напред назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



X. Какво ни чака?


"И пак ще трябва да летим -

със счупени крила и изгорели"

 

 

1994-1997

 

 

 

 

 

 

декември 1994

 

Изгубихме и тези избори.

Изпепеляхме.

Нищо не остана след сблъсъка ни с действителността.

Не нищо.

Успяхме - да утвърдим една нова политическа система, едно ново политическо пространство, в което няма всичко да е чернобяло. В което ще има и други, ще има и друго.

Успяхме. Създадена бе нова политическа сила, която с други хора, с други думи, с други средства, ще утвърждава демокрацията. Факт е - коалиция "Народен съюз" влезе в парламента... Коалицията на старите партии - БЗНС и Демократическата.

Успяхме ли?

Изпепеляхме. Защото всъщност изгубихме и тези избори.

Какво ни чака?

. . .

Бавно и полека пластовете на новото битие се наместват. Изтласкват ни - до стената. Бавно и полека - изсмукват ни. Нищо не остана.

Не нищо - действителност...

Потайна, лепкава, неподозирана... каквато мислехме, че вече няма. Болка и срам и затваряне в себе си.

Отиваме си - от действителността. Или действителността изхвърлихме от себе си - все едно. Все едно - този свят не е за нас. Все едно - чужди сме. Все едно - затворени, заключени; в окови.

Отново окови - за нас и света, който пак пропуснахме да направим свой...

Отново - мъртви сме...

Или - мъртва е действителността?!

Все едно... ако не я променим...

Защото нея трябва да променяме отново... Не себе си.

Защото - потайно, лепкаво, неподозирано... е вън, не в нас...

Защото - не себе си ще трябва да творим.

Не себе си - отново да вкарваме в редици.

Не себе си - отново да мълчим.

Не себе си - отново да изрязваме от лепкавото чуждо битие край нас.

Не себе си - отново да извайваме в калъп, скроен за друг.

Не себе си - отново да омайваме с мечти на някой друг...

... А днес потайно да избягаме... Къде???

 

 

15.01.1995

 

Уморена съм - не мога вече да изляза "на чисто" и "на светло".

Не мога - отново да започна борбата със съществуващи и несъществуващи; съществени и несъществени проблеми...

Не мога - да продължа нататък...

Като непробиваема стена стои пред мен светът... Непроменяем...

Не, променя се светът. Отново, с бързи крачки се завръщаме - там, откъдето преди пет години тръгнахме.

 

 

10.03.1995

 

Затъваме. Все по-навътре. Все по-дълбоко. И изход няма.

Нищо няма пред мен.

Минутите тихо потъват - там, където са били. И нищо не се случва.

Дните тихо тлеят, клеясали се стелят там, където е било.

Затръшвам зад гърба си годините - безбродни нишки се стелят след мен...

 

 

07.05.1995

 

Умът ми отново избяга - тръгна да търси думите, с които трябва да облека събитията, които искам да разкажа.

Всъщност, събития няма.

Едно и също - всеки ден.

Отровна атмосфера и омраза.

Липса на пари.

Умората пълзи като проказа.

И къса части от телата ни...

Останали сме без души.

Бездушно съскаме един към друг...

Убиваме се с думи, защото по-боли...

. . .

Умът ми отново избяга - уплашен от думите, които намери. Държа бележника и химикала и знам, че сега съм най-близо до това, което е останало от мен.

 

 

01.08.1995

 

Бавно се измъквам - от смъртта на разума.

Стои пред мен - непроменена - старата стена.

По-близо от преди. Отварям си очите и с погледа си я отблъсквам - надалеч. Отвява я дъхът ми - на милиметър, по-далеч.

Прозрачна, гладка, твърда.

Стои пред мен - недосегаема, непробиваема...

Мислите ми я поят. Тя избуява...

А после те се свличат безформени по нея.

И капят - сред разкапаната плът на битието, в което сме вкопани.

Вкопчени...

Стената и Аз...

С подгънати колене, подпряла се на нея... за да не падна в несвяст; за да не вия на глас; за да остана - пак аз...

Бавно се измъквам - от смъртта на разума...

 

 

ноември 1995

 

Уморих се - да губя.

Уморих се - да чакам.

Уморих се - да бъда на дъното...

Пак паднахме. Изгубихме и изборите за местна власт. Само няколко града останаха сини. И вече не разбирам - как стана това. Икономическата разруха виси над главите ни - истинска, осезаема. Не е нужно да бъдеш експерт, за да предвидиш какво ще се случи Утре... или след няколко месеца. И не за свободата става дума тук, а за хляба...

Изядено е вече - почти цялото пространство, което ни остана от Държавата. Проиграхме и тази възможност чрез избраните от нас да наложим волята си за промяна. Не, нуждата от промяна, защото Утре не чака.

Къде сгрешихме? Кога? Дали?

Умората пълзи.

Ще се събудим ли?

. . .

Вечер е.

Земята бавно загърбва Слънцето. Птиците извиват глас, поели в гърлата си влагата на дъжда.

Студено е. Отива си денят, загърбен.

Пусто е. Птиците пищят. Стайните кучета тичат по тревата и усетили за миг волността, се опитват да ги надлайват. Стопаните им маршируват край тях и им затварят устата с клечка, хвърлена към реката, която трябва да уловят.

Развели опашки, като подивели, те гонят вятъра... по чужда команда. И се спъват - в свободата.

После, повели стопаните си, бавно се връщат в дома. Всеки в своята килия се крие. И се зазижда, загърбил света.

 

 

31.12.1995

 

И тази година си отива - уморена и дрипава. Напудри се със сняг, но сълзите отмиват дъжда - кални локви потекоха по лицето й. И Слънцето се огледа в тях. Пече и цапа, разтече се земята и прокапа. Дрънчат ръждясалите ламарини, залепени под прозорците на бетонните блокове и се мислят за капчуци.

Отива си годината, уморена и дрипава, напудрена с пухкав сняг...

Не, вчера беше пухкав снегът, когато кучетата гонеха преспите и само опашките им стърчаха над тях, като перископ на подводница, или като пътеводител на изгубилите сетивото си за щастие.

Отива си - годината-измамница.

Отнася ги - всичките измамници...

Влиза слънцето в стаята ми - пълни очите ми със сняг и светлина.

Накара ме да пиша - отново. Отново цветни излизат думите, изпод ръката ми... Дали Слънцето не пречупи лъчите си в ръбовете на душата ми - ръбеста, или счупена - кой я знае?

Отиде си годината...

 

 

22.01.1996

 

Изнурителна седмица. Изнурителен месец.

Рони се - онази пътека, вървейки по която превръщах мислите си в думи... Ще мога ли някога пак да превръщам словото в удари, ще мога ли отново да будя?

Ще искам ли?

Искам... да се свия в своя свят - затворен в рими и мечти за друго...

. . .

Отминава - първият месец на годината.

Стоя - край пътя на живота.

Гледам - като хипнотизирана как керван от коли, камиони, автобуси, ремаркета, вагони, каруци... върви, пълзи... отива някъде...

Ще тръгна ли след тях, ще ги догоня ли?

Ще тръгна ли отново някога?

Или ще събирам спомени...

  

 

25.03.1996

 

Благовещение.

Мъртва е земята.

Тревата, изгоряла от слънце и от мраз покрива с кафяво одеало кафявата пръст.

Реката пълзи през голи клони - опитва се да лови слънчеви лъчи, избягали от мъглата.

Алеята, напукана от вятър, дъжд и бурен, замръзвала, разтапяна, поливана... попива... колебливите крачки на възрастна жена.

Косите й белеят като захвърлен кичур... от конопено въже, изтръгнато от клупа на обесен.

Очите търсят равно в изровеното от пътеката небе.

Прегърбени са раменете, понесли тежестта му.

Нозете тъпчат мъртвото поле...

 

 

април 1996

 

Падат маските от лицата на властниците.

Пропукват се - кой го видя?!

Отива си месецът. Какво ни остана?

Медии, превърнати в машина за манипулации.

Отново прегазени съвести. Отново без съвести.

Ние и те.

Ние... Безликата маса.

Чакаща... Или вече не?

Искаща... Или още не?

Безликата маса, стиснала зъби - да мълчи. Да не крещи срещу властниците, които трябва да паднат.

Ние и те.

Те... Властниците.

Новите хора на старата партия, вградени в овакантените дупки на системата. Сгушени в уютните дупки на старата система, новите хора - рушат ли я?

Рушим ли я?

Или забравихме - какво искахме. Какво трябва да искаме. Какво трябва - да правим.

Машината за промиване на мозъци е пусната - в пълен ход. Прегазва ни. Премазва ни. Останаха ли оцелели съвести? Остана ли някой - цял?

Машината за промиване на мозъци действа.

В пълен ход. Едни и същи хора, едни и същи мнения, едни и същи думи, едни и същи "у", или "ура" се пускат до безкрай по всички програми и канали на "националния" ефир, по всички вестници, по опашки за пенсии, по...

Формира се общественото мнение. Формова се. Отлива се.

Без други гледни точки. Без други. Без друго.

Отлети сме в калъп - с отлети мозъци.

Играта продължава - старата игра...

Не... Нещата се променят.

Преди, преди, преди... Преди "новата ера" имаше цензура.

Днес няма.

По-лесно е - без цензура да се манипулира. По-лесно е - без правила. По-лесно е - чрез много вестници, чрез много мнения - да се внушава все това, което е угодно... На властниците ли? Или на тези, които стоят зад Властта...

Преди, преди, преди... Преди "новата ера"... всичко беше умиращо, отстъпващо, лишено от патоса на новото завоевателство.

Преди, преди, преди... Само се опитваха да запазят статуквото. Опитваха се, но губеха, отдавна загубили всичко...

Старата машина за промиване на мозъци е пусната в пълен ход - от старите хора, с нов патос... Смазва ни...

Колко лесно е - да се изгубим...

 

 

01.05.1996

 

Пръстите на стената отново са впити в мен. Всмукват ме - до стената.

Не знам как да продължа. Опустошена съм; оголена до болка.

Пак безизходност, бедност, примка...

Никога не съм мислила за бедността. Съсипващо бедна съм. Не гладна и не гола - преситена с насъщния съм. Нямам свобода. Не онази, другата, абстрактна свобода... Липсва ми свободата на парите, на имота... Финансовата свобода... онази, която би ме освободила от грижата за насъщния.

Онази, която би ни освободила от страха за хляба; от страха за идващото утре; от утрето на старостта...

Онази, която би ни освободила от алчността за мизерните нужни пари; от алчността, която изсмуква радостта от живота...

Онази, която би ни освободила от омразата...

Не мога повече...

Искам си - свободата да искам!

 

 

01.06.1996

 

Писалката падна от ръката ми. Не мога да пиша за днес.

Не мога да се събудя - за да пиша за Утре. За утре, когато пак ще има надежда. Когато отново ще вярваме, че можем да променяме, да управляваме и да постигаме това, което искаме, защото този, когото сме избрали иска същото...

Печелившият избор ли направихме Днес, за да има Утре надежда?

 

 

01.09.1996

 

Отиде си - и това лято.

Изпепели - пепелта от душите ни.

Голи стърнища стърчат.

Отвява ги вятърът.

Отвява ни...

Къде - ще ни запрати?

 

 

01.10.1996

 

Отново кротко чакаме.

Отново - примирено, търпеливо, обречено... със стиснати зъби - чакаме поредния експеримент на незаменимите.

Незаменимите. Провалят се. Всичко се руши, пропада, затъваме. Така тотално, така изведнъж, че време за друго не остава.

След срива, останахме без дъх. Но те, незаменимите, стоят.

Дори не забелязват краха си. Дори не виждат, че грешат.

Арогантно се разхождат по телата ни, усмихват се... И продължават... да мислят, че са незаменими.

А когато някой започне да мисли така, трябва да бъде сменен. Иначе - пътят до диктатурата е една крачка. Защото този, който е отъждествил себе си с Властта ще размаха бича... когато дойде времето да си иде...

Времето да си идат "те" е дошло, защото - дори да не виждат, все едно - по-долу няма.

 

 

30.11.1996

 

Сгреших - по-долу има. Мизерия и глад впиват се в гърлата ни. Оглозгани до кости сме... Не думи. Дъх не ни остана.

Не, сгреших.

Отчаянието и безизходицата, или новата алтернатива, предложена от Обединените демократични сили, или... липсата на алтернатива... не знам кое ни накара да преглътнем глада, да скрием в джоба си апатията и да направим своя избор. Правилният избор?

Не, единственият избор.

Направихме го. Победихме.

Една победа, която още няма своето реално измерение...

Не, една победа, която показа, че сме живи. Една победа, която ни дава сигурността, че тази Държава все още е наша, че все още - имаме място в нея; все още - имаме възможност да я променим. Все още - имаме сили да променяме; да градим.

Все още, защото и през идващите пет години президент ще е този, когото избрахме ние.

 

Декември 1996

 

Бяло е навън - като преекспонирана чернобяла фотография, на която и черното е бяло. Бяло - като настръхналия скреж, обхванал клоните и жиците, дори стъклата на прозорците и ламарините на заспалите коли, врати и порти и огради и... асфалт... там, където стъпките на хора и автомобили не са го смлели.

Тихо е. Само кучетата лаят някъде... далеч от кучешкия рай.

. . .

У дома съм, кротко сгушена - в кучешкия рай.

Моята кучка се ближе на килима. Когато се отегчи от кучешката си суета започва да копае дупки - на килима. Когато й дам храна, която не одобрява, започва да я закопава - пак в килима.

Затрупва я с увехнали листа от опитомените цветя. Когато е преситена от ласки заспива, сгушила се - на килима.

Сгушила съм се - у дома. Ближа душевните си рани. Когато много заболят - копая дупка в мозъка си и ги заривам там. Когато няма какво да ям - вадя старите въпроси и се опитвам отговор да дам - "какво стана?" и "какво ще дойде после?". Когато се отегча да се занимавам с това - закопавам всичко в ума си.

Започвам да сънувам кошмари. Или може би не спя? Тихо се гуша в дома си.

После будя кучката си от кучешките й кошмари - трепери, на килима, притиска се уплашено в краката ми и чака да я галя. Разресвам козината й с ръце и масажирам тялото й, докато усетя, че ударите на кучешкото й сърце се сливат с моето.

Тогава тя си тръгва; свива се в своя ъгъл и отегчена от света край себе си, отново започва да се занимава - със себе си.

Облизва се, приглажда се, почесва се, протяга се... Накрая, свита на кълбо - заспива...

Похърква, потрепва, замлъква... И хуква - отчаяно да бяга. Нанякъде? Отнякъде? От някого?

Трепери. Свита на кълбо квичи и бяга от кошмарите, които сънува в кучешкия рай.

Събуждам я - уплашено, тя впива зъби в бялата ръка, с която галя черната й козина.

Събужда се - задавена от кръв, която се процежда между зъбите. С изцъклен поглед гледа в мен. Ръмжи, настръхнала. Настръхнала, аз впивам пръсти в челюстта й. Задавям се - от гледката на кръв, която се процежда от бялата ми плът.

Мълчим. Страхуваме се да погледнем в кучешкия рай.

А после - пак стоим - крака във гръб. Притиснати, мълчим. И бели кости сплитаме. Горчи.

Кучешкият рай...

Кога ще се събудя?

. . .

Като преекспонирана чернобяла снимка е навън. Навън, където и черното е бяло. Не, бялото е черно... Не.

Самотен лай на куче разпуква мраза.

Самотен лай изряза врата в рая...

Или пробойна? В сала, на който се носим - отвързани и без посока, следвайки движението на потока...

Изгубихме се - в турбуленцията на талазите, които се усукват покрай нас. Които ни усукват, смачкват, смиват... и ни отнасят - към дъното на ямата, в която енергията ще умре... и няма да ни има...

Или ще минем през тунела?

И ще отидем...

Накъде???

. . .

Спи кучката ми - на килима.

Грее гръб, опряла ребрата си в ребрата на радиатора.

Сгушила съм в корема й краката си.

Туптят сърцата ни - в едно. (Нейното почти е спряло, моето е полудяло.)

И бавно се разплуваме - в рая.

Самотно куче лае.

Чернобяло е - навън.

А вътре?

Вътре, фиксирани в пространството от липсващите степени на свобода, които сме изгубили, прокудили, изяли, проспали, забравили, зарязали, захвърлили... О, все едно, които вече нямаме... затъваме, пропадаме, умираме...

Но не сме мъртви, още... защото...

Защото все още се чудим, все още питаме, все още мислим, все още... Искаме?

Все още сме вързани, вътре.

Но може би все още има - "навън".

 

 

11.01.1997

 

Събудих се - утре е.

По-грозно от вчерашните ми сънища. По-озъбено, по-настръхнало от кошмар.

Събудих се - утре е.

Какъв ще бъде светът след милион години? Ще бъде ли?

Не знам. И не питам.

Може би някога пак ще попитам. Може би някога пак ще се взирам в черна стена.

. . .

Но Днес стената рухна. Изведнъж.

Безмълвното очакване изригна. Отровата, събирана години, изяла крехката ни надежда, хукна по вените на старото тяло на старата система и я подпали. Превърната в гняв, тя роди нова надежда.

И помете заспалите ни мозъци.

Писъкът на пребитата нощ ни стресна. Оцъклиха се очите ни.

И оцъклените кепенци на домовете ни пак оживяха.

И като мушици хукнахме към светлината - да изгорим крилете си, но да летим...

 

 

27.01.1997

 

И полетяха - тези, които можаха са разкъсат паяжината на отчаянието, на пустотата, на монотонната еднаквост на деня...

Дълъг бе полетът им. И устремен - както някога... Както тогава, когато започвах да пиша този дневник...

И надеждата им, и тревогата им - пареха, и топлеха замръзналите нощи.

. . .

Спи денят. Моят ден. И надежда, и тревога - няма в мен.

Защото всичко вече се е случило. И знам. Ще падне правителството на Виденов. Ще падне.

Щом през ноември, 1990-та, ние, улицата, успяхме... е, ще успеем и днес, януари, 1997-ма...

Спи денят. Моят ден. А хората край мен горят... Сиянието им ме озарява...

. . .

Всеки ден, кротко излизам от работа, в пет часа. Бавно вървя през замръзналите преспи. На път за в къщи - минавам през площада. Вадя от чантата си малко синьо знаменце - онова, с което търсех истината за изгубените избори през 1990-та - и го развявам... Не викам. Пресипнала съм от викане - седем години вече все това правя... А и няма защо - знам, че няма кого да плаша, защото "те" отдавна са уплашени... "Те" само чакат момента, в който биха могли да си идат с достойнство, без да разбират, че отдавна са го пропуснали... Веем знамената си. Говорят ораторите ни. Не ги чувам - далеч съм от трибуната... А и не ги слушам - отдавна вече всичко е казано... Знам - какво ще бъде утре. Знам - ще бъде като днес... До деня, в който "те" си отидат завинаги...

Всеки ден - след митинга кротко се връщам в дома си.

И всяка нощ - отново - заставам лице срещу телевизор - с "тях". И гняв ме души... и смях...

Защото "те" си отиват... И тези, които днес ги прогонват взеха знамената от ръцете ни... И направиха дните и нощите сини... и чисти... и...

Бих искала сега да завърша тази книга...

 

 

07.02.1997

 

Днес... три дни след новата победа пиша последните й редове...

Днес, когато еуфорията отминава, но още не е отминала.

Днес, когато гладното утре още не е надникнало иззад рамото на ближния ни.

Днес, когато още всички сме близки.

Днес, когато още знаем какво искаме и какво не.

Днес, когато още не сме потърсили "предатели", за да ги обвиним за грешките си.

Днес, когато грешки още няма... и грешни още няма...

Днес... как бих искала да завърша книгата си днес...

Бих искала последните й редове да бъдат редове на светла надежда и синьо очакване...

Бих искала - тази победа да бъде последна.

Бих искала - след нея животът да бъде без враг и без битки.

Бих искала...

 


напред горе назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух