Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

"Огромната част от синьото море е завинаги
загубена за демокрацията,
плурализма и хуманизма."

1991

30.07.1991

Думите, колкото и силни да са те, не могат да пробият бетонирани уши.

Аргументите, колкото и логични да са те, не могат да убедят манипулирани мозъци.

Падението, колкото и голямо да е то, не може да се види от заслепени очи.

В началото на тази седмица разбрах, че някои хора, каквото и да се случи, ще продължават се възхищават на ругателите и да обругават обруганите. Вече не си правя илюзии. Огромната част от синьото море е завинаги загубена за демокрацията, плурализма и хуманизма. Точно толкова "завинаги" и "безвъзвратно", колкото и онези, червените, редовите и "честните", които, докато са живи, няма да се променят.

Боли ме - за моя народ. Боли ме за моите приятели. Боли ме - за болните от комунизъм. За тези, които вярват в комунизма. И за тези, които го ненавиждат. Еднакво поразени са мозъците им. Еднакво негодни за новото общество.

Общество, в което фанатизъм няма да има. Общество, в което всеки ще може да казва и да отстоява това, което мисли, без да се страхува, че ще бъде обявен за "предател" или "екстремист".

Общество, в което никой няма да се стреми да манипулира общественото мнение. Общество, в което общественото съзнание няма да може да бъде манипулирано.

Утопия. Дали и аз не съм болна от комунизъм?

31.07.1991

Отново слушам радио. Отново - Народното събрание. Отново - съм на дъното... Защото "добри" май вече не останаха.

Защото всички сини наши лидери на думи искат промени, искат реформата да продължи... нали в нейно име трябва да ги изберем отново? Нали в нейно име трябва да дойдат на власт...Утре...

Но всъщност, всички те се дистанцират от тези, които провеждат реформата днес. И икономическият екип на правителството, нашият екип, остава без политическа подкрепа. И всички усилия, вложени до този момент от нашите министри, се обезсмислят. Защото никой не каза - ясно и гласно, че нещо досега е направено. В еуфорията на отрицанието, отричаме всичко.

Твърде бързо забравихме глада на миналогодишната зима, когато не липсата на пари, а липсата на продукти ни изкарваше по улиците през нощта, за да чакаме часове за бурканче мляко; твърде бързо забравихме и тази зима, когато свалихме провалилото се еднопартийно правителство на Луканов.

Забравихме, че макар и не цялата, поне частица от властта в тази държава е наша. Онази част, която позволи на президента Желев да води нашата външна политика, която бавно изчиства лицето на България от стари срамни напластявания; онази част, която позволи на икономически екип на Иван Костов да проведе монетарната реформа и да не позволи на инфлацията и липсата на пари да ни изпрати в дупката на миналата зима... Онази част, която извоювахме ние, улицата, и която позволи на медиите да ни информират, да се развиват... да ги има... И бавно да се превръщат в четвъртата власт - коректива на обществото...

Слушам радио. Отново - Народното събрание... Съвсем ясно, съвсем категорично, съвсем недвусмислено, г-н Шишков от БСДП се обяви против правителството и икономическия му екип. Поясни, че сините министри били "министри на 39-те" и поради това не трябвало да бъдат подкрепяни. Господата Дертлиев и Савов, взаимно обвинявайки се във всички грехове, направиха същото.

Разбирам желанието на социалдемократите да се дистанцират от тази сурова реформа, но не мога да приема смехотворната им декларация.

Не мога да приема и желанието на г-н Савов да загърби сините министри, защото... ако най-дясната партия в СДС не подкрепи тази реформа, тогава... за какво става дума? Само за думи ли?

А те, 39-те, въпреки декларациите си за подкрепа на правителството и президента, направиха всичко възможно, за да ги провалят. Те, в съюз с КТ "Подкрепа"... "Подкрепа", която два пъти напуска тристранната комисия и два пъти постави реформата на колене...

"По делата ще ви позная" Не по декларациите.

01.08.1991

ЗА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО

Свобода на словото - какво се крие зад тези думи? Как се разбират? Или може би - кой как ги разбира...

От всички телевизионни и радио дискусии, от всички изявление и стачки ми стана ясно едно - журналистите искат свобода на словото. Свобода на журналистическото слово. И това е добре.

Журналистът е личност и трябва да има лична, субективна оценка за събитията, които се случват около него, за събитията, които представя; които коментира. Журналистът е преди всичко човек и трябва да има всички човешки права. Трябва да има основното човешко право - правото на свобода на словото. И дотук всичко е добре.

Но...

Аз не съм журналист. Аз съм просто човек. Част от народа - безликият народ, който трябва да бъде информиран, за да знае - какво се случва около него. Аз съм човек, част от безликия народ и искам да знам не само какво се случва, но и кой как оценява случилото се.

И журналистът, свободен в своето слово, ме осведомява за това, което се е случило, коментира случилото се... Задоволява моето желание за информация и знание. И това е добре.

Но аз съм човек. И освен да знам, аз искам и да мисля. Разполагайки с фактите, аз мога да ги оценя. Разполагайки с коментара, аз мога да се ориентирам - кой е прав и кой не е. Разполагайки с факти и с коментар, аз вече имам позиция. Аз, човекът, аз - част от безликата маса.

Имайки позиция, аз, човекът, имам нужда да я изразя. Имам нужда от своето основно човешко право - правото на свобода на словото.

И тук се сблъсквам в стена.

Стената, в която винаги съм се блъскала.

Защото правото на свобода на словото не е и не трябва да бъде само журналистическа привилегия.

. . .

Тогава, в предишния живот, когато имаше цензура, всичко беше ясно.

Сега цензура няма. И свобода на словото няма.

Тогава, в предишния живот - всичко беше ясно. Имаше една партия и много вестници, които славословеха тази партия и провеждаха нейната политика. Имаше радио и телевизия, които принадлежаха на Държавата, но тъй като държавата принадлежеше на Партията, те също принадлежаха на партията и провеждаха нейната политика. И всичко беше просто - просто, мнение, различно от партийното, не може да бъде изказано, казано, публикувано.

И илюзии нямаше.

Сега е друго.

Сега има много партии. Има и много вестници, които славословят своите партии и провеждат тяхната политика. И всичко изглежда, че е наред. Разни партии, разни мнения, разни хора. За всеки човек ще се намери партия и за всяко мнение - вестник. Но не всичко е толкова просто и не всичко е наред.

Човек си намира партия, прегръща нейния вестник и го нарича свой. И е щастлив, защото е свободен. Защото може да каже своето мнение в своя вестник... или може да го прочете. И това е добре.

Но...

Това е добре, докато твоето просто човешко мнение съвпада с мнението на твоята партия и на твоя вестник. Когато това престане да бъде така... тогава...

Тогава се изправяш пред старата стена и илюзии вече няма. Илюзии за свобода на словото.

Наистина - за всяко мнение ще се намери вестник. Но вестникът, който би публикувал твоето мнение няма да бъде твоят вестник. И все едно - стената стои пред теб, защото все едно - никога няма да направиш крачката към вестника на чуждата партия... И все едно - словото умира в теб.

Преди, когато имаше една Партия и една Цензура, когато илюзии нямаше... И надежда нямаше. Надежда за инакомислие.

Сега надежда все още има.

Сега, когато все още има радио и телевизия, които принадлежат на държавата... на Държавата, която вече не принадлежи на партиите... Дали радиото и телевизията могат да станат трибуна на инакомислещите?

Let it be... Нека да бъде...

Журналистите стачкуват, за да превърнат радиото и телевизията в своя трибуна. За да ги направят независими от държавата. За да ги освободят от контрол и цензура... Нека да бъде...

Но...

Дали ще ги освободят?

Или отново ще ги хвърлят под контрола на Партията... Под цензурата на най-силната от партиите...

. . .

Стената стои пред мен, една от безликото множество.

И свобода на словото няма.

12.08.1991

И този ден мина - отива си лятото. И това лято. Профуча времето през мен - не мога да го задържа.

Избори през септември няма да има. Избяга времето - не могат да го спрат.

Всичко се пука и пропада...

Ще се роди ли от руините новото?

В петък, преди три дни, имаше пресконференция на президента. Повече от час продължи. Заслепен от прожекторите, усмихнат, но без чувство за хумор, президентът отговаряше на въпросите... на всички въпроси... И всичко идваше на мястото си. Бавно, тихо и категорично...

Днес комунистите "излязоха с декларация" против него. Не бил обединителна фигура. Не можел да олицетворява нацията... защото... бил "син"... Дори заплашвал гражданския мир, защото делял хората на "ние" и "те".

Да, президентът наистина е "син". Да, президентът винаги ще има цвят. И винаги ще бъде символ на нацията.

А докато тях ги има, непроменени, хората ще бъдат разделени на "ние" и "те".

19.08.1991

Със стрес се събудих в августовския покой.

Цяла сутрин слушам радио, цяла сутрин - музика. Музика, след невероятното съобщение за преврата в СССР.

Със стрес се събудих тази сутрин, но още не мога да изляза от августовската апатия. Дали на това са разчитали превратаджиите - хората, заспали в летния зной, в сезона на отпуските - да не успеят да се организират за отпор?

Всичко е далеч от мен. Все още не се питам - какво ще стане у нас? Какво ще стане с България...

. . .

Слушам радио - цяла сутрин музика. Спим - в летния зной.

После Михаил Неделчев прочете декларация от името на НКС на СДС. Подкрепят Елцин и Ландсбергис - дано все още има кого да подкрепят... Музика...

После - няколко неофициални думи от Президентството - осъждат преврата и оценяват значението му за международната политика. И отново музика, придружена с обещание за официална декларация...

Цяла сутрин слушам радио и светът бавно идва при мен. Светът бавно оплътнява - агресивен и грозен...

Петко Симеонов прочете декларация от името на СДС-либерали. Поиска българското правителство да не признава превратаджиите и призова към консолидиране на демократичните сили.

Николай Тодоров изказа лично мнение - надява се реформаторските сили да се противопоставят и да спрат преврата.

Само Лилов не посмя да направи категорично изявление - нито от свое име, нито от името на своята партия.

Цял ден слушам радио. Цял ден светът - агресивен и грозен иска да дойде при мен. И не можа. Не могат бутафорните маски на превратаджиите да ме изплашат истински. Не могат да пробият бронята на моя свят. Няма да го разрушат. Защото връщане назад няма. Защото московчани са на улицата и Елцин ги призовава към гражданско неподчинение от бронята на танк. И танковете не стрелят... Защото връщане назад няма.

. . .

Цял ден слушах радио. Цяла вечер гледах телевизия.

И светът, арогантен и грозен, влезе при мен. Светът на заговорите и танковете. Светът на заповедите и послушанието.

Появиха се - каменните квадратни физиономии на кандидат-диктаторите, на кандидат-господарите на света. Трепереха ръцете им - от неувереност, или от нетърпение?

Стреснат бе светът - от невероятното, заплашващо да стане факт. Но сезонът на отпуските и летния зной, не разми волята за демокрация. Не разми границата, отделяща доброто от злото. И всеки застана на мястото си - от едната или от другата страна. Всеки, който има позиция.

В този ден свободният свят застана зад Горбачов и Конституцията, зад Елцин и народа, зад демокрацията и промяната.

В този ден шепа диктатори застанаха зад преврата, зад беззаконието и терора.

Този ден сложи границата и в нашето общество. Не, отново я показа на тези, които бяха забравили за нея.

Този ден показа кой какъв е.

Денят, в който парламентът не излезе с официална декларация, защото... е парламент.

Денят, в който правителството не излезе с категорична декларация, защото...

Денят, в който президентът осъди преврата и застана зад демокрацията, защото е демократ.

Денят, в който партиите от парламентарната опозиция една след друга заявяваха отношението си към събитията, като осъждаха диктаторите, защото... пътят е един и същ и връщане назад няма. Или може би - целта е една и връщане назад няма... а пътищата, различните пътища за достигането й не са от значение тогава, когато алтернатива на общата цел заплашва да стане терорът...

Денят, в който... информация не достигна на партията с парламентарно мнозинство, за да се произнесе по събитията, информация за които достигна до всеки.

Събитията, отношението към които раздели света като с барикада, от едната страна на която застанаха хората, а от другата - шепа диктатори.

По средата останаха те - лидерите на партията с парламентарно мнозинство. Не заеха позиция - дали от страх да не застанат зад губещите?

Смътна тревога остави в мен днешният ден. Тревога, че злото може да залее и нашия още крехък свят.

20.08.1991

ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ СТАЧКИТЕ

Стачкуват миньорите - в Русия. Стачкуват в подкрепа на Елцин, на Горбачов, на Конституцията, на Демокрацията. Стачкуват миньорите в Русия - въпреки преврата, въпреки извънредното положение, въпреки забраната на стачките. Не "въпреки". Стачкуват "против". Против преврата, против извънредното положение, против забраната на стачките.

Съобщенията за тяхната стачка стягат гърлото ми. Съобщенията за призивите на Елцин към гражданско неподчинение и обща стачка... Стискам зъби със стегнато гърло - демокрацията е в опасност, в Русия... Демокрацията е в опасност...

Въпреки преврата, въпреки извънредното положение, въпреки забраната на митингите, площадите в Москва и Петербург са пълни с хора. Не "въпреки". "Против". Демокрацията е в опасност... не, хунтата е в опасност...

Защото връщане назад няма.

Защото който се е родил, не може да влезе обратно в утробата... Който се е родил, може само да живее или да умре. И да бъде свободен.

. . .

Стачкуват миньорите - в България. Стачкуват - за тройно увеличаване на заплатите, за човешки условия на труд. Стачкуват - отрудени черноработници. Черно е - зад тях и пред тях. Обезнадеждени, отчаяни. Черно е - всичко се срутва под тях.

И под нас всичко се срутва. Черно е - и пред нас, и зад нас. Страшно е. Равновесието се срутва. Равновесието, на което виси реформата. Деликатното равновесие на политическите сили,на правителството, на синдикатите... на номенклатурата и на нашата подкрепа, вяра, надежда; на нашето търпение, решимост, отчаяние и твърдост... Крехкото равновесие на настоящето. Пред което и зад което е черно. Кошмарно минало и неясно бъдеще.

Равновесието, на което се крепи реформата се срутва, защото - стачкуват миньорите в България. Стачкуват - за тройно увеличаване на заплатите, когато има 300 000 безработни и парите не стигат за никого. Стачкуват - за човешки условия на труд, когато все още няма човешки условия за живот...

Залепнало за гърбовете ни е миналото още, и от там надничат чудовища. Аморфно е бъдещето - безлико е още. Към него протягат мръсни ръце чудовищата, изпълзели вчера от старите ленти...

Срутва се равновесието, на което виси реформата... Тънката нишка, по която можем да преминем отвъд, над тъмната пропаст, от която чудовища протягат ръцете си нагоре, към слънцето, към нас...

Люлеем се над пропастта - отрудени, изнурени, обезнадеждени, отчаяни и твърди. Решени - да стигнем отвъд, на другия бряг - неясен, аморфен, далечен... където чудовища няма. И ще бъдем свободни, защото който се е родил, не може да се върне обратно в утробата.

Люлеем се над пропастта. Ние, една шепа народ. Вървим, тичаме и... пазим равновесие. Деликатното равновесие на политическите сили... Едни отпускат въжето - за да се люлее повече и увиснало над пропастта, чудовищата да могат да го хванат. Други го опъват - за да се люлее по-малко и да тичаме по-бързо... или - за да се скъса и да паднем при чудовищата...

Тичаме, понякога увисваме... Близо сме - до другия бряг. Близо сме - до отчаянието... защото брегът е стръмен.

Някои спряха, коленичиха. Протегнаха ръце - надолу, към пропастта... за да скъсят разстоянието между провала и надеждата за спасение.

. . .

Стачкуват миньорите - в Русия.

Стачкуват,отрудени черноработници, отчаяни, твърди. Решени да стигнат отвъд. Демокрацията е в опасност и те ще я спасят. Те, и хората по площадите...

Демокрацията бе в опасност.

Стачкуваха миньорите в България.

Стачкуваха - отрудени черноработници, отчаяни, твърди. Стигнахме отвъд. Те, и ние, по площадите...

Гърлото ми е стегнато от сълзи. Защото заедно извървяхме първата стъпка към демокрацията. И втората, и третата... Те, и ние, от площадите... Когато сваляхме компрометирани президенти и некадърни министър-председатели. Когато комунизмът започваше да си отива... Тогава бяхме заедно. Един народ с една душа, с една воля...

Гърлото ми е стегнато от сълзи.

Кой ни сложи от двете страни на барикадата?

30.08.1991

За една седмица светът се промени. И пак остана същият.

Превратът в СССР се провали. И вече няма СССР.

Доказа се, че ЦК на КПСС е стоял зад преврата. И вече няма КПСС.

Много генерали бяха арестувани, други - отстранени от длъжност. Някои се самоубиха. Паднаха маските от лицата на депутати и прокурори, на министри и дипломати, на журналисти. Там, в СССР, промените следваха една след друга - лавинообразно. С укази на Елцин, с многохилядни митинги в столиците на републиките, с декларации за независимост, с признаване на независимостта и установяване на дипломатически отношения.

Промените следваха една след друга - лавинообразно. Не всичко разбирахме, не всичко осмисляхме навреме. И идваше следващата новина... имуществото на КПСС е отнето... Не всичко осмисляхме... навреме... и...

За една седмица светът се промени. И пак остана същият.

В България най-богатият собственик е БСП. Ангелски чисти, завинаги загърбили престъпното минало на предшествениците си, социалистите запазиха имуществото на комунистите. Имуществото, ограбено от държавата и народа - в името на народа... Сега, когато държавата рухва и народът изнемогва, те, най-богатите собственици, продължават да богатеят - на гърба на изнемогващата държава и рухналия народ.

И всичко си остава същото, защото не всичко осмислихме навреме.

И те не всичко осмислиха навреме.

И останаха отвъд, при престъпното си минало - твърде много информация им бе нужна, за да разпознаят престъпниците.

За една седмица светът се промени. И пак остана същият.

Президентът остана същият.

Не бих могла да славословя властникът. Но факт е, че през изминалите дни д-р Желев, човекът, философът и президентът, направи твърде много. И не се промени. Не беше нужно, защото светът го настигаше.

Просто, философът Желев бе предвидил възможността от преврат твърде отдавна. Затова президентът Желев не бе изненадан и има смелостта бързо да нарече нещата с истинските им имена. Оказа се, че бил първият държавен глава, сторил това.

Сега, когато всичко свърши... сега, когато Елцин и Горбачов, Мейджър и Кайфу го поздравяват за безкомпромисната позиция, която е имал за преврата по време на преврата; сега, когато всички декларират готовността си да работят с него за доброто на България и на света...

Не мога да славословя властника...

А как бих искала - да можех. Защото той все още е един от нас. И заслужава всички хубави думи, които могат да бъдат казани...

31.08.1991

Душата ми е разкъсана на две.

Така беше - през май, през юни, през юли.

Но и двете половини принадлежат на СДС.

Защото друга алтернатива за България няма. Една опозиция, едно правителство, един президент. За да има стабилност - до изборите. За да има избори.

Душата ми бе разкъсана на две - от разприте ми с хора, които уважавах и обичах. Хванахме се - "гуша за гуша" - да спорим и да защитаваме СДС от СДС.

Изпепеля душата ми - през лятото. Изпепели я - слънцето по площадите, ревът на мегафоните и тонколоните, конференциите и конгресите - обединителни, разединителни, легитимни и нелегитимни, законни и незаконни; процесите - спечелени или загубени - от кого, срещу кого? Защо?

Кому бе нужно...

Разкъсаха и половинките на душата ми. Разкъсаха ги със стачки. Гладни и контрагладни, символични и ефективни, седящи и семейни...

Стачки. Срещу парламента и конституцията. Срещу правителството и реформата... Стачки. От кого? Срещу кого? За какво... или срещу какво?

Кому бе нужно...

Отива си лятото.

Превратът в Русия и грандиозният му провал пометоха всичко.

Само един въпрос стои, не си отива.

Кому е нужно?

Въпросът с отговор.

. . .

Отива си лятото.

И идва есен. И идват избори.

Душата ми възкръсва.

И пак е в мен - залепнала и силна.

Ще полети - когато стане нужно... и ще ме понесе със себе си... към единствената цел - смяната на системата.

За да си отиде комунизмът.

03.09.1991

Вчера...

Гледах залеза от прозорците на новия си дом. Не залеза - гледах отражението на слънцето по белите стени на отсрещния блок.

И бях "отвъд" - в оня, другия свят, в който всеки е сам. В оня свят, в който човек е ограден от стени - невидими и непреодолими, които го отделят от всекидневието.

После Слънцето умря.

И аз умрях в моята клетка, сред бавно посивяващите стени на съседните блокове.

13.09.1991

Замахнах с ръка. Знаех, че ще я хвана.

Малка мушица - като прашинка.

Не стиснах шепата си.

Тъмна сляпа сила, нелепа, жестока, безсмислена - това бе моята замахнала ръка.

Отворих я.

Бавно, като разлистване на цвете.

Тя беше върху дланта ми. Малка мушица - като прашинка. Изящна и крехка. С високи тънки крачета, с невидими крилца.

Полетя.

Изящна и крехка.

Остана във въздуха - без посока.

Замахнах с ръка.

И въздушната струя, предизвикана от движението ми, я отвя.

. . .

Днес искам да разкажа за срещата си с Йосиф Петров.

Беше отдавна, преди месец, в началото на август.

Дните минаваха през мен - изтощителни, болезнени, безсмислени...

Дните, когато отново исках да разбивам стени, или да отварям заключени врати...

Дните, когато... като в кошмарен сън исках да викам, а не можех... защото кухото пространство поглъщаше неродения още в гърлото ми звук.

Тогава отидох при Йосиф Петров.

Слязох от трамвая, влязох във входа. Бавно изкачвах стъпалата. Гледах табелките с имената, на всяка врата... Неговото име не видях. Стигнала до тавана, заслизах обратно и... ето я неговата врата.

Спрях. Позвъних.

Моята стена бе паднала.

Вратата остана затворена.

Заслизах по стълбите. Излязох на улицата. Включих транзистора - в парламента обсъждаха закона за изборите. Обсъждаха член 11-ти от закона за изборите...

Отидох си - с гласовете на парламентаристите в ушите си.

След два часа отново бях пред вратата му. Леко бях изкачила стълбището, леко вдигнах ръка към звънеца.

Моята стена бе паднала.

Вратата се отвори.

Дребен старец с разрошен бял пух по голото теме. С присвити късогледи очи. С отворено лице. Не усмихнато - отворено. Знаех, че е той. Гласът ми сам попита:

- Г-н Йосиф Петров?

- Да, аз съм, заповядайте.

Отдръпна се - да ми направи място, да вляза. Влязох.

- Аз малко бързам, ще прощавате... Кажете, слушам.

Познатият силен глас. Познатите накъсани, натъртени изречения. Разказващи, вълнуващи...

На една крачка от входната врата беше котлонът му - същият като в лабораторията ми - с бяла основа и открит реотан. Той наистина бързаше. Бързо разбъркваше яйца и малко нарязани чушки в един малък тиган - бързо, да не изгорят. Бързо и разсеяно - беше обърнат към мен. С очите си. С лицето си. Целият.

- Кажи, момиче, какво мога да направя...

И гласът ми сам заговори - за моите въпроси, за моите стени... за стените, които сами изграждаме, за да има какво да рушим. Говори гласът ми - за пролетта, за лятото, за митингите, за площадите... за синята идея, за толерантността... за земеделската идея, за истината, за историята... за есента, за изборите... за победата, за демокрацията...

Сам говори гласът ми. А очите ми гледат.

Дребен старец, малка кухня. Чиста риза, бял котлон. Прашен прозорец, бели коси... Бели филийки, черни следи... Лютив пушек от изгорели филийки.

Шкаф, заядливо чекмедже. Бели франзели... не, мухлясали франзели.

Той наистина бързаше - бързо правеше всичко. С треперещи бели ръце.

Очите ми гледат, гласът ми говори. Няма стени.

Един дълъг миг, побрал Вселената.

Едно екзистенциално докосване, сливане, разминаване.

Той пак е обърнат към мен. С очите си, с лицето си, целият.

- Нищо не мога да направя за теб, момиче. Аз съм само фигура... Нищо не зависи от мен...

Блестят очите му. От огън. От сълзи. Цял е обърнат към мен.

- Нищо не зависи от мен. Аз те гледам, но не те виждам. Нищо не виждам... Какво мога да направя за теб...

- Не зная - казва гласът ми.

А нещо в мен крещи - "Какво мога да направя за теб? Аз - какво мога да направя за теб?" Да целуна ръцете, които треперят над котлона? Да донеса от магазина пресен хляб? Да кажа - "Добре направихте, като отворихте бутилката с шампанското, добре направихте, като подписахте Конституцията..."

А гласът му говори:

- Какво да ти кажа аз, момиче, какво да ти кажа...

И очите гледат право в мен - свети старческият поглед:

- Но ти пиши, пиши, момиче... Бори се... В младите е цялата надежда... Вие, още сте чисти... А аз... какво мога да направя аз... Върви... и не се отказвай!

Сияе старческото лице. Блестят очите му - от огън и от сълзи.

- Желая ти успех, момиче... Желая ти успех!

И хвана ръката ми. Той я хвана.

И я целуна.

- Довиждане. Аз трябва да бързам, че закъснявам. След обед трябва да съм в Парламента...

Гласът му ме следваше по стълбището.

Така го запомних - на вратата. Дребен старец, с разрошен бял пух по главата.

Леко слязох по стълбите - няма стени. Леко стъпвах по улиците - няма затворени врати...

Лято беше, слънце, жега - под зелените дървета.

Летях - по улиците. А пред очите ми бе все той, в малката си кухня. Най-възрастният депутат... който... целуна ръката ми и ми пожела успех...

Докоснах ръката до лицето си. Избърсах я с бузата си - целувката на най-възрастния депутат.

И ми стана още по-топло и още по-леко - от човешка топлина и близост.

Летях по улиците. В ушите ми звучаха гласовете от Парламента.

. . .

Няколко седмици по-късно Народното събрание потвърди решението си относно правото и възможността българските граждани, живеещи в чужбина да гласуват само в България.

Въпреки общественото мнение. Въпреки указът на президента за преразглеждане на член 11 от Закона за изборите.

Защото...

Защото тези, които трябваше да гласуват за поправката в избирателния закон, не бяха в залата...

15.09.1991

Пиша...

Когато денят си е отишъл, а новият още не е дошъл.

Часът на равновесието.

Когато тялото спи, а умът е буден.

Когато умът е сам и вън и свободен.

Когато щурците пеят и часовникът жужи.

Когато...

Когато светлината на лампата те отделя от Вселената... но ти знаеш, че тя е на една крачка от теб...

25.09.1991

Още е лято.

От каменната облицовка на площада се излъчва топлина. В шест часа вечерта - синьо е небето. Светло е. Лято е.

Пеят от трибуната - няколко момчета с китари.

Русенци се разхождат пред мраморното корабоподобно здание. Символът на комунизма... Символът на отиващия си комунизъм... Първата паднала крепост - пред тихия протест на майките, защитаващи въздуха на децата си... пред първия протест, победил страха...

Разхождат се русенци, спират се. Разговарят, чакат. Да започне митингът на СДС. Всички пейки наоколо са заети от възрастни хора. Между тях тичат деца. Гонят се и се смеят - със сини знаменца в ръцете си.

Шест часа вечерта.

От още синьото небе се сипе жега. Каменните плочи на площада я поемат и я запращат в нас.

Митингът започна.

Оживя трибуната. Оживя споменът за митингите на СДС отпреди година.

Изреждат се оратори пред микрофона - кандидат-депутати, кандидат-кметове, кандидат-съветници. Ораторстват - "долу комунизма, само СДС"...

Долу, пред трибуната, на площада, русенци разговарят, разхождат се, търсят се, поздравяват си, пак се разхождат, пак разговарят. За изборите, за последният шанс на България да се измъкне от комунизма.

На трибуната поредният оратор скандира "СДС" по микрофона. Русенци тихо разговарят - "дано комунистите останат под 30%, това е спасението"... Децата се гонят между пейките, развели сини знаменца.

Следващият оратор започва да обяснява колко лошо нещо е комунизмът. Русенци тихо разговарят - "дано другите СДС-та преминат 4%, иначе, язък за гласовете"

Уредбата вибрира от възторжено скандиране "СДС"!

Децата се гонят между пейките със сините си знаменца, а ние тихо въздъхваме - "дано този път победим"...

И тихо си тръгваме - под още синьото небе, в още топлия, в още летния ден.

Някъде далеч уредбата възторжено реве "СДС"...

Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

© Габриела Цанева. Всички права запазени!