Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

"Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатора. От Диктатора с лице. Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатурата... Без лице."

1991

05.01.1991

Протегнах ръка към първия брой на вестник "Демокрация" за 1991 г., за да видя какво пише в нашия вестник. Очите ми пробягаха по заглавията и се спряха най-долу - "Свободата - тя е всичко". Помислих си - "свободата - да, тя е всичко". И продължих да чета. "Отива си една невероятна година. Толкова много неща се промениха. Толкова много хора се превърнаха в личности." Чета - изречения, които самата аз бих написала, които много хора биха написали. Изречения, изразяващи това, което преживяхме и което мислим. После се препънах. И ме заболя - "Завиждал съм единствено на чехите за 68-ма и на поляците за времето, когато създаваха великото сдружение "Солидарност", на робите, изплували макар и временно от мрака, който ние не напуснахме, почувствали макар и незадълго опияняващата светлина. И даже не помислях, че е възможно да го доживея, то да стане и у нас." Помислих си - докога? Докога все на другите ще завиждаме - за стандарта им, за свободата, или за смелостта им? Докога ще се самоунижаваме? И продължих да чета - като мазохист - нашия вестник. "Комунизмът изглеждаше непоклатим и страшен." Думи, които бих написала, които много хора биха написали. И после пак се препънах - от болка. "Щях да умра като роб, без да узная поне за ден, поне за час какво е свободата. Нямаше да видя и моя народ в друго състояние освен като робски народ."

Господин Коруджиев, на колко години сте?

Аз съм на 26 и допреди 400 дни наистина дори за час не бях познала свободата, но знаех, от 20 години знам, че моят народ не е робски народ. Знам, че комунистите не са унищожили душевно моя народ. Знам, че между 1876 и 1990 има и една друга година и тя е 1951. За нея завиждам, г-н Коруджиев, на българите, които са я преживели. Завиждам и на онези, които не са я преживели, на онези, които са били убити заради глътката свобода, която са поели.

Затова пиша това отворено писмо. За да знаят - червени и сини, да знаят българите - че не са роби. Защото една лъжа, повторена сто пъти става истина. А тази лъжа, че сме робски народ, най-робският от робските народи на Източна Европа през последните 45 години, се повтаря твърде дълго.

Вкъщи, на стената, виси портрет на момиче. Откакто се помня - виси. Преди 20 години, на гробището, когато запалих три свещи над гроб с двама мъртъвци, разбрах кое е това момиче. Момичето без гроб, от което са останали няколко ученически снимки и една смъртна присъда. Тогава, на гробището, господине, бях на 5 години. И истината, че за 1 май 1952 година е била изпълнена една смъртна присъда не ми бе спестена. Не така се възпитават роби, господине. И не роби са били тези, които през 1949, 1950, 1951 са се опитвали да възстановяват опозицията в България.

Много страшни страници от социалистическата ни история се отвориха през тази година. Много спомени прочетохме в печата. И филми видяхме напоследък - за лагерите и лагерниците. Като удар с чук по главите ни бяха тези откровения - за преживения ужас в Белене, в Ловеч, в Скравена. Като удар с чук по главите ни беше картата на България с телената мрежа и с лагерите. Истината за невинните, случайно попаднали там е едната истина. Но това не е цялата истина.

Защото и лагерите на социалистическа България са били пълни и с хора, които не са били "случайно" там. Те са били пълни и с "виновни". С виновни пред социалистическите закони и прокурори. С виновни, които са искали свобода и демокрация. И не само са искали. Затворите са били пълни с виновни, които са се борили за свобода и демокрация, които са се борили против комунизма - с думи, с хляб и с оръжие. И те не са били роби. И са били първите. Първите в Източна Европа. Защото годините са били 1950-1951. За тях знам аз. Защото момичето, чийто портрет виси вкъщи, на стената, е сестра на баба ми. И на 25 април 1952 г. е навършило 23 години и е било осъдено на смърт и убито не защото е било роб.

Не съдя тези, които не знаят. Не мога да съдя и тези, които знаят, но мълчат. Аз не искам повече да мълча.

20 години стигат. Аз не искам повече една лъжа да се превръща в истина пред очите ми. Защото лъжата, че сме роби, не ни е полезна. Тя е полезна на тези, които искаха да ни направят роби.

Разтворете архивите на специалните съдебни състави за периода 1950-1952. Аз прочетох само три обвинителни акта - по делото на Околийския акционен земеделски център 1 - дело, по което са осъдени основателите на нелегалната опозиция в Русе. И по дела №44/1951 и №180/1951 - дела, по които са осъдени десетки хора, борили се за демокрация. Аз съм русенка и прочетох за тях. Но не само в моя край е имало такива процеси, защото не само в моя край хората не са били роби. Аз знам това, за него пиша - нека други пишат за другите.

А свободата - да, тя е всичко.

25.01.1991

Студ. Едно след друго следват съобщения от войната в Залива и от Прибалтика. Студ.

. . .

Повече от седмица войната продължава. Технологичната война, войната на електронните оръжия, на висшата техника, на "хирургически" точните попадения... на живите щитове, на заклинанията срещу Запада и Сатаната.

Продължава войната. Войната за мир.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатора.

. . .

Студ. Едно след друго следват съобщения от войната в Залива и от Прибалтика. Студ.

Преди три седмици танкове прегазиха границите на непослушните републики. Няма война. Няма мир. Сляп е Светът. И мълчи.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатурата.

ДИКТАТУРАТА С ЛИЦЕ

И ДИКТАТУРАТА БЕЗ ЛИЦЕ

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатора. От Диктатора с лице. От добродушната му мустаката усмивка - Бащата на нацията. Изплувал като кошмар от позабравен сън, излязъл от страниците на учебниците, слязъл от филмовите ленти...

Продължава войната. Войната за мир. И наивно се питам - ще дойде ли мирът след победата. Ще дойде ли?

Отговорът е в мен - болезнено безформено петно - докато има някъде по света диктатура, няма да има мир.

Студът пролазва в мен. Зъзнеща пиша и свита в себе си се моля - Боже, дано диктатурата не се върне в България... Диктатурата с лице... Бащата на нацията, Спасителят, Обединителят. Вождът и Учителят...

Боже, дано...

А онова, тъмно-аморфното в мен боли и крещи - докато някъде има диктатори няма да има мир, благоденствие, сигурност... живот.

Диктаторът - упорит, глух, непробиваем. Усмихва се под пухкавите си мустаци, демагогства, умножава по десет, по сто... призовава. Унищожава - народа си, страната си, всичко. Важна е само Властта. И Той, на върха на пирамидата на властта. Нека се срути светът под тежестта на пирамидата, нека и той се срути, но... накрая. Като Единствен Победител.

Усмихва се Диктаторът. Диктаторът с лице. Войната за мир продължава - срещу Диктатора с лице. И дано войната го помете - за да няма диктатура. За да има мир, справедливост, благоденствие, живот.

. . .

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатурата. Диктатурата без лице. До болка познатата, анонимната диктатура. Диктатурата на измитите ръце. Диктатурата на системата...

Докато там някъде, на Изток, продължава войната за мир, справедливост и хуманизъм, там някъде, на Север, танкове прегазиха демокрацията, справедливостта и хуманизма. Танковете на диктатурата без лице, на измиваните ръце, на изпираните съвести. Танковете на системата.

Системата, тя не се нуждае от лице. От нечия бащинска усмивка, от оптимистичен поглед. Не се нуждае от заклинания за всемирно настъпление. Тя просто съществува. И премазва.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен ужасът от спомена за властта на Системата. Свита в себе си се моля - Боже, нека никога диктатурата не се връща в България... защото връщането назад ще бъде смърт.

И пак се питам - ще има ли някога справедливост, мир, благоденствие... Ще има ли някога живот?

Отговорът е в мен - тъмният вик на душата ми - докато някъде по света танкове тъпчат хората, няма да има справедливост, мир, благоденствие. Няма да има живот.

Докато съществува системата.

Системата - непробиваема, безлика. Демагогства, призовава, унищожава. Народа, страната, всичко. Важна е само Властта. И Тя, Системата, в основата на Властта. Нека се срути светът под тежестта на Властта... но да остане тя, системата, впита в руините на света. Да остане, да съществува...

Няма лице системата. Няма лице Диктатурата на системата. Безлично, безформено, аморфно присъствие на злото.

Ще има ли мир, справедливост, благоденствие, живот?

15.03.1991

Вчера - пак парламентарна криза.

Вече мисля, че е крайно време нашите депутати да напуснат Парламента... По-скоро - иска ми се... защото всъщност, няма да е добре.

Ако е нелегитимен Парламентът, нелегитимен е и президентът, нелегитимно е и правителството. Къс хартия става и Законът за земята... и отмененото крепостно право и деполитизацията на армията ... и всичко, което постигнахме... Остават само "Те" - непоклатими и единствени, сред хаоса на безвластието...

Призоваха ни на митинг.

Колкото по-скоро насрочат нови избори, толкова по-добре.

09.04.1991

Наближава полунощ.

Току-що прочетох вчерашния брой на "Демокрация" - "няма нищо по-старо от вчерашен вестник". А тук столичните вестници идват с един ден закъснение.

И русенските студенти окупираха Университета. Закъсняха ли? Или избързаха? Сами са. А срещу тях вече запълзяха чудовища. Плисна координиран протест.

Полунощ е.

Цъка часовникът, кънти главата ми.

Безвремие.

Стрелките са една върху друга - несигурно равновесие.

Не равновесие - като висене над пропаст е. Ако помръдна - пръстта ще се срути. Не искам да падна на дъното.

Черна нощ. Искам да погледна отвъд. Напрягам поглед, ще изхвръкнат очите ми. Не могат да пробият мрака.

Не могат да пробият мрака очите ми, но зад мрака няма чудовища. Черно, хаос, неустойчиво равновесие...

Но в черното няма чудовища.

И на дъното няма чудовища.

Уморени са вече всички чудовища.

Неспособни са вече - даже да плашат.

Минава полунощ.

Тихо е. Нищо не виждам пред себе си...

Тихо се моля - да оцелеем... да победим... Да останем заедно - обединена и силна опозиция...

Черно е пред мен...

После нощта се пропука.

19.04.1991

Годините минават, променя се светът. Падат стени, разделяли градове и континенти. Падат стените в човешките души.

Ще паднат ли стените между хората?

Годините минават, променя се светът. Размиха се силуетите на страха и на мълчанието. Прекрачихме забранените граници. Отключиха се заключените уста. Много неща се казаха, написаха, показаха. И миналото, близкото минало, което преживяхме излезе пред нас оголено и уродливо. Показа се пред нас миналото страшно, без думите за светло бъдеще.

А бъдещето - то само ще дойде - проекция на настоящето, което правим.

И за да бъде чисто настоящето - стъпили здраво на земята бавно разчистваме руините на напразните надежди.

За да стъпваме здраво - трябва да знаем какво има под краката ни.

В упор гледаме миналото - оголено и уродливо.

Ще паднат ли стените между хората...

23.04.1991

Няма да паднат стените между хората.

Докато има убийци ще има жертви.

С куршум, с натиск, с клевета - убива се с всичко.

Капе кръв, унижение и мръсотия. Удавиха ни.

Няма да паднат стените между хората - докато ги има. Докато съществуват - арогантни, ехидни и праволинейни. Демагогстващи и хитри. Няма да падне стената между нас и тях. Ще я има - докато ги има. 500 хиляди "редови и честни".

Не се променят. Не могат и не искат - 500 хиляди редови и "честни". Отказаха се от името си и останаха честни. Отказаха се от идеологията си и останаха верни. 500 хиляди редови, убедени, че "може да сме прости, но сме силни". 500 хиляди редови, непроменени - "с кръв сме взели властта, с кръв ще я дадем"...

И няма да паднат стените между хората. Няма да паднат.

Няколко хиляди средни...

Директори, откровени консерватори, администратори, преквалифицирани партийни секретари на заводи и бивши окръзи... Здраво вкопчени един в друг, здраво вкопчени в "структурата", която изграждат, в която са вградени. Здраво вкопчени в системата - ще я пазят докрай - защото съществуват в нея и чрез нея.

Почти непокътната е системата още.

И те са силни - още. Но тя ще се срути. И те ще останат голи, безпомощни едноклетъчни, неспособни да съществуват вън от организма-колония.

Няколкостотин висши...

Охранени радикали, демагогстващи мимикранти. Съществуващи единствено заради Властта. Ще си отидат. Когато няма да имат Власт, ще престанат да съществуват. Кухи маски - това ще остане от тях...

Неизвестно колко ченгета.

Неизвестни безлики и скрити. Когато висшите изгубят властта и от тях останат само кухите маски, когато системата се срути и средните, лишени от среда останат безпомощни и неспособни, тогава те, неизвестно колко ченгета, неизвестни безлики и скрити, ще се стопят и ще изчезнат... ако няма на кого да служат.

Но няма да паднат стените между хората.

Докато съществуват те, непроменени, 500 хиляди редови и "честни".

Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

© Габриела Цанева. Всички права запазени!