![]() ![]() XII. Светът отново се разпука"Направих всичко, което трябваше да се направи. Свободна съм - до следващото Трябва."
1999
01.01.1999
Някъде там - в далечното тъмно; някъде там - в далечното бъдно... Глухи гърмежи ехтят.
24-25.03.1999
Светът отново се разпука - като спора с прах отровен. Като рана. Като рак. Отново хора се убиват. Отново дните си отиват, оставили ни в похлупак. Отново - търсим в тъмния му купол не слънце и звезди, а бряг, на който да захвърлим мъртвите тела и мъртви да вървим нататък...
24-25.03.1999
Светът отново се разпука - като спора с прах отровен. Като рана. Като рак.
Отново хора се убиват. Отново дните си отиват, оставили ни в похлупак.
Отново търсим в тъмния му купол не слънце и звезди, а бряг -
на който да захвърлим мъртвите тела
и мъртви да вървим нататък...
27-28.03.1999
Прашните маски паднаха. Доброто и Злото нямат лица... ... Добро и Зло - не могат да намерят брод в калния поток на мисълта. И мисълта се лута - без път, пътека и пролука.
28.03.1999
Прашните маски паднаха. Доброто и Злото нямат лица.
Главата ми се пука. Добро и Зло - блуждаят в двете й полукълба.
Добро и Зло - не знаят да намерят брод в калния поток на мисълта.
И мисълта се лута - без път, пътека и пролука...
05.04.1999
Слънчев лъч краси пердето ми. Скочи върху телевизора и отнесе силуетите, тичащи върху екрана му.
Слънчев лъч краси полето. Скочи върху жертвите и отнесе силуетите, тичащи по свежи хълмове.
Слънчев лъч краси небето. Скочи върху самолетите и отнесе силуетите, тичащи по тъмни облаци.
Слънчев лъч крои света и отряза като ножица бомбите и бежанците от сънливия покой в топлите ни домове.
Слънчев лъч скрои света - отразява като огледало кривите души, свити в болните тела, които ни душат.
Слънчев лъч кори ни - съвестите ни мълчат. Няма отговор за жертвите.
Свили пазви в пазвите на свежи хълмове - мрат от студ и глад.
Самолетите над тях летят, сгушили се в тъмни облаци...
Твърде нависоко са - отговора да дадат.
11.04.1999
Великден. Червени яйца в зелена трева. Червени сълзи, или цвят от лалета? Голи хлапета умират в прахта. Капе кръв - стръв за гладните псета... Великден - рубини в изумрудни полета. Камбани бият в нощта. Ще дочака ли някой зората? Зелени ливади под червени слънца, зелено небе над мъртви сърца... Великден - ще възкръсне ли някой?
11.04.1999
Великден.
Червени сълзи в зелена трева.
Червени яйца, или цвят от лалета?
Червени сълзи в зелени листа.
Капки кръв - стръв за гладните псета.
Голи хлапета умират в прахта.
Рубини в изумрудни полета.
Великден.
Камбани бият в нощта.
Ще дочака ли някой зората?
Зелени ливади под червени слънца.
Зелено небе над мъртви сърца.
Великден.
Ще възкръсне ли някой?
16.04.1999
Паника пълзи към мен - души ме. Черна сянка в слънчев ден -горчи ми. Преглъщам - камъни и пясък. В гърлото ми стържат и засядат сварени Великденски яйца... Преглъщам и продължавам. Стърчат кости от паважа...
03.05.1999
Бели треви - морска пяна сред зелени вълни. Розови клони, небето кърви. Залез вятъра гони. Майски храсти. Огън гори... Пепелище расте в планината. Червени сълзи в листата; труп сред трупи - в гората. Кой за тях ще скърби....
05.05.1999
Вчера... Вчера - исках да пиша за вчера... Митингът... Шествието... Вчера...
Автобусът ме изхвърли пред Университета. Препънах се в полицейски кордон - позната гледка. Рошав спомен, надничащ зад рамото на Вчера. Спомних си - палатковия лагер на 39-те... Спомних си - първия град на истината - оня, роденият на 4-ти юли... Спомних си... Няма значение. Този беше друг. Този беше жалък - като всяко повторение. Две-три палатки, покрити с маскировъчна мрежа. Маскарад. Демонстрация на страх? Или на будна съвест? Скрити от самолетите, против които протестират, те останаха скрити и от тези, покрай които стоят... и които, минавайки през тях - не ги виждат. Продължих нататък - следвайки червената нишка на кордона. Изкачих се по стъпалата на подлеза и продължих (защо ли тъй познато ми се стори?) назад... Назад... И се спънах в тях - старците, които от страх, пак тракат ченета - "фашисти, убийци, турски мекерета..." Добре познат рев... От Вчера... Спомних си - оня митинг, на старците, които искаха да ни потопят, защитавайки обреченото правителство на Луканов (прости, Боже, че с лошо споменавам мъртвите). Да... Много бяха. Някога... Вчера - не. Вчера само тракаха с ченета, забили на хлътналите си гърди по една карта с простреляна България. Не казвам, че те простреляха България. (Макар и да е вярно.) Не, не. Това, което вчера ме простреля бе, че под картите им пишеше не "Не"... Забравили езика си сред бурния въртоп на напращял патриотизъм, изпаднали в амок, те виеха не "не", а "Nо"... И тупаха гърдите си, окичени с табелки "No". Кому го казват? На нас, които покрай тях вървят и не ги виждат? На самолетите, които още не летят? Или на внуците си, които, навреме спасили се от бедността ни - отвъд стоят... Отминах ги и продължих - все следвайки кордона. Поех си въздух - беше чист. Като във вакуум пак останах. Само Слънцето, прогорило очите ми ме държи вързана - с лъчите си... Тук и днес... Не. Жълти точки светят върху тъмносиньото на слепналите ми клепачи. Значи - пак спомени. От дни, когато не говорех за спомени... Когато исках всичко да се случва "тук" и "днес"... И да променям - със свещ, с присъствие и слово... Пресякох улица "Раковски". Стъпих на жълтите плочки. (Още търся по тях сълзите на свещите.) Видях ги... Синьото множество. Със знамена и песни. Опърпани вървяха срещу мен... Не в редици и колони - просто - от бряг до бряг... Носеха почти същите лозунги - както някога... на забранения митинг... Когато си отивах от него, със свещ в ръка под жълтите натриеви лампи, някой ме попита "Бият ли?" Не биеха... Друг ми каза "Браво момиченце, във вас е бъдещето!" В нас ли е бъдещето, още? И беше ли то в нас, тогава... ... Не съм момиченце вече. Не бързам за тренировка. Облечена като дама - не мога да остана... Вървя срещу множеството. Не нося свещ в ръката си. Бих искала... в душата си поне да нося огън... Вървя. Сред сините се виждат и лилави знамена. Сред тях, като слънца, пламтят оранжеви. Очите ми горят... Не от огън - от сълзи. Избърсах ги с цвета на детелините, които, като пеперуди прелитаха над хората, заключени - от бряг до бряг - между бордюрите. Не питам вече кое е правилно. Не питам - бихме ли могли да заобиколим войната. Не питам - кой е моралният избор... Не мога... и не искам - да обърна другата си буза към оня, който само удря (колко години станаха вече, и колко страни?) Не мога, защото другата буза е моята страна. И преглъщам - бомбите и жертвите. Преглъщам - отвращението към предизвиканата смърт. Преглъщам - уважението към живота. И тръгвам с множеството. Мястото ми е при тях.
09.05.1999
Бели треви - морска пяна - сред зелени вълни.
Розови клони - небето кърви - залез вятъра гони.
Майски храсти - огън гори - пепелище расте в планината.
Червени сълзи в листата; труп сред трупи - в гората. Кой за тях ще скърби?
15.05.1999
Направих всичко, което трябваше да се направи. Свободна съм - да гледам, как дъждът полива зелените дървета под дома ми. Свободна съм - да чувам, как ромона на птички се смесва с чуруликането на реката. Свободна съм - да дишам влажен въздух от облаците, скрили планината. Свободна съм - да се освободя от всичките представи, които натъпкани стоят в главата. Свободна съм - да ги прогоня като глутница от подивели псета, които, гладни, ровят се в ума ми. И късат бели късове от мен. Захапали ги здраво, те влачат бели листи, попили всичките ми мисли... Свободна съм - до следващото Трябва.
15.05.1999
Направих всичко, което трябваше да се направи.
Свободна съм - да гледам, как дъждът полива зелените дървета под дома ми.
Свободна съм - да чувам, как ромона на птички се смесва с чуруликането на реката.
Свободна съм - да дишам влажен въздух от облаците, скрили планината.
Свободна съм - да се освободя от всичките представи, които натъпкани стоят в главата.
Свободна съм - да ги прогоня като глутница от подивели псета, които гладни, ровят се в ума ми.
И късат бели късове от мен.
Захапали ги здраво, те влачат бели листи, попили всичките ми мисли...
Свободна съм - до следващото Трябва.
10.06.1999
Отново е лято. Слънцето пече. Отново - цъфтят акациите. Отново искам да летя - крехка пеперуда, с огнени крила. . . . Обух старите джинси, сложих на гръб старата раница и с 20-30 страници, събрали новите ми мисли, отново тръгвам - по редакции. Вървя, усмихвам се и ми е леко. Дърветата протягат към ръцете ми позеленелите си клони. - Хей, ти, момиченце, тук ли живееш! Вървя по пътя си и ми е леко, но чувам, как тежки стъпки стъпвам в моите... - Госпожице, на Вас говоря... Обръщам се - смутен старик ме гледа - от главата до краката. - Не. - казвам с празен поглед в празното, което зейна между нас... - Но си студентка, сигурно... и учиш някъде наоколо... - Не съм. - и продължавам да вървя... - Не ми се вярва. - казва старецът и пак ме гледа, втренчил във врата ми поглед като свредел. - От тях си... - От кои? - питам и провлачвам крачка; готова пак да спра. - Ами-и-и... от тези, от студентите... дето миналата зима лежаха по площадите... От тях ли си, кажи? Съвсем съм спряла. Окаменях. А той ме гледа и с очи дълбае камъка, на който станах. - От тях съм. - казвам, макар и да си мисля, че не е съвсем така, и все пак се усмихвам, защото и не лъжа. - Но, как разбра? Сияе старото лице и бръчките разцъфват като цветя под жарко слънце. - Ами-и-и... така като те гледам... от тях си... - и вдига рамене. А после, стреснат и забързан продължава : - Защо??? - и впива поглед-свредел в мен. - Поне един от вас бих искал да ми отговори... какво ви липсваше... какво... ви трябваше... Вкопани са краката ми в земята. Дори да исках, не бих могла да продължа. Мълча - миг, два... А после, бялата мъгла на една далечна вечер отбрули думата, която сама не искаше да падне. - Свобода... И продължавам да вървя... Ръцете-клони на дърветата се веят над главата ми. - А днес не съжаляваш ли? - догонва ме гласът му. - Не мислиш ли, че ни излъгаха и тези? Вървя, усмихвам се и ми е леко. Косите ми подскачат над гърба ми. Усещам във врата си поглед-свредел, но все едно ми е, защото ми е леко. Обръщам се. - Не съжалявам. - казвам. И оставам - миг, два, залепнала за тротоара. Старик стои насред алеята. Превит е - като въпросителна. Очите му сияят като факли. Усмихва се - опустошение... - Върви, момиченце, върви... Във вас е бъдещето ни... Нали??? Дърветата протягат криви клони - като ръката, с която старецът ме изпроводи.
13.06.1999
Светът е цял - пак с кръв слепи напуканото си лице.
Светът е бял - пак с маска скри изцапаните си ръце.
18.11.1999
ПРОБУДИХ; ПРОКУДИХ; ИЗГУБИХ...
У дома съм. Гледам дантеленото перде, което се опитва да скрие прозореца, зад който дреме Градът. Моят град. Този, който беше мой през най-горещите години от живота ми... и който още искам да наричам свой. Думите дойдоха неканени. Грабнах химикала и ги записах - най-горе на листа. Едва намерих място да напиша датата над тях. Като плесница върху бузата ми изплющя. 18-ти ноември. Първият истински митинг... оня, отпреди 10 години. Тогава, преди 10 години, когато задъхана пишех задъханите си есета, ми казваха мъдро, че времето им ще дойде след 10 години. Тогава се изплаших от бездната, зейнала пред мен. Сега се усмихвам, гледайки назад през нея - не е минал повече от ден. Гледам трите думи, с които започнах тези редове. Гледам датата над тях. 18 ноември, 1989-та... когато се пробудихме... Не беше точно 18 ноември, но беше късната есен на 1994-та... когато ни прокудиха... 18 ноември, 1999-та... изгубихме ли се? Или изгубихме?! Десет години. Десет години... Какво ни се случи? Променяхме се. И променяхме. Станахме ли други? Направихме ли друг света? Мигат светлините на града - изгубени души в здрача, който се сгъстява и души. Дръпнах пердето. Изцъкли се черното на прозореца - като черна дупка, в дъното на която блещукат звездите на друга Вселена... Други сме. Може би още не тези, които искаме да бъдем, но вече не и тези, които сме били. Защото се научихме да искаме. И искахме. И искаме. Тогава, преди десет години, се събудихме и поискахме да останем будни. Крещяхме, събирахме се заедно... рушахме... оградите в себе си. И бавно осъзнавахме, че можем да променяме не само вътре в нас. Поискахме да променим света и бавно го направихме. Променяхме се и променяхме. Като змии събличахме отеснелите си кожи и растяхме. И искахме светът да бъде според новата ни мярка. Но не беше. И пак крещяхме, събирахме се и променяхме. Рушахме, вътре в себе си - страхът, апатията, доволството от ден, нахранен със насъщния. А вън, системата сковала ни в калъпа си се пукаше. През пукнатините й течеше - смрад. Снабдени с новите си сетива, бавно осъзнавахме кошмара, който бяхме научени да възприемаме като мечта. Отърсихме се от миналото - като куче от вода. Светът растеше покрай нас, променяше се - бавно. Но все ни стягаше, душеше ни... А ние искахме - пак искахме, все искахме - да бъде друго. И забравихме, тъй бързо забравихме - какви сме били и какво е било. Защото вярвахме, че можем да променяме. И вярвахме на тези, които ни събираха, говореха, канализираха... И бавно ни обсебваха - за себе си. А после - те се провалиха. Провалиха ни. И в болката си казахме, че нищо не се случва. Загърбихме света. И сврени в клетките на своите тела избягахме - в чужбина... или потъвахме, все по-дълбоко - в себе си. Не забелязахме промяната, която сами направихме. И продължихме да виним за всичко всички, да се крием, да отричаме. Потъвахме - все по-навътре в себе си. И бягахме - все по-далеч, все по-завинаги. Светът растеше бавно и душеше. Сами направихме така - захвърлихме душите си; боляха ни -от свобода. Захвърлихме мечтите си - дали не бяхме смешни с тази "свобода". Забравихме да искаме, но други искаха и хвърлиха в калта това, което бяхме се опитали да създадем. Събудихме се - миг преди да бъдем мъртви. Закрещяхме - от ужас и желание за друго. И пак рушахме - вън и в себе си. И пак изграждахме... това, в което вярвахме... Вярвахме ли още? Все едно. Променяхме и се променяхме. Светът растеше. Бързо. И бавно го изпълвахме със себе си. Душеше - вакуумът край нас. Пораснахме ли вече? Или все още мислим, че друг ще го направи вместо нас? Вятърът захвърли пердето в лицето ми. Десет години... На какво ни научиха?
23.11.1999
Вчера ходих на митинг. Не заради посрещането на Бил Клинтън. Заради 10-те години демокрация. . . . Нищо не беше същото. Нито хората, нито чувствата, които ги свързват. Всъщност, чувства нямаше. Децата бяха дошли на купон. Възрастните бяха ченгета. Имаше трибуни, имаше естради; гласове от микрофон, музика, която дави... Не беше нашата музика. Нямаше ги нашите гласове. Нямаше какво да правим. Почувствах се излъгана, когато видях програмката в брошурките, които раздаваха тук-там. От тях разбрах, че този-онзи от два до пет ще ни залъгва (или забавлява), пробутвайки ни музикалния си талант. Заредиха се - едно познато, с две непознати имена. Все едно - бях дошла. Тълпата ме повлече. ... И дъжд заваля... . . . Заплаках. И тогава валя дъжд, преди осем години, когато посрещахме Дан Куейл... и празнувахме... една година демократични избори... Тогава се изля порой. Сега ръмя. И с чувствата е така. Покатерих се на една ограда - никога не бях го правила преди. Исках да гледам площада с чужди очи. Чаках и мръзнах. Не ми пукаше вече - нямаше за какво. Море от хлапета, които преди 10 години са били на границата между детската ясла и детската градина. Тук-там някои побелели глави, за които "преди" 10, или 50 години се слива в едно дълго "сега"... И армия от ченгета. Къде ли бяха тия, като мен? Къде ли се бяха скрили? Защо ли... Гледах площада с чужди очи - наоколо се шляеха и няколко отрепки - те винаги са налице, тях винаги ги държат в готовност - за всеки митинг и за всяко шествие... за всяко бдение, за всяко... нападение?! Заплаках. Пак заваля. През клоните, в които бях увиснала капеше вода. Изми лицето ми - през клоните, в които вплетох се. Времето минаваше. Все по-близо идвах до дървото, по което все повече хлапета се катереха... все повече ченгета... Пак заплаках - "...вдигни очи, светът е с нас... и знай, че имаш шанс..." Мразех тази песен, когато я пееха някога. Мразех я, защото светът никога не е бил с нас... и защото никой никога не ни бе давал шанс - нито Светът, нито тези, които я пееха и които с нея вървяха напред. Но плачех - от болка по скъп спомен... И вдигнах очи нагоре, към небето, в което хвърчаха вертолети - като насекоми от динозавровата ера. Ние ли бяхме динозаврите? Те ли?! Пак плачех. Така и не се научиха да ни различават от съседите ни. Така и не проумяха, че сме други, че сме чужди... И с чужди очи гледаме на цялото Балканско безумие... На цялото Европейско безумие... Да, най-после си спомниха (разбраха?! признаха?!), че преди 60 години сме спасили българите-евреи от Холокоста, когато из цяла Европа са ги горяли в крематориуми. Но сеща ли се някой, че преди 600 години, когато из цяла Европа са ги горяли на клади, българската царица е била еврейка?! И нейният син, а не първородният син на царя е станал последният български цар... Скромно се опитваме да прошепнем, че Европейското Възраждане започва от тук - от Боянската черква. Но дори не се и сещаме да кажем, че съвременният морал, не правещ разлика между вяра, раса и народност пак е започнал от тук, от Левски. Все едно - летят вертолетите и ревът им заглушава песните. Три часа висях над оградата, под онова дърво - слях се със зида и с клоните. . . . Наближи 17 часа. В камбанарията на храма заеха местата си снайперистите. Чадърите се сляха в едно - като брони на римски легиони. Тогава запя Валя Балканска. Половин час пя - без прекъсване (с толкова закъсняха президентите). Плаках - половин час, без прекъсване. Дървото край мен оголя - освободено от товара си от хора. Все едно ми беше - дали ще умра, или ще живея. Единственото, за което мислех бе, че ако някой ме попита в смъртния ми час какво бих си пожелала, не бих се колебала. Искам, поне на сън да мога да изпея "Излязъл е Дельо хайдутин." Дойде кортежът. Гласът, който пя, като отрязан, млъкна. Заговориха президентите. Цялата нация ги чу. Добре говориха. Пак плаках. Плаках, когато Петър Стоянов, почти с моите думи заяви, че свободата не ни е дар и не е случайна. Високо и ясно го каза - преди Унгария, Чехия и Полша сме дали жертвите си. Без съд и със присъди - убити и изчезнали, преминали през ада на концлагерите и затворите... 185 000 ... Жертви?! Или борци?! Или предтечи... Това е - робският народ, който откъсна от плътта си 185 000 души, преди да преклони глава. Плаках тогава, залепнала за оградата, чиито метални решетки топлеха ръцете ми. И сега плача, пишейки. Плаках, защото това бяха моите думи, казани, написани и публикувани преди осем години - тогава никой не ги чу... или не пожела да ги чуе. Плаках, защото пак никой не ги чу, макар да бяха казани пред цял площад, пред цял народ... Дано "отвъд" ги чуят... Плаках, и когато Бил Клинтън заговори. Цял площад с вдигнати ръце му отговори - спонтанно и сигурно, думите му резонираха в душите и в главите на хлапетата край мен. Подскачайки, те го приветстваха без превод. И имаше защо - изправена на пръсти върху ръба на моята ограда и аз бях вдигнала ръце - като за полет. Не ми бе нужен превод и на мен, когато хвалеха народа ми, признавайки тъй трудния му избор за мирен преход към... твърде оголяла демокрация. Не ни бе нужен превод... дори когато чухме на друг език онези думи на Хилендарския монах, които някога са будили дедите ни. Съвсем на място бяха казани. Бурно го приветствахме - "неразумните юроди", крещейки "Ю-ес-ей"... и мечтаейки как по-бързо и по-сигурно да се докопаме до заветната зелена карта и да хукнем към... "Ю-ес-ей". Напълно анонимни, напълно... без родина. И плаках... дано греша... Дано - заразата да е за нас, които пълнехме площада някога... Дано - за тях да се окаже безопасна. Крещи хлапето до ухото ми, подскачайки върху оградата зад мен. Така и не разбрах момче ли бе, или момиче, но все едно - три часа с пълен глас и с пълен текст то пя, на български и на английски всички песни, с които по програма ни забавляваха, докато чакахме... Дано греша... защото то крещеше името "Стоянов". Свърши срещата. Кортежът бавно се измъкна. И множеството бавно се измъкваше. Скочихме с хлапето от оградата, усмихнахме се, падайки върху охранен чичко със скъп балтон и отегчено изражение върху това, което би трябвало да е лицето му. И тогава, когато уж всичко вече беше свършило, от мощната уредба се изля протяжната мелодия на древна песен - от онези, които дремят в гените на всеки и свирят в клоните при буря и рушат скалите с морските вълни. Тръгнах към трибуната. Старата ми митингаджийска природа ли се пробуди, или бе нещо друго - не знам. Пак се оказах на "предната линия". Пак там, край задния вход на Парламента... Пак там, край разкъсания метален кордон... все същите са си загражденията - тежки и грозни... с все същото предназначение - да разделят. Камъкът си стоеше в гърлото ми - не можех да го преглътна. И капки влага висяха на миглите ми - дъжд валеше. Не заплаках. Очите ми - тъй мъртви бяха, че разбрах - ръцете ми не са криле. И бъдещето вече не е в нас. Вървят децата покрай мен и не усещат още, че го крепят на крехките си рамене. Освободих се.
![]() ![]() ![]()
© Габриела Цанева. Всички права запазени! |