напред назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



VII. Предизборни вечери


"Защо толкова рядко идвате?
От избори до избори."

 

 

1991

 

 

 

 

 

 

26.09.1991

 

НОВО СЕЛО

 

Колата спря пред училищния двор. Слязохме.

Дълбоко поех дъх. Въздухът ме опияни - с аромата на свежо, на чисто, на простор.

Свечерява се.

Клоните на отсрещните дървета се открояват черни на фона на мастиленото небе.

Тъмен е училищният двор, тъмно е училището. Тихо е.

Тихи, старците идват. Изправени. Облекли официалните костюми, с детелините на БЗНС-Никола Петков на реверите, тежко стъпват, подпирайки се на бастуните...

Един, втори, трети... Идват старците, здрависват се с нас. Силни са още ръцете им.

- Да сте живи, че сте ни дошли...

- Познавах баща ти, момче, председател на дружбата беше... Хубав човек...

- Ти коя година си роден, дядо?

- Аз ли? Деветстотин и втора... 1902...

Влязохме в салона на училището. Редиците със скърцащи столове бавно се изпълват. Сядат старците - с официалните костюми, с детелините на ревера... Едра жена на средна възраст - в средата на реда, зад мен... Малко по-назад сяда друга, дребна и пъргава. Пълни се салонът - сядат хората на средна възраст... Младежи няма. Бях като бяла врана.

. . .

Започна събранието.

Няколко думи - по повод екзекуцията на Никола Петков, няколко думи - представящи ораторите... Няколко думи за платформата на БЗНС-Никола Петков...

Тихо говори кандидат-депутатът Тодор Паламарков. Тихо е в салона - слушат го. Напрегнати са лицата на старците - слушат момчето, родено през 1945-та, което им обещава да защитава в новия Парламент възродените идеи на Александър Стамболийски така, както дядо му някога ги е защитавал в един друг Парламент, заедно с Александър Стамболийски...

Тихо говори "момчето" за платформата на съюза, слушат го старците, макар да знаят - седмо е в листата и депутат в това народно събрание няма да бъде...

Тихо говори застъпникът, безпартийният; баща ми. И гласът му кънти в салона. Думите му кънтят - в душата ми... в душите им... Защото помним... Изопнати са лицата на хората, горят очите им, вперени в трибуната... С черен пламък горят, болят... душите... За пропиления живот, за пропиляното време, за пропиляното всичко...

Изправени са - гърбовете на старците, подпрели ръцете си на бастуните. Слушат... В техните ръце е бъдещето... Отново - отговорността за днес и утре е тяхна. Изправени са - гърбовете на старците - ще я поемат, отговорността за живота...

После - няколко думи от кандидатът за кмет на селото. Не са нужни много думи - знаят се проблемите - земята, здравеопазването, чистотата... Знае се - кой ще ги реши... ако го изберат... Говори - бъдещият кмет?

А след това - заговори вече бившият кмет на големия град. Синият кмет... кандидатът за народен представител от листата на БЗНС-Никола Петков, който би могъл да стане депутат...

- Това, което като кмет исках да направя и направих, беше да запазя социалния мир. А много трудно е да балансираш между младите, които като птици искат да полетят към бъдещето и тези, които не искат да помръднат от миналото...

Говори кметът на големия град, синият кмет...

Тихо е в салона. И тържествено.

Голямата електрическа крушка, увиснала над оратора свети... и топли... И идва... "светлото бъдеще"? Не, идва бъдещето, отговорността за което ще поемем днес.

Свети едрата електрическа крушка и гони призраците - на страха от миналото, на страха от бъдещето.

Свършиха речите - "Изберете тези, за които знаете, че могат и искат да направят това, което обещават..." - завърши последният оратор и остави свободата на избора в ръцете на тези, за които знае, че могат да изберат, защото могат да бъдат свободни...

И започнаха въпросите - за мерите край селото, превърнати в сметища, за лекарите, които всяка година се сменят, за новата кооперация, за земята, за машините, с които ще се обработва, за средствата, отпуснати от Международния валутен фонд и програмата "Фар", за...

Не е тихо в залата, не е тържествено. Говорят хората - за днес, за утре. Питат - и слушат отговорите. И преценяват. Живеят. Вече живеят, защото са започнали да мислят, да решават, да действат...

... Излизат старците в мрака - един по един. Изправени стъпват - тежко, подпират се на бастуните. Свети луната в клоните на отсрещните дървета - бяла и кръгла.

Излизат старците - бавно, тържествено. Тежко стъпват - по земята си.

Младо милиционерче с лъскава униформа, облегнато на лъскавия си мотоциклет подвиква:

- Къде сте тръгнали? С бастуните ли ще я орете, земята си...

А старците излизат - един по един. Изправени. И отминават.

Отминават го...

. . .

Под лозницата на Венко...

Тежки гроздове висят над главите ни. И звездите като гроздове висят в небето.

Разлива се бисерна ракия в чашите. Като бисери са капките вода, умили плодовете... Сладки са плодовете - на земята. И въздухът е сладък - над земята... Въздуха, който вятърът носи от задния двор, където тихо звънят камбанките по вратовете на козите...

- Познавах Цена, леля ви... Толкова беше красива. Бяла, с катраненочерни коси... тежки, лъскави. Всички й се възхищавахме... Тогава бях 14-15-годишна... В нашата къща се събираха нелегалните. Крили сме Кольо от Тетово, Петър от Писанец... После и горяните идваха... а аз лепях по стените на къщите материали на опозицията... Изпатих си - изключиха ме от училище, от последния клас на гимназията... чак на 40 години като станах завърших образованието си... А Цена я познавах... толкова хубава беше... И през ум не ми е минавало, че и тя е от тях, от горяните...

Говори жената до мен. Дребната жена от дъното на салона. Гледа ме, но не ме вижда... Вижда леля ми, бабината сестра... И мъжете около масата нея виждат. И тихо подхващат :

- Да, Цена... много хубава беше. И много млада си отиде... Две жени даде нашият съюз, две жертви... Мара Рачева... и нашата Цена...

И говорят мъжете около масата, под лозницата, под звездите... Говорят за миналото, за борбата, за насилието, за смъртта...

И звънват чашите с перлена ракия - за живота. За живота, който идва въпреки насилието, страданието и смъртта. Въпреки мълчанието.

 

 

27.09.1991

 

СЕМЕРДЖИЕВО

 

Тринайсет дядовци и две баби в двора на училището. Мръква се.

Слизаме от светлата си лъскава кола, здрависваме се - стискаме отрудените им ръце. Петима оратори и петнайсет слушатели. Разпръснахме се в три кръга. Разприказвахме се. Чакаме - да мръкне, да дойдат още хора. Чакаме. Не идват.

Бавно тръгнахме по тесните улички. Бавно вървим. Бавно вървят старците, бавно пристъпват - отрудени, с избелели дочени дрехи, с каскетите, нахлупени към земята, с чепати пръчки в ръце... Бавно отиваме към клуба на Николапетковистите.

Стигнахме. Малка селска къща. Влязохме. Малка празна стая. На голите стени висят портретите на Левски и Никола Петков. Един до друг - мъченици на свободата. Един до друг... Дълбоко скрита, сраснала с душите, дреме републиканската идея в тези хора, които ни посрещнаха. Тихи, честни, скромни и отрудени. Невероятно устойчиви.

Насядахме по дървените пейки. Един до друг - оратори, слушатели.

Започна събранието - без тържествени слова.

От думите на кандидата за кмет разбрах, че и това село е обсадено от отпадъци, които заплашват да го погълнат...

Отворена е вратата на клуба - един по един старците идват. Бавно, подпрени на чепатите пръчки, току-що откъснали се от вечния делник. Сгъстяваме се, притискаме се един до друг, внасят нова пейка. Пълни се и тя. Човек до човек сме - трудно се диша.

Но е тихо в малката стая. Напрегнато слушат старите селяни, бършат дебелите стъкла на очилата си и се взират в лицата на ораторите, взират се в очите им. Преценяват - тези ли са истинските...

- Нашата бюлетина е бяла, с две вертикални сини ленти, показващи, че сме неотделима част от Съюза на демократичните сили...

- Ние нямаме идейни различия с нашите приятели от СДС, но ние сме тези, които познават проблемите на българското село, ние сме сраснали с него и милеем за него... Ние сме тези, които ще защитят интересите ви...

Слушат старците, напрегнато впили погледи в лицата, в очите на тези, които говорят - кандидат-депутатите, застъпниците... Слушат и преценяват - пришълци ли сме, или свои...

И говорят застъпниците - за земята, за опозицията, за миналото и бъдещето. За настоящето и за изхода. Говорят - просто, човешки - как ще се обработва земята, кой ще я обработва, с какви машини, как ще се печели от нея - от зърното, от животните, от млякото, месото и вълната... Откъде ще се тръгне, за да се изправят хората... За да изправят и страната си.

Слушат старците. И преценяват.

Отворена е вратата на клуба. Влизат - един по един.

- Вие всички сте убедени, че демокрацията идва и връщане назад няма. И демокрация ще има за всички. Нея или я има, или я няма. Тя не може да се дели. Тя не може да бъде само за част от хората...

Отворена е вратата на клуба. Влизат стаите селяни - един по един, българи, турци, мъже и жени. Слушат и преценяват...

- Ще те изпратим в Парламента, момче, ще има депутати от БЗНС-Никола Петков ще има... - промърморва някой от средната пейка...

- Ще те изпратим в Парламента... - трудно утихват гласовете им - Този път ще победим...

Свърши събранието.

Бавно излизам от малката стая.

Отново минавам покрай портретите на Левски и Никола Петков.

Жива е републиканската идея, дълбоко скрита, сраснала с душите... Живо е достойнството у моя народ. Живо е - усещането за свобода...

. . .

Изгуби се лъскавата ни кола в тесните междуселски пътища. Сами сме в мрака - накрай света. Сами сме - сред черните ниви, под черното небе... Сами сме - под звездите... едри и лъскави...

Тихо ръмжи двигателят - накрай света. Тихо се плъзгаме по черните пътища.

Ниско над хоризонта изгрява луната - огромна, червена... свършваща...

 

 

29.09.1991

 

ХОТАНЦА

 

Направихме полукръг и спряхме. Пред читалището. Там, където автобусът спира. И откъдето тръгва. Връзката със света...

Още е светло и топло. Небето е мръсно и лютив пушек ни задушава. Горят нивите. Горят стърнищата, гори земята. Черна пепел остава след огъня, отвява я вятърът... Мръсно е небето. И земята.

Направихме полукръг и спряхме - пред читалището. Посрещна ни Хотанца с двете черкви - православната и протестантската... Посрещнаха ни хората, стиснахме ръцете си.

Смрачава се. Трудно пробиват звездите пелената от дим. Седят хората - на пейките, пред читалището... На спирката. Чакат автобусът да спре и да тръгне. Връзката със света.

И говорим... Говорим за някога, когато вечер биели камбаните на двете черкви... Когато улицата между тях почернявала от хора. Говорим... Пуста е улицата между двете черкви.

. . .

Влязохме в читалището. За първи път съм лице в лице с аудиторията. На масата, на сцената. Бавно се пълни салонът. Но хората идват. Скърцат столовете, сядат. Млади и стари, мъже и жени, роми, българи... сядат. Малко мургаво момченце с ококорени черни очи стои изправено между родителите си. Русокосо момиченце се е сгушило в баба си, притваря очи... Младеж, облегнат на вратата... Хора... Влизат, излизат... Млада жена притичва приведена по реда, сяда...

Събранието почна.

Заговори кандидатът за кмет на селото. Човек на средна възраст, познат на всички, уважаван. За две неща говори - най-наболелите - за превърнатите в сметища крайселски мери и за... училището...

- Вие знаете как нашите деца в студ, в сняг, в кал, пътуват за училището в Ново село. Вие знаете, как селото ни опустява и умира, когато те заминат... И някои от вас знаят какво е да си ученик на чуждо място... Трябва да възстановим прогимназията в Хотанца. За да се чува детски смях...

Гледам лицата на хората - млади и стари. Скърцат столовете, местят се, стават и сядат. Отворена е вратата на салона. Излизат, влизат... Слушат.

За първи път съм лице в лице с тези, на които трябва да говоря. Главата ми е празна - като изметена... Говорят до мен - за миналото и за настоящето; за избора ни - да бъдем част от Европа; за собствеността и за достойнството. И за тази земя, която 13 века е принадлежала на народа ни и която сега изнемогва - отровена и изоставена... За тази земя, която 13 века е принадлежала на народа ни, дори през онези 500 години, когато сме нямали държава. За тази земя, която от половин век е държавна и... агонизираме - ние, земята и държавата... Главата ми е празна. Блъскат се в стените й думите на баща ми - "Ние сме длъжни да вземем земята на дедите си, за да я дадем на децата си..."

Изправих главата си. Вече можех да говоря - за земята, която сме длъжни да вземем. И да възродим - с опита и мъдростта на старото поколение, със силата и волята на моето поколение...

Мълчат хората, скърцат столовете. Русокосото момиченце е заспало в скута на баба си, черноокото момченце е седнало между майка си и баща си. Младежът все още е облегнат на вратата, младата жена се е сляла с множеството. Вече говори Тодор Цанев - откровено, делнично, просто - за простите неща от живота. На него не му е нужна трибуна, за да се подпира на нея. Застанал е встрани, в цял ръст пред тях - избирателите. Не ги агитира - всеки е свободен в своя избор, за всеки има място при демокрацията, за която алтернатива няма...

Гледам лицата на хората. За първи път - лице в лице с тях. За първи път от масата, на сцената. Жужат неоновите лампи някъде над мен. Скърцат седалките... А те, избирателите, слушат... и питат - за частното земеделие, за новите кооперации, за новите машини... И кметът на големия град, кандидат-депутатът, отговаря.

Събранието свърши.

. . .

Под лозницата на Васко.

Тежки гроздове висят над главите ни. И звездите като гроздове висят в небето.

Разлива се бисерна ракия в чашите...

Всичко се повтаря - малкото коте, което играе под масата с краката ми и ме гали с опашка, и разговорите... за затворите, за Белене...

- Колкото две селски землища беше площта на острова, към 80 хиляди декара... Хубава земя беше. Но колко работа, колко безсмислена работа... да правиш диги, които Дунава залива и пак, и пак...

Разговарят - за миналото.

Разлива се бисерна ракия в чашите. Радост има в очите - радост от срещата на оцелелите в ада. Леко е на душите им - леки и чисти са - от омраза и мъст. Леки и чисти... Свършва се вече завинаги с терора, с принудата, с мълчанието... с вързаните ръце и души...

Лее се бисерната ракия...

- В нашето село бяхме петима... Две смъртни присъди... Другите трима... Върнахме се след 10 години... Жива е още майката на едното момче, от убитите... жива е още... да го види реабилитиран... да чуе пак името му... от устата на хората...

. . .

Тръгнахме си. Гъст мрак обвива ниските селски къщи... Бавно се плъзгаме по селските улички.

Пет души, две смъртни присъди... В това селце, което никога не е имало повече от 1000 жители...

Гъст мрак, бавно се плъзга колата ни по селските улички.

Две черни камбанарии са изрязани на звездното небе... Камбанариите на двете църкви - православната и протестантската.

 

 

01.10.1991

 

ДОЛАПИТЕ

 

Захлупено в мрака селце. Затиснато под сянката на големия мост, на големия град. Тясно разбито шосе, като пъпна връв; като въже, го свързва с Русе.

Спряхме пред читалището. Ниска едноетажна сграда. Тесен схлупен салон. Мъждива светлина.

Бавно идват хората. Сядат на старите столове, уморени. Насядали са на старите столове, зад масата, на сцената, и гостите... Кандидатът за кмет на големия град седна до бившия кмет. Трогателно...

Събранието почна.

Аз пак съм с гръб към хората. Лице в лице с ораторите. Лице в лице... С утрешните властници? Сляла съм се с хората - с утрешните избиратели.

Пръв заговори кандидатът за кмет на Русе, представен от СДС и подкрепен от БЗНС-Никола Петков, инж. Асен Тасев. Едър, висок. Мургаво лице, изсечени черти. Говори малко сковано, стеснително. Няколко думи за себе си, за семейството - жената, сина и дъщерята... винаги всички са били безпартийни... И той самият е бил безпартиен... Усмихва се стеснително... "това е, ако има въпроси, ще отговарям..."

Седят старите селяни по скърцащите столове, под схлупения таван на читалищния салон, със сините дочени дрехи, мачкат каскетите с едри ръце, почесват голите темета... Подозрително гледат кметовете на големия град - бившия и бъдещия... Кандидат за кмет на селото си нямат, защото не са село, а "квартал"... И въпроси нямат - към кметовете от града... Мъждят електрическите крушки над главите ни. Тихо е. Обръщам се назад. Обхождам с очи лицата им... трудно ги виждам... Далеч съм от тях...

Слушам - Тодор Паламарков представя листата на БЗНС-Никола Петков... Завършва със себе си. Историята на рода му се преплита с историята на земеделското движение, на земеделските борби - още от времето на Александър Стамболийски, тогава, когато е трябвало да бъде възстановена разрушената от войните държава... и по-късно, след убийството на Никола Петков, когато е трябвало да бъде възстановена опозицията, за да не бъде разрушена държавата...

Мъжди светлината в залата. Гледам схлупения таван над сцената... Силно кънти гласът на баща ми. Глухо се блъска в стените. Блъскат се думите му - в старците, насядали по скърцащите столове, с ръце стиснали каскетите, отрудени, обрулени... Подозрително гледащи мъжете, насядали зад масата, на сцената. Тихо е. Говори баща ми - никога досега не е говорил толкова хубаво.. Ръкопляскат...

Мъждят лампите над главите ни. Разказва Тодор Цанев, кметът на големия град - за миналото, за бъдещето и за настоящето. Гласът му е тих, очите спокойни - говори, не убеждава - "Нека всеки има мнение - нашето мнение е това..." Отвориха се лицата на хората, заблестяха очите им - счупен е ледът... Повярваха ни. Въпросите следват един през друг - за местното самоуправление, за поземлената реформа, за техниката, за злоупотребите...

Мъждят крушките над главите ни. Отлита времето... Събранието свърши.

. . .

Пътуваме към Русе...

Тясно разбито шосе, свързващо както с пъпна връв квартала с центъра. Връзващо като с въже селото за града...  

 

 

02.10.1991

 

ЧЕРВЕНА ВОДА

 

Задуха вятър. Прашна буря. Западаха кестените от дърветата - като градушка. Пръстта се вдигна в небето, закри слънцето...

Отиде си лятото... с прашната буря. Изчисти се небето, изцъклиха се звездите. Студено е... Есен е.

Спря колата ни пред клуба. Слязохме, влязохме. Малка стая с продънен под, две дъсчени пейки, покрити с пожълтели вестници, маса... И огромен портрет, рисуван с масло, на стената, срещу входа... Портрет на младо момиче...

В клуба сме. Ние, дошлите от големия град и нашите домакини. Няколко възрастни мъже и едно младо момиче... Стоим пред портрета... и гледаме...

- Лицето й беше по-продълговато... - казва някой.

Друг допълва :

- Очите й не бяха сиви...

- Косата й беше по-черна... лъскава, тежка...

- Като корона стоеше на главата й...

Няколко вече стари мъже под портрета на младо момиче...

И аз...

Знам само, че портретът прилича на момичето от снимката на стената - в бабината стая... Знам, че тази вечер трябва да говоря... да говоря пред хора, които не познавам, но които ме познават... които са познавали и нея, бабината сестра... момичето със смъртната присъда, 23-годишна, убита в чест на Първи май...

Подкосиха се краката ми. Седнах на пожълтелите вестници. Рано е още, ще се съвзема. Все някога трябва да говоря за първи път. И нека първият път е сега...

. . .

Отвориха вратата на читалището. Влизат... Млади и стари - идват... Мъже и жени... идват... познати и непознати... идват. Моите съселяни? За първи път аз, родената, отгледаната в големия град, преживяла половината от живота си в столицата почувствах - корена си? Или може би просто близостта си с тези хора, които един по един влизаха в салона... Усмихнати влизаха... Ето и дядо ми - облякъл е венчалния си костюм... Глух е - дошъл е да ме гледа... Пак се подкосиха краката ми, но няма къде да седна...

Събранието почна.

Пълен е салонът - 20 реда по 20 стола. Никога не съм заставала лице в лице с толкова много хора... Отпуснах се на стола - зад масата, на сцената. Седнала съм между двамата кандидат-депутати... На трибуната е и председателят на дружбата, Димитър Рачев, един от многото българи, които, преди повече от 40 години първи в Европа тръгнаха срещу комунизма... Говори, хубаво говори и хората го слушат... Но, празна е главата ми, изпразнена от погледите на толкова очи...

Като в сън мина речта на кандидатът за кмет на селото, като в сън представиха листата на кандидатите за депутати от БЗНС-"Никола Петков"... Празна е главата ми... Празна е трибуната, на която трябва да застана аз.

400 чифта очи са вперени в мен. Положих треперещите си ръце върху светлото дърво на плота. Никога не съм говорила в толкова голяма зала - ще чуя ли гласа си?

... Момичето от портрета... като залепнала на клепачите ми е...

- Добър вечер, уважаеми съселяни... Обръщам се към вас така, защото в този салон е и моят дядо.

Чух гласа си. 400 чифта очи ме обляха с топлина. Празна е главата ми. Думите сами излизат от устата ми... Не знаех, че мога да говоря, не знаех, че гласът ми може да кънти... Не помня какво казах... Помня само, че когато в тишината на залата увисна изречението -"Ние сме длъжни да вземем земята си, земята, която дедите ни с труд са събирали, земята, за която близките ни са се борили и умирали..." дълбока въздишка се откъсна от 400 гърла... Като повей на вятър... като бурята, която прогони лятото... "За да я възродим" - завърших аз. И видях влага в 400 чифта очи, които ме гледаха... Които гледаха бялото ми лице, черните ми очи, катранените ми коси, които като корона стоят на главата ми...

Не помня за какво говорих още. Помня, че когато седнах на стола си с омекнали колене, двамата кандидати за депутати стиснаха двете ми ръце.

Събранието продължи. Както винаги, Тодор Цанев говори много, за много неща - не с клишета от програми, а с примери от живота, близкия, нашия, делничния... Конкретно говори - какво е направено и какво предстои. Защо се бави връщането на земята и какъв трябва да бъде новият парламент...

Тихо е в салона. В най-големия читалищен салон, в който съм влизала... Тихо бе в салона, докато говорихме... После...

После в това селско читалище се отвори раната, която разяжда българската опозиция... Председателят на социалдемократите в селото стана и каза :

- Никола Петков и Коста Лулчев бяха заедно и ние бяхме заедно по комунистическите лагери и затвори... И сега, когато създавахме новата опозиция в България лидерите ни Дертлиев и Дренчев бяха заедно... Защо после вие разбихте СДС? Защо напуснахте СДС-център?

Говореше човекът - слаб, висок, със сини дочени дрехи. Говореше - истина и болка имаше в думите му. Но колкото повече говореше, толкова болката ставаше по-малко, а омразата повече. Омразата към своите.

Разбуни се салонът - "Млъкни, бе, човек. Недей да черниш... и себе си да черниш... Млъкни, ние със социалдемократите се разбираме, само с теб не можем да се разберем..." Разбуни се салонът, всички говореха... "Накъде сме тръгнали, бе, хора? Докъде ще я докараме така - социалдемократи срещу земеделци, зелени срещу оранжеви - накъде вървим? Пак комунистите ли да ни управляват, щото не можем да се разберем помежду си?

Разбунен кошер е салонът. Закрих лицето си с ръце... Докато салонът пак утихна. Докато заговори Тодор Цанев.

- Комунисти повече няма да ни управляват, ако ние, всички демократични сили, проявяваме търпимост и толерантност помежду си... Трябва да се изслушваме, да уважаваме чуждото мнение, да не отправяме тежки обвинения към довчерашните си приятели... Нали отиваме към демокрация? Демокрацията е толерантност...

. . .

Събранието свърши.

Тръгнахме си - чедата на селото, към големия град...

 

 

03.10.1991

 

РУСЕ - СРЕДНА КУЛА

 

Цял ден валя - тих есенен дъжд. Като разплакани лица са стъклата на автомобилите.

Спряхме пред сградата на Института за детски учители. Позната университетска атмосфера - часовете са свършили, коридорите и аудиториите са опустели, но все още някой притичва от врата към врата, влиза, излиза... Отиват си студентите. Поглъща ги Градът...

Свети луминесцентното осветление в пустите коридори, затворени са вратите на аудиториите. Освен една - на нея е залепен малък бял плакат със зелена детелина и две вертикални сини ленти. Редиците със седалки и писалища са разположени амфитеатрално, бяла светлина се излива над главите ни... седнахме. За да запълним празните редици...

Долу, в ниското, пред черната дъска, до вратата - остана Тодор Цанев, кметът на Русе, кандидат-депутатът - за да говори и да отговаря на въпросите на русенци... Малко говори, повече отговаря - "Защо не са сменени имената на улиците?", "Защо е махнат само паметникът на Ленин, а Георги Димитров и Альша си стоят?", "Защо не са уволнени директорите на предприятията?", "Защо...", Защо..."... "Защо комунизмът си отива, но още не си е отишъл..."

Отговорът беше прост - "Защото комунистите искат процеса на демократизация да продължи вечно, за да няма никога демокрация..."

Изправил се е кметът пред своите съграждани. Първият некомунистически кмет след 45 години. Изправил се е пред тези, които с гласа си преди една година направиха така, че комунистическият монопол в техния град да се пропука... И питат опозиционерите, питат кмета на опозицията - "Защо опозицията се пропука, защо довчерашните съмишленици се нарекоха взаимно "предатели"... защо..."

. . .

Наближава седем - събранието в Средна Кула чака. Оставяме кмета да отговаря на въпросите и тръгваме...

Прекосихме града. Повече от десет километра мокри улици, мокри стъкла, мокри светлини, мокри лица...

Слязохме пред входа на читалището. Посрещна ни светлината, струяща през стъклената му парадна стена.

Просторно фоайе, пълно с хора. Посреща ни възрастен енергичен човек, пита за имената ни. Когато стига до мен небрежно казва - "Вие сте от СДС, нали?" Не пита, констатира. И бърза да запише. И аз бързам - да не стане грешка - "Не, от БЗНС-Никола Петков съм." Човекът се извръща цял към мен. Безизразно лице, което оживява. Заляха ме с топлина очите му.

Шумно е в мъртвешки осветеното фоайе. Раздават знаменца на СДС, плакати с младия миньор, вдигнал ръка със знака на победата... Раздават агитационните си материали нашите гости - екипът на кандидатът за кмет Тасев... Сините знаменца стоят прилежно навити в ръцете на старите селяни. Гледам около себе си - сякаш съм в друга Вселена... Тихо плаче небето, навън, земята бърше сълзите му... Нашите гости раздават агитационните си материали, развяват плакатчета с царска корона - "Царство България ви призовава - гласувайте за СДС!"...

Плаче небето, земята бърше сълзите му...

Кукувицата снесе яйцата си в чуждото гнездо.

Събранието почна.

. . .

Асен Тасев се изправи пред салона - едър, висок, кафяв. Дискретна значка с корона е украсила ревера на сакото му. Пак същите думи - за себе си, жената, сина и дъщерята... Стеснително и скромно.

Седя на първия ред. Обръщам се назад - да видя неосветените редици зад себе си. Стряскам се, кой знае защо, от изявлението - "Аз съм безпартиен". Обръщам се отново напред, към оратора - короната на ревера му е уловила лъч светлина от лампата и го запраща в лицето ми... "Безпартийни са и всички от моето семейство" - ехти в ушите ми гласът на бъдещия кмет. Ще му повярват ли?!

Тихо е в тъмния салон, много тихо е. Слушат старците, прилежно мачкат навитите на руло сини знаменца в ръцете си. Губят се в мрака на салона... Старците, които пяха земеделския марш и принудиха гостите си с монархическите значки да станат на крака... Прилежно са седнали в дълги редици. Слушат... и преценяват.

Събуди се салонът - изведнъж. С ръкопляскане посрещат Тодор Цанев. Той се качва направо на трибуната. Говори. И когато се обърнах назад, за да погледна потъналите в мрак редици, видях стотици човешки очи, приковани в него. Дълго кънтеше гласът му в тъмния салон. И те дълго мълчаха и слушаха. После дълго питаха. И все за земята ги болеше.

Кипи салонът. Жив е.

Събранието свърши.

 

 

04.10.1991

 

ДЗС

 

Гонят се дрипави облаци по небето, схлупено над нас.

Объркана съм - за какво бих могла да говоря днес...

За неприкосновеността на частната собственост върху земята?

За това, че земята е свобода?

За това, че сме длъжни да вземем земята на дедите си - за да почиват в мир костите им, разпилени по незнайни гробове и комунистически концлагери... за да изправим нашите огънати кости и да върнем достойнството си на хора?

За какво бих могла да говоря на тези хора, които цял живот са обработвали одържавената земя на бившите собственици...

. . .

Отидохме в ДЗС-то. Къщи, разхвърляни в полето, на 5-6 километра от големия град... потънали в мрак.

Във фоайето пред стаята на кметицата има двайсетина стола, наредени в полукръг около малка масичка с три столчета зад нея.

Идват един по един - с навлечени памуклийки върху дочените дрехи. Идват един по един - със столчета под мишници и сядат, в полукръг около масичката, зад която ще седнем ние, четиримата, на трите стола. Двамата кандидати за народни представители, един юрист и аз...

Идват един по един, отръскват перчемите си от дъжда, подпират се покрай стените.

Заговори кметицата им - елегантна жена, вече не млада, но още красива. Изключително енергична и пряма. Строга майка на банда непослушни деца... По-скоро - възпитателка на безпризорни...

Докато я слушах, докато ги гледах - все по-празна ставаше главата ми. Все по-непонятни ставаха за мен тези хора, все по-малко можех да разбера живота им... и това, което ги е накарало да живеят по този начин.

Купчина разпилени къщи на 5-6 километра от големия град. Купчина къщи в полето. Без канализация, без електричество, без телефон...

- Тая пролет като умря бабалъка... не могли да ни намерят, да ни кажат... Само в кабинета на директора има телефон за страната...

- Като се разболее някой нощем... ни доктор има, ни линейка можеш да повикаш... От пет вечерта до осем сутринта сме откъснати от света... Нищо, че виждаме светлините на Русе.

- Ами дъжд като завали... Ей и сега, преди да тръгна за събранието... сложих легена на леглото... тече...

- Истина е, истина. Ето, и кметицата ще каже.

- Истина е. - казва кметицата и иска да продължи, но не може.

Един през друг говорят.

- Толкоз години никой не ги бута тия къщи. Да бяха наши, щяхме да ги оправим...

- Тая година и наемите повишиха... Пък вода в тях има само дъжд като вали.

- Тъй е, вода нямаме. За свинете в стопанството возят с цистерни... За нас няма, нито да пием, нито да се умием... Като скотове живеем, пък наема увеличиха... На Института били къщите, на чифлика били... Всичко попиляха...

- Читалището ще се срути. Училището на змиярник стана... Пък децата ни ги карат в града и в чифлика да учат...

- То хляб няма откъде човек да си купи, та училище...

- Хляб, хляб... само един път в седмицата носят хляб... Трябва в града да се ходи, пък билетите скъпи...

Облегнала съм се на стената, гледам ги. Шепа измъчени хора. Как могат да живеят така... И защо...

- От 1953-та съм тук... Цялата ми младост мина в стопанството - говори жена, гледам я... и не мога да си представя, че някога е била млада.

Като кошмарен сън е фоайето, оградено от дъжда... и хората, насядали в него, като в кутия на абсурда.

За тях животът е започнал да се променя преди една година, с новата кметица. Тя докарала водопроводни тръби, тя уредила да започне прокопаването на канали за телефонни кабели... Все още нищо не е готово, но има надежда, че ще стане...

- Пак тебе ще изберем, кметице - провиква се белокос дядо, а очите на всички блестят - Ще те изберем, ще те изберем...

Рязка и пряма, гласът й въдворява ред и тишина.

- Вие няма да бъдете кметство. Към община Русе сте.

- Кметице... - провлачват гласове, осиротели изведнъж.

- След изборите може да направите референдум и да поискате да бъдете отделно кметство.

По лицата им се чете облекчение.

- А сега, думата е на нашите гости от Русе.

Както винаги, пръв беше Тодор Паламарков. Каза няколко думи за земеделския съюз, за борбата му против диктатурата - преддеветосептемврийската и следдеветосептемврийската... за силата и чистотата на земеделските идеи... за...

После дойде моят ред. Заговорих за свободата и човешкото достойнство, за пробуждането на нацията, за демокрацията, за собствеността... и пак за човешкото достойнство и свободата, които са свързани със собствеността и със земята... Говорех... за сините площади, за вдигнатите погледи и изправените гърбове...

А хората стояха пред мен - свити, премръзнали и уморени. Не виждах очите им, които вероятно проследяваха лабиринта на пропукванията по мозайката... Разбирах, че думите ми се хлъзгат край тях, но какво друго можех да им кажа?

- Миналата година бяхме много... Напълнили улиците и площадите на сините градове веехме знамената си и протегнали ръце към синьото небе зовяхме свободата. Но не спечелихме. Не спечелихме, защото опиянени от собственото си освобождение, забравихме да погледнем хората около себе си, забравихме да потърсим погледите им, впити в земята... забравихме да им кажем, че искаме свобода, достойнство и благоденствие за всички. Сега предстоят нови избори. И те пак са решаващи за съдбата на страната ни. Сега аз съм сред вас, за да ви кажа, че младостта не си е отишла от БЗНС-Никола Петков, за да ви кажа - "гласувайте за вашите депутати, за тези, които познават българското село и милеят за него, за тези, които могат и искат да направят земеделието приоритетен и печеливш отрасъл..."

Седнах. Нещастни измръзнали хора. Мокри, уморени, угнетени. С широко отворени очи слушаха разказите на Тодор Цанев за Гърция и гръцкото земеделие, за германските машини, за... Хубави приказки - колко ужасно далеч бяхме от тях...

Една дребна жена с фино лице просъска - "Да обръснем косите и брадите на младите, тогава ще се оправи държавата... Всички млади са мързеливи." Черните й очи са се превърнали в два свредела, които впива в мен. Откъде се взе тая омраза?! Нима се роди от думите ми за доброто и за свободата?

А Тодор Цанев се усмихва благо:

- Нека първо се разберем какво е труд, а после да говорим за мързела на младите. Лекарят, който ви лекува - труди ли се?

Един старец, вдясно, плахо отговаря - "Труди се..." Тодор продължава окуражен:

- А учителят, дето учи децата ви - труди ли се?

Двама-трима от първата редица - "Труди се, труди се..."

- Ами утре, като отидете в града, в кантората на г-н Матев, да го питате как да си вземете нивите и къщите и той ви каже - първо това ще направите, после това, после това... е, той труди ли се?

Всички в хор - "Труди се, ами как? Толкоз закони да знае..."

Усещам, как вътрешното напрежение на Тодор Цанев спада.

- Е, значи, разбрахме се. Трудът може да има много лица. И младите, които стават лекари и зъболекари, учители, инженери и адвокати не са мързеливи.

И продължава да им говори - за младите, които искат да станат земеделци, собственици на земята на дедите си.

После г-н Матев им спести ходенето до Русе и им обясни надълго и широко как да вземат земята на дедите си. А също и как да станат собственици на къщите, в които живеят без ток, телефон и канализация, в които спят, прегърнали легени в дъждовните нощи... в края на ХХ-ти век, на 5-6 километра от 200-хиляден град.

 

 

05.10.1991

 

НИКОЛОВО

 

Уплашено, лятото се връщаше. Или есента избяга.

Дните пак станаха горещи, но нощите останаха студени.

Събота вечер, черно небе. Светят звездите и прозорците на къщите светят. Фоайето на читалището се пробужда. В малкия салон евангелисти тихо пеят псалми, селският пияница на висок глас обяснява колко е трезвен и колко хубаво нещо е комунизмът...

Рано сме дошли - големият салон е почти празен, но хората идват. Най-напред старците - достолепни. После хората на средна възраст - забързани, да не закъснеят. Накрая младите - нехайно, "времето е наше"... Събират се, подреждат се по празните редици. Идват и гостите ни от СДС. Донесли са цяла кола агитационни материали - плакати, значки, лепенки, книжки. И всичко това - не за кметските избори, разбира се, а за парламентарните. Посиня фоайето - от знаменца.

Събранието почна.

. . .

Кандидатът за кмет на селото говори дълго и емоционално. Висок и слаб възрастен мъж. Седна, ръкопляскат му. След него г-н Тасев представи себе си и семейството си. Тодор Паламарков представи листата на БЗНС-Никола Петков. Без себе си - тук всички го познават. Смутен сяда, ръкопляскат му. Навежда глава, усмихва се. Усмихват се... После татко заговори. Върна ги в миналото, което не се забравя. Накара главите да се наведат, а очите мрачно да блестят. Не от омраза. От решителност. Говори татко и старците стават млади, връщат се - 40 години назад, в миналото. Слушам... и бавно потъвам в миналото, в което надникнах преди година през очите на хората, които ми разказаха за него...

Отново съм тук и днес...

Говори Тодор Цанев... прескочили са ме... В препълнения салон е тихо, слушат го. Мислите ми се блъскат в главата ми, препълват я. Гледам хората пред себе си - ще стигнат ли гласовете им, за да го изпратят в Народното събрание... Ще стигнат ли гласовете им, за да изпратят някого в Народното събрание...

Наближават изборите. И все по-безкомпромисни стават политическите сили. По-твърди. По-арогантни... И избирателите стават по-активни, по-откровени, по-агресивни... И искат отговори на въпросите си.

- Какво все пак стана с опозицията? Какво стана със СДС?

- На този въпрос аз ще отговоря - пъргаво скача Асен Тасев.

И заговори - пламенно и убедително. Заговори - за предателите. Изброи ги поименно - вчерашните приятели, провинили се в инакомислие. Обвини ги, заклейми ги. Думите се лееха, минутите летяха... Седях на мястото си - зад масата, на сцената... като наказана.

Седях на мястото си - като изхвърлена. Какво търся тук?! Пред кого съм застанала, зад кого? Зад човека, който говори? Зад думите, които казва? Или зад една праволинейна и толерантна политическа организация, която добре познава враговете си и не ги греши... Или... или трябва да стоя зад всички, които са против комунизма...

Събранието свърши.

. . .

Студена нощ, черно небе, светят звездите. И прозорците на къщите светят...

Отидохме в дома на Тодор Паламарков. Панелно жилище - на село... Врата към невидим балкон... Влиза въздух в тясната стая... Влиза простор...

"Морен орачът във нивата сееше..." - пеят домакините старата хубава песен... Запяхме и ние.

"Сей, земеделецо, днес му е времето, хвърляй добри семена..."

 

 

06.10.1991

 

МАРТЕН

 

Стопи се дневната светлина. Гледам звездите - светли и близки. Мислено протягам ръцете си към тях - да ме стоплят... Дишам студен черен въздух и треперя... След миг събранието ще започне... Тихо е пред вратата на читалището. Откъсвам се от звездите и влизам.

Полумрак. Тук-там старци са насядали по дългите редове. Тук-там се виждат и по-млади хора. Сядам - зад масата, на сцената. Една жена ми даде цвете.

Събранието почна. Говориха - председателят на дружбата, кандидатът за кмет на селото, кандидатът за кмет на Русе... после аз...

Гледах в тъмнината на салона и говорех... Гледах и ... тъмнината на небето със светещите звезди се превръщаше в тъмен площад със свещи... Гледах - тъмната зала със светещи очи. И говорех - за свободата... За освобождението от страха, за първия изтръгнал се вик от гърлото... за знамената над главите... За тихите хора с наведени глави, за пленниците на инерцията... За поражението през юни, за устойчивостта... говорех. Не помня още за какво...

Когато седнах на мястото си, г-н Тасев стисна ръката ми и татко заговори... За миналото и за настоящето... После г-н Цанев говори - за настоящето и всичко, което може да стане настояще...

После започнаха въпросите - за бъдещето.

Въпроси и отговори - като във всички села... Един старец стана от средата на салона.

- Аз съм от опозицията. Определен съм за член на избирателната комисия. Какъв документ трябва да имам и откъде да го взема, за да не ме изгонят от помещението, когато се отворят урните, както стана миналата година - и разказва какво станало миналата година.

Една госпожица от екипа на г-н Тасев му обясни, че това няма да стане тази година... Одобрителен шум в залата... Мъж на средна възраст със запъване пита:

- Разбрах, че в изборите ще участват повече от 40 партии, значи, на масата в тъмната стая ще има повече от 40 различни бюлетини. Аз не запомних какви са линийките им, нито кой какво обещава. Аз съм николапетковист и знам коя е моята бюлетина. Но питам - бабите, когато влязат вътре, как ще намерят бюлетината, която търсят? Не може ли предварително да им ги раздадем?

- Не може... - усмихва се Тодор Цанев - Трябва хубаво да им обясните коя е... Нашата е бяла, с две вертикални сини ленти...

- Приятели! - прекъсва го госпожицата, която толкова лесно разреши първия проблем - Комунистите нарочно са направили толкова много партии, за да объркват хората. Нека бабите пускат сини бюлетини! - гласът й звънти от оптимизъм...

Окаменях. Само очите ми останаха отворени, но аз ли гледах през тях, друг ли... Хората ставаха, ръкомахаха, мърдаха устни...

"Кукувицата снесе яйцето си в чуждо гнездо..."

После бавно, много бавно в главата ми се промъква друга мисъл - "Кукувичето се излюпи... и изхвърля другите пиленца от гнездото СИ."

Окаменя и мисълта ми.

Събранието свърши.

. . .

Пътуваме. Градът се изнизва от двете ми страни. Стискам в ръцете си цветето, което г-н Тасев ми даде, цветето, което... не видях кой ми даде, цветето, което... Далеч са звездите... Черен въздух влиза в дробовете ми... Ще се изчистя ли...

Колата спря пред къщи. Изсипах се.

 

 

 

07.10.1991

 

ПРОСЕНА

 

Пак тръгваме - да събираме разпиляното... Или да търсим... Фаровете осветяват крайпътните драки... Пътуваме.

Колата спря на селския площад. Тъмно. В мрака край нас оплътняват тъмни сенки. Докосвам чужди ръце. Виждам очи, не лица. Запознавам се с настоящия кмет, от БЗНС-единен, с кандидата за кмет, от БЗНС-Никола Петков, с председателя на секционната избирателна комисия, също земеделец...

- Комунистите ни бойкотират. Не искат да участват в избирателната комисия, защото съм бил свещеник... Е, като не искат, ще минем и без тях... - смее се някой в мрака...

- Като не искат, голяма работа... мислят, че ще ни уплашат. Още не могат да разберат, че можем и без тях...

- Че то без тях, по-добре - чувам в тъмното дрезгав глас и потракване на бастун.

Избухват одобрителни смехове:

- Свърши се с тяхната управия вече... И да искат и да не искат, ще трябва да го разберат...

Луминесцентна светлина се разля върху лицата - ослепително грееше фоайето на читалището. Тръгнахме натам...

Събранието почна.

. . .

Както във всяко село най- напред говори кандидатът за кмет на селото. Както във всяко село, проблемите бяха много. И както във всяко село, хората се надяваха, че техният кандидат, когато стане кмет, ще реши решимите. Ставаха, питаха, говореха - искаха техният млад съселянин да чуе всичко, да знае всичко... да го боли - за всичко...

После дойде нашият ред. Стресната чух: "Нашата млада гостенка, писателка, има думата..." Смутена се измъкнах иззад червената плюшена покривка и застанах пред тях... Дечица се протягаха, търкаха очички и се гушеха в майките и бабите си. Майките и бабите ги прегръщаха небрежно-загрижено, наместваха се по-удобно, вдигаха очи. Мъжете се оглеждаха строго, шъткаха, притихваха. Старци протягаха шии. Смутена стоях пред тях - откъде да започна?

И пак започнах от началото. От пробуждането, от сините площади, от свещите, от първия вик... От времето, когато по площадите се събираха личности, които с присъствието си под откритото небе изразяваха позициите си... и показвахме, че сме много. Показвахме го на себе си и на другите. На тези, против които бяхме и на тези, които се надявахме, че ще ни последват. Не ни последваха. Уплашиха се от виковете ни. Загубихме ги. Загубихме... Мина време. Сега площадите пак се пълнят с хора... които чакат да чуят от трибуните кои са добрите и кои са лошите... а от трибуните вече не може да се чуе нищо...

- ... затова трябва да се събираме в читалища и клубове, да разговаряме... да задаваме въпроси, да даваме отговори... и да търсим заедно най-добрия начин, по който можем да изведем страната си от кризата, в която знаем кой я хвърли... Ние сме тук, за да кажем какво според нас трябва да се направи и как мислим да го направим... Коя бюлетина да пусне - всеки сам ще реши. И все пак, длъжна съм да кажа - за демокрацията може би е все едно дали бюлетината е синя, или е бяла с две вертикални сини ленти... За вас не е все едно. За вас не е все едно дали с гласа си ще изпратите в Парламента още един син депутат, или ще помогнете на своята партия да изпрати депутати в Парламента... Казвам "своята партия", защото БЗНС-Никола Петков е партията на българското село. Вие знаете по-добре от мен нейната история и трагичната съдба на лидерите й. Вие познавате по-добре от мен собствената си съдба и съдбата на вашите бащи и братя... С вашия глас, вие решавате своето бъдеще...

Седнах с омекнали колене. Каквото исках, казах го.

- Вижте плаката пред вас. На него е написано - "Земята е свобода". И това е така, защото земята е собственост, а собствеността прави хората свободни. Прави ги независими от благоволението на този или онзи началник... Земята дава хляба, а хлябът е свобода...

Колко лесно било да се започне. Слушам гласа на татко. Той става все по-силен, все по-плътен...

- Какво направиха комунистите, когато дойдоха на власт? Взеха земята ви. Не за да я обработват, а за да ви лишат от собственост, от хляб и свобода...

Тихо е. Децата са заспали. Мъжете и жените слушат. Тихо се стичат сълзите на старците. Тихо е. Целият минал живот - уродлив, невероятен, се е настанил в залата. Тежи. Смазва. И отговорността за избора тежи. Говорим. Слушат. Питат. И преценяват... Те вече знаят какво не искат. Избират - какво да искат...

Събранието свърши.

Тръгнахме.

Фаровете осветяват крайпътните драки.

Тъмно е полето, недокоснато от фаровете ни.

 

 

08.10.1991

 

ОБРАЗЦОВ ЧИФЛИК

 

Бяла като мляко мъгла. Само осовата линия на шосето се вижда. Безкрайно дълги ми се сториха 5-те километра от Русе до Чифлика... Дървета изплуваха от бялото край нас. А после сгради, светлина.

Пред клуба на пенсионера сме. Посрещна ни усмихнатия плакат на комунистическия кандидат за кмет, плувнал в море от червени диплянки. Влизаме в клуба - голяма стая с няколко кръгли масички и столове около тях, две колони по средата, маса и трибуна. Няма столове за всички. Хората идват, облягат се по стените, по колоните, по агитационните материали, залепени за колоните.

Събранието почна.

. . .

Един по един заставаме пред трибуната, говорим... Всичко се повтаря - все едно дали пред 20 души, или пред 200. Говорим - за земята, за земеделските идеи, за вчера, за днес и за утре.

Говоря - за зимата на 1989-1990-та, за първите митинги, на които извикахме "долу"...

- "Долу" на какво? - пита един старец, седнал на столче до самата трибуна, до мен.

Поглеждам го - сини дочени дрехи, отрудени ръце... открит поглед... Усмихвам се.

- То е ясно на какво... Долу на комунизма, долу на системата, долу на живота, който бяхме принудени да водим...

Хората пред мен се усмихват - одобрително. А старецът, седнал до трибуната, отново пита:

- Че какво му беше на живота? - гледа ме право в очите.

Усмихвам му се. Той, окуражен от усмивката, продължава :

- Казваш, била си инженерка. Ами че тебе кой те изучи? Партията. Какво лошо си видяла ти от Партията, че да викаш "Долу БКП!"...

Хората се наместват по столовете, правостоящите се подпират на другия крак - чакат. Да чуят какво ще отговоря.

- Партията не ме е изучила. Изучила съм се сама. С моя ум, с моите усилия и с парите на родителите ми, които са ме издържали по време на следването... А какво лошо съм видяла от партията... Е, може би това, че без нея щях да се изуча по-добре... Партията влезе в живота на моето поколение още в детската градина... Още тогава, който декламираше стихотворение за Партията, получаваше голяма червена звезда, а който декламираше стихотворение за България - нищо... Вместо да се учим да четем с думичката "МАМА", ние сричахме думичката "ПАРТИЯ"... Когато ни вързаха червените връзки, започнаха да ни правят доносници, започнахме да ставаме кариеристи... Защото тези, които не направиха кариера в Комсомола, останаха без бъдеще... Защото нямахме право да бъдем различни, нямахме право да мислим, нямахме право да живеем... Можехме само да съществуваме...

Пред мен е целият ми живот. Не, цялото ми съществуване. Потънах, разтворих се в него... Гледам очите на хората пред мен - пламтящи факли. Говоря. За това, което, задрямало, затрупано в мен, сега, събудено, все още боли... Гледам хората пред мен - мълчат и слушат. Мълчи и слуша и старецът до мен. Говорих още дълго. Говори болката по пречупения живот на мойто поколение... на поколенията, родени след закриването на лагерите... след окончателната победа на социализма...

Събранието продължи - както на толкова други места.

Хората задаваха въпроси - за днешния ден и за утре. А старецът с дочените дрехи все пита - "Пак ратаи ли ще ни направите?", "Пак бедни и богати ли да има?", "Назад ли ще връщате колелото на историята"... Говорим, всички, от трибуната - бавно, спокойно, аргументирано... Старецът все пита. Като в стена се удрят думите ни в него. Хората губят търпение - "Млъквай, бе, човек. С теб излизане на глава няма. Защо си дошъл на нашето събрание? Върви на събрание на БСП-то...!"

А той, с дочените дрехи, с отрудените ръце, с откритото лице... пред очите ми се променя. Ръцете мачкат каскета - ще го скъсат. Лицето се изкриви. Очите - не искам да гледам в тях...

Събранието продължи - с въпросите и отговорите за днес и утре; за това как да променим живота си, сами.

. . .

Потъваме в бялата мъгла.

Качваме се в колата си, затваряме вратите.

Като призрак, от мъглата излезе силуетът на стареца със сините дочени дрехи, ръцете му залепнаха за стъклото ми. Отворих вратата. Гледам го - в очите. Ръцете му отпуснати висят...

- Кажи ми, какво не ви харесваше? Бял хляб ядяхте, всичко имахте... не знаете какво беше преди... Кал, мръсотия... с мамалига са ме отхранили... Всичко имахте, какво не ви харесва... Синът ми, и той... В Канада избяга... Всичко имаше тук... И апартамент, и кола... Цял живот за него съм работил... Виж ръцете ми...

Гледам ръцете му - едри, отрудени, безпомощни...

- Какво ви липсваше... Какво... ви трябваше? - пита...

И тихо отговарям:

- Свобода.

 

 

10.10.1991

 

КОПРИВЕЦ

 

Здрачава се. Отклонихме се от главния път. Меките хълмове ни приютиха в скута си. Завиха ни с короните си дърветата. Стъмни се, загубихме се. Плени ни равнината - далеч сме от главния път...

Шепа разпилени камъчета върху черна пръст - блестят светлините на Копривец в черното.

Спряхме на площада - пред най-осветената, най-голямата сграда. Влязохме. Тръгнахме по вита стълба нагоре - един етаж, втори, трети. Възрастен мъж ни води - дълъг коридор, ярко осветена стая - голяма, с големи прозорци. Десет реда по десет стола. Насядали са хората. И ние сядаме - пред тях. Залепихме плаката с пеещото момиченце, на който пише "Земята е свобода"... Последният плакат.

Събранието почна. Подредили са се старците - на първите редове. Зад тях са внуците им - почти момчета. Средното поколение липсва.

Не съвсем - чувам гласа на баща си:

- Ще вземете земята си, длъжни сте... Дори ако знаете, че не можете да я обработвате... дори ако знаете, че децата ви не я искат... Вашите внуци са сред вас. Те са млади и силни... те ще се справят...

Блестят очите на старците, протегнали шии напред. Младежите небрежно са кръстосали крак върху крак. Слушат... И ми се струва, че по-лесно ще говоря пред тях... Усмихвам се.

- Навсякъде, където ходех досега, започвах с думите:"Тук съм, за да ви кажа, че младостта не си е отишла от БЗНС-Никола Петков. В този салон, където има толкова много мои връстници, това не е нужно. На вас ще кажа само - изборите наближават. Говорете с хората - със съседите си, с колегите си.Убеждавайте ги. Не кое е добро и кое е лошо - те това и сами го виждат. Говорете им за това, какви са техните интереси и кой ще ги защити. Говорете им за земята, за това, че в нея е богатството и просперитета на всеки от нас... и за това, че който им я е взел, няма да им я върне...

Говоря и си мисля... защо не са повече тези, като тях... готови... и способни да вземат земята на дедите си... и да я обработват...

Блестят очите на старците, протегнали шии напред. Младежите небрежно са кръстосали крак върху крак. Слушат...

- За платформата на нашия съюз няма какво повече да кажа, а и вие я познавате. - чувам гласа на оратора след мен - Сега всички платформи са почти еднакви. Всички говорят за демокрация, дори комунистите, за които най-висшата форма на демокрация е диктатурата... Сега трябва да си отговорим на въпроса - "Кой иска и кой може да направи това, което е написал в платформата си. Кой ще се бори за осъществяването й"...

Проточили шии напред, старците слушат. И младите слушат. Неусетно изтичат минутите. Въпроси и отговори... и пак въпроси.

- Говорим за земята, за собствеността. Но какъв собственик съм аз, щом не мога да правя каквото искам с имота си? Ето, аз искам да взема нивата на дядо, да я работя. Искам да си купя машини. Но нямам пари... Е, като поисках да ипотекирам част от земята, за да мога да обработвам другата част, разбрах, че не можело... Какъв собственик съм тогава?

- Така и ще бъде, докато комунистите ни управляват. Отговорът е прост - да спечелим изборите, за да сменим системата. И колкото повече хора изпратим с гласовете си в Парламента, толкова повече ще са тези, които ще защитават интересите ни... Но затова е нужно да знаем какви са интересите ни.

- Знаем си интереса, знаем го... - смеят се старците от първия ред - Да си вземем земята...

Смеят се старците, тракат столовете...

Свърши събранието.

. . .

Вървя по ярко осветения коридор. Опустял е вече. Някой ме докосва по гърба - обръщам се. Стискат двете ми ръце - "Добре, че дойдохте, момиче, да им отворите очите на нашите, младите... Уж си знаят интереса, пък не знаят кой ще го защити... Все за СДС-то говорят. Нищо не ставало от нас. Стари сме били, прости сме били... Да, ама знаем какво искаме и знаем как да го искаме... Добре, че дойде, момиче, да видят... Ама още трябваше да им говориш..."

Още трябваше да говоря... Още... Бавно слизаме със стареца по витата стълба. Настигат ни баща ми и още един възрастен човек. Бавно слизаме надолу... Вече пред входа, по равното, чувам дрезгав глас: "Добре, че дойдохте, момиче, ама по-често трябва да идвате..." Тежко излизат думите от хриптящите гърди. Тежко върви човекът - с два бастуна, тежко влачи крака си...

... Шепа разпилени камъчета върху черна пръст - блестят звездите в черното небе. Угаснали са светлините на Копривец. Стоим пред входа на най-голямата, единствено осветената сграда. Чакаме колата си - да се върне от дома на сакатия старец. И говорим... Нахлупили ниско каскетите върху челата си, те питат. Трима стари селяни - как да вземат земята си. Стари са селяните, много стари. Но искат земята си, много я искат. Никога не съм виждала някой някога така силно да иска... И си спомням снощния разговор - "Какво лошо ти е направила Партията, че викаш "долу БКП"?"... Може би и това, че никога не съм искала... Никога не съм искала нещо толкова силно, че...

- Не ме питай колко бой съм изял... Не влязох в ТКЗС-то...

Стряскам се. Тримата старци са обиколили баща ми.

- Никой от нас не е бил нито един ден в ТКЗС-то. Взеха ни земята. Всичко ни взеха. Що мазета сме обиколили и що бой сме изяли, ние си знаем... Ама не влязохме. Искахме да си останем ние. Не в общото... Съседи сме. Ще свидетелстваме и в съда, ако трябва... ще кажем на кой къде е била нивата, кой колко декара е имал... Всичко знаем, всичко помним... нищо, че ни унищожиха документите и никъде нищо не пише за нашта земя... Ще си я вземем...

Стъписана съм. От решимостта и твърдостта с която искат. Трима стари селяни, които системата не е смляла. Гледам ги... аз, смляната... от детската градина мляна...

Гледам ги - аз, на която Партията е отнела способността да ИСКА...

 

 

11.10.1991

 

КАРАМАНОВО

 

Прав като стрела е пътят. Сива стрела, забита в червеното небе. Последна предизборна вечер... Уморена съм и чувствам облекчение - че е последна. Уморена съм и тихо безпокойство има в мен - направихме ли всичко, което трябваше, което можехме... не сгрешихме ли някъде, не пропуснахме ли нещо... Последна предизборна вечер - уморена съм. И искам изборите да са минало.

Пътуваме. Прав като стрела е пътят - черна стрела, забита в сиво небе.

Стъмни се. Звездите - едри и светли - хапят със студ.

Пристигнахме.

Влязохме в читалището. В салона - полумрак.

Насядали са хората и чакат. И ние сядаме - зад масата, на сцената... Всичко е за последен път - тържествено и страшно... И обречено...

Стар селянин, председателят на дружбата, открива събранието. Говори дълго, вълнуващо. Странно кънти гласът му в озвучения салон...

След него, едно съвсем младо момче се изправи пред салона :

- Завърших техникума, след казармата се хванах на работа, две години вече... Като станаха промените, знаете, почнах да правя ЗМС тука... е, познавате ме... Какво повече да приказвам...

Съвсем младо момче - кандидатът за кмет на селото. Усмихва се, вдига рамене. Един старец, седнал в средата на първия ред, с грейнало лица казва - "Моят внук, добро момче е". И всички подхващат - "Добро ни е момчето, да е живо... него ще изберем..." Ръкопляскат...

После - както навсякъде, Тодор Паламарков представи листата на БЗНС-Никола Петков. Баща ми - както навсякъде, припомни това, което не се забравя... побоищата, заплахите, унизеното човешко достойнство... и годините на сивия труд - тежък, изнурителен, без полза... Няма го плаката, на който пише "Земята е свобода", но баща ми, както навсякъде, обяснява - защо земята е свобода... защо собствеността е свобода. Кънти гласът му в озвучения салон. Селяните слушат - блестят очите им - от сълзи и надежда. Блестят очите им - още миг и ще докоснат свободата... Ще я достигнат ли... Утре ли?

Изправих се - пред тях и микрофона. Оставих ръцете си - върху дъската на трибуната. Погледнах хората - през микрофона. Като преграда стоеше между нас. Като укритие... Гласът ми проехтя. Не моят глас, гласът на микрофона. Заговорих - не аз, а микрофона... Кънтяха мислите ми в озвучения салон. И слушах - гласът на микрофона.

- Родена съм в град, отгледана съм в град. Цял живот в град съм живяла... Но сега... сега ще се върна при земята... С надежда и страх... Със страх, защото досега от земята съм видяла само най-лошото - бригадите. Ученически, студентски, аспирантски... Всяко лято - крадяха от почивката ни. Всяка есен - крадяха от семестрите ни. Изпращаха ни - да спасяваме селското стопанство. Като на война, като при бедствие. И всяка година - деца, юноши, младежи - като на война, като при бедствие - спасявахме. Спасявахме това, което разпиляваха - некомпетентни, безотговорни, корумпирани председатели на ТКЗС-та, АПК-та, ПАК-ове и ДЗС-та. В пек и в дъжд - тогава, когато кооператорите отказваха да работят - ние работехме... Ученици, студенти, войници... Защото, ако откажехме - намаляваха поведение и изключваха от Университетите. И спасявахме - Родината, Реколтата... земята...

Мълчание. Наведени глави. И продължавам - откъсната от себе си, от тях... Скрита зад преградата на микрофона, слушам мислите ми как кънтят в залата...

- Със страх и надежда се връщам при земята... С надежда - да намеря себе си. И свободата...

Тихо е. Множество очи са впити в мен. Кънтят мислите ми - в залата, или в главата ми? Земята... последната надежда на моето убито поколение... Да започнем отначало... Да започнем от началото... Оттам, откъдето идва животът... Да изчистим руините. Да започнем на чисто... Да започнем да градим, да извисяваме... себе си, страната си... оттам, откъдето се ражда животът...

Скрита зад микрофона говорех, говорех...

Говореха...

- От земята, от българското село ще започне пробуждането на мъртвата ни икономика. От там ще дойде и благоденствието. Но за да стане това, нужно е в Парламента да отидат хора, които мислят по този начин. Хора, на които земеделските идеи са близки, хора, които познават проблемите и болките на българския селянин...

Както навсякъде, дълго говори Тодор Цанев. Както навсякъде - разказва, разяснява, обяснява. Много въпроси му зададоха, много отговори даде.

Събранието свърши. Последното предизборно събрание.

Отиваме си.

А в главата ми, като в озвучена зала кънти последният въпрос - "Защо толкова рядко идвате... От избори до избори..."

Отиваме си...

От последното предизборно събрание.

 


напред горе назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух