напред назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



IV. ...Аз ли греша, всички ли...


"Не мога да бъда сред тези, които с едни и същи уста нарекоха "предатели" жертвите на комунизма и "юнаци" - довчерашните комунисти."

 

 

1991

 

 

 

 

 

 

29.05.1991

 

Майски студ.

От сивото небе, приличащо на мръсна гъба тече вода. И мокри - дрехите, телата, и вътре в нас.

Поток от чадъри тече към площада. Зъзнещи физиономии с тракащи зъби, свити под чадърите, хванати от замръзнали ръце.

Майски студ.

Свита под синия свод на своя чадър в синьо гледам света. Все в синьо виждам света.

Празна е душата ми - кънти от болка.

Влях се в потока, вляхме се в площада. И песните, изригващи от тонколоните пред трибуната изгониха празното от душата ми. "Комунизмът си отива..."

Комунизмът си отива. Мокро е лицето ми - не от дъжда. Сковани са мускулите на лицето ми - няма да се усмихнат устните ми. Комунизмът си отива - мелодията изгони празното от мен. Синьо е небето, гледано изпод синьото на чадъра ми... Пречистващ дъжд - вали, измива ни. И пак сме чисти, под чистия свод на небето... Пак сме чисти. На замръзнали лица светят очи - пак вперени в трибуната, чакащи - да ни кажат - сега, накъде... Изригват песните, нашите песни - от уредбата. Изригват песни от гърлата на тези, които винаги са били с нас... и от гърлата на тези, които сега са с нас.

Всичко е както си беше - казвам си - тук ми е мястото, ние сме истинските, ние сме СДС...

Чакащи очи. Чакащи, да чуят истината - от трибуната. Чакаме. Вкаменени са душите ни от чакане.

Разкъсва се душата ми. И вдървените ми устни не се усмихват. И няма светлина в очите ми. Няма...

Викове "СДС" разтърсиха площада. Няма е устата ми. Умря душата ми - от чакане.

Ние ли сме истинските - ние, на площада?

Заговориха лидерите ни. Чакаме - да чуем истината, от трибуната...

И те ни я казват - "Вие сте СДС, вие, на площада... И ние сме с вас, ние, слугите на народа..."

Площадът пак е разтърсен от викове СДС. Аз пак съм няма.

Уморени сме от чакане. Уморени сме.

От трибуната казват - "Стига чакане, избори незабавно... Трябва ни властта... за да сме свободни..."

Кънти площадът - от викове "победа". Цял площад чадъри, а между чадърите - вдигнати ръце със знака на победата. Стърчат - като копия, пробождащи небето. И от дупките по небето тече дъжд, дъжд, дъжд...

Майски студ. Скова ни.

От трибуната говорят - казват ни това, което искаме да чуем - "Стига на комунизма?! Избори през юли!"

Кънти площадът - "Победа", "СДС".

Стига! Уморихме се от чакане. "Юнаци"... Юнаци са тези, които като нас се умориха от чакане и... дезертираха...

Дезертираха ли? Дано не са... Дано те са правите. Говорят от трибуната, слушаме. Уморени чакаме - да чуем истината? Или това, което искаме да чуем...

Говорят един след друг. Юнаците? Дезертьорите? И призовават - "Последвайте ни по пътеката на славата - от Парламента до Площада!"

Призовават - добре.

И заклеймяват - но кого?!

А ние викаме, викаме. Уморени от чакане, изтерзани от комунизъм, викаме - какво друго ни остава, освен да викаме... И да попиваме думите, казани от трибуната. А те говорят, говорят - нашите лидери - пред цял площад питащи очи... Сега, накъде?

"Към избори!!! В най-кратък срок..."

Вече не уточняват - през юни, през юли - избори в най-кратък срок. Най-краткият срок е септември.

Тогава - за какво е всичко това?

Цял площад зъзнещи чакащи хора. Глас не им е останал от викане - да викат. "Избори". "Избори". "Победа". Вика площадът. От гърлото ми - ни звук. Онемях ли? Срам ме е. От хората край мен.

А от трибуната говорят, говорят - "Ние, на които краката замръзваха заедно с вашите по площадите миналата зима, ние сме СДС, ние сме истинската опозиция, ние..."

Вика площадът - "Юнаци". Мръзнали са ни краката заедно. И сега пак мръзнем - заедно. Ние сме истинските. Ние сме - юнаците?

Вика площадът... "Юнаци!"

А тия, чиито крака са замръзвали не по площадите, а по лагерите и затворите - те какви са?

Замръзнаха ръцете ми - да стискат дръжката на чадъра. Майски студ. Болят ръцете - от студ... майски... студ...

Как ли са болели ръцете на оня беглец от ада Персин, когато са замръзвали, приковани с тел в леда?

Вика площадът - юнаци. Но кои са истинските?

А от трибуната говорят, говорят... "Аз съм враг на комунизма! Искат главата ми по площадите от 1989-та!" - крещи синдикалният ни лидер д-р Тренчев.

Юнаци! Юнаци!

А тези, на които взеха главите преди 40 години? А тези, които пратиха в ада - преди 40 години?

Кои са юнаците? Кои?

"Ние сме СДС! Които не са с нас са против нас! Които не са с нас, не са СДС!"

Докъде стигнахме, докъде... Паднахме?

"Предатели" - вика площадът.

Предатели - но на кого?

Сиво е небето над нас. Като мокра мръсна гъба.

Говорят от трибуната - "Спомнете си, уважаеми лидери, урокът на Отечествения фронт! На нищо ли не ви научи? Какво правите в Парламента - пак коалиция с комунистите ли?"

"Предатели" - реве площадът.

Предатели... Боли ме за мъртвите. Боли ме за живите, оставили младостта си в ада... заради... днешния ден. Боли ме - за всички убити поколения.

Натежало от мокрост, пак закапа небето.

Те ли сгрешиха, старите лидери... Не помнят ли урока на Отечествения фронт? Но какво е Отечественият фронт - коалиция от партии, в която едната унищожава останалите, когато вече няма нужда от тях.

Говорят от трибуната - "СДС ще стане широко гражданско движение, в което ще бъдат размити границите между отделните партии... дребнавите партийни страсти повече няма да пречат на нашата обща цел... "

Говорят от трибуната. И хората, чакащи да чуят истината, приемат всяка дума като откровение. И викат - СДС, победа, юнаци...

Говорят от трибуната, говорят - за бъдещето, което ни чака - "При вземане на решения от координационния съвет няма да се търси консенсус между политическите партии и организации, влизащи в съюза. Решенията ще се взимат с мнозинство и ще бъдат задължителни за всички..."

Задуших се. Удавих се - в мокрия въздух, в майския студ, в...

Няма кой да се поучи от урока на Отечествения фронт. Защото - кой го създава сега? Не е ли време да престанем да броим кои партии са останали в Парламента и да се огледаме около себе си?

Оглеждам се около себе си. Цял площад изнурени от комунизъм лица. Цял площад чакащи очи, вперени в трибуната - като в олтар. Цял площад глави, незнаещи - сега, накъде?

А от трибуната говорят, говорят, говорят...

Свили сме чадърите си. Капе мръсен дъжд върху главите ни. Веем знамената си - омърляни и мокри. Викаме - и глас не ни е останал да викаме - от викане. Звук не излиза от устата ми. Чакам.

А те говорят, говорят - "Ние сме антикомунисти, ние, от АСП (Алтернативна социалистическа партия). И от страниците на нашия вестник, "Черен ден" ще се борим за пълната декомунизация на страната..."

Реве площадът - юнаци! Слепнали са устните ми. Срам ме е. Срам ме е за тези, които са около мен.

Разкъса се душата ми - на две. Дано тези, които викат, са прави.

Бавно си пробивам път през хората. Гледам лицата им - мокри от дъжд и сълзи. Сиви - от безнадеждно чакане, от майски студ... Болни - от комунизъм. Бавно вървя сред хората. Докосвам се до всеки, покрай когото минавам, усещам топлината на телата им, на дъха им... Но вече не сме една душа, устремена към свободата...

Бавно вървя през площада. Отивам си... Не мога да бъда сред тези, които с едни и същи уста нарекоха"предатели" жертвите на комунизма и "юнаци" - довчерашните комунисти.

Отивам си. Цял поток чадъри извира от площада. Уморени се връщаме в клетките си. А уредбата гърми - говорят от трибуната. Говорят... Дано не грешат и дано не са грешни.

 

 

30.05.1991

 

Днес започна манипулацията в полза на монархията. Твърде грубо.

Слушах по радиото интервю с някаква госпожа, председателка на някаква благотворителна организация от Италия - "Ние много обичаме българския народ, защото помним нашата царица Йоана, която беше съпруга на вашия цар Борис... За лекарствата, които ви носим се консултирахме с вашия цар Симеон от Мадрид - той най-добре знае от какво се нуждае българския народ..."

Грубо. Твърде грубо. Защо не дойдоха тези дами в неделя, или в понеделник, или преди месец, два, година, а идват днес, два дни след искането за нов референдум? Твърде откровена демагогия. Безсрамна, арогантна. И просташка - почти толкова, колкото комунистическата.

И намразих царя. Почти толкова, колкото комунистите. Защото не мога да си представя, че властникът пак ще бъде несменяем.

Не мога да си представя, че върховната власт ще бъде наследявана. Не мога да си представя, че тя пак по право ще принадлежи някому.

Отново правоимащи и... правонямащи.

Власт завинаги - докога?

... Казват, имало демократични монархии...

Има.

Но те винаги са били монархии. И в тях монарсите отдавна нямат права на властници.

Този, който иска да превърне една република в монархия - дали си представя Короната без Власт?

. . .

Хората се раждат равни и умират равни...

 

 

31.05.1991

 

Отново пиша в стария бележник.

Отново със стрес се събудих - всекидневният стрес, всекидневният страх от света, всекидневната болка от сблъсъка с непреодолимото.

Сгушена в себе си пиша сред клетката си... Отвсякъде нахлува светът, връхлита върху мен - враждебен, непробиваем и грозен... Пак декларации - на "свободните демократи". На довчерашните комунисти, които днес стават неолиберали, неоконсерватори, нео-... Които днес хулят и обвиняват в съглашателство с комунистите тези, които цял живот са се борили против комунизма...

Ставам. За да тръгна срещу света, който връхлетя върху мен. Ставам - за да се боря със слово и разум... Срещу кого? Боли. Ставам, за да се боря със слово и разум за демокрация, за свобода на словото и разума, за право на инакомислие...

Къде да занеса статиите си? В "Свободен народ"? В "Народно земеделско знаме"? Дълго мислих нощес - предателка ли ще бъда, ако занеса статиите си там... Предателка - но на кого? И предателство ли е, ако смениш трибуната, от която викаш, за да извикаш това, което мислиш...

Станах. И ме посрещна декларацията на социалдемократическия клуб "Кръстьо Пастухов"... И те обвиняват лидерите си, че правят Отечествен фронт.

Пак се свих в себе си - аз ли греша, всички ли?

Всичко се срутва под краката ми...

 

 

02.06.1991

 

Денят на Ботев.

Пак пиша в стария бележник.

Пак - с добре познатото чувство на обреченост - мъртво е това, което пиша - ще остане непрочетено.

И все пак - искам да пиша...

За Ботев?

Или за невъзможността да се казва истината...

 

 

04.06.1991

 

Новините са лоши - от снощи и от сутринта. Подкрепаджиите са решили, изглежда, да съборят и това правителство. Добре. Но защо започват от Костов и Пушкаров? Има нещо гнило в "Подкрепа". Има болни амбиции за власт, за значимост, за незаменимост. Или нещо друго - пак потайно, пак нечисто.

Вчера платих членския си внос за три месеца напред - лято идва. А снощи, в края на новините с яд гледах д-р Кръстев. Големият ни лидер, д-р Тренчев, пак не е в България - както тогава, по време на стачката...

Бяха се поуспокоили, но изглежда пак са се активирали след вчерашното заседание на Координационния съвет, на което тонът бе омекнал.

Кому е нужно разцеплението на СДС?

. . .

Вчера бях в Института. Дълго говорих с лаборантките и с електротехника - приятели и съмишленици отпреди година; сега - манипулирани митингаджии. Ястреби - не умеят да видят аргументите на другата страна. Хората започват да се превръщат в тълпа и това ме плаши. Толкова сме податливи на внушения... всички...

Едва сега осъзнавам, че всъщност всички сме болни от комунизъм. Сините и червените. При тях болестта е явна, при нас - скрита, но пак убива. Убива душите и разума ни... Мъртво е чувството ни за справедливост, за великодушие, за прошка. Мъртва е способността ни да приемаме различното, другия...

Болни сме - всички. И това е нормално. Защото всички живяхме в ада и той се просмука в нас. И ние - виждащи палачите си, виждащи виновните, виждащи разрухата... не виждаме разрухата в нас...

И у нас е разрушен, и у нас е закърнял усетът за демокрация.

Боли ме - колко са тези, които видяха това, което виждам...

И къде е следващата клопка... Клопката, в която ще падна...

 

 

05.06.1991

 

Вчера президентът държа реч пред парламента. И отново всичко беше добре премерено. Балансирани бяха всички гледни точки така, че нервите на комунистите не издържаха. Защото президентът отново отстъпи, но не премина онази невидима граница, зад която компромиси няма. И уравновеси политическата обстановка в страната... Дано са го разбрали и "ястребите".

Вчера приеха и закона за репресираните - така, както ние го искахме.

Комунистите поискаха да включат към репресираните и техните хора, отпреди "вододелът в историята". Това безочие и тази алчност на живите убива паметта на мъртвите.

А нашите живи са чисти - жертвите на комунизма днес призоваха към мир и човечност.

Съидейниците на палачите с бяс бълнуваха за "народната мъст" към "кръволоците". Не разбират ли какво ще стане, ако народната мъст сега се излее върху кръволоците?

 

 

07.06.1991

 

Мина една година от големия син митинг. Когато бяхме много и не победихме. Днес ще дойде и Дан Куейл - вицепрезидентът на Щатите. В пет часа с нашия президент ще говорят на площада пред Храма.

Изобщо - митингарски празник.

. . .

Заваля дъжд. Порой. Стихия. Гледах през прозореца доволна, че съм на закрито.

Излязох. Тръгнах към площада. Улиците бяха застлани с листа, беше задушно като в баня.

Пак заваля. Едри капки плющяха по синьото на чадъра ми. После започнаха да падат и ледени топчици. Успях да стигна до козирката на кино "Сердика". Потоп. Земята побеля. Водата се изливаше на струи от небето.Стихия. В такива дни човек усеща безсилието на цивилизацията... Тогава погледнах земята - зелената трева около паметника на Левски. По нея като луди подскачаха малките бели топчици. Никога не си бях представяла подобна гледка. Погледнах паветата, погледнах покривите на автомобилите. Те бяха бели. Паднали върху тях, ледените небесни късчета умираха. Но падайки върху зелената трева, те отново отскачаха, излитаха на 30-40 сантиметра от земята, пак падаха и пак скачаха, вече по-ниско. Но от небето се сипеха непрестанно бели ледени топки и играта им върху зелената трева бе невероятна и красива като сън.

Дъждът спря. Реки течаха между тротоарите.

Лято. Жега след леден порой.

. . .

Свили чадърите си, изливаме се на площада. Ние, софийското гражданство. Ние, сините. Тъпчем окършените от стихията клонки и листа. Тъпчем.

Взех си едно американско знаменце, стъпкана. Викаме "Ю-Ес-Ей". Викаме и СДС. Ние, софийското гражданство... Взех си и едно българско знаменце. Развях ги, двете заедно, закрепени на синия чадър. После президентът и вицепрезидентът (на България и на Щатите) говориха. Хубаво говориха. И ние хубаво викахме. Много викахме, възторжено викахме - от свобода. И развявахме българското знаме заедно с едно друго знаме, но го правехме, защото искахме. Така искахме ние, българските граждани.

После срещата свърши и тръгнахме към площада пред Двореца на културата.

Синята вечер...

. . .

...Синята вечер.

На площада пред Двореца на културата сме. Уморени, с измъчени усмивки и с до болка красивия спомен за синята вечер отпреди една година.

След небесния потоп небето е чисто.

Свечеряваше се. Чакахме - да поправят уредбата, повредена от пороя. Чакахме. Посрещнахме министрите си - двамата Ивановци, Костов и Пушкаров, с викове "юнаци". И аз виках - "юнаци" - заслужили са го. И пак чакахме - уморени.

Тогава започна страшното. Тогава, докато чакахме ораторите да заговорят от трибуната. Намериха се други, площадни оратори. Грозни, отблъскващи. Те хулеха. На висок глас хулеха всичко - неудобните лидери, неудобните личности. На висок глас хулеха - политическите затворници, лагерниците. Бълваха помия, бълваха отрова. Заляха ни - с погнуса и омерзение.

Стисках зъби - за да не крещя. И ръцете си стисках - в юмруци. С юмруци исках да затворя тези усти, бълващи клевети. И забивах нокти в дланите си - не това е начина... А хората слушаха. И се настройваха против неудобните - против парламентаристите, против лагерниците, против мъчениците... И бяха готови да отрекат всичко, постигнато през последната година.

Отровата ни заливаше. Убиваше синевата на небето. И искрицата радост в очите ни. Залят бе площадът - с омерзение.

А те, площадните оратори, говореха. Бях съвсем близо до един от тях. Колкото повече говореше, толкова по-ясно се виждаше, че е психопат. Колкото повече говореше, толкова повече хората около него се смееха. Но заразата беше посята - с тялото си усещах погнуса. Духовна погнуса.

Още двама от тях минаха покрай мен. Съвсем близо до мен. И съвсем осезателно почувствах злото. Всеобхватното зло - то има свое собствено зловоние.

Съвсем близо до тях съм. Голямото им синьо знаме енергично се вее в лицето ми.

Заговориха ораторите ни - "Колко сте много, колко сте сини, колко сте хубави" - викаха те , от трибуната. А тези, излъчващите зло до мен, викаха "СДС" и високо вееха знамето си, синьото. И пак не можех да викам "СДС". Не можех. И знамето си да вея не можех... синьото... В един глас с тях... заедно с "тях"...

Ораторите ни говореха от трибуната - "Казват, романтичният период на СДС бил свършил - това не е вярно! Вие сте толкова много, толкова усмихнати, толкова сини!"

"СДС" вика площадът. "СДС" викат и двамата до мен. Аз пак не мога да викам - съвсем близо са двамата до мен. Виждам ръцете им. Тежки, огромни ръце с деформирани стави. Ръце на биячи. Ръце на "горили". Ръце на ченгета. Ръце на професионалисти, способни да убиват с ръце.

Крещят в ушите ми "СДС" - ченгетата.

Свършил е романтичният период на СДС. Свършил е.

От трибуната не се виждат ръцете на тия, които най-въодушевено развяват сините знамена. От трибуната не се чуват думите на най-гръмогласните. От трибуната всички сме хубави, сини и чисти...

 

 

16.06.1991

 

Слънцето сипе лъчите си - безжалостно.

Горещници.

Спрял е животът - в два след обед. Тихо е. Едва се поклаща завесата пред отворения прозорец.

Тихо е в старата къща. Сама съм. Като сън минава животът ми. Като сън отминава.

И само умора оставя в мен. И устойчивост.

Устойчивост...

Да премина през живота. Непроменена.

Устойчивост...

Да изгоря. Да оставя пепел по пътя си.

Да оставя път, пътека, пролука.

Само умора остана в мен - от събаряне на стени. Срутват се... върху мен. Затрупват пътя, пътеката, пролуката... Затрупват ме.

Само умора остана в мен. И устойчивост.

Да устоя. Да оцелея. Да не поддам. Да не се поддам...

Да не се срутя - под натиска на новите стени около мен. На новите стени, изградени от новите хора... от "моите" хора...

Трудно е - да устояваш срещу тези, с които до вчера си бил зад една барикада. Трудно е.

Ще устоя. Ще запазя съзнанието си чисто. Ще го запазя - мое. Няма да позволя да ме манипулират тези, с които до вчера се борехме против манипулацията.

Стени. Колко са стените, които трябва да бъдат разбити, за да се освободи човешкият дух?

Не може да бъде освободен "човешкият дух".

Всеки сам може да освободи духа си. Ако успее...

 

 

17.06.1991

 

Наближава полунощ. Току-що бях навън, за да гледам планетите. Нямаше ги. Но преди два часа ги видях - блестящи, едри, светли. Три върха на равностранен триъгълник... И мисълта, че никога повече няма да ги видим подредени по този начин, ги прави приказни.

Отново съм в пещта на моя дом. Чета вестник "Демокрация" - "Републиканец ли е бил Левски?". Огромни черни букви най-горе на листа.

Най-естествената реакция пред такова заглавие е - "Аха, значи, Левски не е бил републиканец... Значи е бил... монархист?!"

Най-естествената реакция след такова заглавие... След такова заглавие често не се чете по-нататък. И не се търси отговор. Отговорът се съдържа във въпроса-заглавие. В големите черни букви, най-горе на листа...

А статията беше хубава.

И разбира се, в нея никъде не се споменава, че Левски не е бил републиканец. Просто, защото той е бил републиканец.

От статията става ясно, че Левски е бил и политик, че хората преди 120 години са били политици. И те, искащите свобода за България в една монархическа Европа, не са бързали предварително да прокламират формата на държавно устройство.

И са били прави.

Но ние...

Какво искаме ние?

Какво остана от нас...

И как стана така, че оцелелите от комунистическата демагогия падаме в клопката на собствената си демагогия...

 

 

23.06.1991

 

Почти месец мина от митинга, за който писах с "разкъсана душа". През този месец все по-ясно виждах кои са юнаците, кои - дезертьорите.

Почти един месец лято. Уморих се - от войнстващи "антикомунисти", от ураджии; от песимисти, от нихилисти; от критикуващи зяпачи; от празни думи, от празнодумци.

Уморих се - от всичко.

. . .

Вчера, по "Панорама", слушах Ценко Барев.

Боже, пази ни от емигранти!

От тези, които днес са хукнали да бягат от България, защото още не им харесва.

И от тези, които са хукнали да се връщат в България, защото вече им харесва.

Пази ни от тези, които сега спасяват себе си.

И от тези, които сега искат да спасяват България.

Всеки прави своя избор. Всеки избира своя път. Тежко съдя. И нямам право да съдя - старите емигранти... Напускайки страната, те са бягали - за да оцелеят. И все пак... Има и други. Те са оставали - за да бъдат затваряни, за да бъдат убивани... за да помогнат на народа си - да оцелее.

Няма място на българската политическа сцена за емигранти. Няма място за чужденци. За да бъдем свободни, трябва да станем свободни сами.

За да бъде свободата наша... За да бъде такава, каквато сме я искали, мечтали...

Нека тогава се върнат старите емигранти в страната, която ги е прогонила. Нека се върнат като нейни граждани.

Ние нямаме нужда от спасители.

. . .

Днес слушах и Драгомир Драганов в "Неделя 150".

Направи ми впечатление следната реплика - "Ако трябва да избирам между силна президентска власт и слаба монархическа, ще избера второто... защото тогава парламентът ще е върховен орган... и т.н. и т.н., демокрация... народовластие и т.н...."

Каза това, което подозирах, че комунистите предпочитат. Каза това, което е логично - по-добре цар Симеон ІІ, отколкото президентът д-р Желев... Е, да, за комунистите - реформатори или сталинисти, все едно - така е.

Но за нас?

 

 

24.06.1991

 

Понеделник сутрин. Слушам радио. Всичко ме боли от блъскане в стени.

Току-що Владимир Сотиров говори от Парламента. Доста злобичка имаше в изказването му относно евентуалното завръщане на 39-те.

И много истина. Тези хора наистина пречат.Пречат на законодателната и конституционната дейност на Народното събрание. Пречат и на обществото да се ориентира в събитията, които ни затрупват. Пречат - и с това, че отричат всичко направено през последната година.

Едно не разбирам само - съзнателно ли го правят, или не.

И ако да - на кого служат?

На комунистите? На монарха? На себе си?

Все едно - те работят против демокрацията в България.

... Тежки думи. Твърде тежки...

А аз обичах тези хора... Още ги обичам...

 

 

26.06.1991

 

Слушам радио...

Вчера свърших стария бележник и днес започвам да пиша в нов.

Днес, когато Словения и Хърватско са вече независими.

Но никоя от "Великите сили" не иска да ги признае. Не искат да признаят свободата на свободните.

Слушам радио...

Надявам се нищо лошо да не се случи.

Моля се - да няма отново танкове, премазващи граници. Да няма куршуми, свистящи между къщите. Да няма сляпа смърт... Да няма насилие... Да няма земя, разорана от гробове...

 

 

03.07.1991

 

Югославия е пред война.

Армията излиза от контрола на правителството. Старите червени генерали искат да убиват. Искат - да "смазват всяка съпротива"... Нали за това са ги обучавали, нали това е била целта на съществуването им... Да смазват.

Комунизмът си отива.

И убива.

А те, Великите сили, те, никога непозналите терора в най-жестокото му лице... Те пак не разбраха какво значи комунизъм. И отвързаха ръцете на убийците.

. . .

Не за това искам да пиша.

Искам да пиша за пиленцето, което днес сънува първия си сън в шепата ми.

Стоплено от топлината ми, телцето, голямо колкото яйце, спря да трепери. Диша равномерно, разтваря малките крилца. Готово за полет беше в съня си - пиленцето, което никога няма да лети.

Пухкава, рижавожълта топчица слята с дланта ми. Аз почувствах живота. И любовта. Любовта към живота и към всичко живо под слънцето.

Любовта никога не е абстрактна. Тя не може да се роди като абстрактно понятие. Любовта - тя може да бъде чувството, породено от едно излюпено яйце, треперещо в дланта...

Минава полунощ. Пиша.

За дъжда, който плисна вчера и удави тревите. Оглеждаше се в локвите между трамвайните релси небето - пак станало синьо и ведро. Оглеждаха се в локвите розовите храсти, измити от дъжда. Измит бе ароматът им - попи го тревата, потъна в земята. Капки дъжд - висяха по листата на дърветата и в тях се оглеждаше слънцето.

Тогава почувствах живота. И красотата на живота - под слънцето.

Красотата никога не е абстрактна. Тя може да бъде формата, пробудена от аромата на измит розов храст... Формата на неуловимото, което прониква в нас... което е около нас.

Красотата, която кара дланите да болят от любов към всичко, съществуващо под слънцето... И може би отвъд...

. . .

Мина полунощ. Пиша.

И болката, че всичко, върху което съм стъпила пропада, е в мен.

И се моля - да не се мразим, да не убиваме...

Да не бъдем зли.

Да обичаме - живота, сгушен в едно излюпено яйце и в едно измито от дъжда листо...

... Да бъдем хора...

 


напред горе назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух