напред назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



Не искам дните да се сменят


05.01.1996

 

Не искам дните да се сменят -

един след друг отмъкват ми лицата.

За мене нищо не остана.

Оглеждам се в огледалата -

кристални сенки, кишав сняг

и кладенци дълбоки,

поели целия живот.

Реки широки се вливат в тях.

Напред назад, напред назад -

водата се разтича.

И сиви сенки тънат в мрак.

 

Напред назад, напред назад

се взирам.

В сивите огледала образа си

не намирам.

Кристални сенки

кристален прах покрива ги.

Дъхът ми като ураган измива ги.

 

Листата падат в жълтата гора.

И всеки лист е с моите лица.

 

 

 

08.01.1996

 

Препускат дните -

яхнали крила на змей.

Полепнаха с искрящите му люспи.

Разбягват се -

към хилядите светове,

понесли ме със себе си.

 

Змията тръсна своята

глава.

Птицата на мъдростта

избяга

от устата й.

Отвори клюн -

изплю яйце.

Галактиката колабира.

Изпръска с мляко

сриналото се небе -

разбра, че си отива.

 

Избухна новото яйце.

 

 

 

27.01.1996

 

Денят отвори бялата си паст -

в утробата си гладна ме погълна.

И няма път назад.

И няма път навътре.

Сред острите му зъби съм -

ще бъда смляна.

 

Нощта отвори черната си паст

и ме изплю.

Слузта се стича

по бялото ми тяло.

Навън е бяло.

Навън е бяло.

И сняг по мене пада.

 

Затрупа ме студът -

в утробата си ме погълна цяла.

И няма път назад.

И няма път навън.

Сред острите му зъби съм.

Окаменях -

ще бъда натрошена.

 

 

 

28.01.1996

 

Нощ е.

Нощта на моето изригване.

Възкръснах ли?

Родих ли се?

Или се върнах оттам,

където ме е нямало.

Нощта изяжда часовете си -

изплюва ги в душата ми.

Нахранена, душата ми расте.

Изпълва кухото ми тяло -

ще го скъса.

Нощта изяде часовете си.

Душата ми трепери сгушена

в дрипите на старото си тяло.

 

Денят дойде.

Зъзнещото Слънце -

все едно -

изхвърли хилядите си фотони.

Като със звездни ледове

замеря ни.

А те -

забързани към края

на Вселената -

преминаха през нас.

 

Пробити са телата ни.

И звездни ледове

фучат през тях.

 

 

 

29.01.1996

 

Светът пак посивя.

Предметите пак станаха

такива,

каквито са.

Душата ми заспа.

Умът се проясни.

Денят пак заприлича

на всички други дни.

 

Но Слънцето изгря

от сивото небе.

Нахално-разточително

изхвърли си лъчите.

Изсипа ги

връз преспите

от пръхкав сняг.

Блестят -

нахално-разточително -

не в сиво,

пак във

цвят.

 


напред горе назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© 1998 Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух