напред назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



XIII. В чии ръце е бъдещето?


"Там някъде, захвърлено в краката ни, стъпкано, потъпкано, изритано встрани... е бъдещето ни. Което, пак нас чака.
Добре, така да бъде.
Ще градим."

 

 

2000 - 2001

 

 

 

 

 

 

29.02.2000

 

Високосният ден...

Денят, който се случва веднъж на четири години...

Високосният ден - на най-високосната година, която се случва веднъж на четири столетия...

Хилядолетната година, която се случва за втори път в новата история на това човечество, което има общо... шест?! хилядолетия история...

... Такава, каквато я познаваме...

С дати, имена, династии...

С победни битки, издълбани в камъни...

С потоци роби, изрисувани, иззидани (зазидани?!) в стените на дворците...

Историята, каквато я познаваме...

Поляла с кръв земята, пролята за надмощие...

Историята, писана върху папирус, глина, пепел...

Разказвана във рими и религии...

Историята на човечеството - дали е само толкова?

 

 

01.12.2000

 

Трескаво очакване. Мъглата е изяла хоризонта. Като в памук потъват всички шумове.

Бяло и празно е - като пред входа за Утре.

И някъде долу, далеч, се плиска в краката ни бъдещето. Без да се взирам, знам - две пътеки тръгват от него. Само по едната трябва да вървим...

Трескаво очакване. Взиране в мъглата.

Ще направим ли крачката по своята нова пътека, или ще се спънем в прага й. Заслужихме ли правото да тръгнем по нея?

Трескаво очакване.

Европа ни прие.

Не... само ни позволи да направим още една крачка по пътя към нея...

Трескаво очакване... Тъй бавно се гради това, което тъй бързо било е разрушено.

Направихме крачката. Сами. Най-после - разграничиха ни. Най-после - позволиха ни да договаряме сами, необвързани с други, некатегоризирани. Позволиха ни - да покажем какво сме направили, да докажем - дали сме заслужили... да прекрачим границата на Европа.

Прекатегоризираха ни.

Тъй дълго, упорито, всеотдайно правителството работи за това. Тъй дълго, тъй твърдо отстоява позициите на България.

Почти четири години, стиснали зъби вървим - по тясната пътека на демокрацията. Трудно бе - да устояваме. Трудно бе - да бъде запазено равновесието - вътре и вън.

Трудно бе - да изпълзим от дъното на икономическата дупка, в която бяхме запратени от непогрешимите незаменими предишни наши властници. Трудно бе - да балансираме край самата граница на войната. Трудно бе - да се измъкнем по-далеч от задушаващата хватка на вековния ни "брат". Направиха го, обединените демократични сили. Направихме го, всички ние...

Бяло и празно е - като пред входа за Утре.

Ще прекрачим ли прага - на Европейското си бъдеще? Сега, когато ни позволиха да тичаме сами - колко бързо ще стигнем до края на пистата? Колко дълго ще бягаме, за да стигнем до края? И ще бъде ли там мечтаният рай?

Не. Ще бъде там, където го направим.

 

 

април 2001

 

Пролет е. Пукат се пъпките на дърветата, цъфтят - като нова надежда. Сладък е въздухът, мирише на цвят, лъчите на слънцето го позлатяват. Като в приказка се събужда градът.

Тихо крача по тихите улици. Твърдо стъпвам по тях. Моят град. Моят свят.

Разминавам се с хората - забързани. Всеки нанякъде се носи. Отнася ме потокът.

Минават дните, един след друг. Измамно време, измамна пролет. Новините, като напук, изяждат слънцето. Разтърсват ни.

. . .

Тихо, в Македония започва война.

И у нас започва.

Тихо, екстремисти започват да стрелят и да завладяват села.

Тихо, жълтата преса ни заля.

Пролет е, бръмчат пчелите, с натежали от сладост крила. Трудно е да се събудим - целият свят е игра.

. . .

Македония е пред война.

България - пред избори.

Слънцето ни позлатява - вплело ни в лъчите си...

... Прекрачвам прага на конферентната зала на най-лъскавия хотел в града. Тихо жужат лъскави господа и дами. Сядаме край кръглата маса и започваме - да защитаваме демокрацията. Всеки се представя с няколко думи; всеки иска думата. Мълча и слушам, чакайки реда си.

Запознахме се - чудесно. Всички сме за ОДС - чудесно. Всички сме достойни граждани - чудесно. Всички сладки приказки тъчем - чудесно.

Тръгнахме си - със смътното усещане, че трябва нещо да направим, а не сме направили. Вървим - по смълчаните улици на града. Твърдо стъпваме по тях - все още наши са. Все още - част от нашия свят.

... Събуждам се - войната е започнала. У нас. Всяка сутрин ни обстрелват - с многохиляден тираж. А ние продължаваме - да правим конференции, да ходим по семинари, да организираме кръгли маси, да говорим, да се обучаваме... да ставаме - достойни за Европа. Продължаваме - да обсъждаме проектозакони, които друг Парламент ще приема, да говорим за квотен принцип в разпределението на мандатите, като че ли те вече не са разпределени. Продължаваме - да умуваме, да празнуваме... да се страхуваме.

Не съвсем, защото... някак не можем да се събудим, да повярваме, че нещо може да ни спре, че нещо може да ни отнеме изборната победа, която ще ни даде правото да продължим започнатото, за да го завършим. Довчерашният вечен враг кротко си стои в ъгъла и по никакъв начин не показва, че може, или иска да излезе от там и да управлява... или поне да не позволи ОДС да управлява.

Но всяка сутрин се събуждаме - простреляни - от многохиляден тираж.

И всяка вечер - трудно преглъщаме новините. Все по-нелепи, все по-абсурдни, все по-вдъхващи страх... но не достатъчен, за да буди... Подсъзнателен страх...

Или нови надежди? Ново очакване? За "новото време"? За "нов морал"? Все по-абсурден, все по-нелеп става животът край нас...

Хипнотизирани сме. Гледаме новините - в захлас... И не можем да се събудим.

 

 

09.05.2001

 

В ЧИИ РЪЦЕ Е БЪДЕЩЕТО

 

9-ти май. Денят на Европа.

С натежала ръка отново посягам към белия лист. В упор го гледам.

През последните години забравих белия лист. Компютърна култура. Компютърно поколение. Все едно - небето плаче. Текат сълзите му по бузите на земята. Меки, уханни и млади. Красива е днес, Земята. Изправени крачим - по нея. И душите ни, цъфнали, попиват цвета й. Още...

Денят на Европа.

Случайно ли днес протягам ръка към белия лист? Случайно ли - ръката тежи?

. . .

Тежат ръцете ни - от бремето на бъдещето, което отново трябва да понесат.

Както никога досега бъдещето чака да бъде намерено.

Както никога досега - в упор ни гледа. Ще го отминем ли? Ще го захвърлим ли? Ще го загърбим ли? Бъдещето... най-после намерено... Ще го продадем ли - за 30 сребърника... или за 800 дни?

Преди година и половина най-после мислех, че съм сложила точката на тази книга. Или беше въпросителна?

Все едно. Тогава стоварих товара си върху крехките плещи на идващото поколение. Чистото, необремененото с минало компютърно поколение.

Измих ръцете си - като Пилат... Измих ръцете ни... освободих се... Какво пък, нали и с нас така постъпваха преди -"Върви, момиченце, върви! Във вас е бъдещето ни, нали?" И потриват ръце, отстрани. Ако всичко е наред, мълчат си. Ако нещо се обърка - други са виновни. Ако нещо се случи - мълчат си. Ако нищо не се случва - огладняват за случки. Ако са сити - мълчат си. Ако огладнеят - пази се...

Уморих се - да бъда надежда за други.

Уморих се да влача - всички мечти.

Затръшнах последната страница - чаках - друг бъдещето да лови.

Хубаво ми беше да живея - без враг и без битки. Хубаво ми беше - да градя, да творя, да не се тревожа... за насъщния и свободата.

И да искам, все повече да искам... но не насъщния и свобода, а онова, което идва след това.

Хубаво ми беше - без враг и без битки.

Но бъдещето предстои.

Изсипва се върху главите ни като лавина - битието. Без мечти. Без постигнато и без позволено.

Оголено - крещи. Да бъде спасено. Или то нас ще спаси?

. . .

В упор гледам белия лист - гладък и гол. Оголяла се взирам в него и отново се опитвам да намирам в неясните му нишки очертанията на бъдещето.

Топъл сън - как трудно се измъкваме от него. Как трудно се събуждаме. Спят мозъците ни блажено. И не можем да възприемем, не можем да осъзнаем, че не всичко е свършило, а всичко предстои.

Битката, в която трябва да запазим постигнатото и да продължим.

Битката, която за първи път е не само битка за Утре, а е битка за Днес... битка за всичките 12 изминали години, битка, която ще ги погребе завинаги... или ще ги постави в основата на Утре.

 

 

 

18.06.2001

 

Сама съм. У дома.

Един ден след като изгубихме изборите. Два дни след като остарях с още една година.

Изпълнена съм с енергия и оптимизъм. Странно, но силата извира от всяка моя клетка - ще ме взриви.

До вчера бях хипнотизирана от отчаяние и скрита болка.

Като птица пред лицето на змия - стоях, забравила, че мога да летя.

Змията отвори устата си... Не бе змия...

Беше моят народ.

Тъй дълго лъган - излъган бе пак...

. . .

Сама съм. У дома.

Летя - залепнала за фронта на ударната вълна на взривените си емоции - къде ли ще ме сплеска? Кога ли?

Ще се събудя ли?

Ще се събудим ли?

Мълча. Само оптимизмът ми звъни, пулсира, удря се в стените на всяка моя клетка и ме буди.

Ще се събудим. Сами.

Това научих през тези 12 години...

Никой не може да бъде събуден. Никой не може да бъде освободен. Никой не може да бъде направен, променен.

Никой... Ако сам не реши - да бъде друг; да бъде свободен; да бъде...

. . .

Събудих се - с омекнали от довчерашната болка мускули; с олекнала душа; с отворени очи - впити в бялото на Утре.

Утре е.

Там някъде, захвърлено в краката ни, стъпкано, потъпкано, изритано встрани... е бъдещето ни.

Което, пак нас чака.

Добре, така да бъде.

Ще градим.

. . .

Бях искала...

Как бях искала животът да бъде без враг и без битки.

Не е.

Така да бъде.

Ще летим.

Дори с пречупени криле и изгорели.

Дори и без криле ще полетим.

И ако трябва - пак ще има барикади.

Пак ще бдим. Ще будим нощите.

Ще тревожим - затлъстелите съвести.

Ще крещим - докато проглушим онези, останали без съвести.

Ще рушим - онова, което оставя ни без съвести...

И отново ни изправи на прага на бездната.

Не искам да гледам надолу. Не искам да гледам напред.

Нищо.

По-силни станахме.

Ще продължим.

 

 

 

30.06.2001

 

Отново изпълзяват скритите чудовища. Отново впиват зъби в плътта на... опозицията?

Опозиция ли сме вече?

Опозиция ли сме още???

Има сили в СДС, в ОДС, на които не им се иска да излязат от властта... Които искат с цената на безпринципни компромиси да запазят статуквото... катастрофално изгубено...

Партиите се оглеждат неуверено край себе си. Не могат да се познаят, не могат да познаят къде са. Не знаят - накъде ще вървят... и с кого.

Правят консултации, правят декларации... после ги променят...

Мен ме интересува само едно - да остане някой в опозиция. Искам този някой да е ОДС... но дори и да не е... искам опозиция...

Страх ме е - от парламент без опозиция.

А победителите щедро обещават министерски кресла. Щедро предлагат - дори премиерския стол.

Изпълзяват от мрака старите чудовища. И изпълват - новото политическо пространство.

Разцеплението е надвиснало - над СДС, над ОДС... над демокрацията, като цяло.

Преглъщам старите си страхове, стърже пясък в изгорялото ми гърло. И броя - кой чия оставка иска. Не питам - кой кой е. Всеки сам се показва.

Старите, забравени лица изпълзяха от мрака, за да искат оставки, да сеят раздор; да рушат, да унищожават... и пак да зазвучат думички като "враг" и "предател".

Тежък месец, отива си. Старите клинове този път не успяха.

Не се разпадна СДС, не се разпадна ОДС. Не се промени политиката им... Не питам - наистина ли? Не питам - докога... Днес е така.

И има надежда, че ще има опозиция... че ще има - демокрация.

Защото - страшно е, ако няма кой да остане в опозиция.

А "те" - към това се стремят.

Скрити в палата на вожда си, на това се надяват. Друг да поеме политическата отговорност, тъй изневиделица стоварила се върху тях. Друг да изцапа ръцете си, друг да е виновен. "Те" - само овациите да приемат...

Това е само едната страна.

Другата е по-страшна - ако това е целта на този, който иска да е владетел.

Защото тогава - демокрацията наистина е в опасност - не само за един мандат. Завинаги.

Защото...

Защото грешим, когато казваме, че в България не е имало демокрация 45 години.

В България не е имало демокрация 55 години - от 19.05.1934 г. до 18.11.1989 г., защото демокрацията предполага многопартийна система и наличие на опозиция. Другото е игра на парламент. Демагогия, камуфлаж... авторитаризъм, фашизъм, комунизъм...

И ще са напразни не само последните 12 години... годините, изстрадани от нас.

Ще са напразни и изминалите преди тях 45 години, изстрадани от близките ни... ще са напразни и изминалите още по-преди 60 години...

Ще е напразна цялата ни нова, следосвобожденска история, окъпана с толкова кръв...

С толкова победоносни битки, спечелени от българската армия и с всички изгубени войни - неразумно обявявани и фанатично водени от управлявалата династия.

С толкова терор, заклани неудобни министър-председатели, с толкова потушени въстания, с толкова трупове на депутати, поети, инакомислещи, с толкова преврати - авторитарно управление, военни сговори, е пълна тази наша история...

И с тази последна война, налудничаво обявена на Съединените щати и Великобритания, докарала ни бомбардировки, разрушена до основи София и... окончателен крах... Защото тази последна война, обявена на Съединените щати и великобритания позволи на победоносната Червена армия на Сталин законно да прегази кротките ни граници и да ни задуши - съвсем законно, за почти половин столетие, в комунистическия рай...

Напразни ще бъдат... опитът да осъдим предишното управление с референдум, отхвърлящ монархията... и опитът да отхвърлим настъпващото управление с избори. Фалшифицирани избори, но не чак толкова, не чак дотам, че в парламента да няма опозиция... 101 опозиционни депутати през 1947-ма са гарантирали правото на "друго"... дори когато друго вече не е оставало.

Напразна ще бъде екзекуцията на лидера им Никола Петков... напразни ще бъдат... смъртта на "безследно изчезналите", на убитите от "Народния съд", на убитите без съд, на затваряните в затвори и лагери...

Напразни ще бъдат усилията на тези, дошли след тях, които се опитваха - със слово, с хляб и оръжие - да възстановят опозицията и да се противопоставят на комунизма. Безсмислени ще бъдат смъртните присъди и убийствата без присъди и лагерите... и после, другите лагери с другите лагерници, убивани, изхвърляни... късове месо за храна на прасета...

И целият последвал тих терор и мълчание. В рая на тоталитарната система, където всички мислят еднакво и опозиция няма.

Защото демокрацията - това е гарантираната възможност да има управляващи и опозиция.

Дали ще бъде комунизъм, фашизъм, или авторитарната власт на владетеля - все едно. Демокрацията е наличие на инакомислие. И този, който предлага "широка коалиция", предлага липса на демокрация. Липса на политическа отговорност, липса на отговорност.

Защото - пред кого би се отчитало едно правителство, излъчено от целия Парламент?

Кой ще задава неудобните въпроси, по време на парламентарния контрол?

Опозицията е коректив. Тя дава възможност на цялото общество да участва в управлението и волята на избирателя да не се размие.

Защото, ако аз съм гласувала за една политическа партия, искам тази партия да защитава моите позиции. Дали ще бъде управляваща, или не - все едно - тя трябва да защитава моите интереси, а не да вие в един глас с тези, против които съм гласувала.

Това е демокрацията.

Другото е фарс.

Или по-лошо.

Другото е път към авторитарна власт.

Добре позната от книгите по политология. Добре описана - в българската история.

И само на крачка от нас, ако не се събудим.

Ако този, който дойде на власт в името на "новото време", иска да върне старото време.

Времето на своя баща, времето на своя дядо.

 

 

24.07.2001

 

Слушам радио.

Вън съм - в друго измерение; в друга Вселена. Добре ми е. Не искам - да съм другаде.

Слушам радио... Парламентът...

Действителността се впива в тихата ми стая; обсебва ме.

Не искам, уморих се - все аз да се тревожа, все аз да будя, да променям... и светът все тъй да остава безпроменен.

Не. Променя се светът - от други. Към друго. Дори не искам да надникна там. Дори не искам да си го представя...

Слушам радио... Парламентът... Правят правителство...

Можеше да бъде друго, но не е.

Далеч съм и не искам да се връщам. Как искам - да е друго.

Но не е. И трябва. Пак трябва. Все - трябва... да се връщам, щом искам да е друго.

. . .

Слушам радио.

Действителността бавно настъпва, изпълва ме. И се връщам - има къде.

Това, от което най-много се страхувах - не се случи.

Има опозиция.

Има такива, които още могат да казват "не". И останаха вън от Властта. Останаха с чисти лица. Далеч от онези, които настъпват в името на Властта. Довчерашните властници тихо слязоха от министерските си кресла. И има опозиция. Демокрацията оцеля. Не се разля в "широка коалиция", смляла всички партии в една; изличила всички различия; уеднаквила всички мнения и оставила само едно... онова, на което още не му дошло времето и не е ясно какво е.

Но все по-ясно става кой какъв е. Все повече - Властта разголва. Все по-добре се вижда зад повърхността на царственото златно, зад което... май няма нищо??? - учудват се мнозина, които, заслепени от блясъка му го избраха... все по-добре ще се вижда, "че царят е гол".

Ще се вижда и друго - дълго премълчавано, само подозирано... вече позабравено. Ще се вижда - политическата безпринципност; желанието на всяка цена да се управлява... И друго... и още... скритите пружини на Властта. Кой дърпа конците на куклите; кой - стои зад кукловода?

И въпросите ще стават повече. И за всеки въпрос ще има все повече отговори.

И никога няма да знаем дали сме задали правилния въпрос.

И никога няма да знаем откъде да започнем - със "Защо стана така?", или - с "Кой е виновен?"

Няма виновен. Виновни сме всички. Няма колективна вина, но има колективна отговорност. И всеки трябва да се вгледа в себе си. И да си отговори - "Защо стана така???"

Знам моя отговор... Бях искала - животът да бъде без враг и без битки. Той стана такъв. Повярвах, че е завинаги. Не се събудих навреме - да го спася... А може би чаках друг да го стори?

Все едно. Четири години животът се променяше. Променяше ни. Правеше ни други. И гледахме света - с други очи.

Четири години. Като в сбъднат сън се случваше това, което бяхме искали. И четири години пресата гърмеше, създавайки ад - като в стар кошмар развяваха се плашила. Не им обръщахме внимание. И плашилата бавно пропълзяваха в душите ни; загнездваха се в умовете ни; отравяха ни.

... Не е трудно да повярваш, че си в Ада, излизайки от кучешкия рай...

Животът спринтираше, увлякъл ни със себе си. Но не виждахме; но не чувахме...

Адът се градеше край нас. В многохиляден тираж. С шарени картинки и гръмки заглавия. С непроверени факти и откровени лъжи, с платени статии и направени новини, с информационно затъмнение и подмяна на проблеми... променяха се - ценностите. И отново - не да информират, а да манипулират, стана основната дейност на медиите.

Четири години кротко гледахме как "свободата на словото" изяжда свободата.

 

 

12.08.2001

 

Животът продължава.

Разбитите държавни институции глухо дрънчат. Добре, че е лято и нищо не се случва.

Само сухи стърнища горят.

И на съседите чергата догаря, макар че никой не иска да го признае.

И ние - вървим нататък.

Само дето никой от новите управници не е наясно накъде точно отиваме.

Все едно - животът продължава.

Както напоследък все се случва - Братът от изток кротко потрива ръце; Братът от запад пак не разбра навреме кое-къде. Все не могат да видят дребните разлики - кой е комунист; кой демократ; кой екстремист; кой терорист, кой бунтовник, кой - националист. И на помощ идват клишетата, старият аршин, старите мерки... старите полумерки...

Тлее Македония, скрито догаря.

Не, че има война, само дето терористите вече си имат армия и диктуват правила.

Не, че не са прави, само дето не бива да се действа така... не и в една демократична страна...

Гори лятото. Всичко изгаря.

У нас Държавата си отива - нали никой не я управлява. Все не могат да изберат - кога министри, кога заместници, кога областни управители... По-лесно е да уволняват - уж няма "жълта метла", само дето Парламентът вече е изметен от неудобния персонал... ще продължат и нататък.

И само фактът, че все още имаме президент, прави държавата ни жива. Почти без правомощия, той все някак съумява да я представя пред света и да защитава, и да продължава външната политика, която през последните четири години я направи годна и достойна за мястото под слънцето, което отдавна искаме, и което почти заслужихме...

И отново само фактът, че още имаме президент, може да гарантира на България - самочувствието на държава със самостоятелна външна политика и на фактор на стабилност в региона, а на съседите от Македония - надежда, че има някой, който прави разлика между етническа война в бивша комунистическа Югославия и опит за държавен тероризъм в демократична страна. Защото българският президент може да бъде чут и разбран от тия, които правят световната политика.

Гори лятото.

Тихо догаряме в него.

Хипнотизирани още мълчим, спим...

Почти няма какво да ни събуди.

Лято е, нищо не се случва, но идва есен и идват избори и те пак ще бъдат решаващи.

По-решаващи от тези, които изгубихме Вчера. И по-важни от тях, защото предстоят, и защото те ще определят какво ще бъде Утре.

Защото тогава пак ще се решава - да има ли Утре за нас, или да бъдем изтласкани, залепени до стената... толкова, колкото никога не сме били.

Защото правителството, което си избрахме, все някога ще се събуди и ако не се събудим преди него - все едно, ще сме си го заслужили... напълно и задълго.

А то ще ни изпрати там, откъдето тръгнахме...

 

 

15.08.2001

 

За добро или зло все още нищо не се случва. Само пожари продължават да браздят нивите и ливадите. Първо стърнищата се запалиха, сега горите горят.

За добро или зло - още нищо не се случва. Дребни гафове, смешни грешки, объркване на правомощия, на институции... какво пък - учат се. Докато му дойде времето - все ще се научат... да правят разлика между правителство и парламент, между изпълнителна и законодателна власт... Все ще се научат, вярвам, да спазват принципа за разделението на властите, който, прогласен преди почти триста години, лежи в основата на съвременната демокрация.

Добре, че е лято... И времето е спряло...

Не съвсем... Добре, че държавната машина е тежка и законите на инерцията във физиката важат май и в политиката... Засилена, държавната машина върви по инерция - цял месец вече... И е трудно да бъде изведена от равномерното, праволинейно движение.

За добро или зло - нищо не се случва.

. . .

До вчера, когато...

Не беше кой знае какво... Просто - първа изява на премиера.

Докъде ни докара?

Не се учат вече държавните момчета. Почват да рушат.

Тъй лесно се унищожава това, което тъй дълго е създавано.

Едва изпълзели - преди половин година само - от общия кюп; едва успели да накараме Европа да ни чуе; едва успели да наложим правото си сами да определяме съдбата си; сами - да се доказваме; сами - да търсим бъдещето си, да го градим... да разрушаваме - старите връзки и стереотипи... старата геополитическа рамка, в която пак други ни сковаха.

Всичко отиде по дяволите. С едно потупване по рамото на румънския премиер и с едно изявление, че заедно с Румъния ще вървим към Европа, нашият нов премиер ни захвърли пак там, откъдето преди четири години тръгнахме. "Повервахме му".

Отново сме - в изходната точка.

Гледам го, най-после сам - очи в очи срещу народа си... Не мисля, че греши. Просто - дошло е време да си плаща.

. . .

Много въпроси терзаят ума ми. Не от вчера, отпреди.

Кой даде парите на жълтата преса? Кой плати - за обругаването на едно успешно управление? Кой го срина? Кой плати - за новите лъжи, кой - за промитите души... кой - за новата надежда, за слепите очи, отново вперени в "светлото бъдеще" ... не, в "новото време"...

Кой плати, за да дойдат на власт новите властници? Кой стои - зад гърба им?

И да не беше вчерашният ден, отговорът е ясен... Но след Вчера...

Дори не си струваше да запиша въпросите, които все наум си задавах... не от вчера, отпреди.

Някой трябваше да плати - за да бъдем отклонени от посоката, в която вървяхме; от посоката - към НАТО и Европейския съюз... посока, която ако бяхме следвали, завинаги щяхме да се изтръгнем от вековния коловоз, определял съдбата ни...

 


напред горе назад Обратно към: [Реши се и ще си свободен][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух