напред назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



V. Предатели и обвинители


"Страхувам се от хора, които не могат да понесат чуждото мнение. Страхувам се от хора, които смятат себе си за непогрешими..."

 

 

1991

 

 

 

 

 

 

04.07.1991

 

Роден на четвърти юли - Градът на истината...

На 4-ти юли падна един президент. Преди една година на този ден започна декомунизацията и демократизацията на България.

Една година - какво остана от нас?

Предатели и обвинители.

Страхувам се от хора, които не могат да понесат чуждото мнение. Страхувам се от хора, които смятат себе си за непогрешими. Страхувам се от... 39-те... защото те не искат победата на СДС, а своята...

Дано греша... Но...

Ако няма съпротива, ако няма срещу кого да се бориш - няма борба. А те искат да се борят. Искат да побеждават. Искат да бъдат герои. Искат ореоли. Искат да има враг. Искат да пишат декларации, да говорят по митинги, да вдигат шум. За да бъдат нещо. Сами, те са нищо. И за да съществуват им е нужен отпор. Нужни са им стени за събаряне... защото - как да блъскаш в отворена врата.

Отворени врати... Кога ще паднат стените между хората... Кога ще престанем да ги изграждаме, за да има какво да събаряме?

. . .

Роден на четвърти юли - какво остана от Града на истината?

Спомени. Спомени за едно пробуждане, за един устрем - към светлина, към добро, към синьо, към светло.

Спомени - за ония дни, през които връщането назад стана невъзможно.

 

 

11.07.1991

 

Отново - скачай! Вчера имаше митинг на бившите собственици. Превърна се в митинг на 39-те.

Пак хора на площада, пак сини знамена. Пак сини метли. Този път синята метла иска да измете социалдемократите и зелените. Този път, над площада, развял сините си знамена се понесоха хули. Съвсем откровени хули. Не срещу червените, срещу комунистите, а срещу сините, срещу парламентаристите.

Обявиха гладна стачка - двайсет от 39-те. "С риск за живота си ще доведем исканията си докрай". За гладните стачки е нужна устойчивост и чистота. Не всеки може да бъде Махатма Ганди.

"Юнаци", "юнаци" - закрещя площадът (без малко да напиша "тълпата"). Защото започваме да се превръщаме в тълпа.

Защото вече не мислим - чакаме да ни кажат какво трябва да мислим. Чакаме да ни го кажат тези, които са на трибуните. Тези, които обикалят страната, за да говорят. Тези, които говорят, тези, които само говорят. Тези, които друго не могат да правят, освен да говорят.

И те говорят - от трибуните. Говорят - на сините площади. И ние слушаме, ние, сините...

И чуваме - хули.

И вика площадът - "юнаци" - на хулителите. Боли ме.

"СДС е единен! Разцепление няма!... Тези, които не са с нас са против нас... Тези, които не са с нас не са СДС!"

Но разцепление има. Разцеплението е в мен.

Защото тези, които уважавах, от лидери се превърнаха във викачи. И ме боли.

За омърсената синя идея. Защото тези, които я олицетворяваха я принесоха в жертва на тщеславието си.

На този митинг станах свидетел на откровено ругателство, нетърпимост и омраза. Омраза към този, който до вчера е бил до теб.

Какво делят - се питах дълго.

Какво ги разделя?

Не това са въпросите...

Към какво се стремят?

И това не е.

Какво носят вътре в себе си...

Балони... пълни с думи. Нужни са трибуни, нужни са площади, нужни са уши... И уморени от безнадеждност мозъци.

. . .

Това беше вчера.

Днес президентът говори по телевизията. Спокойно, аргументирано. Конституцията не е съвършена, но в нея е заложен принципът на самоусъвършенстването. Следователно - не е фатално да бъде приета в сегашния си вид. Следователно - трябва да се приеме. За да продължи реформата. За да се саморазпусне Великото народно събрание. За да има избори. За да спечелим изборите. За да има основа, на която да стъпим и да вървим напред.

. . .

Това е днес.

За утре - не искам да мисля...

 

 

12.07.1991

 

Слушам "Хоризонт".

Току-що говори една жена - "Няма нужда от страсти. Трябва да се работи за смяна на икономическата система." Дано има и други като нея. Не може цял народ да бъде манипулиран.

. . .

Трудно ми е да пиша.

Тази нощ, в един след полунощ, на 12-ти юли... денят, в който трябва да бъде приета Конституцията... ясно виждам целта на 39-те... Дестабилизация. Разруха и хаос. За да има нужда от спасители. За да дойде - Спасителят... "Колкото по-зле, толкова по-добре"... за Спасителя.

Трудно ми е да пиша.

. . .

Една жена се обади от Стара Загора - иска да гладува вместо Елка Константинова - Конституцията била срам...

Защо? Чел ли е някой от тези хора новата Конституция, сравнявал ли я е с предишната? И ако да, за кого е срамът?

Отново ли казваме "не" без да мислим... както преди казвахме "да"?

В момента говори един мъж, навярно млад - "Опозицията трябва да се подмлади..."

Винаги неправилно е бил поставян този въпрос - противопоставяне на поколенията. Хората не могат да се делят на млади и стари. Баба ми има повече основания от мен да мрази комунизма - тя не е простила на палачите. Нейната позиция е безкомпромисна. И много са тия, като нея. Родителите ми също имат повече основания от мен да мразят комунизма - повече години са загубили. И позициите им са по-безкомпромисни от моите - нямат време за губене. И много са тия, като тях. Много са и тия, като мен... Хората не могат да бъдат делени на поколения...

Говори един лекар - иска д-р Дертлиев да стисне ръката на гладуващия си съратник преди да подпише Конституцията... ако може да я подпише, след ръкостискането...

Объркана съм - откъде се взе тази истерия, този ужас от новата Конституция?

Внимателно слушах - всеки член, всяка алинея, всяка точка - докато ги обсъждаха и приемаха. Нищо позорно, нищо страшно, нищо непоправимо не видях.

Имаше неща, които не ми харесаха - например твърде малките правомощия на президента и твърде големите правомощия на парламента. Твърде конкретно са мислили депутатите от мнозинството, докато са кроили тази глава - не за винаги, а за днес са я правили - против този президент, за този парламент... Е, и какво от това - има ли съвършен закон? Всичко ли става така, както на нас ни се иска? И ако на един се иска едно, на друг не се ли иска друго? Аз, например, бих искала да пише "частната собственост е свещена и неприкосновена". "Свещена" - хубава думичка. Но не прави частната собственост "по"- неприкосновена. Има думи, които ми се иска да ги няма... е, ще ги преглътна. Целият преамбюл ще преглътна, макар че ще ме задави. Нищо... Защото нищо, което е създадено от човека не е съвършено. И не е непроменимо.

Тогава - защо? Защо да не сменим старото с ново; лошото - с по-добро... Защо да не направим крачка, щом не можем да направим скок? Защо да чакаме... Какво да чакаме... Кому, кому е нужно...

Младо момче иска да умре от сърдечна недостатъчност - като протест срещу Конституцията...

Йордан Василев казва - "Моите мъртви са зад мен. Ще отида при тях, ако тази Конституция се приеме."

Защо? Всички са искрени. Всички вярват, че Конституцията е лоша и че тези, които искат да я подпишат са лоши. Защо?

Сега една жена плаче за момчето, което иска да умре. И аз плача.

Аз ли греша, другите ли...

Трудно ми е да пиша.

Тази нощ, в два след полунощ, на 12-ти юли... ясно виждам "Защо?" и "Кому е нужно?"

Конституцията, такава, каквато ще бъде приета утре, пречи. И само един е този, на когото пречи. Защото само в едно отношение тя е много трудно променима - в онази нейна част, която регламентира формата на държавно устройство. И пречи, много пречи на Спасителя... и на неговите месии.

Или греша?

Защо никой не говори за това? Не е толкова трудно да се проумее какво се крие зад фактите; кой се крие зад тях.

Кой предизвика този нощен порой от протести в ефира? Кой отприщи човешката болка и страх?

. . .

Страшно е - да си винаги в опозиция. Да си винаги сам. Да си винаги чужд... Радиото - връзката ми със света и живота. Бележникът - моят заключен вик към хората.

Заключена съм. Както преди година и половина. Както в онзи, другият живот.

Заключена съм. Заключено е словото.

Защото това, което пиша, в "Демокрация" няма да го отпечатат, а в "Дума" няма да го дам.

И оставам - заключеник.

. . .

Снощи, на 11-ти юли, преди няколко часа, возих инвалидна количка...

... Пътувах, уморена и чужда, в автобус 204. Молех се - за спасението на България. Молех се - отчаяно и искрено в автобус 204... така, както в църква не може... После тръгнах към вратата - моята спирка. После някой извика - "спрете"... Возеше инвалидна количка. Двама души я смъкнаха на асфалта, а този, който помоли за помощ, отново се качи в автобуса.

Хората си тръгваха. Инвалидът остана сам - на спирката, под лампите... Под звездите. "Помогнете" - каза той.

И хванах ръкохватките, обърнах количката - към блоковете. Тръгнахме - по пустите и светли алеи, между пустите и светли кутии за живеене. Вървяхме - аз и инвалидът, в количката. И пак се молех - за него. Не вярвах и се молех - под звездите... така, както в църква не може... Болеше ме - от самота. От моята самота и от неговата... От самотата под звездите.

Стигнахме - един човек го чакаше пред входа. Не беше сам.

Тръгнах си - бях направила добро. Не бях сама...

. . .

Слушам радио. Три след полунощ е. Сама съм.

Бездушно светят лампите навън.

А звездите са далеч.

 

 

12.07.1991

 

Приеха Конституцията.

Саморазпуснаха се.

Победихме, защото вече отиваме към избори.

Дано Бог пази България - до изборите.

Дано спечелим изборите - за да няма хаос и реформата да продължи. За да няма комунизъм.

. . .

Слушам радио. Георги Марков говори за "кървави сблъсъци" Студентите са на покрива на Университета. Хора седят на кръстовището - пред Университета - гражданско неподчинение.

За първи път съм от другата страна на "барикадата".

Защото не този е пътят. Вече не този.

. . .

Вечерта отидох на митинг - на площад "Демокрация".

Син е площадът. Синьо и чисто - като небето, като... Като споменът за един друг митинг, когато зимното слънце взриви площада и се родихме - свободни... когато...

Сега... вървя сред хората... Група мъже разпалено си говорят, че ако видят Дертлиев, ще го пребият. Съвсем обикновени мъже - насъскани псета. Кой ги насъска? Защо... Вървя - сред човешкото множество. Две млади момичета на висок глас обсъждат колко грозен бил Пирин Воденичаров. Умиращият Пирин Воденичаров... Така му се падало... Милосърдието къде е? Простата човешка топлота... Кой я изсмука от душите ни? Вървя... по нашия площад... плочките му още се хлъзгат от сълзите на свещите, пролени на толкова бдения... Някъде встрани от мен избухва смях - по повод треперещите ръце на Йосиф Петров, отворил шампанското... Подпрях се на зида на картинната галерия - не искам повече да слушам какво си говорят хората около мен...

Април, май, юни, юли... Митинги...

През април - всеки понеделник - митинг.

През май - конференция, митинги, декларации.

През юни - синя вечер, конференция, декларации.

През юли - гладна стачка... и пак митинги, пак декларации...

Защо? Против кого? Кому, кому е нужно...

 

 

 

13.07.1991

 

Нощ е.

Лампата свети върху бележника. Разбягват се мислите - неуловими. Тихо е. Нищо няма в душата ми - ометена и пуста.

Откъде да започна... От спомена за онова друго лято, когато... Когато съдбата на България беше в ръцете на студентите, на протестиращите, на стачкуващите... на палатковите градове на истината, на улиците, на площадите... защото преди една година, в онова друго лято, президент беше този, който беше готов с танкове да защитава Властта - своята и на своята Партия... министър-председателят переше пари и водеше страната към стопанска разруха... а парламентът... парламент още нямаше. Защото преди една година имахме само улиците, площадите и университетите...

Сега... жълтите павета на площадите пак посиняха. Студентите пак протестират. И гражданите протестират. И депутатите протестират - нашите, сините. Легнали по площадите, в палаткови лагери - гладуват и протестират - срещу това, което се приема в Парламента.

И аз съм от другата страна на "барикадата". Защото не този е пътят. Вече не този.

Сега, когато президент ни е този, когото в онова, другото лято, провъзгласихме за президент по софийските улици и площади, пред университетите. Защото в правителството има сини министри, наши министри, които провеждат реформата, нашата. Защото в парламента има наши депутати, които избрахме през онова, другото лято, за да защитават позициите си там.

И защото отиваме към нови избори, които можем да спечелим...

 

 

17.07.1991

 

Действителността бавно се стабилизира. И все пак...

Все пак - позволихме на комунистите отново да застанат зад лозунги като "законност", "конституционност", "спокойствие", "мир"... Отново започнахме да изглеждаме в очите на обществото като екстремисти ние, сините площададжии... А те... "Те" пак сложиха благородната маска на спасители.

И тръгваме към избори - ние и те.

Ние - с разголени души.

Те - маскирани отново.

Но маската сега не им стои така гротескно, както преди една година.

Защото една година мина и за тях.

И те изхвърлиха старите плашила.

Сложиха нови лица.

Изхвърлиха старите фетиши.

Кълнат се в нови знамена.

И стават "компетентни", "толерантни" и "разумни".

Отново - бащи на нацията, загрижени за утрешния ден.

Отново - поучават. И сравняват:

"Вижте нас - оядени, законни, достолепни.

И вижте тях - раздърпани площадни ястребчета.

Кому ще вярвате - на нас или на тях?

Кому ще поверите съдбините си?"

И тръгваме към избори - ние и те.

Ние - раздърпана площадна опозиция, разядена от язви и от клевети, проядена, изядена. С разкъсани на две души.

И те - в стройни редици.

 

 

20.07.1991

 

Вчера и днес.

За да имаш собствено мнение не трябва да защитаваш противното на това, което защитава врагът ти.

Така мисля.

Но колко е трудно да защитаваш това, което защитава врагът ти.

Вчера и днес.

Стигнах дъното на отчаянието.

Отново съм сама - срещу всички.

Всичко е рухнало. Няма полза от разумни доводи, защото престанахме да мислим.

 

 

 

27.07.1991

 

ДУМИТЕ, КОИТО УБИВАТ,
КОЛКО ЛЕСНО СЕ КАЗВАТ

 

В началото на тази седмица прочетох в общинския вестник една доброжелателна статия за Никола Петков. Една статия, завършваща с недописания списък на николапетковистите, жертви на комунистическия терор. На второ място в този списък беше тя, бабината сестра... "20-годишна, зверски убита."

Думите, които убиват... колко лесно се пишат...

. . .

Стоим в старата къща двете, с баба. Нощ е, тъмно е, черно е. Държим ръцете си - да не се изгубим...

Стиска ръцете ми баба. Стиска ги - боли. Всичко в мен крещи от ужас в черното...

И пак луната, голяма и кръгла, грее в клоните на сухо дърво...

- Чете ли във вестника какво пише...

- Четох... - мълча, не искам да говоря... чакам я да продължи, сама...

И тя мълчи. Държим ръцете си в черното. И луната се хили, изкривена от стъклото на прозореца...

- Пише... Убили я зверски...

Тя пак мълчи. Държим ръцете си. В черното сълзите й проблясват, уловили образа на луната...

- Дали е вярно... Навремето... все питах адвоката й... как е, какво прави... А той - не я биели... Всичко знаели, нямало какво да питат... Как ли са я... Боже...

Бърша сълзите й с ръце. Бърша ги.

- Не вярвай на всичко, което пише във вестниците, бабо. Не приемай всичко за истина... Ще намерим този човек, който е писал статията, ще го питаме има ли свидетели, документи...

Бърша сълзите й - с ръце и с думи. А в главата ми кънти - думите, които убиват, колко лесно се пишат...

- Какво ще питате, какво ще търсите още... Няма я вече нея, няма я...

Държим ръцете си. Нощ е. Черно е. И луната свети кръгла в клоните на сухо дърво. Както в детската ми представа за насилие.

Държим ръцете си безмълвни. Всяка зазидана в себе си. В своята представа за безсилие.

В главата ми кънти - "Колко лесно се казват думите, които убиват"...

Навеждам се към баба, целувам я по челото и й казвам тихо "Лека нощ". И тя тихо ми отвръща - "Лека нощ, Ценке". И после, сепнато - "Ох, дете, обърках се... Изгоря душата ми... Изгоря."

И пак целувам влажното чело, и бърша мокрите бузи, и стискам студените ръце. И пак казвам "Лека нощ" и си отивам.

Отивам си.

В глава ми кънти - "Колко лесно се казват думите, които убиват".

 


напред горе назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух