|
Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО] VIII. Пропука се"Всичко започна да пропада под краката ни, да се руши... Ако сега има избори, комунистите ще ги спечелят, защото никой няма да гласува... освен фанатиците."
1991-1992
14.10.1991
Не съм спала повече от 30 часа. Започна новият ден. Видях изгрева. Боли. Никога не е боляло повече... Дори през нощта на 10 срещу 11 юни 1990 - та... Предадена... Предадена се чувствам. Сега вече - всичко се руши. Тази нощ - всичко пропадна. Тази нощ - умря възможността за демокрация, защото умря плурализмът. Конфронтация. Сблъсък на две слепи сили. Кой ще бъде буферът? Кой - балансьорът? Тази нощ умря надеждата... за по-хуманен свят... за свят на всички... Две слепи сили - всичко ще унищожат... Предадена се чувствам... От старците, които толкова обикнах... ... Не съм предадена от тях. И аз не бива да предавам - тях и себе си - от малодушие. Не искам да съм тук; не искам да съм пак - с ограбена душа... . . . Защо винаги съм в опозиция? Но всъщност - да бъдеш в опозиция - това нещастие ли е? И всъщност - това не е ли по-добра съдба от съдбата на властника? И всъщност - днес изборната победа е за тези, в които до вчера вярвах. И всъщност, властта загубиха онези, против които съм била. Тогава? Не е ли празник днес?
01.11.1991
Облаци са покрили небето. Студено е - като през зимата. Само дърветата са зелени - някои, останали почти голи; други - с истински корони от листа. ... Вървях през парка - рано сутринта, в неделя. Градът спеше - нехаеше за цвета на новия си кмет... Снегът падаше върху зелените листа на дърветата. Едри мокри капки - стичаха се върху мен - малки снежни топки. Отвсякъде струеше бяла светлина --от бялото небе, от белите ми дрехи, от белите листа. Тихо капеха снежинките, тихо падаха, превърнати във вода. И Градът тихо се събуждаше. Тихи, хората гласуваха... И избрахме - синия кмет, нашия кмет - тихо, уморено, сигурно. . . . Гледам как слънцето се мъчи да пробие облаците. Силуетът му се очертава между тях - бял кръг, голям колкото Луната при пълнолуние. Разкъсаха се. Слънцето излиза иззад тях. Няма да ме стопли... ... Предизборни вечери... В друг живот останаха. Вече забравих каква съм била тогава, преди месец, когато... ... Уплашено, лятото се връщаше, или есента избяга...
27.11.1991
Пред мен е морето. Виждам кръглостта на хоризонта... Вълните, успоредни трептения, идват към мен... Разбиват се долу, в брега. Идват вълните, създават илюзия за движение на цялата огромна водна маса - към мен... Илюзия за придвижване. Усещам докосването на необятното, отделеното, чуждото... И снощната болка - насочена, всепоглъщаща, моя... бе изсмукана от безкрайността и ме остави пуста. Опустошение - вчера и днес.
Вчера. Свила се в топлото на стаята, задрямала пред телевизора, се стреснах. "За да подкрепим г-н Желев той трябва да дойде при нас, сам. Да ни помоли. И да даде гаранции... за екипа си - този му екип не ни харесва... гаранции... да не подкрепя либералите... гаранции... Ние имаме и алтернативна кандидатура... " Свила се в топлото на стаята, всичко в мен се свива от погнуса... Всичко в мен боли. От арогантността и парвенющината, блъвнали от... Защо, о Господи, от устата на Твоя служител? Защо от устата на този, който се бореше за чистотата в редиците на Твоите служители?И за чистота в обществото... Защо този, който запали душите ни, сега ги удави в погнуса? Усмихва се Христофор Събев - от телевизионния екран, впива победоносен поглед в камерите... Иска - да мачка. Искам - да го забравя. Днес. Пред мен е морето. Огромната му синя хлад нехае за бъдещия президент. Нехае за тези, които ще го предложат, нехае за тези, които ще го изберат... Днес... Пред мен е морето. Вълните - безкрайни успоредни хълмове - го придвижват към мен... Не, разбиват се в брега, далеч долу, под мен. И морето не може да излезе от границите си. Не може да дойде при мен и безкрайността му не може да погълне болката ми. Вчера и днес. Боли. Не за президента, когото снощи се опитаха да поставят на колене... за да благоволят да го преизберат... На него не му е нужна легитимацията на властта, за да бъде гражданска личност... Той вече десет години е гражданска личност - от издаването на "Фашизмът" до днес... и не от нас зависи дали ще продължи да бъде такъв, или не... Боли. Не за тези - чистите, добрите, които дойдоха в името на братството и свободата да сменят онези, нечистите и злите, които ни обезчовечаваха... Те изпълниха предназначението си - отстраниха злите... Не останаха добри... Е, нищо... За това не сме виновни ние. Боли... За нас ме боли. Страх ме е - избирайки недостойни, да не станем недостойни ние. Вчера и днес... Чайките летят. Разбиват синьото на небето. Вълните се гонят. Разбивайки се, разделят.
25.12.1991
ПРЕЗИДЕНТЪТ
В годината, когато иззеха от книжарниците "Лице" на Блага Димитрова, прочетох "Фашизмът". Не я прочетох - една нощ баща ми я чете на глас, а ние с мама слушахме. Слушахме потресени. Изречение след изречение, пасаж след пасаж, глава след глава... Животът ни - ограничен, подчинен, жалък - се оглеждаше гротескно в огледалото на системата, която ни бяха научили да стичаме за най-ужасното зло в света. Животът ни - опакован, задушен, чужд - се оказваше по-страшен от страшното, което бяхме учили. Цяла нощ баща ми чете "Фашизмът" на глас, а когато се умори, майка ми продължи... После прозорците изсветляха, аз дочитах последните страници, от гърлото ми едва излизаше глас. Тогава чичо ми дойде и взе книгата, която му бяха дали за едно денонощие. - Кой е Желю Желев? - попитах. - Философ. - каза чичо ми. Повече не чух нищо за Желю Желев. Но в моето семейство, с нашите приятели, често говорехме за "Фашизмът"... и за комунизма... Много време мина от времето, когато за една нощ прочетохме на глас книгата, всяка дума в която бе отглас на собствените ни мисли - подредени и написани. Много време мина от годината, в която иззеха от книжарниците "Лице" на Блага Димитрова и "Фашизмът" на Желю Желев. . . . Не се учудих, когато двамата говориха на първия неформален митинг... 18-ти ноември, 1989-та... Не се учудих, когато Желю Желев създаде СДС... 7-ми декември, 1989-та... Започнаха телевизионни и радио диспути, интервюта... декларации... Откриваха се - лицата. Заговори се - за тоталитарната държава. Роди се - опозицията. Телевизионните диспути се превърнаха в Кръгла маса. Опозицията се легитимира. И нейният лидер от дисидент започна да се превръща в политик. Но въпреки това... На 3-ти март, 1990-та, когато вятърът ни пронизваше, а снегът, докоснал главите ни се топеше... Когато на площада, пред храма "Св. Александър Невски" поискахме този ден да бъде националният ни празник... тогава, отивайки си, пяхме "Честит рожден ден, Желю, честит рожден ден..." Защото го обичахме... На Великден, когато... отново се събрахме със свещи на площада, който вече бяхме нарекли площад "Демокрация", за да отпразнуваме за първи път свободно този ден... Тогава, когато се задушавахме, притиснати един до друг, се отвори - кой знае как - една пътека, широка колкото да мине един човек... и той мина, нашият Желю... Към него се протегнаха хиляди ръце, стотици хиляди... и той докосна всички. Как го направи - не знам. Но го направи - защото ни обичаше... А после, когато... Светът се сгромоляса - под нас ли, върху нас ли... когато след безсънна нощ и тревожен ден се събрахме на един площад с мраморни фонтани... за да чуем, от него, че нищо не е загубено, въпреки че загубихме, защото борбата продължава... Тогава бяхме заедно, защото имахме нужда - той от нас и ние от него... И борбата продължи. Със студентската стачка, искаща цялата истина за изборните резултати... И с барикадите на Орлов мост, които докторът по философия с ръцете си започна да раздига, за да запази равновесието... Запази го. И борбата продължи. Със студентската стачка и градовете на истината, които искаха истината за една произнесена реплика, но реплика, осъждаща на кръв един народ... И тази истина свали един президент. И борбата продължи. В Парламента. И този Парламент избра нов президент. И това беше д-р Желев. Победителят от Кръглата маса, който поиска и постигна силна парламентарна и слаба президентска власт. Но борбата продължи. Лицето на България се променяше. Старите тоталитарни маски се пропукваха и падаха. От речи и пожари... и с правителства... Борбата продължи. С нови хора, от нови позиции... Комунизмът си отиваше - трудно и неудържимо. Избутваха го - сините парламентаристи, сините кметове, сините министри. И синият президент, който променяше лицето на България. А после... Всичко започна да пропада под краката ни, да се руши... Дойде лятото, изпепели душите ни... Президентът продължаваше да смъква тоталитарните маски на България. Продължаваше да извайва лицето на нова България . Пред света... Докато лицето на българската опозиция се пропукваше... Пропука се. От парламентарна, тя се превърна отново в площадна - по свое желание. Мъчениците бяха наречени предатели, викачите - юнаци... Пропука се... и лицето на Блага Димитрова. Пропукваше се - и реформата на Иван Костов - от размаханата томахавка на "Подкрепа" (или на д-р Тренчев). Пропукваше се всичко под краката ни... В края на лятото останахме с изпепелени души... В края на лятото... И светът се пропука. С трясък. Когато... Една сутрин със стрес се събудихме в августовския покой. И светът - арогантен и грозен - влезе при нас. Светът на танковете и на заговорите, на заповедите и послушанието. На забравения вчерашен ден. В края на лятото... светът се пропука. Не барикада, бездна раздели двете му половини, от едната страна на която застанаха хората, а от другата - шепа диктатори. За една седмица светът се промени. И пак остана същият. И Президентът остана същият - не се промени, защото една седмица светът го настигаше... Първият държавен глава, осъдил преврата в Москва... Нашият президент, философът, който твърде добре познаваше тоталитарната система и механизмите на разпадането й, за да не разпознае стила и лицето на настъпващата диктатура; човекът, твърде честен, за да премълчи истината; демократът, който не можеше да не подкрепи демокрацията в Русия... в една тревожна нощ, когато още не се знаеше какъв ще бъде светът на сутринта и дали ще го има... В края на лятото светът се промени. И пак остана същия. После... дойде есента. И земята се пропука. И всичко добро, в което вярвахме. После... управляващата партия стана опозиция, а опозицията... Опозицията се разпадна окончателно. И една трета от българите останаха отхвърлени. Комунизмът, маскиран като национал-шовинизъм настъпваше. Тогава президентът стана обединител. Обединител на всички демократични сили. Обединител на всички честни хора... Обединител - на крайни мнения и крайни личности...Изглеждаше невъзможно счупеното да бъде залепено. Той го направи - с мекота и безкомпромисност. Както толкова пъти досега той се огъна и не отстъпи. Не прекрачи онази невидима граница, зад която започва политическото и човешко безчестие... И успя. И този път. . . . Коледа е. Душата ми, успокоена, се пречисти. Отива си годината. И идва новата - 1992-ра. Десет години минаха. Точно десет години минаха от времето, когато иззеха от книжарниците "Лице" на Блага Димитрова и "Фашизмът" на Желю Желев. И добре ще бъде, ако сега, десет години по-късно, техните автори станат вицепрезидент и президент на Република България.
12.01.1992
Отдавна минава полунощ... Всъщност, вече е 13-ти... 24 часа безсъние. Отвори се "второто дъно". Отвъд съм, и чувствам как енергията влиза в мен. Умората и отчаянието се превръщат в сила... . . . Стоях под черното небе над площада. Стисках в ръцете си торбичката с изборните бюлетини. Нощният хлад се докосваше до мен и се оглеждах в съзнанието си - кристално ясно. Отново бях на дъното, но този път не бягах. Не исках да се скрия, да изчезна. Знаех, че ще остана тук, завинаги - на своята земя. Знаех, че ще остана тук, дори да съм на дъното на отчаянието, дори ако всичко добро се руши, дори ако... Не исках да мисля за "независимия" Велко Вълканов. Не исках - връщане назад, назад, назад, в годините на комунизма. Не исках - етническа омраза, не исках - да мисля за земя, напоена от кръв, разорана от танкове, разкъсана от експлозии... защото... национализмът е последното убежище на комунизма... Не исках... Но все едно - знаех, че ще остана тук, на своята земя, каквото и да се случи... Нощният хлад се докосваше до мен. Настръхнах - не от нощния хлад, а от ужаса в себе си. Стоях под черното небе над площада на Свободата. И знаех, че винаги ще бъда тук, дори ако... Не исках да мисля за... Жорж Ганчев. Не исках - "целият свят да бъде сцена", а в България да се играе комедия. Не исках - примадоната на спектакъла с просташки оптимизъм да обещава светло бъдеще - с празен джоб и с празни думи и с "ура". Настръхнах - не от нощния хлад, а от ужаса в себе си. Ужасът от комедията и трагедията, които ни очакват, ако... Не исках да мисля. Гледах черното небе - като от дъното на кладенец. Нощният хлад бавно се промъкваше в мен, пропълзяваше по вените, по сухожилията. Замръзнала се огледах в съзнанието си. И видях - болка, срам и безизходност. Гледах небето - непрогледно, осветено отдолу, от дъното на кладенеца... ... Бях на дъното. Но не отчаяние имаше в мен. Увереност. Дори ако се случи най-лошото, въпреки болката, срама и безизходността, ще променим живота. Въпреки всичко - връщането назад е невъзможно. Реставрация на комунизма - с кръв или с празни обещания - вече не може да има. След всички хайки и нощни убийства, след всички безследно изчезнали, осъдени, разстреляни. След всички телени огради, затвори, лагери, свине, отхранени с хора... след цялото мълчание, стиснати зъби, затръшвани врати... след 40-годишно всекидневно унижение, духовна мизерия и бъдеще, лишено от мечти... След всички нощни бдения, развети знамена и възкръснала надежда за промяна, за достойнство и за свобода... Реставрация на комунизма, с кръв или с празни думи - не може да има. Защото по пътя, по който вървяхме - не можем да се върнем назад. . . . След нощната пресконференция на д-р Желев разбрах, че и той няма да се върне назад. Гледах го - уморен, посивял, рухнал. Слушах го - отново същият, от митингите, от замръзналите площади, от времето на надеждата. Премерен, точен, твърд. Тази нощ разбрах, че всичко добро, в което вярвахме, все още може да бъде спасено... ... Следващата неделя...
19.01.1992
... Пихме шампанско... Със свити сърца. Пихме - за победата. Победихме ли? И какво победихме... Комунизмът? Или страхът от комунизъм... Монархизмът? Или страхът от монархия... Национализмът? Или страхът от етническа кланица... Или... само продължаваме агонията. Крехко равновесие - внукът на Стефанаки Савов, поборникът за свобода, с монархическа значка на ревера си, е прегърнал Юнал Лютфи и д-р Тренчев. На тях ли се крепи Републиката - чистата и святата - на Левски? Крехко равновесие - докога ще издържи... Докога ще издържим... Уморени от надежда, отдавна останали без вяра, без любов. Уморени - от непроменени делници, от чакане, от същото... което, не си отива... Пихме шампанско - за победата. Уморени заспахме.
12.03.1992
Събудих се. Нощта е черна и лепкава. Отсечени глави падат върху клепачите ми. Вкочанена гледам черния таван... Моята глава ли падна? Събудих се - черна и лепкава. Жива съм. Боли. Гърча се - заключена в себе си. Отново заключена? Само искам да се заключа отново. Искам - отново на топло, на тъмно, в утробата. Искам - да ме няма, да не ме е имало. Искам - да бъда "отвъд". Отново - този свят не е за мен. Безскрупулен и грозен, безнадежден, безпроменен. Умрират идеалите. Жива съм. Боли. Умира - вярата в доброто. Жива съм. Умира - надеждата за по-хуманен свят. Боли... И щом боли - жива съм. Събудих се в нощта - лепкава и черна... като утроба, в която не мога да се върна...
13.03.1992
Гледам ги - побелели побеснели старци, цял площад. Немощни старци - за труд; размахват юмруци в закана. Цял площад юмруци - "гладни сме". Огладнели, озверели старци... Може би, ако не бях видяла този репортаж, нямаше да опиша случката, която скоро ми разказаха. . . . Топъл ден. Събота. Март. Жълтият петнайсетгодишен "Москвич" спира пред желязната порта. Болезнено скърцат старите панти, бавно - тежка е портата. Най-после Синът я затваря, прекосява предния двор, влиза в къщата, леко изкачва четирите стъпала, отваря вратата. Тя го чака права - Майката. - Закъсня - казва, уж сърдита, а усмихната - Цяла сутрин те чаках. Хубав ден, трябва да се сее... - Имах малко работа в града, не можах да я свърша през седмицата... - казва Синът. Не се оправдава - тя никога не съди. - Топло става, дано баща ти живне, че цяла зима лежи, все му е студено... - А-а-а, закъса бабичката, закъса. - обажда се Бащата от леглото - Добре, че съм аз, да й нося хляб. - и продължава глухо да говори, сам, затворен в глухотата си - Изкриви се бабичката, не може да върви... - и се усмихва, щастлив от мисълта, че още може да закриля тази, с която 60 години е живял. - Не го слушай. - смее се Майката - Чак в единайсет часа става, ако не съм аз да нахраня кокошките, тъй гладни ще умрат... И Синът се смее - на детинското им желание всеки да представи себе си по-силен, отколкото е. Съзнанието им за отговорност един пред друг ги крепи. И той знае - докато са заедно, ще оцелеят. Съблича дългия шлифер. Сяда. - Хич не сядай, ами да вървим в градината. Есенес не можахме да изорем, сега трябва да прекопаем, че да насадя лука, чесъна... - Днес не мога, мамо, бързам. Ще се кача на покрива да оправя керемидите, да не текат... През седмицата може да мина да прекопая - казва Синът делово и става да се преоблече като за работа. - Ти в последно време все си зает, пък земята не чака... Ама като си рекъл да правиш покрива, прави го - примирено, уморено. Въздъхва Майката. Не, скрива въздишката си между две вдишвания. Гледа с тъга посребрялата глава на Сина. На 58 е вече. - Ти сега, като работиш на две места, две заплати ли взимаш? - пита. - Не точно. Една и половина... ама не е работа. Големи данъци взимат. - оплаква се Синът, стъпил на своя територия - какво ли разбира майка му от данъци? - Че ти как искаш? Щом печелиш много, големи данъци ще плащаш. Иначе, как ще се оправи държавата? Тя, държавата, на данъците се крепи... пък на босия цървулите не можеш да вземеш. - тонът й е същият, съвсем същият, както когато казва "земята не чака". А Синът, интелигентът, митингаджията, агитаторът за демокрация... стои насред стаята с един навлечен ръкав и с един висящ... Майката седи на малкото столче и си мърмори : - Като нямаш време, аз сама ще прекопая. Лека-полека, не бързам... Е, не съм като едно време... на лято 78 години ще станат... Ама трябва да се сее... Синът се стряска. Строго-загрижено : - Без мен няма да копаеш, чу ли? Ще дойда през седмицата, обещавам. Как е кръвното? - Добре е, 200 на 130... - Лекарства имаш ли? - Купих си. Оня ден ходих... Докторчето ми вика: "Бабо, дай си бележката, че да ти дам лекарствата без пари." Пък аз му викам: "Едно време, когато пенсията ми беше 20 лева, не можех да си ги купувам. Сега е 500 лева и ще си плащам лекарствата. Не ми трябва вече тази бележка." То ме гледа, гледа, пък се засмя: "Другите плачат, че им били малки пенсиите, а твоята май ти е голяма?" "Голяма е, викам му, толкова пари аз преди не съм получавала... а и за какво са ми - за едното ядене и за лекарствата..." Седи, ръцете й в скута. Малки, бели. Силни. Главата вдигната, погледът далеч... - Социално слаби ли? Мързи ги... Не съм аз социално слаба... . . . Поправил Синът покрива, съблякъл работните дрехи, облякъл дългия шлифер... Изскърцала желязната порта. Отишъл в Града. Дни и нощи го преследва образът на майка му. Седи с ръцете в скута. Малки и бели, с които цял живот е работила. Дни и нощи го преследват думите й... ... Осъзнатата отговорност към държавата е да даваш, а не да искаш... . . . Може би нямаше да напиша тези редове, ако не бях видяла репортажа снощи. Побелели побеснели старци. Огладнели озверели. Цял площад размахани юмруци. Искат да ядат. Те, социално слабите - бивши активни, бивши генерали, активисти, офицери. Бивши сърдечноболни правоимащи. Бивши властници, бивши величия, бивши... Те, цял живот ялите, могат само да ядат.
27.03.1992
ГРАЖДАНИН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Все по-често си задавам въпроса - има ли място за цар в една република. Все по-често се питам - ако има, републиката република ли е. А ако няма - какви са тези, които титулуват някого, или се самотитулуват с тази звучна думичка "цар". Държавни предатели или маниаци за власт и величие с комплекс за безгръбначност... Почти година вече си задавам тези въпроси. И ме е страх от всички възможни отговори, защото всички възможни отговори вещаят разруха. . . . Прочетох интервюто на Мико Петров със "Симеон ІІ, цар на българите" - "Конституционната монархия, нещо много по-еластично от едно президентство в преходни периоди..." Каква гавра... С наивния читател, слушател, българин... Главата ми ще експлодира. Гледам пред себе си. Градът. Синьо небе, слънце, напъпили зелени листа. Някъде долу - детски смях, лай на куче. Някъде вън - бръмчене на муха... Градът. България... Късче от Земята, от Вселената. Къде е мястото на Царя? На Короната? Детски смях, лай на куче, бръмчене на муха, слънце и цветя. Вятър. И вестник, с интервюто на този, който иска да се върне, за да бъде цар на всичко това... Не. Не мога да свържа слънцето и вятъра, децата, кучетата и цветята, нивите, горите и селата... градовете, автомобилите, хората... и всичко онова, което е България... с Царя. Величеството, Короната, Династията. Божествени и стоящи над материята и времето, над Духа... Слънцето... Подпали ръцете ми, бележника ми, вестника. Гледам небето - над моя дом, над моя град, над моята страна. Там ли е мястото на Царя, който трябва да бъде над мен, над моите приятели, над моя народ? Не питам - "защо". Нелепо е. Противоестествено и невъзможно - това казва моят Разум. И слага точка. Но аз не мога. Защото някъде там, във вестника, подпален от слънцето, съвсем сериозно, съвсем откровено е написано - "Конституционната монархия, нещо много по-еластично от едно президентство в преходни периоди..." Не се питам, когато преходният период свърши, ще свърши ли и монархическото управление. Твърде очевиден е отговорът на този въпрос - никой не би си правил труда да работи цял живот за едно "преходно" завръщане. Тук аз няма да питам - прави ли г-н Сакскобургготски разлика между конституционна монархия, каквато например е станала английската монархия след 1689-та и в която властта на монарха само е била регламентирана на хартия и ограничена в определени рамки, и парламентарна монархия, каквито например са съвременните европейски монархии и в които монархът има само представителна функция, без власт. Отговорът на този въпрос е твърде очевиден - той навярно добре знае разликите в правата, които би му дала съответно едната или другата форма на монархическо управление. Знае я и твърде много внимава да не подсети евентуалните си съмишленици за нея. Затова се опитва да ни внуши, че царят е просто един независим, надпартиен, любящ баща на нацията, който "гледа само доброто на народа и страната без лични подбуди" и чието "главно преимущество е да изслушва всеки"... поданик. Мъчи се да ни внуши и друго - "Ами аз съм в тях (в международните кръгове) от толкова години! Познавам си връзките. Зная какво биха направили тези хора за мен, кои врати са ми отворени, къде има симпатии, къде има икономически интереси... Човек не бива да се хвали, но..." Друго е да се похвалиш. Да внушиш, че си икономически експерт с неизчерпаем кредит в европейските дворци, че макар и "дребен бизнесмен, което съвсем не е обидно", имаш рецепти за излизане от икономически кризи всякакви - "хладнокръвие, благоразумие, малко търпение и много работа..." Какви хубави думи, нали? Колко просто било всичко - протягаш ръка с малко хладнокръвие и си на спасителния бряг... Как никой не се е сетил досега, ами от две години тъпчем в блатото. Да си бяхме взели цар навреме, че да ни го каже.... Скри се слънцето. Облаци на небосклона. И няма вятър, за да ги отвее. Но нищо - чакайте, сънародници! "Като дойде моментът, ще бъда готов и няма да ви разочаровам." Скри се слънцето. Чакам - "момента". Чакам, почти успокоена, че "една конституционна монархия не може да застраши нито мястото, нито идеологията на когото и да било..." А човешкото достойнство... Има ли поданикът достойнство? Връщам се назад към себе си. Назад, назад, назад... И някъде там, закърняла, затрупана, забравена... спотайва се идеята за равенството, братството и свободата. Идеята на Векът на Просвещението. Идеята на най-великата буржоазна революция, която промени света, която освободи човешкия Дух, човешкия Разум, човешката инициатива. И постави на върха способните, а не родените на трон... Слънцето разкъса облаците. Подпали ме. Изгарям... Изгаря и идеята за равенството, братството и свободата... Защото... Някъде в Европа някой правоимащ се обади. Проплака - за правото си доживот и чрез потомството си да властва над нас...
10.04.1992
Дъжд. Мокри ланшните листа, черните дървета, черната земя. Подгизнало е небето. Дъжд. Мокри въздуха, тревата, пустото шосе... Дъжд... И лай на куче - бяло, рунтаво, красиво. Вдигнало високо извита на кравай опашка лае - срещу пустите блокове. После - пое по шосето с уморената походка на скитник. Дъжд. Капки висят по още голите клони на дърветата. Мудно натежават, отронват се... Кукурига петел - някъде много, много далеч... Дъжд. Гълъб кацна на съседния балкон. Заби мокри пръсти в мокрия перваз - огледа любопитно наоколо и литна. Перленосив... Дъжд и пустота... После - дъждът изми всичко и си отиде. Но светът не стана по-чист. . . . Войната е на една крачка от нас. В сърцето на Европа. Кърви. Тихо, непризнатата война убива почти година вече. Тихо - снайперисти убиват деца. Тихо - танкове разрушават болници. Тихо - оръдия сриват гладове... Мълча Европа - почти година. Почти година кръв избликва от сърцето й. Тихо. Изтича. Словения, Хърватско... Днес - Босна и Херцеговина. Утре - може би Македония. Комунизмът си отива - от сърцето на Европа. Тихо - избива отреклите се от него. Почти година Европа мълча. Европа, която осъжда комунизма, осъди на смърт отреклите се от него. Тихо. Дистанцирано, отчуждено... високомерно - Европа диктува условия - на жертвите. И развърза ръцете на убийците. Дистанцирана, отчуждена, високомерна, Европа отново раздели жертвите. Призна окъпаните в кръв, разорани от снаряди Хърватско и Словения. Прегърна ги. И отблъсна Босна и Херцеговина и Македония... докато се окъпят в кръв... Босна и Херцеговина... кърви... и бе призната... И Македония ли ще кърви - за да бъде призната? Кърви - сърцето на Европа. Изтръгва комунизма от себе си. И иска място под слънцето. Място, в гръдта на Европа... . . . Войната е на една крачка от нас - в сърцето на Европа. Тихо, в непризнатите (несъществуващи?!) югославски републики убиваха - половин година. Мълча Европа. И Светът мълча. Светът, имащ претенция за цивилизованост. Светът, определящ нормите на цивилизоваността. Спокойствие, Стабилност, Толерантност, Ненасилие. Тези условия постави Светът пред воюващите - за да ги признае за съществуващи. Но невоюващите не призна. Кръвта е на една крачка от нас - кърви сърцето на Европа. Стъпили здраво на клатушкащия се "остров на стабилността и спокойствието" се оглеждаме с очакване наоколо - ще ни забележат ли? Ще ни похвалят ли? Ще ни прегърнат ли? Цивилизованите, които диктуват нормите на цивилизоваността... Забелязаха ни. Похвалиха ни. Но не ни прегръщат. Мълчат. Дистанцирани, отчуждени, високомерни. Категоризиращи. Стъпили здраво върху клатушкащия се остров на стабилността и спокойствието чакаме - да ни прекатегоризират.
06.05.1992
Празен е - белият лист... Има нещо в мен, което искам да кажа... Нещо, което ме събуди през нощта и ме остави будна. Нещо, което вече месец ме кара да бягам от себе си и от живота около мен. Нещо, което ме кара да се чувствам несигурна и чужда и излишна... Безразличието. Отново безразличието отрови духът ми. Безразличието отново постави стената между "мен" и "тях". "Ние" се разпадна. И отново съм чужда, излишна, в несигурен свят. "Ние" се разпадна... Ние, които се пробуждахме, осъзнавахме себе си, искахме... И започнахме да променяме - себе си и светът около нас. Разпадна се "ние"... И ние се изгубихме. Потънахме в себе си - чужди и излишни за света около нас. И безразличието пропълзя. Огради ни - в старите килии. Лиши ни - от несигурния свят, отново станал чужд... Или почувствахме себе си чужди на света, който не направихме свой... И се заключихме - вън от него. И безразличието пропълзя - отрови духа ни. Духът ни... Чий дух? Моят?! Или на хилядите сини знаменосци, захвърлили знамената в ъглите на стаите си...
07.05.1992
В упор ме гледа белият лист. Не мога да пиша. Дълго време нямаше къде да пиша. Кипях - като неизбухнал вулкан... Сега няма какво да пиша. Изнизват се минутите. Искам да се събудя. Искам да мисля. Искам - да пиша. За какво? За оставките в министерския съвет? Или за тъй дълго чаканото присъединяване на България към Съвета на Европа... Изнизват се минутите... Пиша. . . . ...Станахме ли европейци... Преди два дни, когато Стоян Ганев се усмихваше смутено на Катрин Лалюмиер, Стефан Савов се опитваше да изглежда спокоен, Венцислав Димитров въртеше глава на всички посоки, а българското знаме се издигаше полека на свободния пилон под звуците на "Мила Родино"... Станахме ли европейци, когато по родната телевизия прозвуча "Одата на радостта"? Родната телевизия, където все още смъкват от ефир неудобни репортажи... Добре, че по родното радио потърпевшите журналисти все още могат да кажат какво им се е случило, или какво мислят. Е, там рискуват да бъдат обвинени в "непрофесионализъм" и да бъдат лишени от хонорар... Но нищо, родната телевизия вади това на показ и... Всичко е наред. Има прозрачност, правото ни на информация не е застрашено... значи - европейци сме... И като истински европейци не бива да се тревожим от министерски оставки и смяна на правителства... Както казва един известен депутат - важно е какво решава парламентарното мнозинство. А какво решава парламентарното мнозинство... е, това не бива да ни тревожи, нали затова сме си го избрали... Нищо не бива да ни тревожи. Нищо не ни тревожи... Все по-отчуждени ставаме - от политиката, от икономиката, от промените. Все по-чужди ставаме - на света около нас. Бавно се изплъзва от ръцете ни животът. И бавно ставаме жертви...
11.05.1992
Изцъклило се е небето над града. Синьо, без облак. Слънцето сипе жар. В пещ превърна земята. И ние сме пещи. Всичко изгорихме в себе си. Но не Слънцето ни запали... Разместват се пластовете на властта. Бих искала да напиша - "Дано пяната бъде изхвърлена. Дано си отидат тези, които направиха кариера от демокрацията... Дано... чистите дойдат на власт... Дано чистите да останат..." Но всичко това може само да бъде помислено. Написано, изглежда абсурдно. . . . Черна вечер. Хлад. И един град, изчезнал под наръфания звезден похлупак. Един прозорец свети - окото на бетонна клетка. Задушно е. Трудно се диша между четирите ми стени, облепени с плакати - "Времето е наше", "Земята е свобода", "Ще успеем, вярвайте в себе си". Трудно се диша - в бетонната клетка. Черна нощ. Ослепя окото на стаята ми да се взира в черния град. И моите очи ослепяха да се взират... в "черното бъдеще"? Мълчи градът. Лампата над мен, като малко слънце изцежда жар и светлина. Ще цъфне ли пепелището в душата ми... И утрешният ден - ще цъфне ли?
12.05.1992
Днес... Ще цъфне ли денят? Слушам радио... Думите се блъскат в ушите ми - като вълни в скала. Шумят... и ронят песъчинки... Съзнанието ми бързо ерозира. Ще го опазя ли?! Слушам радио... Говорят... за асоциирането на България в Европейската общност... Говорят... Колко важно е това... Обясняват... защо е важно... Слушам радио... Говорят - колко голяма крачка напред сме направили по пътя към присъединяването ни към Европейските структури, по пътя към признаването ни... за европейци... или... за "демократично развиващи се". Омръзна ми - да тръпна в очакване на нечие благоволение. Не ми е нужно чуждо одобрение. Не са ми нужни ничии аплодисменти... Не, нужни са. Получихме ги. Браво! . . . "Седни, Ахим, вземи, Ахим... Добра кучка! Браво!" И Ахим върти рунтавата си опашка и мете прахта с нея. Гледа ме с кехлибарените си очи - право в очите. Прилепила е ушите си към врата, устремила е главичка нагоре... В един момент ми заприлича на тюлен, готов да завърти гумена топка на носа си... Ако не беше опашката... "Браво, Ахим, добра кучка, вземи!" Тя се стрелва нагоре към ръката ми и взима фъстъчето. Схрусква го на две, гълта го. След два дни ще го изхвърли - непреработено, ненужно... И пак ще върти опашка в прахта - за ново. И ще ме гледа с кехлибарените си очи - право в очите - с толкова много обич, с колкото никой не ме е гледал. А аз ще й казвам "Седни!". И ако не сяда достатъчно бързо ще я шляпам по хълбока с вестник... Ще й казвам "Стой!!". И ще слагам чинията с манджа пред нея. Тя ще тръпне, но ще стои. И ако миризмата е прекалено силна, а тя - прекалено гладна, ще отскача назад, ще ме поглежда виновно, но ще чака... Защото знае, че ако не чака, ще взема чинията. Защото знае, че аз давам храната... И аз знам, че аз давам храната. И искам дресирана кучка, достойна за мен... Мълча, обръщам гръб, отдалечавам се. Дебна - ще тръгне ли към чинията преди да съм казала "Яж!". И тя дебне - дебна ли... И отскача - още назад... Обръщам се към нея - "Яж!". В първия миг тя не трепва, забила поглед в земята, пред себе си. После вдига очи, втренчва ги в мен. "Яж!" - повтарям... Крадешком приближава чинията, подушва я, прегръща я с предните лапки, обръща се с гръб към мен и яде... Слушам радио... Говорят - колко е важно за нас решението на Европейската общност да поднови разговорите за асоциирането ни. Още една крачка към тъй дълго чаканото, тъй много исканото асоцииране на България в Европейските структури... Слушам радио. Гледам кучката ми как яде. Щастлива съм - добра кучка, послушна... обича ме... И аз я обичам. И тук е разликата... Слушам радио... ... Прегази я кола. И оживя... Не можех да я спра - свободна, буйна, луда - за миг се отскубна от ръцете ми. Извиках "Стой!!!" - не чуваше... не слушаше... Смота се между колелата на колата - за миг. За миг бе - от другата страна... невредима, уплашена, жалка. Сви се в ръцете ми, отпусна се в тях... Обича ме. И аз я обичам... И тук е разликата. Оттогава я водя с верига - твърде тежка, за нея и мен. Тежка, но сигурна. Не може да се отскубне от нея, не може да я прегризе, не може да я измъкне от ръцете ми... Не може - да иде под гумите на автомобилите... Обичам я. И я пазя. И тук е разликата. Слушам радио... ... Сраженията в Босна и Херцеговина продължават... въпреки усилията на Брюксел и Хелзинки... Слушам радио.
06.05.1992
Очаквано и неочаквано... Не мога да отмина срещата между Желю Желев и Симеон Кобургготски. Нямах време да мисля трябвало ли е да се състои или не, защо се е състояла. Това, което видях, ме завари съвсем неподготвена. Един развълнуван като ученичка кандидат-екс-монарх. И българският президент. Кой е поискал срещата - все едно. Мисля, че след този ден монархизмът в България ще стане минало. Мисля, че този репортаж ясно показа кой кой е. И вече няма да чакаме да дойде Спасителят на бял кон. Защото той не може да ни даде нищо повече от това, което имаме. И разбрали най-после, че всичко, което ни е нужно, за да оцелеем и да бъдем достойни чеда на Европа е в ръцете ни, може би... ще престанем да чакаме и да се надяваме друг да свърши работата ни, и ще започнем сами да решаваме проблемите си. Фронтално - очи в очи. Веднъж и завинаги - ще дърпаме завесата, зад която нещо шуми и ни плаши. Чудовището ще скача върху нас и ще ни разкъсва. Или ние ще го разкъсваме. Или зад завесата само вятърът ще си играе със стари вестници. Веднъж и завинаги - ще излизаме на светло. И ще ослепяваме - като прилепи, гледащи слънцето. Или ще видим, че слънцето е само една електрическа крушка, събрала рояк нощни пеперуди в ореола си. Веднъж и завинаги - ще изправим глава и ще погледнем света - в очите. И светът ще ни смаже - огромен, съвършен механизъм, работещ без нас. Или ще видим, че светът е по-малък от всеки от нас... Колко много образи, предизвикани от две кратки интервюта, дадени след една кратка среща. Но тези интервюта доказват нещо, в което съм вярвала с емоциите и разума си, нещо, което съм искала с всичките сили на духа си... Но и нещо, в което - едва днес разбрах - скрито съм се съмнявала... А именно - че Ние, Народът, струваме повече от родените с власт и привилегии; че Ние, Българите, струваме не по-малко от живелите свободно и охолно. И дано успеем - освободени най-после от чувството си за непълноценност.
01.06.1992
В София съм, от няколко дни. На пейка, под дръвче - почивам си. От срещата си с хората. Хората, които познавах - преди година, две, три, пет... Тони Маркуча... Тони, с когото се срещахме по всички нощни бдения, митинги, шествия... Тони - един от синьото множество, един от "ястребите", от "екстремистите"... Един от тези, които нарекоха "предатели" жертвите на комунизма и "юнаци" - довчерашните комунисти... Срещнахме се днес - една година след митинга, на който "душата ми се разкъса на две"... Изниза се времето - без да усетим ни изпразни. И днес Тони е същият - вечен хлапак с вечна усмивка... Скептичен, както винаги... или не както винаги? Отишло си е нещо. Пролетта на надеждата? - Бях на последния митинг... на концерта... Приличаше на партийно мероприятие. Мразя годишнините. И то годишнина от какво? 39-те... голяма работа... Сега нещата са такива, че хората трябва да се сменят бързо. Първо махнахме предателите. Сега трябва да си идат некадърниците. След тях кариеристите... - После? - питам аз. - После? После последният да затвори вратата... - смее се. Горчиво. И аз се смея. Горчиво. Гледам го - отдолу нагоре. Малко хора гледам така, но с него не може иначе - цяла глава е по-висок от мен... Вечен хлапак с вечна усмивка, зад която по-рано криеше скептицизма си, а днес - болката. - Измамиха ни. Две години от нашето време погълнаха, а сега нищо не правят. Всичко пропада. Само с търговия и чейнч не се живее. Правителството бездейства... Колко помия изляха по Коцето Тренчев и пак по неговата свирка заиграха. Не може синдикатите да управляват една държава... - Освен ако целта не е тя да се провали - довършвам, отдавна претръпнала, отдавна загрубяла, с отдавна развенчани идоли... Но пак ме боли - заради него. Това, което миналото лято изживях, сега той го преживява. - Георги Марков... провали се. И нас проваля. Проваля всичко, за което сме се борили... "нашият народен представител", а? Когато един политик не знае да говори... - По-добре да мълчи - довършвам отново - Ако е политик... а ако не е, по-добре да се занимава с каквото може... Думите заглъхват в мен. Отново затрупани - да болят в мен, да не горят чуждите души... - Лесно е да се вика на митинг "Долу комунизма"... Народното събрание не е площад. Бавно се изпълва стаята с хора - бивши аспиранти, инженери, асистенти. Млади и вече не толкова млади... Бивши партийци, бивши митингаджии... Лумпени... Всички ли станахме лумпени... - Анархия. Никой в нищо не вярва... "Хитлер е жив в сърцата ни" - крещят хлапетиите и го пишат по стените... Мислят си, че са антикомунистчета, а всъщност служат на комунистите. В нищо не вярват... Малки лумпенчета... "И те ли?" - мисля си - "И те ли, Господи, децата, до чиито сърца най-лесно си стигнал..." До техните сърца, изглежда, лесно се стига. - Ако сега има избори, комунистите ще ги спечелят, защото никой няма да гласува... освен фанатиците. А фанатиците са те. "Не само те" - мисля си и мълча. Има ли смисъл да казвам, че "синята идея" също си има своите фанатици. Или вече ги няма? - Не съм гласувал за брадата на Александър Йорданов, нито за брадата на Филип Димитров. Гласувал съм за идеи, за принципи, за друг политически и икономически ред... Сега, ако трябва да гласувам, няма да гласувам за тях... - А ако все пак трябва да гласуваш за тях? - Няма да гласувам... - Това не е решение. Това е да си лумпен. - Ще измисля нещо. Ще гласувам за някой друг... Може да не е със синьо... Стига да е антикомунизъм... Замълчах. Усмихнах се - на себе си. Времето е минало през Тони. Всичко е изсмукало от него. Празен е. Кънти от болка. Рано е още - да се изпълни с нещо друго... Кога ще дойде времето - не знам. Ще дойде ли - не знам. Ще повярва ли отново Тони в нещо? Ще повярва ли в това, в което вярват старците, които преди две години разплакваше като герой от моите писма-есета, които се четяха по предизборните митинги в салоните на селските читалища в Русенско... Ще повярва ли в това, в което се опитвам все още да вярвам? . . . Цветен прашец се изсипва в косата ми. Гледам слънцето - изпод сините стъкла на очилата си, изпод зеления свод на дръвчето. Има политически вакуум в страната. Кой ще го запълни?
Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]
© Габриела Цанева. Всички права запазени! |