напред назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]



Усамотението ражда светлина


06.03.1997

 

Кога заспах -

преди година, преди две ли?

Или съм спала век?

 

Без чет са дните пропилени.

 

Мислите ми са пленени -

в ципестата клетка

на капсулата ми от

самота.

В лепкавата клопка

на бездна,

която ме отделя

от света.

 

 

 

 

03.03.1997

 

Усамотението ражда

светлина -

изгаря тя очите ми.

Сълзите ми

гасят ги...

 

Усамотението ражда

топлина -

изгаря тя страните ми.

Сълзите ми

сушат ги...

 

Усамотението ражда

пустота -

отравя тя душите ни.

 

И опустял,

денят отива си.

 

 

 

 

02.03.1997

 

Душата ми се изпари -

разпръсна се във тясната ми

стая,

а после през прозореца й

се измъкна и някъде се

спотаи.

 

Душата ми избяга;

умът ми я последва -

залутан във безкрая.

 

Сама съм -

мислех си - опустошена.

Сама съм -

мислех си - освободена.

Сама съм -

знаех си - спасена.

 

Не бях -

сама,

спасена

и свободна.

Душа си нямах;

глава си нямах...

Но АЗ нямах,

значи - бях.

А щом БЯХ,

значи - щях

отново с мислите си

да се впусна в бяг

и болките да следвам -

щях.

 

 

 

 

07.04.1997

 

Сама със себе си

останах.

Сама без себе си -

дали?

Дъждът вали -

на ручей стана.

В канавката се

скри.

 

Сама със себе си

останах.

Сама от себе си

се скрих

На ручей бърз

дъждецът стана -

в канавката,

уви.

 

 

 

 

05.04.1997

 

Стоя -

като вкопана в себе си.

Дълбоко впивам корен

в "тук" и

в "днес".

Стоя -

като дърво в основата

на къща,

на гора,

на сеч.

 


напред горе назад Обратно към: [Догонвам бягащия ден][Габриела Цанева][СЛОВОТО]

 

© 1998 Габриела Цанева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух