напред назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



Изгубена душа - завръщам се към себе си


04.03.1997

 

Преди години,

когато бях още дете,

главата ми се отвори.

През дупката на

черепа си

видях Вселената -

в стихове.

Красотата й ме удари.

 

И вече никога не бях същата.

 

После Вселената

пак се затвори.

Далеч остана от мен.

Продължи да пулсира

кротко -

като сърце.

 

Преди година -

вече не бях дете -

главата ми пак се отвори.

През дупката на

черепа си

отново

видях Вселената -

в стихове.

Пустотата й ме порази.

 

И вече никога не бе същата.

 

Шеметно се разбягва

към края на нищото.

И там - в самия края

на края -

където няма звезди,

енергия, материя и Време,

а само неструктурирано

пространство -

видях

(защото няма Време)

топлинната смърт на Битието.

 

Студено е.

И няма нищо.

За Разума - не знам.

Но там,

отвъд,

отвъд, отвъд,

отвъд неструктурираното

празно

е мястото на Разума.

 

 

Ще съществува ли - не знам.

Имало ли го е някога - не знам.

Но знам -

че днес, отвъд

отвъд, отвъд,

отвъд неструктурираното

празно,

където няма време,

звезди и светлина -

там Разумът ни дреме

и чака своя

час.

 

 

 

 

22.02.1997

 

Звездите са под мен -

разпукват се като фонтан

от снежни капки.

Звездите са зад мен -

издуха ги дъхът ми.

 

Звездите са за мен -

когато дишах,

вдишах ги.

Със пукот

се пукат

мойте алвеоли.

Какво ли

е да изгориш

от звезден огън?

 

Звездите са за мен -

когато гледах,

заключих ги в очите си.

Затръшнах черните

кепенци на клепачите -

от страх да не избягат.

 

И пукат,

пукат мойте

алвеоли -

какво ли

е да изгориш

от звезден мраз...

 

 

 

 

21.02.1997

 

Дупката в клетката

на ребрата ми тежи

къде лежи

душата ми?

Къде я изгубих?

 

Изгубих душата си -

но открих тунел

през

пространството.

 

Изгорих душата си -

прогорих тунел

през

пространството.

 

През белия ми дроб

минава най-краткият

път

до всички галактики.

 

Но как боли, тежи

дупката

в клетката

на ребрата ми...

 

 

 

 

20.02.1997

 

Предметите изгубиха очертанията си -

не мога да ги докосна.

Аз изгубих тялото си -

не могат да го докоснат.

 

Гледам навън през очите си -

къде съм?

Като пълен с

памук

е въздухът край ушите ми -

къде съм?

 

Върховете на пръстите ми -

напук

на зимата

зажадняха

за студ.

 

Къде съм?

 

 

 

 

15.02.1997

 

Изгубена душа -

завръщам се към себе си.

В дванайсет през нощта -

разсеях се...

И утрото забрави да се

върне.

В дванайсет през нощта -

загубих се...

И утрото дойде.

В дванайсет през нощта -

намерих се.

 

Птиците не пеят.

Само гладни кучета вият

край кофите за смет.

Не смеят да се вкопчат

в тлъстите котаци,

изяли дажбата

на старите голтаци,

които -

утре ще се вкопчат

в старите корички хляб.

Не, няма хляб.

 

Птиците не пеят.

И утре няма пак

кучетата да се смеят,

изгонили

проскубаните котараци

от мухлясалия къшей

на стария голтак.

 

 

 

04.04.1997

 

Хрупам

полусветлата цялост

на пространството,

което цяло

ме е изяло.

 

Хрупам -

зъбите ми скърцат

от оцелели спомени -

хрупкави

като

панаирджийски клечки,

омотани със

захарен памук.

 

Хрупам.

Напук

се пукат

розови балони -

милиони.

 

Хрупам.

Неук

остана

мозъкът ми

тук -

космически

боклук.

 

 

 

 

05.03.1997

 

Затворих очите си -

лишени от храната

на околното

пробиха тунели

в главата ми -

от какво?

 

Затворих очите си -

лишени от светлината,

те изядоха мрака

в главата ми

за какво?

 

Затворих очите си -

уморени,

те се сгушиха,

сврени

под челото ми -

и какво...

 

 

 

18.02.1997

 

Ще намеря ли живота си,

или -

все чужд

ще живея?

Ще разбера ли коя съм,

няма ли -

да го проумея?

 

 

 

19.02.1997

 

Топлината на къщата

ме обгръща -

няма въздух край мен.

 

Аз пак съм същата

и се обръщам

на прага студен.

 

Всяка вечер се връщам -

захвърлям

света разгневен.

 

С моята къща се загръщам -

в нозете на

моя пес уморен.

 

 

 

19.02.1997

 

Топлината ми

я обгръща -

няма въздух край мен.

 

Тя пак е същата

и се обръща

на пода студен.

 

Всяка вечер ме хваща

в своя поглед

смутен.

 

Тихичко се поклаща -

вкопчила се

във мен.

 

С козината си ме загръща -

вън от

света разгневен.

 

С голи ръце

я прегръщам -

диша въздух от мен.

 

Топла е нашата къща -

в ада студен.

 


напред горе назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© 1998 Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух