напред назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



Снегът се разтопи


03.02.1996

 

Снегът се разтопи -

градът се наводни.

Сред бяла киша

куче тича

със светнали очи.

Изправило уши -

небето с тях промуши.

Сред бяла киша

куче тича -

опашка рунтава върти.

Муцуна рошава навежда -

небето в локва се оглежда.

Снегът се разтопи.

Градът се наводни.

Земята се изцежда.

Човек сред бялото върви

и мисли, че проглежда -

"Светът се промени!"

Но само тъй изглежда.

 

 

 

21.02.1996

 

Една муха се бори

с грапавините на дебел мокет -

не може да лети.

Душата ми се умори.

Опиянена от мириса на стар букет

главата ми се разбунтува

и скъса късите юзди на мисълта.

Фантазията ми изплете

слънчеви крила за малката муха,

завърза ги за полилея -

превърна глухата му светлина

във звезден вихър.

 

Една муха се бори

с грапавините на дебел мокет -

не полетя.

Душата ми умря.

 

 

 

21.02.1996

 

Една муха се бори

с грапавините

на дебел мокет -

не може да лети.

Тежи,

полепнала

от миризмите

на кофите за смет.

Душата й се умори -

лежи,

олекнала на пода.

Една муха се бори

да лети -

не може.

 

Опиянена

от мириса на стар букет,

главата ми се разбунтува-

Сънува своя бяг

и как

къса

късите юзди на мисълта,

а тя изплува.

Фантазията ми се разбушува -

изплете слънчеви крила

за малката муха.

Завърза ги за полилея

и после с вея

заблестя -

превърна глухата му светлина

във звезден вихър

в края на

нощта.

 

Една муха се бори

с грапавините на дебел мокет.

Не полетя.

Тежи върху крилата

кофата за смет.

Умря.

 

 

 

 

22.02.1996

 

Снегът вали -

натрупва бели преспи

върху листенцата на бор.

 

А после -

Слънцето гори ги.

Без избор са -

увисват на власинките

бодливи -

като сълзи в разплакани очи.

 

Накрая -

вятърът суши ги -

във голи клони

вперила съм взор.

 

 

 

 

03.03.1996

 

Камбани бият на разсъмване...

Душата ми е в клетка -

пресована -

боли.

 

Камбани биха на разсъмване.

Звънят от болка

и разбуждат

птиците.

Понесли песента им

на крилете си -

разнасят я.

Донасят я -

до мен.

Боли душата ми -

от песен и

от тръгване...

 

Камбани бият - на изпращане.

Изгубихме и този рай...

Къде ще ни отвеят

ветровете на

Вселената?

 

Камбани бият - тръгваме.

А птиците -

понесли песен на крилете си

остават в рая.

 

Слънцето изгря.

Изгаря бледата мъгла,

обвила върховете на

дърветата.

 

Огря земята

и тревите,

и сърните,

отглеждани

за пастърма.

 

Протягат доверчиво тънки шии

и ближат от ръката ми листа.

 

 

Притворих мигли -

за да скрия Слънцето

в очите си.

Секири паднаха връз

вратовете им.

 

Окъпан в кръв е Раят.

 

И някъде, изгубено в тревите,

към мене гледа сърнешко око.

 

Доверчиво.

И добро.

 


напред горе назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© 1998 Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух