Около нас беше великолепието на юнската зеленина.

Избуяли дървета, обърнали към Слънцето листа. Погълнали енергията на светлината, зелените листа ни я връщат, обгръщат ни с нея и ни правят силни.

И така е навсякъде. Навсякъде живеят хора - едни и същи хора - страдали и страдащи, обрулени, обезверени. Осъдени на безнадеждност и на нищета... Възможно ли е да гласуват за палачите?

Палачите...

Успяха ли да ни възпитат в послушание? Успяха ли да ни възпитат в безмислие, в подчинение, в конформизъм, в безделие, в страх?

В страх от бъдещето, в страх от промяната, в страх от себе си, в страх за себе си, в страх от насилие... в страх от живота...

Научиха ли ни да съществуваме, без да се опитваме за живеем.

...

Смеят се децата под прозореца, играят.

И говорят за демократична България.

10.06.1990

Нощ.

За първи път пиша с толкова болка. Защото ме боли за всички.

Боли ме за тези, които като мен вярваха, че днес ще бъде последният ден на робството. Боли ме и за тези, които с гласа си направиха така, че свободата да не дойде. Боли ме за техните изгубени души, за промитите им съвести... за неспособността им да виждат с очите си, да мислят с главите си. Кълбо от болка съм - къде е синьото небе...

Отблъсквам отчаянието - борбата продължава.

Не мога да отблъсна срама.

И виждам само робство в нашата дълга история. Робството, продължило пет века ли промени гените ни, или робството, продължило пет десетилетия пречупи волите ни...

Нощ е. И не виждам светлина.

Изцеждат се минутите. Ще дойде утре. Ще грейне слънце в синьото небе...

От утре борбата продължава. И това няма да бъде предизборна борба. От утре започва дългата борба за оздравяването на нацията. За всеки човек, за всяка съвест, за всяка душа...

...

Прекъснаха прякото телевизионно предаване.

Боже, прости ми, че се усъмних в народа си. Прости ми, че аз, манипулираната от рождение, се осмелих да съдя другите. Прости ми, Боже, срама и отчаянието... Не вярвах, че е възможно днес да се манипулират избори.

Четях статии във вестниците за фалшификациите и насилието през 1947. Вярвах. Знаех, че настъпващата партия е способна на престъпления спрямо волята на народа си в името на властта. Защото тогава е била подкрепяна от чужда мощна сила. Защото такава е била политическата обстановка в света... Вярвах, защото е било отдавна. Тогава, много преди да съм била родена.

И не вярвах, че днес е възможно. Защото днес живея. Защото светът се променя пред очите ми. Защото светът се освобождава от оковите. Защото светът ще се обедини. Ще забрави идеологиите, омразата, страха. Не вярвах, че днес, когато този свят се ражда...

А трябваше да се съмнявам.

Защото за престъпниците властта е единственото спасение от позора на разкритите престъпления. Спасение от възмездието за насилието над телата и душите на цял народ. Спасение от възмездието за кражбите им и бедността ни. Спасение от отговорността за разрухата в страната ни. За разрухата в градовете и селата, в икономиката и природата. За разрухата в нас.

Прости ми, Боже, че повярвах в пропагандата им, че повярвах във възможността да бъдат честни. Прости ми, че забравих за демагогията им - без мяра.

Прости ми гордостта.

Прости ми, че повярвах в независимостта на разума ми. Аз, родената, възпитаваната, порасналата, в царството на ада.

...

Разсъмва се. Отива си дългата нощ. Нощта на отчаянието, безверието и срама. Развиделява се. И макар още да не е светло, знам - небето през деня ще бъде синьо.

Небето винаги ще бъде синьо.

11.06.1990

11 юни трябваше да бъде денят на нашата победа.

Потресени мълчахме в домовете си. Незаспивали се гледахме на разсъмване и не разбирахме - защо?

Нощта си отиваше, изпълзявахме от отчаянието. Денят идваше - син. И тръгнахме по улиците. Сини знамена се вееха от балконите. Тръгвахме сини - в сините празнични дрехи, с които вчера гласувахме в синьо. Вървяхме по улиците, чакахме по спирките, пътувахме, потънали в себе си, удавени във въпроса - защо? А после срещахме погледите си и се усмихвахме. Борбата продължава.

После слушахме, слушахме, слушахме радио. Чухме толкова много песни, колкото никога досега. И все същото кратко съобщение - "от Народното събрание - нищо ново".

И тръгнахме към Народното събрание - уморени от чакане. Уморени от несигурност, от болка. Удавени във въпроса "защо?"

Сини от глава до пети се събирахме пред Народното събрание, веехме сини знамена и пеехме "Не щеме комунизъм". Не искаме комунизъм. Стояхме пред Народното събрание и се питахме - какво става?

После тръгнахме - няколко души със сини знамена - "Не щеме комунизъм"!

Станахме много. Минахме през площад "Демокрация". Минахме покрай стария партиен дом на новата партия, минахме покрай старите комунисти. Вдигнали палец нагоре, знака на новата партия, самодоволно крещяха "Бе-Се-Пе". Къде ли се е скрила верността им към комунистическия идеал? Но защо се учудвам - в една казармена организация никой няма право на мнение. И на идеали. Дисциплината стои над съвестта, над убежденията, над човечността. И старите комунисти славят социалистическата партия. Ние минаваме покрай тях - сини, млади и усмихнати - времето е наше.

Вървим между релсите по улица "Витоша". Като решетки на затвори бяха прозорците на трамваите. В тях пътуваха хора-затворници. Пътуваха, потънали в собственото си време-пространство. Откъснати, откъснали се от света - с посърнали лица, с угаснали очи. Отново пречупени - хора-затворници. Сенки в царството на мрака.

И закрещяхме - за да ни чуят зад стъклата-решетки.

Уморени, отчаяни ръце с мъка се вдигнаха нагоре, със знака на победата. Посърналите лица на хората от първото поколение на тоталитаризма се подмладиха пред очите ни. Защото в очите им отново имаше надежда. Те потръпваха и изправяха увисналите си рамене. Отмятаха назад косите си. Изправяха главите си и вдигаха ръце нагоре - със знака на победата.

И решетките паднаха.

Отново и отново...

Вече знаем, че отново и отново ще тръгваме от нулата нагоре. Отново и отново ще тръгваме от нулата, но всеки път тя ще бъде на следващото стъпало по пътя към свободата.

11.06.1990

В шест часа след обед, площадът пред Двореца на културата е син. Само духът крепи изнурените ни от безсъние, умора, болка и преодоляно отчаяние тела. Вдигаме изтръпналите си ръце нагоре, към синьото небе, и чакаме официалните резултати от изборите.

Разлюляна маса от хора. Разлюлени души. Говорят лидерите ни. Окуражават ни - с думите си. И ние ги окуражаваме - с присъствието си.

Стори ми се, че приличаме на деца, бродещи из тъмна гора. Забързани сме тръгнали натам, накъдето между клоните прозира синевата на небето... Стоим на малка горска поляна. Слънцето сипе лъчите си над нас, небето ни обгръща. Объркани деца - това не е краят на гората.

Стоим пред Двореца на културата. Лидерите ни говорят. Веят се сини знамена. Изведнъж главите се обръщат назад. Викаме по-силно отколкото можем "единство". Защото в морето от синьо се вееха оранжевите знамена със зелени детелини на БЗНС. Почувствахме се силни - от бликналата обич към тези хора, дошли при нас. Щастливи и силни от съзнанието, че неутралните стават приятели, а приятелите - едни от нас...

Сините и оранжевите знамена се вееха и аз не можех да викам, защото плачех.

Хората прииждаха...

...

Борба на воля и изтощение.

През нощта отидохме на бдението. С цветя и свещи и със знамена. Студентската стачка вече беше започнала. Борбата продължава. Ние, победените, празнувахме. Не мога да обясня този феномен, но факт е, че ние, победените, излязохме по улиците и развяхме знамената си. Целите сини, ние манифестирахме убежденията си. И невъзможността да се върнем назад. Не гражданско неподчинение - невъзможност да се върнем назад. Ние вече сме други хора. Гласувайки за свободата, ние се освободихме. И в нас са унищожени старите задръжки, напластявани с години.

Победителите свиха знамената си и се заключиха. От страх от себе си. Гузните съвести тежат. Те мълчат изолирани. Мълчат, защото знаят цената на гласовете, дадени за тях.

А ние се лутахме. Отново и отново се люшкахме между надеждата и отчаянието. Лутахме се в нощта, догаряха свещите в ръцете ни. Скитахме по улиците, веехме знамената си, протягахме ръце един към друг... Викахме "СДС" - да се чуем, да сме сигурни, че съществуваме - в нощта.

12.06.1990

Пак съмна и пак с надежда се вкопчихме в транзисторите. Синьото небе се усмихваше над нас и ние се усмихвахме - сини. Заваля дъжд, изми всичко. Всичко, което може да бъде измито. Небето пак грейна. И разбрахме - София е синя. И ние, победените, видяхме как лицата на победителите се удължават с увиснали надолу челюсти.

...

Под зеления свод на дърветата в Докторската градина пиша. За студентската стачка и за гражданското неподчинение пред Университета. Тук, под зелената сянка на дърветата е тихо. Само птици писукат и кучета се гонят между храстите.

Досега ходех по митинги и знаех какви са хората до мен. Чувствах ги близки и вярвах в тях. Караха ме да се чувствам щастлива и силна. И спокойна. Когато днес дойдох пред Университета, атмосферата бе друга. Не усетих хората около себе си. Те бяха други. Със сини знамена и сини, но - други. Чувствах се чужда. Блуждаех. Тук-там усещах, че има и други като мен... Но не можехме да се намерим.

После слушахме радио, скупчени един до друг - студентите се разграничават от нас.

Под зеления свод на дърветата пиша - за студентската стачка и за гражданското неподчинение пред Университета...

И ми е трудно да преценя - каква е истината.

И ми е трудно да призная - не бях при истинските.

13.06.1990

И през този ден не можах да намеря истината за гражданското неподчинение. Но намерих моята истина. Моето гражданско неподчинение. Разхождах се сама из сините улици, развявах малко синьо знаменце. Исках да зная какво става - да видя с очите си, да чуя с ушите си. И вървях - от сградата на СДС до Университета и от Университета до сградата на Телевизията. Следобедът напредваше. Хората ставаха повече, и колкото повече ставаха, толкова по-истински бяха. Промени се съставът им - безделниците, децата и пенсионерите се стопиха сред тези, които дойдоха след края на работния ден уморени, неспали, и готови отново да не спят, но да накарат информационния гигант да заговори. За да се знае истината - от всички и навсякъде. Да се знае - кое е слух и кое е факт. Да се знае - защо се мълчи, и - кому е нужно.

...

Днес, на 13-ти, спекулацията с мъката на хората стана прекалено очевидна, за да не бъде забелязана. Кой знае как, появиха се нови "барикади", които оградиха Орлов мост и наистина спряха движението. И общественото мнение се насочи срещу нас.

А ние стояхме пред Университета. Дъжд валеше и веехме знамената си. Стояхме и пред телевизията - викахме "оставка". Следобедът напредваше, хората идваха - все повече, все по-уморени, все по-объркани, все по-обезверени. Все по-непреклонни. Все по-неискащи да бъдат лъгани, манипулирани, използвани...

Около "барикадите" се разхождаха милиционери, безделници и вярващи със сини знамена.

Кой охраняваше барикадите?!

...

Машината за манипулации действаше. Демагозите демагогстваха. И ни противопоставяха. Машината за манипулация бе пусната в ход и мина през нас. Видяхме как истината се изкриви и как лъжата стана истина.

И се лутахме.

Объркани, уморени, решени да останем свободни.

Действителността ни се изплъзваше. Всичко около нас бе хлъзгаво, неустойчиво, чупливо. И като в сън ми се струваше, че бягаме, а пясъкът ни засипва и ни връща назад.

На 13-ти вдигнахме барикадите и продължихме да искаме вдигане на информационното затъмнение.

Продължихме да искаме...

15.06.1990

Под променливо-облачното небе, пред храма "Св. Александър Невски", на нашия площад, започнахме да се събираме на митинг. По-рано ли дойдох, по-малко ли бяхме - оказах се съвсем близо до входа на храма. Все повече хора идваха, все по-близо до трибуната ме изтласкваха. Събирахме се - по-мълчаливи, по-уморени, по-сиви. Слушахме песните си - телата ни улавяха ритъма им, мелодиите прогонваха апатията, духът се връщаше в нас. И душите отново изригнаха - 45 години стигат, времето е наше. Запя площадът - през сълзи - "45 години стигат..."

Облаците се разпръснаха, слънцето грееше и небето над площада пак беше синьо.

Така започна този митинг - на победените. На този митинг ние, победените, пяхме. Ние, победените, с присъствието си заявихме, че борбата продължава, защото... времето е наше.

На този митинг ние, цял площад хора, поискахме надпартийна информация. Защото ние, цял народ, цял живот сме имали само партийна информация. И ние, половин народ, знаем докъде ни доведе тя - прецеждана, подрязвана, скривана. Ние, свидетелите, участниците в събитията знаем как истината се превръща в лъжа и как лъжата става истина. И ние, цял площад хора, поискахме истината да стига до всеки непроменена.

...

На този митинг разбрах, че истината може да стигне до всеки непроменена. Дори когато за това е нужно време, колкото половин живот. Дори когато истината идва от ада. На този митинг разбрах, че наистина за човешкия дух, за човешкия ум, за човешката воля не съществуват огради. Днес аз видях как през времето, през мълчанието, през терора, от ада - на площада дойде една грозна истина, казана с хубави стихове. За първи път чух поезията на Йосиф Петров. И тогава, на площада, разбрах, че ние сме победители. Разбрах, че отдавна сме победили. Ние винаги сме били победители. Ние - разбиращите, искащите, устоявалите. Тогава, на площада, разбрах - че те, победителите, отдавна са били победени. В различно време, различно - те са били побеждавани от всеки от нас. Те, престъпниците, отдавна са били осъдени. Всеки от нас ги е осъждал.

Тогава - за какво им е властта?

26.06.1990

Тиха вечер. Щурците свирят. Сама съм. Пиша - пак в стария бележник.

Вчера бях на митинг в подкрепа на студентските стачки. Хубав митинг беше. Но вече се уморих да пиша за митинги.

Говориха родители на студенти. Трогателно беше - родителите следват децата си. Учат се от тях, гордеят се с тях. Искат - когато пораснат - да станат като тях...

И все пак, те, родителите, успяха "в недостойно време да създадат достойни хора".

Хубав митинг беше вчера...

Говори Желю Желев. Докато го слушах си спомних една стара мъдрост - не е важно дали си паднал; важно е колко бързо ще станеш... А ние станахме толкова бързо, че не се разбра дали сме падали. И борбата продължава.

Борбата с посттоталитарното общество...

28.06.1990

Днес исках да остана със стачкуващите в градинката пред Народното събрание. Не ми стигна сила, смелост... Не това са думите. Не можах да се откъсна от ежедневието? И това не е... Не можах да изляза от себе си? Не съм герой. Още по-малко - площаден герой.

Може би постъпих не съвсем честно спрямо себе си, спрямо времето... Може би - постъпих разумно. Не можах да преодолея инертността си, или не можах да преодолея характера си?

Уморих се...

В къщи съм. Всичко ме боли. Спи съзнанието ми...

...

Не спи.

Вече два дни пиша. Не в този бележник. Не тези редове. Вече два дни пиша - своя спомен - за времето... Своя спомен - за затрупаното с мълчание минало... Пиша... за бабината сестра... За живота й и за смъртта й... и за пътя ми до нея... За пътя ни към тия, като нея, които първи са се изправили срещу системата - със слово, хляб и оръжие... Първи в България, първи в Европа, първи в Империята на злото... Пиша, за да се знае, че народът ни не е робски, защото преди 40 години с кръв е платил последната си глътка свобода...

Искам да съм другаде...

06.07.1990

Другаде съм. Синьо море, синьо небе, слънце. От няколко дни съм на пясъка, денонощно. Загубих представа за времето.

Плувам, уча се да карам сърф. Сливам се със сърфа, чувствам го като част от себе си, но и като нещо, което трябва да победя. Падам и отново се качвам. Падам и ставам - борба. Духа вятърът, грее слънцето, слята съм - с морето и с небето.

От няколко дни живея така, както бих искала. Както съм мечтала. Далеч от натрапения ми живот, който съм длъжна да изживея.

Синьо море, залив, скали, небе. Опияняващ мирис на трева и водорасли.

Сбъдната мечта.

...

Няма сбъднати мечти.

Не синьо море искам днес.

Отново искам да съм другаде.

Там, където градските улици излъчват топлина. Там, където погледът се блъска в грозни сгради. Там, където зеленината не мирише, а съществува като изключение на природните закони.

Там, където човешките закони се променят. Не, където хората променят нечовешките закони.

Море, залив, сбъдната мечта. Няма спокойствие. Няма.

...

Вчера разбрах какво означава провинция. Далечна и глуха. Вчера телефонните връзки бяха прекъснати и опозиционни ежедневници не дойдоха. И само транзисторът стърже, хващайки "Хоризонт", заедно с турска радиостанция.

Тихо градче, сталински площад, партизански паметник, изсечен от камък. Туристи... безмълвие, сън.

И няма просветление.

Избелели предизборни плакати дрипави се веят по стените. Нека президентите осъждат народите си, нека народите осъждат президентите си. Спокойствие. Сън.

Няма телефонни връзки. Няма вестници. Само транзисторът стърже...

...

И няма сбъднати мечти.

Син залив, море, скали. Опияняващ мирис на треви и водорасли...

Защото искам да съм другаде.

Там, където хората променят нечовешките закони.

И осъждат президента си.

И го принуждават да подаде оставка.

И да се извини.

Защото място за насилници вече няма.

И място за непогрешими.

Който изгуби равновесие - трябва да падне. И да стане - ако може...

... Уча се да карам сърф. Трудно е да уловиш вятъра. Трудно е да прескачаш вълните. И да пазиш главите на хората - дори от възможността да ги смажеш.

Ако не можеш да пазиш главите на хората - падай!

И не се опитвай да улавяш вятъра.

02.08.1990

Вчера избраха президент. Първият демократично избран президент, председателят на СДС - д-р Желю Желев.

Вчерашните вестници изглеждат стари - като отпреди Христа. Днес всички пишат меко, скрили злобата и острите пера. Надявам се - може би омразата ще се размие...

... Променя се животът, всеки ден. Всеки ден бавно се приближаваме до Властта и бързо обедняваме. Всеки ден "те" отстъпват. Стават тихи, хрисими, "добри". Унизени и неспособни, отиват си. И ми е трудно да пиша - все едно да удряш бит човек...

Ще си отидат. И ще се размие омразата...

09.08.1990

Омразата не се размива. Дреме под усмивките на парламентаристите. Проблясва в думите на журналистите. Извира - от очите на минувачите.

Омразата не се размива. Не може да се стопи - страхът я крепи. Страхът им от нас, страхът ни от миналото. Стои омразата - в спомените ни и в настоящето им.

Но все по-безсмислени, все по-нелепи изглеждат нейните ерупции...

27.08.1990

Времето минава през нас, прегазва ни. И настоящето става минало - за един ден.

Пламъците, облизали стените на една каменна сграда промениха представите ни за добро и зло. После пожарът стана минало - за един ден.

И представата ни за добро и зло отново дойде на мястото си. И пламъците, лумнали за да осветят варварството и екстремизма отново осветиха само демагогията. Познатите до болка думи и клишета ни удавиха, блъвнали от множество уста, чути във всяка къща, в която има телевизор, чути от всеки крачещ по улиците, с долепен до ухото си транзистор; прочетени в хиляден тираж. Змии и гущери изпълзяха от устата на омагьосаната мома. Змии и гущери плъзнаха по улиците, в домовете ни, в главите ни. Омагьосани сме още от момата, която 45 години ни храни с демагогия.

Лумнаха пламъците и отидоха в миналото - за един ден. И ние оставаме да чакаме отговора на въпросите "Кому беше нужно?" и "Защо?" Ще чакаме и все ще се питаме - кой го направи. "Кой?" И критериите ни за добро и зло ще се люшкат. Защото лесно е да се съди, трудно е да се разбере. Защото зад всеки "кой" има различно "защо". Само до болка познат ни е този, комуто бе нужно.

Комуто бе нужно задрямалата омраза отново да плисне и вчерашните палачи, днес станали жертви - да хленчат за възмездие.

...

Настоящето за един ден стана минало и омразата пак заспа. Ще спи омразата, несъбуждана от пожари. Навеки ще спи - небудена от демагогия. Понесли я в себе си, спяща, ще вървим един към друг. Ние и те. И може би ще се срещнем. И може би ще живеем - щастливо и в благоденствие... някога... може би ще простим...

И ще живеем щастливо и в благоденствие, ние и те, в нов свят, в общ свят...

... Ако няма кой да буди омразата...

21.11.1990

Тръгнахме. Момчета и момичета. И преподаватели и граждани и деца.

Вървяхме. Заобикаляхме трамваите с протегнати ръце. Носехме карикатури и викахме "оставка". Протягаха се към нас ръце - с нашия знак на победата - от трамваите, от тротоарите, от отворените прозорци на къщите. Тъжни бяха лицата - нашите и на минувачите. Мъртви бяха очите - търсим се и не се намираме. Вървим - към нашия площад.

Стигнахме - огромен, храмът е пред нас. Загубихме се - в пространството на нашия площад. Рехаво разпръснати стоим и викаме - "оставка". С нас са карикатурните ни лозунги.

Гръмна уредбата на площада. Запяхме - "Комунизмът си отива, спете спокойно деца..." Гърми уредбата, пеем. Протегнали сме ръцете си нагоре, с нашия знак на победата. Ще победим ли някога... Пеем.

Оплътнява мракът и множеството оплътнява. Пълни се пространството на нашия площад. Слушаме ораторите си, викаме "оставка". Стъмни се. Запалихме свещите. Говорят ораторите ни. И ние говорим, но когато е време за викане - викаме. Вика площадът - оставка.

После тревожна вълна мина през него - идват. Старците идват. И множеството пред трибуната започна да оредява. Концентрираше се в срещуположния край - там, където стърчи един обеззвезден пилон. И аз тръгнах натам. Нашият оратор говореше - "бъдете нежни като цветята... защото сме млади и нежни... " От двете страни на улица "Раковски", с целите си дробове, до отказ на гласа викахме - оставка.

А те вървяха, старците. Като пълноводната река на тяхното бъдеще се изсипваха върху нас. И ни удавяха - не в благоденствие, пак в безнадеждност. Вървяха, невъзмутимите старци. Мълчаливо вървяха, бронираните старци. И гледаха от кухите орбити на черепите си бъдещето, станало минало...

22-23.11.1990

Прозорците на къщите светеха, когато се прибирах. Вървях с изтръпнали крайници към моята кутия човешки уют. Застанах - лице срещу телевизор - с действителността. В един и половина през нощта - лице срещу телевизор - с "тях". Видях ги. И се задуших.

...

В синия мрак на хладната вечер, под спокойното жълто на звездите, залята от светлината на прожектори, тълпата ме люшна напред - устремно - към желязната ограда, отделяща ни от полицията, отделяща ни от празното край Парламента. Още по-твърда бе обратната вълна - десетки крака смазаха моите.

Не повторихме опита да скъсаме кордона. Продължихме да пеем, да скандираме, да викаме... И да чакаме края на парламентарната почивка. Загубили представа за реалното време знаехме, че продължава повече от час. Ние, които шест-седем часа стояхме тук и чакахме, чакахме, чакахме.

Очакването се превърна във вулкан. Измръзнали хлапета подскачаха край мен. И аз подскачах - за да се стопля и да изгоня очакването от себе си. Бях във вулкана, на "предната линия". Там, където множеството се превръща в тълпа. И аз станах "тълпа".

После заседанието продължи и отидох там, където можех да го слушам - при възрастните. Седнах на последното стъпало на храма. Като галактики, разпръснати във Вселената, кръжащи, хората се скупчваха около притегателния център на някой транзистор и слушаха.

Слушахме, скупчени един до друг. Понякога викахме, и чувахме гласовете си по радиото... Възрастна жена шепне на побелелия мъж до себе си един от циничните лозунги на "предната линия". Двамата тихо се смеят. Слушаме и викаме и пеем - времето е наше. Стичат се сълзи по красивото лице на старица. И тя пее - времето е наше. Бременно момиче сяда на стъпалото до мен. И пее - времето е наше. Времето е наше.

Пак слушаме. И понякога викаме. И лъчите на прожекторите пак ни обливат. Гора от вдигнати ръце нагоре. И кратери от викащи уста.

Викахме - възмутени. Обнадеждени - викахме. И отчаяни - викахме. Но не мразехме - смеехме си.

Смеехме се и там, на "предната линия" И когато се люшнахме напред - устремно - за да разкъсаме кордона. И когато паднахме назад, усетили силата му... пак не мразехме...

...

Застанала лице срещу телевизор - с "тях", в един и половина през нощта, аз ги видях. И се задуших.

Къде е дъното на човешкото падение?

23.11.1990

Когато умората се превърне в болка, а болката в стиснати зъби...

Когато студът премине през дрехите и стигне до кожата;

когато студът премине през мускулите и стигне до костите...

Когато само волята движи тялото...

Когато в гърлото не е останал вик... и синя мъгла ни обгръща...

Когато настоящето е изчерпано и бъдеще няма.

Тогава започна революцията.

...

Когато политическото късогледство се превърна в гавра;

когато политическата демагогия се превърна в бич;

когато инатът остана единственото средство за задържане на властта...

Тогава започна революцията.

...

Когато надежда вече нямаше, и нямаше в какво да вярваме.

Когато омразата удави любовта...

Тогава остана само отчаянието.

И започна революцията.

...

Когато в синия мрак на нощта опозицията излезе от Парламента и се върна на улицата, тогава отчаянието се превърна в сила и започна революцията.

26.11.1990

Стачката за оставка на правителството започна в шест часа. И започна с манипулации - в страна всичко е спокойно. Времето напредваше - в страната всичко е спокойно; тук-там някой стачкува. Часовете минаваха. В ефира звучаха позабравени, но добре познати оптимистични нотки - всичко е наред, само в столицата тук-там транспортът куца. Позабравени интонации, позабравени думи, позабравен начин на мислене. Бързо се отърсихме от цензурата върху свободата на словото - грозно стърже днес в ушите ни тя.

...

Трудно изминах за първи път 10-те километра от жилището си до площада. Нашият площад, по обяд, в понеделник, бе залят с хора. Много хора със сини лентички на гърдите - "стачка до оставка", със сини знамена в ръцете, с плакати-лозунги и карикатури - за оставка.

Пяхме, смяхме се от подтиснато напрежение. Говореха, слушахме. И по-леко ни ставаше. Заедно бяхме, много бяхме, и от прочетените телеграми, идващи от страната разбирахме, че не сме сами, че сме много и навсякъде. И несигурността бавно отстъпваше на надеждата, че може би ще успеем.

Пеехме, смеехме се - вече с отпуснати души - надявахме се. И викахме - "подкрепа". Подкрепа на "Подкрепа". И викахме - "оставка". Много сме, ще ни чуят.

...

Още по-трудно извървях 10-те километра от площада до жилището си. Върнах се - уморена и кална - за да чуя, че "само 1% от трудещите се в страната стачкуват". Само на площада бяхме повече от 1%. Познатите до болка стари трикове - гладки физиономии, авторитетни гласове, скъпи костюми и усти, бълващи лъжа... После се изсипаха опровержения. После - опитаха се да подкупят студентите. После... Застанала лице срещу телевизор с "тях" - смеех се, на безсилието им.

27.11.1990

Дъждът се изсипваше над главите ни. Мокри, пеехме на площада. И размахвахме сини чадъри - "оставка!".

Стачката се разраства. Гневно четат телеграмите - опровержения на снощните лъжи.

Дъждът се изсипваше над главите ни, мокреше лицата ни, миеше сълзите ни.

Тръгнахме към сградата на Телевизията. С плакатите и с карикатурите си. И с виковете си - "оставка".

...

Вечерта, лице срещу телевизор с действителността, видях, че "те" отстъпват. С угаснал поглед и меки фрази този, който доскоро с думите и с присъствието си ни караше още по-силно да негодуваме, направи мъглява декларация. С много меки фрази и с угаснали очи той не каза нищо. И пак се смях - на неспособността им да действат.

Опитаха се да подкупят учителите.

28.11.1990

Облаците се разпръснаха над храма. И слънцето заблестя по мокрите кубета. През водните капки, увиснали на миглите ни гледахме пречупената светлина на небето.

...

С блокада и насилие започна този стачен ден. С една счупена момчешка глава и с цветя, поднесени от битите на билите. Така започна този стачен ден в сините часове на утрото. И с много, много стачници. Вече никой не можеше да скрие главата си в пясъка - от фактите. Вече по-малко манипулираха. Или по-малко им вярвахме?

...

Облаците се разпръснаха над храма и над главите ни...

Защото, когато пилотите и инвалидите стачкуват заедно - против едно правителство... на това правителство не му остава нищо друго, освен да падне.

Защото, когато бащите и синовете пеят заедно - против една система, на нея не й остава нищо друго, освен да се срине.

Защото, когато студентите и миньорите са от едната страна на барикадата - няма кой да застане от другата... и ще стане това, което искат.

Облаците се разпръснаха над храма и над душите ни.

Стачката набира скорост. "Те" мълчат. Не искат да отстъпят. Чакат. На какво ли се надяват?

И ние чакаме. Не се надяваме. Знаем - много сме. И връщане назад няма. Чакаме - времето е наше.

Опитаха се да подкупят нефтохимиците.

29.11.1990

Вече никой не се опитва да нарече лавината "снежна топка". Нелепо звучат редките съобщения за митинги или подписки в защита на вече обреченото правителство. Изсипва се музика от стачкуващото радио.

За мен този ден започна с митинга на стачкуващите учители пред Министерството на просветата. Сини знамена, вдигнати ръце - оставка, победа. Просветли се просветата - през тази година, през този месец, през този ден. Събудиха се будителите на народа. И народът се събуди. Набира скорост - събуденият народ. И вече никой не нарича лавината с друго име. И никой не може да остане на пътя й.

...

Сини знамена, вдигнати ръце - оставка, победа.

Под купола на синьото небе сме, под златните кубета на храма. Златните лъчи на слънцето ни изгарят. Пеем - заедно с лекарите. Излекуваха се лечителите на народа - през тази година, през този месец, през този ден. Излекуваните лечители излекуваха народа. Набира скорост народът, излекуваният. И вече никой не може да го спре - защото никой не може да застане на пътя му.

...

Тръгнахме по софийските улици, паркове и площади. Преминахме през блокираните кръстовища. Понесли знамената си вървяхме, пеехме, викахме "оставка" и отивахме към сградата на Радиото.

Протягахме ръцете си към синьото небе. И то, синьо, пак ни обгръщаше - нас и миньорите. Черни, опушени. С черни опушени лица, с черни, опушени ръце. Отрудени. Те вървяха между нас, те, най-трудовите хора. Дребни, крехки мъже и жени. В очите им имаше отчаяна твърдост. В нашите очи имаше сълзи. Ръцете ни стискаха техните - твърди и честни ръце. Искахме да ги подкрепим, искахме да ги задържим... Но пак викахме, викахме... И очите ни гледаха синьо - нашите очи и техните. Очите на миньорите, приели да останат завинаги под земята, ако оставката закъснее. Стискахме ръцете си и крещяхме "оставка" - с отчаяна твърдост... и се сбогувахме...

Изляхме се - по софийските улици, паркове и кръстовища. Потекохме - към площад "Демокрация". Запълнихме го - открай до край - както някога, в края на зимата...

И зачакахме - оставката.

Повече от час чакахме - до шест, когато обещаха, че ще я дадат...

Веехме сините си знамена. Загубваха цвета си знамената ни в мрака. И пак ги веехме - в синия мрак. И пак викахме - оставка.

Викахме - в шест, когато оставката не бе дадена. Объркани, изгубени, веехме знамената си и викахме... Какво друго ни оставаше?

Ще веем знамената и ще викаме - оставка - докато я получим.

...

Получихме я.

Ние, улицата.

Ние, народът.

29-30.11.1990

Мъртва е тишината край мен. И в мен нещо е мъртво.

Сега - накъде?

Свърши стачката. Получихме оставката - на министър-председателя Луканов и на правителството му. Чух унилата му реч - последен опит да се иде с достойнство. Срина се.

Свърши стачката - сега накъде?

Използваха ли докрай нашите лидери потенциалната ни мощ за промяна? За промяната, която ще сложи край на комунизма в България... Или "те" ни използваха, за да избягат от отговорността за тъй бързо идващото "Утре".

...

Когато умората се превърне в болка, а болката в отпускане;

Когато студът, стигнал до костите се превърне в топлина;

Когато само волята движи тялото и в гърлото не е останал вик;

Когато тишината е мъртва край теб...

... И нищо не е останало в душата...

Тогава революцията свършва.

И после - накъде?

02.12.1990

Днес всичко побеля от сняг - топящ се сняг.

Изцедена съм. Кротко сгънат парцал, захвърлен на креслото.

Последните 10 дни бяха изпитание - на воля, на нерви, на надежда и болка. Ходех навсякъде - по площади, по митинги, по барикади. Гледах, слушах, виках. Връщах се в къщи - кълбо от вкочанена болка и пишех. По цели нощи пишех - да се знае и помни - каква е била революцията...

Празна е душата ми, куха е - кънти, от болка.

Погребаха революцията. С компромати.

Но кого компрометират компроматите - този, срещу когото са насочени, или този, който ги вади?

Тихо е навалял снегът. Бяло е. И празно.

Погребаха ни.

Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

© Габриела Цанева. Всички права запазени!