напред назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



XI. Врабче върху антената


"Какъв е коренът на онова, което тласка ни към Още?

Себеоткриване? Себеизвайване? Себедоказване?

Осъществяване... Овеществяване?!

Себеизяждане?! Себеразграждане? Себераздаване..."

 

 

1997-2000

 

 

 

 

 

 

06.12.1999 г.

 

Наказана ли съм?

Или забравена...

Отхвърлена?

Нали...

Задето съм превърнала

нощите във дни.

Задето нямам празници.

Задето делници дори

не смея да наричам дните.

Защото нощите

са мойте часове.

Онези, през които

живея, дишам, пиша...

Това, което съм измислила,

за да направя дните -

моите и чуждите

по-цветни и добри.

Това, с което изкарвам си

насъщния -

горчив, стипчив,

засядащ в гърлото.

 

Сега се давя -

в слънчеви лъчи.

Наказана?

Забравена?

Отхвърлена?

Дали???

 

 

 

07.07.2000

 

Хлад повя от прозореца -

горещият ад на пустинята.

Кучета плачат на двора.

Отчаяние? Умора?

 

Дъхът на Сахара

отнесе душите им.

Сухи и мъртви са...

Вслушвам се.

 

Камъни пукат

в тъмата...

Не...

Скарабеи

драскат

по тях.

Воят на вятъра

отвя тишината.

Дюни пълзят

като хищници.

Мигат очи -

сухи главни.

Суши ги -

дъхът на Сахара...

Души ги -

глутница от

мечти.

 

 

 

 

03.11.1999

 

Мрак

изпепели

очите ми.

Бодат

клепачите.

Останали

без ириси,

зениците ми

гледат

пак.

 

 

 

 

16.06.1998

 

Денят изпи

крехкия хлад на зората.

И властва -

нажежен до бяло;

съскащ от жега;

сладък

от мирис на липи

и пъстър

от изгорели

венчелистчета.

 

Лятото изпи

крехкия хлад на телата.

И властва:

Въздухът,

натежал от лъчи.

Вятърът,

изял влагата на земята.

Ароматът

на цветя и треви.

Воят

на птиче ято.

Писъкът

на котарак,

изгубил двубоя

с улично псе

и раздраният грак

на някой,

заспал

на паважа...

 

 

 

13.12.1998

 

Адът е край мен.

Какво ме чака

Утре?

 

Нов ден?

 

Или мечта

за онова

Утре,

 

когато светът

ще бъде

променен...

 

 

 

6.01.2000

 

Уродливи мисли

орат главата ми.

 

Какво ще посеят?

Ще изкласи ли?

Ще посмея ли

да го ожъна,

да го прибера,

да го смеля?

И хляб

да омеся.

 

Какво ли -

аз ще посея?

 

 

 

02.05.1997

 

Розови листа

върху черна пръст.

 

Вятърът отвя

цвета

на цъфналите клони.

Догони

пролетта

с напъпилите

цветове -

превърна ги

във плодове.

 

Узряха.

Есента ги ослани.

 

Умряха.

Сляха се

с пръстта.

 

Розови листа

върху черна плът.

 

 

 

03.11.1999

 

Цветята ронят сухи листи

протягат черни пръсти към стъклата.

Улавят паяжини скрити

и чакат - есента да ги догони.

 

Дърветата заспиват тихи,

засипали пръстта с плътта си.

Оставят жълтото на уличните лампи

и чакат зимата да ги разсъблече до корен.

 

Лъчите падат към земята,

насечени от клоните на кестен.

Фучи през дланите ми вятър -

короните с листа са спомен.

 

 

 

 

19.02.2000

 

Отива си нощта.

Цветята изпълват

своето пространство

с нечути гласове.

 

Листата им трептят

с трептенето на

хлорофила -

и дишат, и творят -

това, което

дишаме и ние.

 

Ядат отровата,

която изхвърлят

дробовете ни.

Улавят болката,

която изливаме

с дъха си.

 

Занемарени, жадни,

наранени, гладни -

те тихичко попиват

неказаните мисли

и ги изпращат -

надалеч.

 

Улавят с листата си -

като с антени

отломките от

падналите ни души.

 

Трептят и резонират;

като ехо отхвърлят

болката ни

и намират

забравен бряг,

на който

да се скрием.

 

Който отново

да открием.

И стъпили на него -

да продължим...

 

Или превръщат

шепота на мислите

във вик

и го захвърлят там,

където

сами не мислим,

че можем да отидем -

за да вземем,

или да дадем.

 

Цветя - антени

към света.

Благословени

да са вашите

листа,

с които превръщате

страха в живот.

 

Цветя -

потомци

на най-древните

създатели на

нашата земя.

 

Омайващи, забравяни;

обичани, събаряни;

отглеждани, захвърляни;

досадни, пренебрегвани

и нелюбими...

 

Понякога - усещам,

че сте живи.

 

И

тихо

моля

прошка...

 

 

 

02.07.2000

 

Пътувам...

Бели плевели

Лилави тръни

Сивкави треви

Стърнища без огньове

и Слънце, което ги гори

Плачещи върби

Ели без корен

Олющени брези

Липи

Акации

Презрели сливи

Опустошени вишни

Череши без листа и клони

Балур и царевици

във редици

Плешиви хълмове

със слънчогледи,

които гледат към пръстта

Обрасли напоителни

канали и локви,

разпилени сред поля

Гора, която крие хладина

и вятър, който ляга

укротен пред нейните

стъбла...

 

 

 

20.05.2000

 

Птици пяха цяла нощ.

Дърветата бяха зелени,

закичили в клоните си

звезди.

 

Дялани камъни,

строени в стени

криеха схлупени

къщи.

 

Изкривен,

изхвърлен встрани,

хоризонтът

се мръщи.

 

Сини хълмове,

като морски вълни

се разбиват под

старите стрехи.

 

Облекли връз гърбовете си

зелени гори,

крият чела под мъгливи

пътеки.

 

 

 

18.10.1999

 

Дъжд вали -

кой изми

сълзите от

лицето ми?

 

Вятър ви -

той изпи

лъчите от

очите ми...

          

 

 

 

05.01.2000

 

Изсъхнаха -

разпилените облаци.

 

    Остана само капката,

    увиснала на миглата ми,

    в която се оглеждаме -

Аз и

Слънцето...

    Ще се изпари.

 

Ще стане дъжд, рукнал

от разпилени облаци.

    

А аз?

Слънцето

ще ме суши.

 

 

 

20.10.1999

 

І

Есенни листа -

крила

във полет.

 

ІІ

Отронен лист -

камък,

хвърлен

към земята.

Не, не беше -

птица

в полет

падна

на тревата.

 

ІІІ

Духна вятър -

лист отрони.

Отвя го

към земята.

Мъртва птица

гони

залеза

в полята.

 

 

 

 

19.04.1997

 

Танцуват шарки

по килима.

 

Червеното им

капе -

като кръв.

Или

като вино?

 

Черното им

пълзи -

като хлебарки.

Или

като хляб изтлял.

 

Кой е ял

кръвта

и

тялото

на Бога?

 

Пълзят към мене

шарки -

ще ме смелят.

Кървят

безбройните

ми рани -

ще пият

вино

от

дъха ми

 

и ще се

слеят с мен.

 

Мозъкът ми

вие

вцепенен.

 

Тялото ми

е

изядено.

 

Танцуват шарки

по килима.

  

Капе кръв;

пълзят хлебарки -

искам

да избягам;

да не наранявам;

да залича това,

което правя

и онова,

което не съм

направила...

  

Да си простя.

 

 

 

 

30.04.1997

 

    

Времето избяга

от мен.

Изгубих се.

 

Като старец, броящ

дните по окапалите си зъби.

 

Времето бяга

с мен.

Намерих го.

 

Като детски спомен, бродещ

в разпадащо се съзнание.

 

Страх ме е -

от полусветлото

в стаята,

която обитаваме

с най-грозното

лице на Времето.

 

Страх ме е -

от полутъмното

в празното,

което напразно

се опитвам

да населя

със себе си,

загърбвайки

всички

лица на Времето.

 

 

 

 

20.02.2000

 

Часовете попиват

в стената на времето.

Искам да се скрия

между тях.

 

Там, където светлината

пробива бялото

на листите,

и измива написаното

върху тях.

 

Искам да се слея

с думите, които

хвърлям зад

гърба си -

бягайки...

 

Искам -

да ме няма.

Да остана -

къс дърво,

откъртено от корен;

отломен камък,

без скала;

пяна от вълна;

роса;

или светлината

на звезда,

изгубена

по пътя...

 

Искам

да ме няма.

 

Но тогава -

кой би искал -

да го няма?

 

 

 

15.03.2000

 

Стената срещу мен

изгуби плоскостта си

и се изду като балон.

 

Секундите забравиха

да бягат -

напълних дробовете си

до пукване -

и хукнах вместо тях.

 

Проврях се

под кръглостта

на колабиралото

първо измерение.

 

И вече няма впряг,

в който да ме впримчат.

Отново тръгвам през

пространството.

 

Докосвам се до крехката

му плът.

Притискам се, провирам се -

през нея.

 

Отново знам -

след миг ще разбера

какво го прави толкова

различно,

 

Отново знам -

мигът ще спре,

а отговорът -

скрит ще е...

 

 

 

02.05.1997

 

Отдалечавам се -

за кой ли път -

от онова,

което

е

животът ми.

 

Отдалечавам се.

Зад мен

се трупат

като

трупове

неизживени дни.

 

Отдалечавам се.

Затрупвам

в себе си

това,

което

би могло

да ме спаси.

...

Пустош.

Краката ми

потъват

в подвижни ледове.

Гърдите ми

попиват

сухи ветрове.

Очите ми

повиват

пустинни светове.

...

 

Отдалечавам се.

Вървя

към себе си.

Но толкова

е трудно

да затрупам

ненужното

със страници,

които

никой

не чете.

 

 

 

17.05.1997

 

Думите се изсипаха -

като вълни,

върху палубата

на обречен кораб.

 

Сърцето тежи -

като оловна капка

виси

в гръдния кош.

      

Къде ще капне?

Кога?

Дали?!

  

Или ще замръзне

и ще се спука -

като обляно

с течен азот...

      

 

 

 

14.04.1997

 

В тези нощни часове

не зная

съществувам,

или не.

 

Аз ли съм във тази

стая

тя ли в мен

не е.

 

Нереален въздух

дишам

в нереални

светове.

  

      

 

 

 

15.12.1998

 

  

Нощта е дълга,

тъмна,

топла...

 

Лъскава снага

извива

под тучните

лъчи на

    полилея...

 

Мълчи Луната.

И под нея

 

звънват

тихите камбани

на топящ се

        сняг.

 

 

 

23.11.1999

 

Вятър вие.

Всичко скрил е

зад дантеленото ми

перде.

 

Свила се е

планината -

в облаци.

 

Зъзне, гола е -

без сняг и

без небе.

 

И реката тихичко

попила е

в гъстата мъгла.

 

Само копията

на дърветата,

оголели от листа

се забиват

във очите ми.

 

Плъзват сълзи

по страните ми.

И замръзват.

 

Клони зъзнат.

Не, отрупват се

със сняг.

 

 

 

27.01.1999

 

Утихна стаята.

Нощта умря -

обесена

с пердето

на прозореца.

 

Замръзнали са -

часовете и минутите,

увиснали за

примката,

с която дните са

завързани.

 

И чувам -

кръвните ми клетки

стържат

по грапавия зид

на вените.

 

 

 

07.05.1999

 

Върховете на пръстите ми

побеляха.

Ноктите ми станаха

лилави.

Здраво стискам

вещите край мен.

 

Искам да си върна...

..."свободата" -

бих написала...

 

Но е досадно.

 

Търся други думи.

Ядно

ровя в мозъка си.

И отравям

въздуха край мен.

 

Ушите ми пищят.

Пеперуди черни

пред очите ми кръжат.

Не дишам.

Сърцето ми не бие.

Вятър вие -

там,

където думите

не се броят.

 

И за "свободата" -

няма заместител.

 

 

 

16.01.1999

 

Благословена нощ -

освободи ме

от връзките,

с които

Денят

завързана

държи ме.

 

Благословена нощ -

освободила сетивата ни

и всичко,

което

с тях чувстваме;

с което - чувствайки,

завързани

държим се.

 

Благословена нощ,

задето

освободи душите ни,

които -

освободени плискат се

във бреговете ти.

 

Изгубени човеци

чакат края ти,

завързани за часовете

на Деня

със връзки, които

тъмнина разяжда.

 

Благословена нощ,

която ражда

тъмни стрехи -

за подслон.

 

Освободена -

приютих се

под най-тъмната

от тях.

 

Хамелеон -

захвърлих

всичките си атоми -

сред мрак.

 

(Така простих се

с всичките си цветове.

Така изгубих

Слънцето,

което ги роди.

 

 

Намерих -

изродени светове,

в които бродя

без душа и тяло -

едно цяло

с онова,

което

светлината

на Вселената

не е огряла

още...)

 

 

 

26.01.2000

 

Не знам -

какво да правя днес...

 

Бих искала -

да бъда надалеч

от всичко,

което, настръхнал,

животът опитва се

да ми даде.

 

Бих искала -

да съм далеч

от всеки,

с когото, набъбнал,

животът иска

да ме сблъска.

 

Бих искала -

да съм отвъд

всички

случки, с които

се убиваме, убиваме

отравяме, душим се.

Без души оставаме.

 

Бих искала -

да бъда вън

от всички

думи, с които

казваме, доказваме,

изравяме и хвърляме

това, в което вярваме.

 

...Което, надявахме се -

ще достигнем...

...или, от което, надявахме се-

ще се отървем.

 

Бих искала...

Какво ще правя утре?

 

 

 

01.01.1999

 

Зелени перли капят

върху потното стъкло.

 

Какво видях -

не е ли лампа,

увиснала

на тъничко стъбло?

 

 

20.09.1999

 

Зад пердето

наднича животът -

оня, който

е друг.

 

Но моят пак

ми шепти

в ухото -

че е тук.

                

 

 

 

26.01.2000

 

Сама съм - пиша.

Главата ми кипи -

като водата в чашата

бълбукаща на печката.

 

Сама съм - мисля.

Всичко ме боли.

В капан съм -

искам да избягам.

 

Но - кой ме сложи там?

Не бях ли аз?

... Да, бях...

Тогава?

 

 

 

10.06.1999

 

Населих своя дом

със себе си.

Сега събирам плодовете му.

Мечтите ми се реят

между вазите

и пият живот от цветята.

Мислите ми се изгубиха

под жълтите лъчи

на светлината.

 

 

11.06.1999

 

Намирам себе си

във своя дом.

 

Събирам се -

разпръсната сред

въздуха, зареял се

между стените му.

 

Подреждам се -

разхвърляна сред

вещите, изпълнили

обема му.

 

Намирам се...

Дали намирам

себе си?

 

 

 

08.05.1999

 

Гледам позлатените листа

на дърветата под мен -

не е есен,

а е слънце...

 

И прозрачната мъгла,

уловила върховете

на безбройните ели,

хукнали нагоре -

дето слънце не гори

и където са по-близо

разпилените звезди.

 

Гледам позлатените лъчи

и дърветата под мен.

Днес далеч

е есента -

да ги ослани.

        

Само Слънцето остава

както и преди -

пламък, който всичко ражда,

когато не гори;

гвоздей, за който е завързан

и край който се върти,

обикаля и лети

малкият ни свят,

изгубен във безкрая.      

 

 

 

08.05.1999

 

Залязва денят-

последния здрач

на последната

ваканция.

...Утре през други прозорци

(като през други очи)

ще гледам розовите бузи на

небето.

...Или розовите му устни...

С които ще целува Земята

за "лека нощ" - както майка -

детето.

 

 

 

30.07.1999

 

Буря.

Вода,

плътна като стена

обгърна града.

 

Тече -

като река

от небето.

Тътне гръм -

като шума

на морето.

 

Леден юмрук

се стовари

в полето.

 

Вятърът изду

короните на

дърветата -

като платна.

Тревата се скри

под мътните вади.

 

Буря.

Светът се сви

зад завеса от дъжд.

Избяга - сив

и обрулен.

 

...

 

 

Денят

отново се завръща -

мокър и студен.

 

Оцеждат се дърветата -

платна на

платноходи.

 

Мътните вълни

се скриха -

отново станаха

треви.

 

 

 

05.05.1999

 

Планината изплува

от сивите вълма

на дъжда.

 

Слънцето простря

лъчи - като

струни на арфа.

 

Птиците, останали

от цвъртене без глас

засвириха на тях.

    

 

 

 

05.05.1999

 

Силата бавно

се връща в мен.

 

Онази, която ме кара

да изкривявам

действителността;

да я усуквам;

да я увивам

и в нея

да се скривам -

като в пашкул.

 

Все по-ясно усещам

другите измерения.

 

Онези, които се разтягат;

които разцъфтяват -

като пролетна поляна

и ме приютяват,

когато познатите три

не могат да ме поберат.

 

Понякога почти

истински виждам,

как битието се разслоява;

как еднородната му тъкан

се разцепва...

И как -

разцепена и разслоена -

аз правя крачка, две...

и влизам;

преминавам.

 

И там оставам.

 

Не, продължавам.

 

Вървя -

разцепена и разслоена -

понякога не дишам;

понякога не спя;

понякога сърцето ми

не бие...

Но вървя.

Вселената разцепва се

пред мен.

Докосвам разслоената й

гръд.

 

Пристъпвам.

Преминавам.

И променям.

    

06.05.1999

 

На сухи лъчи -

облаците

се държат.

На арфа свирят

птици

онемели.

 

 

07.05.1999

 

Денят е свеж -

като праскова,

събрала росата

с мъхестите

си бузи.

 

Челото на

планината

се були

в облаци,гъсти

като скали.

 

Гърбът

на реката

пълзи

сред гората -

сребърен

ланец

върху

мъжки гърди.

...

Хубаво е -

да гледаш

как птиците

летят под теб.

 

Хубаво е -

да гледаш

върховете на

тополите

отгоре.

 

Хубаво е -

да летиш,

когато

вързан си -

отколе.

 

 

 

24.10.1999

 

Отгоре гледам птиците -

      летят.

И пак са в плен

на гравитацията,

която ги

повлича към

земята.

 

      Летят -

крилата си

са скрили до

телата.

 

      И падат -

като камък,

хвърлен във

тревата.

 

 

24.10.1999

 

Търся звездите -

очите ми

    падат

под светлините

на отсрещния

    блок.

 

        

 

 

 

 

15.01.1999

 

Не мога да избягам

от избуялите си мисли.

      

Не мога да изтръгна

тънките филизи,

с които ме държат.

 

Не искат да умрат.

И аз не искам.

 

Хваната съм

в яка хватка -

ще ме задушат.

 

 

 

 

17.06.1997

 

Прозорецът

се счупи.

С трясък

паднаха

стъклата по

лъскавия

теракотен под.

  

През дупката

нахлу светът,

нарязан

от шиповете

остри

на витрината,

която

ме отделя

от деня.  

  

 

 

 

06.02.2000

 

Болка -

физическо усещане

за безнадеждност,

за край,

за бездна...

 

За нищо -

зад което

да отидеш,

да се скриеш,

да те няма...

 

Болка -

усещане за всичко,

което няма

да те приюти и

да те иска;

 

каквото няма

да дадеш,

за да си

идеш...

 

 

 

12.04.1997

 

Отново болка

ме яде.

Разкъсва

ме на

късове.

Във всеки

къс

се впива.

И всеки

къс

убива

ме.

  

Изядена съм.

Няма ме.

      

И само очите ми

бодливи

оцеляха.

      

На болката зъбите

трошливи

не ги смляха.

 

 

 

13.04.1997

 

Болката не стихва.

Стиховете бликват -

от нищото

край мен.

  

Гной и пепел

във ума ми

се размесиха.

  

Метастаза

стара

плъпва във

плътта

от гняв

и ад.

 

Болката ми

не замлъква -

глад

за хаос

пак.

 

 

 

27.01.1999

 

Умората пълзи

и хрупа

белите ми кости.

 

Захвърлени и смачкани -

като хартии

от изядени закуски,

които бягат

по прашни булеварди,

подгонени

от вятъра,

когото хранят -

костите ми

тракат и

чупят

зъбите,

които

ме

изяждат.

 

Зеят рани

във

плътта ми.

 

 

 

08.05.1999

 

Далеч остана съня,

в който бели плъхове

пълзяха в трупа ми.

 

Ядяха

белите ми дробове

и сити се

отправяха нататък.

 

Останала

без въздух

разбрах, че

нямам и сърце.

 

А те - не спираха.

Отиваха - нататък.

 

Изядоха храната

от стомаха ми

и продължиха -

да ядат краката ми.

 

Стоях и гледах -

някъде

"отвъд".

 

Нали останали ми

бяха мозък и очи -

от плът.

 

 

 

26.01.2000

 

Дори изядена -

все още съм.

Все още искам -

смачкана

и смляна.

...

Оздравях.

Когато казах

всичко,

пак станах

аз.

 

 

 

 

29.09.1999

 

Болката в душата ми

утихва - стихнал е денят.

 

Мигат светлините на града -

въглени на тлеещ огън.

 

Вятър гони мъртвите листа

по брега отронен.

 

 

 

26.01.2000

 

Останахме сами -

със Слънцето и пукота

на изгорелите ели.

 

Надничат през прозореца

бодливи клони -

като настръхнали оси.

 

 

 

02.06.1999

 

Луната пропълзя

от левия до десния

ръб на прозореца

и остави сребърна

диря в небето.

 

Мозъкът ми пулсира.

Като пух

във възглавница

попива

всеки звук.

 

 

 

09.06.1999

 

Врабче е кацнало

върху антената -

надпява се

с Вселената.

 

Издува гръд

до пукване -

напук на

всички

космически

лъчения;

напук на

слънчевия

вятър;

напук на

всички

звездни

населения.

 

Врабче оспорва си

с Вселената

правото

на вечност.

 

 

 

16.06.1997

 

Нощта изгони

бледото сияние на здрача.

  

Птиците пищят

прощалната си песен.

  

Похлупакът на жегата

изсмуква хладта от телата.

  

Лятото гладно пие

своя дял от годината.

  

Тихо вият комари

и впиват хоботи

в цветя и животни.

  

Тихо изсмукват кръвта

на живота.

Тихо умират във мрак.

 

 

 

 

09.06.1999

 

Червени плодове

узряха по дърветата.

Промушва се реката

между тях.

 

С червени сълзи

плаче за кутретата -

изгубени в гората,

затрупана със прах.

 

Червена кръв изтича -

вместо мляко -

от гръдта на куче.

 

Мълчи реката -

прегърнала го

с калните си

брегове.

 

 

 

10.06.1999

 

Звездите падат -

като сняг в трева.

Светулки бягат

към безкрая.

 

Самотно куче

лае.

Събуди всички

нощни страхове.

А после -

глутница от песове

изви протяжни

гласове.

Накрая -

вопълът им

спря -

като

отрязан със

кама.

Сама не знам

защо завих -

викът им

продължих.

 

 

 

 

02.01.1999

 

Пет и половина -

в този час кучето

започва да плаче

за заледените

улични язви.

Днес тихо пази

дома си.

Свило глава

между предните лапи

спи -

като дете

в женски пазви.

 

 

 

15.11.1999

 

Контейнер за боклук.

Край него - седнала жена.

Във скута й кутре играе.

Сълзи контейнерът,

издишва смрад

и болка пак

душите им дълбае.

 

Минавам с кучето си

покрай тях -

коричка хляб

в краката им се валя.

 

Настръхва песът ми -

като на древен

воин шлема

е гърбът му.

 

С пресипнал грак

се хвърля

върху хляба.

 

Преситен

от храна

и ласки

го изяжда.

 

Наперен лае

и прокужда

скитниците

от паважа.

 

Доволен знае -

заслужил си е

мястото в дома.

 

Нехае -

за онези, които

останаха в нощта.

 

И аз след него -

вързана - вървя.

 

 

 

17.11.1999

 

Тихо пукат

пламнали дърва

жадно пия

жълтата им топлина.

 

Тихо падат

мъртвите листа

хладно вие

вятърът в нощта.

 

Тихо пискат

горски зверове

гладно свити

в скрити долове.

 

Тихо плискат

мътните вълни

ядно искат

бурята да продължи.

 

 

 

11.06.1999

 

Опипвам ръбовете

на предметите

с очите си.

С бодлите си

бодат ме -

като таралежи,

скрити

под ланшните листа.

 

Опитвам се

да се запазя.

 

Прегазих ги

и продължих -

като кола

по магистрала.

 

Следите скрих -

с асфалта

ги слепих -

бодли

  и кръв

    и тяло.

 

 

 

12.06.1999

 

Не ми се тръгва.

Изтръгвам се.

От вените ми

капе кръв.

 

Покривам с нея

пресните следи

на пръкналата се

надежда.

 

 

 

08.10.1999

 

Пролетта -

когато се надяваш,

че все още

нещо предстои.

 

Есента -

изгаря

всичките

мечти.

 

Зимата -

умира

в скреж.

 

Лятото -

прелита

в миг горещ.

 

 

 

08.05.1999

 

Постигнах безвремие,

свряна в пролуката

между два мига.

 

Мигам срещу Слънцето,

подпалило зениците ми.

Изгорях.

 

Къде бях -

между две

премигвания?

 

 

 

19.11.1999

 

Събудих се - като новородена.

Птици пееха отвъд прозореца.

Слънце грееше

в отворените ми очи.

 

Събудих се - без лапата,

която ме души

и всеки ден провира се

във мен и тъпче

всичко оцеляло,

което сетивата ми

запазваха от всеки миг,

от който вятърът

отвяваше това,

което отронваше

душата ми.

 

Събудих се - олекнала.

Не питам - докога.

Страхувам се - от отговора

на очите ми,

които виждат през

трупове на нощи минали

и неродени дни.

 

 

 

21.11.1999

 

Дните отминават -

един след друг -

през мен минават.

 

Стоя си свита

в свойта клетка.

Гледам през очите си

света - сив и груб -

като през дула.

 

Но нищичко през тях

не мога да изстрелям.

Не мога - знак дори

да дам, че съществувам,

че съм тук...

и че съм още гладна

за това,

което може да

се случва...

 

 

 

23.11.1999

 

Все по-плътни

сплъстяват се

стените, които -

все по-плътно

притискат се

към мен.

 

Сгъстяват въздуха,

когото дишам.

Не дишам вече.

Победена съм.

Залепнах за

трите измерения

на моя свят.

Лежи си тялото ми

в ъгъла.

 

Но аз къде съм?

Аз?!

 

Къде ли е

проклетото

четвърто

или пето

или седмо

измерение,

в което

бих могла

да се спася...

 

 

 

24.02.1998

 

Днес беше хубав ден -

нахраних се -

със думи.

  

Сладки думи,

сладък миг -

изядох го.

Преядох.

И се

преродих.

  

Среднощ е.

  

Стрелките на

часовника

трептят -

като стрелките на

кантар.

Тежат.

  

Не искам Утре.

  

Сита съм.

А знам, че Утре

пак

ще бъда гладна,

знам.

И думите не стигат.

Знам

 

 

05.05.1999

 

Думите връхлитат -

като лешояди.

Гладни са -

за мен.

 

На прашни улици

и тротоари;

по празни алеи

и шумни стаи;

край весели кучета

и просяци стари;

сред млади момчета

и буйни деца -

вървя със лице,

което крие

как гладни хиени

изяждат това,

лешоядите,

що

пощадиха.

 

 

 

17.02.2000

 

Тъгата

ме пронизва, и поглъща,

и размива.

Тъгата -

като жива плесен

ме убива.

Обгръща гърлото ми,

впита в него.

Преглъщам -

суха пръст,

или горяща пепел?

 

Тъгата -

като жива плът

пулсира.

Тупти, набъбва,

не умира.

И път да се излее

не намира.

 

Тъгата

ми извира и попива -

на извор станах,

но прогизнах.

Защото ручеи

от мен не тръгват -

аз давя,

не поливам.

 

 

 

28.06.1999

 

Мечта -

планински извор

утринното слънце,

в който

се оглежда...

 

Тъга -

краят на дъжда,

от листата

който

се оцежда...

 

 

28.06.1999

 

Търпение -

беритба

на череши.

 

 

28.06.1999

 

Самота -

куче

под уличната

лампа.

 

 

28.06.1999

 

Безнадеждност -

тяло,

залепнало

върху асфалта.

 

 

 

03.11.1999

 

Поезия -

дихание

върху хартия.

 

Вместо

стъпки

по пътека.

 

 

 

24.02.1999

 

Бих искала -

да спра

и да се върна -

към топлата си

анонимност.

 

Бих искала -

да спра

и да съм никой.

 

Бих искала -

да съм безлика,

да не питам.

 

Бих искала -

и да не искам...

 

Бих искала...

какво?

...

Бих искала -

да се събуждам сутрин

в седем;

в съзнанието ми

да дреме само

представата

за най-краткия

маршрут

до Работа,

която ще започва

в осем;

да мечтая

за кафе-почивка

в десет;

да се мая;

да чакам

обеда

между дванайсет

и един...

И избавлението

в пет

следобед.

Когато,

крачейки

по стария

добър

най-кратък път

до в къщи

ще мечтая

за нещо,

което

май

наричах

свобода...

Мечтата ще оставям

до входната

врата.

Ще хващам кучето

и двете,

вързани с верига -

ръка във врат -

ще обикаляме

квартала,

като на парад.

Тя -

горда,

с вдигната опашка.

Аз -

с наведена глава.

И поглед,

с който

ще опитвам

да открия

диря,

останала след нас...

Бих искала -

вечеря

в седем;

телевизор,

сериал.

И сън безпаметен

да ме

поглъща.

 

Бих искала...

 

Дали бих искала?!

 

Не знам.

 

 

 

 

23.11.1999

 

Отново съм пред чашата с кафе

горещо, черно и горчиво.

Като живота, който ме облива.

 

Отново ме е страх -

да не преча;

да не съм досадна;

да не се натрапвам;

да не наранявам...

с присъствието си

да не ограничавам

ничия човешка сфера

на съществуване

и свобода.

 

Да... страх ме е.

Стоя си свита в ъгъла

и гледам към света.

 

И всичко щеше

да е много просто,

ако не исках -

да се бунтувам;

да съществувам;

да съм някой...

да говора;

да споря;

да викам.

 

Да крещя...

 

 

 

21.11.1999

 

Слънцето огря

тъмносиньото небе -

свито е зад тъмен облак.

Скритите лъчи от него бягат.

Лягат върху рехавите клони

на плешивите тополи.

Голи върхове се гонят -

искат - все нагоре.

Спи земята.

Зимата полята й пови.

Сгушиха се в тях

изгорелите треви.

 

Вятър вие

и отнася птиче ято.

Колко е далече лятото -

не питам.

Искам -

с птиците да отлетя.

Искам -

вихърът да ме отвее.

 

Не, не искам.

Искам да съм тук.

Искам бурята

да разгори

пламъкът ми,

който не гори,

но изгорял не е.

Искам -

да не тлея.

 

 

 

23.11.1999

 

Най-после тръгвам.

Ръката ми е толкова студена,

че ще се счупи.

Не намирам с какво да пиша -

дращя с нокти по листа.

 

Мраз скова деня -

изневиделица.

Бели вихри връхлетяха.

 

Въздухът е толкова студен,

че хрупа.

Тръгваме. А после -

някъде ще се намерим.

Ще дълбая с нокти

брод в света.

 

 

 

 

31.12.1998

 

Отново е

последният

ден

на годината.

  

Отново е -

ден

за наказание.

  

Отново -

ден

за забравени желания

и равносметка.

  

Ден

за отчаяние;

за нова сметка;

за обещания;

за забранени начинания;

за...

  

Отново е -

ден

за начало

и край.

За криви надежди;

за вопли по нежни очи;

за наранени души;

за възторг

и за вой;

за бой

и отбой;

за строени

в редици

мечти.

  

Отново е -

последният ден

на годината.

 

 

 

 

03.01.1999

 

Блуз.

Звуците

на хармоника

и пресипнал глас

се блъскат

в стените

между

ушите ми.

 

Пусто е.

 

Отива си хилядолетието -

не ми пука.

 

Откъде съм сигурна,

че утре пак

ще бъда тук?

 

Отива си денят -

какво от това -

друг ще дойде.

Не забелязвам.

 

Нощта си отива -

все това е -

ще съмне.

И продължавам.

 

Месеците следват

своя ход.

Сезоните се сменят.

 

 

Чакам пролетта -

пукването

на дърветата

с буйния им

хлорофилен плам.

 

Идва лято -

топлина.

Спъвам се

в самото му начало -

за миг-два.

 

Прескачам деня,

през който съм родена;

отръсквам се в тъмата

на следващото утро -

като куче,

изхвърлящо

от мократа си козина

дъжда...

 

Не съм спасена.

 

Но продължавам -

не ми пука -

и този път

измъквам се -

непроменена

от времето,

което опитва се

да ме яде.

 

Пак продължавам -

пържа се

под похлупака

на следващите ме

горещници.

Щастлива съм -

най-после Слънцето

изгря в душата ми.

И с него,

грешници -

горихме я.

Горя.

 

Вятърът поръси

пепелта;

подпали хлорофила

на дърветата

и натежа.

 

Нажежена

държа

товара си

от есен.

 

Отронвам

бели страници,

попили

белите ми спомени.

Летят

над прецъфтелите поляни -

като

закъснели пеперуди.

 

И падат -

като

бели камъни.

 

Отиде си и есента.

 

Завиха бели вихри -

кога крилата

на пеперудите

превърнаха се

във снежинки?

От студ -

за въздух

място не остана.

Замръзнах.

Скрих се

в капана

на топлата си стая.

През заскрежените

прозорци гледам -

замръзнали човечета

се движат по

асфалта.

Не се движат -

времето ли

спряло

е,

или

крачетата им

са залепнали

за лепкавата ципа

на леда.

 

Годината отиде си.

 

Не ми пука.

Продължавам.

Отиде си десетилетието.

След него второ, трето...

(Или те бяха преди това?!)

 

Не ми пука.

 

Времето е спряло.

 

 

Какво от туй,

че някаква пружинка

цъка

и бута механичните стрелки

във кръг?

Какво от туй,

че някакви дисплеи

без да щъкат

просветват

не във кръг,

но -

все едно -

пак симулират,

че отброяват

отронените

капки

от

Времето,

което

не руши,

не се руши,

не се променя,

не променя...

 

И затова -

продължи -

да не ми пука.

 

Душата ми мълчи.

Столетието гърчи се.

Пищи.

Съсухрено се сви.

Какво ни чака Утре?

 

Не ми пука.

 

 

Сива скука

от прозореца

пълзи.

Изпълни

топлата ми стая -

и ме зазими.

 

Ще чакам :

 

Пролетта -

да ме освободи;

 

Лятото -

да ме взриви;

 

и Есента -

когато

ще събирам

плодовете

на разкъсаните

сетива...

 

Отива си -

хилядолетието.

Да върви!

Душата ми

се пука

от набъбналите

в нея

спрели мигове.

Боли.

 

 

 

14.12.1998

 

Боли -

това, което

в мен

роди

желание

за Друго...

 

И хвърли

каската

на черепа ми

в младата

трева.

 

Какъв е

коренът

на онова,

което

тласка ни

към Още?

 

Себеоткриване?

Себеизвайване?

Себедоказване?

 

Осъществяване...

Овеществяване?!

 

Себеизяждане?!

Себеразграждане?

Себераздаване...

 


напред горе назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух