напред назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



Не виждам вече свобода


29.01.1996

 

Прозорецът ми избледня.

Предметите изгубиха цвета си.

Прозорецът ми почерня.

Страхливо скрил се зад завесите

светът избяга.

Остави ме сама.

 

Нагърчен като кичур от косата ми,

изтлял във мрака -

кабелът на телефона ме

обеси.

Обесил

цялата Земя

с препускащи импулси -

зовящи,

бягащи,

крещящи,

искащи,

неискащи,

препълнени,

отхвърлени -

човешки знаци

за съществуване.

И опит за докосване.

Нагърчен като кичур от косата ми -

не ме обеси.

Върза ме.

 

 

 

30.01.1996

 

Нервите ми са оголени -

като изтръгнати проводници.

До бяло нажежени са

и съскат -

при всяка глътка въздух, с която ги обмивам;

при всеки тласък на сърцето,

при всяка мисъл, с която ги поливам.

 

Аз пак съм на ръба.

Не мога да погледна

Бездната.

И ето -

не виждам вече

Свобода.

А само

страховитото

изтръгване на корени,

захвърлени

в небето.

 

 

 

31.01.1996

 

Излязох от сивата капсула

на дома си.

Тръгнах по белите улици.

Снегът скърцаше от студ.

под краката ми;

стъпките ми го топлеха

и той пееше.

Звъняха жиците на тролейбусите -

като ледени камбани биеха.

И резонираха във мен.

 

Излязох от сивата капсула

на духа си.

За кой ли път разбрах,

че хората лекуват.

Ликувах - скрита в себе си.

Затворих се във сивата си крепост.

Затръшнах всички порти.

Вдигнах всички мостове.

Водата в крепостния ров замръзна.

 

И тихи стъпки скърцат

по челото й.

 


напред горе назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© 1998 Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух