Обратно към: [Кева Апостолова][СЛОВОТО]

(Свободна пиеса)

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

Той

Тя

То

(животът)

ТОЙ - Терасата е мутант на територията. Територията е мутант на свободния вятър. Свободният вятър е мутант на тялото. Тялото е мутант на Земята. Земята е мутант в системата. Системата е мутант във Вселената. Вселената е мутант в хипервселената. Хипервселената е мутант на точката. Точката е мутант на хиперзнака. Хиперзнакът е мутант на незаетото отмъщение. Незаетото отмъщение е мутант на единственото разстояние. Да затворим единственото разстояние и да спим сладко в него. Да разтворим единственото разстояние и да се смесим с голямото органично съединение. Да украсим завода, създал прелюбодеянието. Да видим невижданото. Да станем окончателни.

ТЯ - Извинете, говорите си сам.

ТОЙ - Да затворим този небрежен към нас надземен живот и да отворим друг. Да подготвим Посещението.

ТЯ - Просто ви обръщам внимание, че си говорите сам.

ТОЙ - Изравяте или заравяте нещо в мен?

ТЯ - Все пак това е патология, а патологията привлича вниманието. Не е непременно лудост, а нейни леки варианти.

ТОЙ - Ваш ли е гласът, с който ми говорите?

ТЯ - Аз само исках да ви предупредя, че си говорите сам. Но ако ви е приятно - моля. Дървото отвън с развързани ръце, красавицата в мен събужда.

ТОЙ - Един свят, а толкова много посоки.

ТЯ - Говорехте си сам, за да ви обърна внимание?

ТОЙ - Умните жени започнали да сядат на моята маса?

ТЯ - Светлината се оттегля от терасата атеистично.

ТОЙ - Езикът ви като бутало.

ТЯ - Защото съм жена и мога да различавам растежа на залеза от растежа на дете. Като змия ме разсъбличате и правилата нарушавате.

ТОЙ - Запознахме се, говорим си, а нали знаете какво си мисля?

ТЯ - Търсиш тунела в мен, за да намериш изход? Не ми се спи с теб.

ТОЙ - От пет минути жените станали фригидни? И преминахме на ти? Мъгла излиза от устата ти.

ТЯ - Мяташ думите си като въдица.

ТОЙ - Дали старата развръзка някъде ни чака?

ТЯ - Питай още. Ще ти отговоря.

ТОЙ - Къде сме?

ТЯ - О, свитък, свит в сърцето ми!

ТОЙ - Къде сме?

ТЯ - Две панделки в очите ти плуват.

ТОЙ - Къде сме?

ТЯ - В Берлин. На туристическо корабче. И минаваме пред музея Пергамон. И пием бира.

ТОЙ - Няма ме там. Защо си в Берлин?

ТЯ - Защото има канал, корабче, Пергамон, и бира. И вятър, който бъка на небето.

ТОЙ - А аз защо не съм там?

ТЯ - Искаш връщане напред? Добре, ела.

ТОЙ - Спечелих!

(влиза ТО)

ТЯ - (шепнешком) Помоощ...

ТОЙ - Спечелих баса. С буталото тя изхвърли навън: "Добре, ела." Вади парите и поръчвай. Не се харесвам беден, като в черно-бял филм. И ти не се харесвай бедна. Поръчвай - черпя.

ТЯ - (към ТО) Гледам небето, небето по-силно ме гледа.

ТО - (към ТЯ, изсипва парите) Ти не си прахосана реклама, прерисуван изглед, шаблон.

ТОЙ - (към ТЯ) Не викаш, не крещиш "Полиция"? Мене гледаш, него разглеждаш?

ТЯ - Една птица се мотае из небето.

ТО - С поглед налучквам душата й.

ТЯ - И аз.

ТОЙ - Небето се разбърза.

ТО - Небето се разпада.

ТЯ - Това са кървящите струи на залеза, защото човек още не е издигнал паметник на последната пчела и първата птица.

ТОЙ - Защо я гледаш така? Да внимаваме, млади ми приятелю, докато още няма отровени думи в устата ни.

ТО - (на ТОЙ) Възможно е и двамата да умрем в най-любимия сезон, защото сме приятели от времето, когато залитахме един към друг от смях.

ТОЙ - (на ТЯ) Върви, намери си място, изтегни се за трима.

ТО - Остави я - тя прави някакъв завой в мене. Навътре е влязла.

ТОЙ - (на ТЯ) Докосни първо мен. Кой казва, че ръцете са слепи?

ТО - (на ТЯ) Запали сърцето ми. Не е черно. Само е опушено.

ТЯ - О, как да се простя с пустинята! (излиза).

(животът)

ТОЙ - Започва развалата - укротяване на нарциса в мен.

ТО - Миризма на движения, миризма на флуиди, миризма на енергий, миризма на полата й...

ТОЙ - Защото си по-млад с една година, с един век. Чувствам се безпризорен, сирак.

ТО - Това трябваше да го кажеш на нея - тя щеше да се впечатли.

ТОЙ - Да, жените се впечатляват от безсмислици. Спи ми се, мързи ме. Кой отприщи вечерта? Стига сме си играли само дали блондинката или брюнетката ще седне на масата. Да можеше да променим този свят - откога не е променян. Със сигурност от две хиляди години. И светът го мързи да се променя.

ТО - А войните? Войните са опит за промяна.

ТОЙ - Процедури. Разместване. Приключения. Неяснотата на смъртта. Овладяването. А след войната - естетизирането на войната. И нищо повече, придружавано от социални взривове.

ТО - Да го променим тоя свят!

ТОЙ - Да го променим, но ме мързи. Едва опазвам скелета си. Спи ми се.

ТО - Само че къде е.

ТОЙ - Ще го намерим. Правило номер едно: събаряме богатите къщи. Бедните сами ще паднат.

(животът)

ТО - Тя ще се върне.

ТОЙ - Сега открива думите, с които да се върне. Отключва дълбочините си.

ТО - Вдигам поличката и отключвам. Не познавам по-неясна врата. Луната горе е кълбо, или кълбото горе е лицето й?

ТОЙ - Откакто я видя, цяла вечност вече не псуваш.

ТО - Ще дойде и ще каже: "извинете, колко е часът? "

ТОЙ - Тя в момента се отдалечава от себе си и ще дойде по-късно.

ТО - Не чуваш ли стъпките й? Дървото се качи на върха си, готово да скочи отгоре като мъж.

ТОЙ - И все пак тя неправилно пресече и двама ни!

ТО - Защото седнахме на терасата, а не както винаги вътре в заведението.

(влиза ТЯ)

ТОЙ - (на ТЯ) Това в центъра е животът, а огънят около него съм аз!

ТО - (на ТЯ) Спаси ме от пламтящите ми мисли!

ТЯ - Да съборим къщите - такъв залез ще гледаме!

ТОЙ и ТО - Да съборим и другите къщи - заради изгрева.

ТЯ - Не събаряйте всичките къщи - кой знае какво ще видим.

(животът)

ТО - Вярно ли е, че си обичала бира?

ТЯ - В Берлин. В един следобед. Тогава сдобрих вътрешностите си.

ТО - Защо се върна?

ТОЙ -По принцип би ли прехвърлила болестите си на мен?

ТЯ - Ловко питаш.

ТОЙ - Ловко не отговаряш.

ТЯ - Не съм ги ползвала докрай.

ТО - Защо се върна?

ТЯ - Да ви предложа да съборим къщите. В този свят къщите идват след хората.Да построим друг свят, в който къщите очакват и посрещат хората.

ТО - Преди малко се уплаши и избяга.

ТЯ - О, тогава времето беше наведено така, а не така, а и болният човек от тъмната стаичка в Малта още не беше умрял. (на ТОЙ) Какво те възпира?

ТОЙ - Културата на къщите.

ТЯ - А теб?

ТО - Ще използвам докрай съдбата си и ще руша.

ТОЙ - Значи да съборим къщите, казваш.

ТО - А всъщност ние чакахме да се върнеш да попиташ колко е часът.

ТЯ - Аз? Но аз не знам нито една оперна ария наизуст!

ТО - Хайде, питай колко е часът и лягай. То е ясно - той ще те чука - усещам изчезването на живота. Той те гледа готов. Егати тихият, подъл дъжд, който прелита над света!

ТОЙ - Панталонът ти е вече възбуден.

ТЯ - (на ТОЙ) Какво усещаше по време на раздялата ни?

ТОЙ - Бавна, тежка, топла ерекция от пясък. Проправяше си път вътре в мен, разкъсваше ме, цепеше ме асиметрично.

ТЯ - А ти какво усещаше?

ТО - Разтворът! Разтворът, който ти направи с погледи, жестове, думи. Разтворът, в който неволно ме хвърли и в който фалосът ми изпита нужда от хармония. Радвам се, че се върна, че отново ни сполетя.

ТЯ - Смятах, че ще остана само в паметта на котките.

ТО - Да отхлупим и да се издърпаме тримата.

ТОЙ - Да отхлупим и да надзърнем в преподреждането. Вехтории. И някакъв рухнал Бог, който идва отдолу на тласъци.

ТЯ - Искам да го прославим.

ТОЙ - С героичен живот или героична смърт? Ха-ха. Кой мъти в мен? Какво ще измъти? Защо не ме е питал? Сигурно го е домързяло.

ТЯ - (на ТОЙ) Така ли разсъждаваш и насред дима на дъжда? Безпокоиш ме като извършена любов.

ТО - Какво изобщо става? Изцяло съм безсилен пред дишането си. Кой ползва сърцето ми? Аз съм зашеметен от цялото.

ТЯ - (на ТО) Някакви страхове повяват в теб? Да?

ТОЙ - Играете си с мозъците като деца. Мозъкът още не е измислен, а отдавна работи, произвежда. Ще стисна с пръсти тоя час и ще му изтискам кръвта. Но ме мързи да раздвижа ръката си. Само мозъкът ми се движи.(на ТЯ) Донеси неблагодарната ножица да ти отрежа косата.

ТО - Стихийте в теб, стихиите в теб, приятелю. И в най-страшната зима могат да се намерят цветя.

ТОЙ - Тя е собственичка на тяло, което харесвам, приятелю.

(животът)

ТОЙ - Държавата ме мрази!

ТО - Къщата ме мрази!

ТЯ - Баща ми ме мрази!

(животът)

ТОЙ - Светът е отстранен от мен. Грандиозният мързел на отчаянието разпаря по диагонал сърцето, мозъка, бъдещето.

ТО - Летят гнезда. Клечат по клонките врабчета и пушачи. А предизвиканият студ говори чрез главата на раззиналите, изподрани пейки.

ТЯ - Ще прикова небето за Земята, ще прикова, ще прикова и ще гледам как от процепче баща ми изпълзява като бръмбър.

ТОЙ - С вдигнати яки, злите луди министерства мъртвите лекарства гълтат. Ще ни изгълтат, ще ни, ще ни.

ТЯ - Как да пренапиша живота си?

ТО - Като одрана ябълка градината тъмнее.

ТОЙ - България помръдва под ръцете на сторъките касапи.

(животът)

ТО - Когато пи бирата в Берлин...

ТЯ - Кой Берлин? А! Гледах релефа на пяната. Не, не, аз пих бира на Сан Марко и усещах как Венеция плува.

ТО - Как си се натряскала - още ти държи. Бира или кафе пи там?

ТЯ - По-скоро бира, отколкото кафе, но със сигурност тя плува. Целят свят се е навел ето така...

ТОЙ - Тук, на дъното, е София. Нощно време разстоянието между мен и София става застрашително. Тогава усещам следното: изпъденят отвсякъде живот спира тук.

ТО - И като изтиска кръвта на тоя час, какво? Смеси се с твоята и какво? Твоята я погълна и какво? Превърна я в себе си и какво? Станахте една седемдесет и пет килограмова София с тестиси на ребрата вместо гърди, и какво? Седим си тримата и какво? Ти се правиш,че не забелязваш - тя иска да спи с теб. И какво? Кое е най-значимото в живота? Кое е най-значимото?

ТЯ - Моля ви - та аз дори не знам имената ви.

ТО - Погледни към тъмния ъгъл - там си.

ТЯ - Не е така!

ТО - Тук е София, не е Лондон.

ТЯ - Какво е това Лондон?

ТО - Гледай, гледай в ъгъла - там си. И аз съм там. Случи се.

ТОЙ - Искам да внеса яснота. Аз мога да разказвам само за София. Лондон е остров, а островите са суша за заобикаляне. София е огънят в запалката - запомни интонацията ми.

ТЯ - (на ТО) Странно - като те гледам една вкусна глътка от бирата пред Пергамон тръгна през мен, а не те харесвам.

ТО - Не се притеснявай - дядо плаче за мен, защото къщата ме мрази.

ТОЙ - Държавата ме мрази, затова мама плаче за мен.

ТЯ - Татко ме мрази и плаче за мен.

(животът)

ТЯ - Не знам дали забелязахте, че не мога да казвам "р ".

ТО - Можеш, можеш. Ти дори можеш да имаш свой случай.

ТОЙ - Страхотно е да те наблюдавам. Ти си дълбочината на статуята. Ти си отвъд стената.

ТО - (на ТЯ) Расте юмрук в мозъка ми, защото ти придаваш на пейзажа опасен вид.

(животът)

ТЯ - Иска ми се някой да ме прегърне, да ме притисне до себе си, както се притиска котка или кученце.

ТО - Искаш това наведнъж и от двама ни. Нима не разбра какво се случи?

ТОЙ - Интересно, цял живот никой не направи сравнение между мен и река Дунав!

(животът)

ТОЙ - Пътища, милиарди пътеки, шосета, улици, магистрали и нито един не отведе хората никъде. Фрагменти, фрагменти, фрагменти и нито един изцяло завършен живот.

ТЯ - А Господ?

ТО - Заблуда.

ТОЙ - Безпътица, която бумти.

ТЯ - Защото винаги гладната река изяжда рибите си. Зазвучава нещо. Чувате ли?

ТОЙ - Ще чуя само, ако долепя ухо до твоето.

ТО - Калпав звук - звук на дрънкулки от разпятие.

ТОЙ - Всички човешки богове са в дрипи. Затова всичко е ей такова, каквото е.

ТЯ - А пропуканите в океаните вълни?

(животът)

ТО - Ха-ха-ха! Таванската ми стая какво - сбирщина от облаци. А друго какво - сякаш стаята си прави фелацио с мен. Защото какво - тясна, мрачна стая, от която сутрин бягам, без да се обръщам, с изсмукани сили. Затова лятно време спя по пейките в парковете. Който иска да е щастлив поне миг - да записва. Диктувам: измери стръмнината на небето. Гледай, тя плаче, тя рони тялото си!

(животът)

ТЯ - Птиците спокойно летят една до друга.

ТОЙ - Чувам сраженията на крилата с въздуха. Как не ги мързи!

ТО - Цапат пейките ми. Изцапаните пейки ме карат да мразя баща си, майка си, братята си, сестрите си. Да мразя произхода си. Да искам смъртта на другите, да усещам самотата, да изнемощявам от мечти, да влизам и излизам от въздуха.

(животът)

ТЯ - Вижте облакът как натиска земята като кислородна маска.

ТОЙ - Животът тук е трета класа. Какво е това в джоба ти?

ТО - Детонатор. Задрямал детонатор. Как се е опазил от паяжини? Аз съм дядо ми, само че сгъстен, смален, тежък. Несигурно време. Искам да се изместя, но с какво? Искам да се напусна, а само се пробождам.

ТОЙ - Знай своята незначителност. Аз знам своята. А какво да правя със силата си?

ТЯ - Парад на видения.

ТО - Той не може да изпълни парада ти. Аз също не мога, щом между нас вече има един Пергамон.

ТЯ - Чувал ли си как тревата пълзи?

ТОЙ - Да, не се безпокой, но защо ме прекъсваш? Аз мислех, ти откърти една важна мисъл от мен, и ето - аз зея, аз съм пукнатина, аз се люлея, аз съм луксацията, кой ще освети мракът в мен?

ТО - Луксацията?

ТОЙ - Която изсипва нещо от мен.

ТО - Само в мрака осъзнавам себе си. Мракът е секси. А ние с теб какво ще правим?

ТЯ - Исках само да изпия едно кафе тук, на терасата, и седнах при него, после дойте ти... Да, прав е татко, несправедливостта е навсякъде.

ТОЙ - Едва потушавам бунтовете в себе си.

ТО - И аз бих ревнувал. Тя започва да ме харесва.

ТЯ - Сърцето ми барабани. Ще споделя като пред приятели, че всяка нощ сънувам същата чаша, същата бира, същото туристическо корабче, същата вода по канала и с периферийния си ъгъл отляво гледам и усещам Пергамон. Пергамон е стабилен, внушава ми безсмъртие.

ТОЙ - Ти седна до мен миг преди упадъка!

ТЯ - Защото за миг изпитах болка към теб - ти очакваше нещо с тътен.

ТОЙ - Неправилно си ме разбрала.

ТЯ - А засъхналата поза на тялото ти?

ТОЙ - Ето пак грешиш - това не бе тялото ми, а дрехата, изподрана от рогозката, върху която... не, от дантелата върху която..., не, от бодливата жилетка, върху която... събличах всички момичета, които идваха и потъваха в размазани пространства. Уверявам те - всички тия пространства са изтлели. Да отркием фестивала на нашите чувства!

(животът)

ТЯ - Чувате ли фучащата тишина? Тишината е направена от желязо, а желязото е роднина с леда. Подхлъзнах се от върха на Айфеловата кула и се уплаших, защото, както казва татко, хората лъжат, когато казват, че ако кучето или котката им умре и те ще умрат.. Излъгаха ме да търся височината, качвайки се на Айфеловата кула. Защо се смеете?

ТО - Хайде сега защо се смеем.

ТОЙ - Ще ти изпратя отговора в писмо. И там ще пише: "Айфеловата кула е навик на думите". Няма да разбереш безсмислието - ти не си стъпвала по дъното на думите. Ти си ъгловата усмивка, бяло бонбонче.

ТЯ - Когато се свличах по леда надолу на Айфеловата кула, някой ми даде визитката си. На нея пишеше "Берлин". И заминах.

ТО - Пощади го - влез в неговата сфера.

ТЯ - Дотогава не знаех, че ребрата ми могат да се обострят от възторг, че обичам да гледам как бирата се успокоява приказливо в прозрачната чаша, как кротко приема формата на чашата, как чашата се изпълва със самочувствие, как казва не на немски, не на български, а на чист, ясен човешки език: "ааах!"

ТО - Спри, това го убива.

ТЯ - "...ааахх!... "

ТОЙ - И надойдоха погледи завоеватели, жестове завоеватели?

ТЯ - А с тях дойдоха цветовете от музея: синьо-лилаво, оранжево-розово, керемидено-червено, жълто-зелено, синьо-зелено, тъмно-зелено, тъмно-лилаво...

ТО - Затова ли седна на неговата маса, защото ти е заприличал на оня?

ТЯ - Кой оня?

ТО - Германецът.

ТЯ - Той германец ли е бил? Не, не, грешиш. Той просто беше преминал територии и седеше вътре в стъпката ми между глезените, а пространството ставаше все по-малко, свиваше се, свиваше се, сви се в една микроскопичен Пергамон и миг след това последва световният взрив... Земята се завъртя около себе си, ръба на слънцето драсна отвътре корема ми... Еднокраката роза влезе в мен и не аз - земята дишаше. Той беше намерил тунела в мен и го усвояваше по свой си начин, който беше и мой.

ТО - Най-добре е да слезете долу в подлеза и зад павилиона за вестници да се изчукате. Като слушам такива женски изповеди ставам педераст. Ще ви изчакам.

ТОЙ - Не мога да схвана структурата на този миг. Магнетичното му поле е слабо. Защото пространството е порнография.

ТО - Слизате. Тя е пакет. Разтваряш пакета. Научи се да не претрупваш с пикантности приказката за любовта!

ТЯ - Извинявай, но защо ни завиждаш?

ТО - Момент, само да премине вятърът. Добре, отстъпвам ви всичките си пейки.

ТЯ - О, кой ще ме занесе до тях на ръце?

(животът)

ТО - Трябва да поговорим.

ТОЙ - Няма смисъл.

ТО - Трябва! Трябва!

ТОЙ - Подскажи ми темата.

ТО - Тя - покрай сърцето ми! Насочи я към мен. Ти нямаш история на своята любов. Ти си убит от историйки. Аз все още съм жив.

ТОЙ - Разбрахме се, че ти си педерастът тази нощ.

ТО - Аз ти я изпратих! Посочих й масата, казах й, че е свободна. Знаеш, че в такива случаи най-трудното е да я насочиш към масата. И тя сама да седне.

ТОЙ - Тя седна, защото именно аз седях на тази маса.

ТО- Защото знаеше, че миг след това аз ще седна до нея. Свети, отворена е интуицията на нашата любов.

ТОЙ - Заблуда.

(животът)

ТЯ - Мога ли да взема отношение по спора ви?

ТОЙ и ТО - Ти да мълчиш!

ТЯ - За да не развалям приятелството ви - сменете ме с друга.

ТОЙ и ТО - С друга?! Теб - с друга?!

ТО - (на ТЯ) Сядай!

ТОЙ - (на ТЯ) Сядай, че такъв шамар бих ти завъртял, ако не ме мързеше. Невъзпитано, нечувствително същество! Аз умирам, а тя ще бяга!

ТО - Аз след малко ще стрелям по приятеля си, а после ще се самоубивам заради нея, а тя!... Ти, бе, ти знаеш ли коя си, бе! На тая изобщо не й минава през главата какво е тя за мен! Слушай,бе, ей, още като те видях, те познах, бе,ей! Не ме гледай така, не ме гледай така. Ти си всичко за мен, бе, всичко! Е целият този свят, дето се вижда или не се вижда, вече не струва пукната пара без теб! Ти знаеш ли какви очи имаш, бе? И тая твоя поличка, твоя поличка! Цивилизацията е извървяла векове, за да изтъче плата, шивачката да ти я ушие, продавачката да ти я продаде, за да ми я покажеш ти, ти, ти и никоя друга ей сега, тук!

ТОЙ - Тези думи са мои!

ТО - (на ТЯ) Аз ти изповядвам, че ей след малко ще го убия, после ще се самоубия и всичко това заради теб.

ТОЙ - (на ТЯ) Когато ти ми каза, че си говоря сам, ти всъщност ми каза друго. Така че - няма какво да бягаш, защото бедна ти е фантазията какво мога да направя за теб, защото ти си, ти си! Да оставим кожата ти, косите, гласът ти! Погледни, вселено, погледни пръстите на ръцете й! А тя ще бяга!

ТО - Няма бягане!

ТОЙ - От мен!

ТО - И от мен!

ТЯ - Отвинтвам луната.

ТОЙ - Свършиии!

ТО - Свърши, свърши!

ТЯ - Завинтвам луната.

ТОЙ - Свърши - аз те открих!

ТО - Открих те!

ТОЙ - Срещнах те!

ТО - Срещнах те, срещнах те!

ТЯ - Луната минава и отминава като риба с бухнало тяло.

ТОЙ - Знаеш ли откога те чакам? Слабините ми изсмукваха...

ТО - Мозъка ми изсмукваха!... Изтръгваха го от историята на живота ми.

ТОЙ - Езика ми изсмукваха, гръбнака ми изсмукваха!... Бездънни убийствени оргазми!

ТО - А ти през това време...

ТОЙ - А ти през това време обикаляш Европа и се чукаш!

ТО - Чукаш се!

ТОЙ - А аз умирам от оргазми!

ТО - Стоп. Не преувеличаваш ли? Когато чукахме двете китайки в едно легло, ти беше страхотен - ние с моята спряхме, за да ви гледаме. Ти беше щастлив. Щастлив беше!

ТОЙ - Нее! Не! Бях нещастен!

ТО - Но аз преди три часа едва те измъкнах от леглото на негърката, за да те доведа тук. Даже ме изгони да чакам пред вратата, защото още не беше свършил?

ТОЙ - Бях се омотал в лабиринта е един инертен оргазъм. (на ТЯ) Ето така - мръсен, неизкъпан след негърката, аз стоя пред теб и ти казвам: обичам те! Обичам те мръсен, с изтощен от негърката гръбнак!

ТО - Изтощеният гръбнак е моят гръбнак!

ТОЙ - Превитият като лък гръбнак със заредената стрела съм аз.

ТО - Моят надуваем член, моята надуваема любов.

ТОЙ - (на ТЯ) Ела в моето поробено легло, сглобено в околностите на София, довлечено тук в търбуха на София - и ти го пороби.

ТО - Сбогом, приятелю! И помни - тя е моя! И помни - останахме живи, въпреки нея! (тръгва)

ТЯ - Къде? Къде? Върни се!

ТО - Спокойно, бе, отивам да повърна. (връща се) Отивам да събарям къщите! (излиза)

ТЯ - Върни сеее! (излиза след него)

(животът)

ТОЙ - Аз съдържам в себе си десетки години от времето. Аз съм добре замислена, но зле отпечатана история. Аз не съм преведен на чужди езици, защото никой не разбира моя език. Аз съм българин. Аз слушам тромпетите на облаците и си мисля за дефектните Библии в хотелските стаи. Аз съм последната идентификация на социалния взрив и погалвам голия корем на Индия. Аз съм преподреден, защото Мохамед е роден шест века след Христос. Но истински усещам само лавата зад срамната си кост. И истински проследявам само лавата през фалоса. Аз съм в хармония със себе си, както градовете със старите си гробища. Аз слушам газовете в червата на момичетата и не чувам лиричния текст от устата им. Аз поемам техните лица, а целувките им миришат на развалени яйца. Аз пия бира с приятели, с жени в София, край София, вътре във вените и каналите на София. Аз пикая бира в писоар, в стеблото на право дърво, в стена на къща, в колелата на военните коли. Аз съм изстъплението на събраните в едно, посоки, свити в пъпа ми. Храната, която ме направи, филмите, картините, оркестрите, които ме напрвиха, не са храната, филмите, картините, оркестрите, които хората ще харесват в следващите векове. Слабините ми са мех за надуваемия член, за надуваемия смях, за надуваемите ридания. Аз съм изпуснат!

(влиза ТЯ)

ТЯ - Ние ще се женим.

ТОЙ - Ще преместиш книгите си при него? Ще закъсняваш за работа? Ще носиш продрана брадичка от тридневната му брада? Разкървавени устни, език, небце? Ще те боли? Ще ходиш със зачервено, подуто, протрито влагалище?

ТЯ - Искам детето ми да има баща.

ТОЙ - Ти имаш дете?

ТЯ - Аз съм бременна.

ТОЙ - Как успяхте за толкова кратко време?

ТЯ - Всъщност аз не можах да го настигна. Докато го гонех, той псуваше. Аз се спрях, за да кашлям, той дойде от изток и като се наведе, закри слънцето. Но се знаех, че слънцето е точно зад него!

ТОЙ - О, слънцето? Ти си обърнала внимание на слънцето?

ТЯ - Аз дотогава само бях чувала за слънцето и въобще не знаех, че това може да ми се случи.

ТОЙ - И той какво?

ТЯ - Спря, погледна ме миг, два, година, век и продължи.

ТОЙ - И ти какво?

ТЯ - Дойдох да те попитам мога ли да родя детето си при теб.

ТОЙ - Аз исках това дете да бъде мое.

ТЯ - И ще бъде.

ТОЙ - Но то е негово.

ТЯ - Защо?

ТОЙ - Тогава е на германеца.

ТЯ - Защо?

ТОЙ - То е плод на безразборни полови контакти?

ТЯ - Никой не ме разбира.

ТОЙ - Ти си пожелала ин витро?

ТЯ - Но как не рабираш! Аз съм в първата половина.

ТОЙ - Половината на какво? На детето? Тоест ти сега си бременна само от себе си?

ТЯ - Точно така. И искам да оформя детето си с него.

ТОЙ - Защо с него, а не с мен?

ТЯ - Мога ли да запаля цигара? Успях да купя комплект спално бельо.

(животът)

ТЯ - Край на десетките ми последни дни. Край на фучащите пердета, зад които плача. Край на носорозите в утробата ми. Край на цепнатините в сънищата ми. Край на картините на Пикасо.

ТОЙ - Искаш неговите полови органи да галят твоите? Да натискате телата си едно в друго, за да направите ново тяло с четири ръце, четири очи, нозе? Нима не знаеш - това е невъзможно. Това е илюзия, образ в огледало.

ТЯ - Край на острия нулев час в полунощ, който изрязва живота ми, хвърля го някъде и ме оставя сама с тялото ми.

ТОЙ - Край на бирената промишленост?

ТЯ - Добре, предавам се, донесох ножицата - режи!

ТОЙ - А той?

ТЯ - Ще събаря стените и ще гради шатри.

ТОЙ - А ти?

ТЯ - Аз ще се скрия в твоите прегръдки и ще му помагам.

ТОЙ - А аз?

ТЯ - Ти ще спускаш нощта. Ще решаваш задачите.

ТОЙ - Няма да мога. Защото ти лъжеш. Ти излъга и двама ни - каза ни, че не можеш да произнасяш звука "р".

ТЯ - Имаш ли представа как дойдох дотук?

ТОЙ - А ти знаеш ли,че планетите и звездите не са татуировка на небето? Знаеш ли, че изсипваш думите си и ги клатиш като преполовена чаша бира?

ТЯ - Опитваш се да промениш случилото се? Стремиш се да омаловажиш живота ми преди теб? Но знай, за мен Пергамон не е снимка от туристически каталог. А твоят приятел от детството е с детонатор, залепен за тялото. А в тялото му е другата половина на моето дете. Но в неговото тяло има част от теб - ти си попил в него и знаеш, че си там.

ТОЙ - Пергамон истински ли е?

ТЯ - Естествено. В този свят единствено истински са музеите. Те са делфини. Усмихнати делфини.

ТОЙ - Не грешиш ли?

ТЯ - Венецът на луната живее в прозорците на жените.

ТОЙ - Ще кажа нещата съвсем ясно. Когато те видях, разреших на гледката да ползва сърцето ми. Разбира се, това вече е минало. Сега ограничавам твоите нахълтвания,защото разбрах: аз съм отпаднал от списъка на щастливите. Той също. Но вече съм свободен въпреки разхвърляните ми части тук-там. Ела. Ще гмуркам фалоса си, ще плувам в теб, а ти ще прескачаш замаяно възглавницата, както бирата скача между стените на стомаха. Свали мазилката от сградата си (ТЯ сваля блузата). Свали цялата мазилка. (гола е) Остави струята да потече от подмишниците ти...Не забелязвай навъсените ми длани... Усещаш ли как се променя тялото ти?... Как расте количеството между краката ти?... Как навиците ти изчезват?... Разпродай безутешно въздишките си...Оправдай несправедливата плът. Разбра ли, разбра ли, че няма дете?... Че си само ти?...Говори ми за грешките си... Един хавайски остров кръжи около нас... Заведенията ни опипват... Заведението е отдавна затворено... Нямай чувство за вина... А това, което правим, е убийството... Той ще умре преди нас и така ще ни накаже.

ТЯ - Над полуострова вали. Вали над целия континент... Пергамон е похитен от дъжда...

ТОЙ - Не се оправдавай - ти не си виновна за щастието си! Няма да има деца след нас!

ТЯ - Нали няма да му казваш какво се случи между нас?

ТОЙ - Той знае. Той ни гледаше през цялото време.

ТЯ - Той замина.

ТОЙ - Отдалеч нашата история се вижда най-добре.

(животът)

ТО - Той го направи, както го направи с китайката, с негърката, с другите...

ТОЙ - Грижи се за нея - ръцете ми я сринаха. Ти вече не си ми противник.

(животът)

ТО - Защо от дете до днес, когато обелвам свареното яйце и започвам да го ям, не намирам жълтъка?

ТОЙ - Не се настройвай срещу мен - ние сме нейни жертви!

ТО - Вълноломът между теб и мен...

ТОЙ - Вълнолом от слама!

ТО - Мъртвите й котенца. Тя не се погрижи за тях, а можеше. Нейната небрежност, нейната позиция, че те могат сами да се грижат за себе си... И доливаше студеното прясно мляко в малката чинийка. Те стъпваха в нея, мокреха коремчета и гърдички и на другия ден умираха, умираха безкрайно...

ТЯ - Но аз плачех за тях!

ТОЙ - А майка им - старата котка?

ТО - А майка им - старата котка, през това време тичаше по покривите на къщите, отъркваше с тяло комините, следвана от вторачен в нея котарак с вдървен врат...

ТЯ - Но аз погалвах мъртвите им телца, слагах ги в най-хубавия найлонов плик и ги пусках в контейнера за боклук. Понякога боклукчиите не идваха по два-три дни да приберат боклука, аз минавах покрай контейнера и страдах, страдах, защото знаех, че те са вътре!

ТОЙ - Аз съм в същата ситуация. Казаха ми - веднага напиши концепция за равитието на България и след петнайсет минути да е на бюрото ми!... Тогава разбрах, че трябва да съборя къщата, която само се правеше, че ме защитава от света, но ме домързя.

ТО - Не успях да уловя значението на големите думи. Когато някой разтваря кутии, сандъци, винаги очаквам съдържанието да е приготвено за мен. Когато съм на чуждо място и телефонът звъни, мисля че мене търсят.После псувах и прегръщах пейките. Нещастните, слаби псувни, кой ще повдигне падналите им гласове, затрупани в основите на къщите! Така разбрах, че трябва да събарям, за да освобождавам насред безсмислицата, насред масивната празнота.

ТЯ - Вижте - ято пчели се блъска в небето.

ТОЙ - Ето ползата от панорамните тераси. Я да видим?

ТЯ - Някой е съборил целия град?

ТОЙ - Без да чуем? Как го направи?

ТО - Натиснах с рамо само една единствена стена. Крехък свят.

ТОЙ - Кух свят.

ТО - Стар, изнемощял свят.

ТОЙ - Само това панорамно кафене е оцеляло.

(животът)

ТО - (изважда пистолет) В гърди или в гръб?

ТОЙ - Все ми е едно. Момент. (изважда своя пистолет, подава го на ТЯ) Сватбеният ми подарък.

ТЯ - Аз си имам. (изважда своя пистолет)

ТОЙ - (на ТО) Не се колебай. Ти обеща. Стреляй.

ТО - Няма ли да се отбраняваш?

ТОЙ - Уморен съм. Мързи ме. Натискай.Потърси смисъл в натиска - ти си по-млад от мен! Цял живот съм подозирал,че смисълът е там, в спусъка и цевта, загледана в мен. (пауза) Завиждам ти, че имаш сили да се занимаваш с такива глупости - да оправяш света! Хайде. О, как се бавиш! Хайде! Стреляй! Мързи ме да те моля!... Мързи ме... Мързи ме... Хайде едно малко, едно мъъничко лениво усилие с пръста на спусъка.

ТО - (на ТОЙ) Обичам те.

ТОЙ - (на ТО) Аз те обичам.

ТО - Ще мога ли да живея без теб, приятелю? (оставя пистолета върху масата)

ТОЙ - И аз не бих могъл да живея без теб, приятелю. (оставя пистолета върху масата)

ТЯ - Бих помогнала, в смисъл - бих ви разтървавала, бих бърсала кръвта от носовете ви, но това, това е далеч от представите ми за, за, за... (оставя пистолета мърху масата)

(животът)

ТОЙ - Когато тя си е поръчвала бира в Берлин, изпикавала я е във Венеция, а се е обаждала от Лондон, за да каже, че Москва е оключила всичките си църкви, аз си бях тук, тук и убийствената умора ме превземаше. Ти знаеш, ти познаваш моята умора, приятелю, затова те обичам.

ТО - А аз хранех дядо и се опитвах да дам смисъл на себе си.

ТЯ - Аз търсех татко по света, за да му кажа, че му прощавам за петата сватба. Не, не, за да му покажа, че съм заредила пистолета за него. За да накажа неговото предателство. Тогава сякаш цялото ми тяло ближеше буца сол.

ТОЙ - Точно тогава мама умря в ръцете ми бавно, мъчително, защото и смъртта е мързелива. Защото от многото идеи за света, някой е избрал точно този вариант - погрешния!

ТО - Винаги съм си купувал оръжия, за да не ги купи някой, който ще ви убива с тях. Да, аз съм най-неадекватният, защото съм най-истинският. Обичам ви.

(животът)

ТОЙ - Какво му е хубавото на народа, от който съм произлязъл? Че се присмива на болестие, преди да умре от тях?

ТЯ - Поемай течности, поемай течности, вика Пергамон на земята, а небето вали.

ТО - Аз и вие сме среща на три вятъра. Дори не можахме да отмъстим за случайното повикване тук, в света.

ТОЙ - Скимти моногамно, хомосексуално, едноличният живот.

ТЯ - Върти се бездомната хетерогенна свобода.

ТОЙ -Човек се накъсва на думи и разкъсан бисексуално потава. О, мамо!

ТЯ - О, татко!

ТО - О, дядо!

(животът)

ТОЙ - Цял живот държавата ме мрази, а аз й живея!

ТО - Къщата, къщата ме мрази!

ТЯ - Баща ми ме мрази!

(животът)

ТО - Дават знак да плащаме. Ще затварят. Ще мият пода.

ТЯ - А моето дете? Ще си остане в мен с една ръка, едно краче, едно око,половин сърце...

ТО- Три кафета, три бири, три цигари.

ТОЙ - Не му вярвай - той е само акустика. Аз видях - светът е съборен. Няма свят, на който да плащаме.

ТО - Грешиш. Някакви излезли от някакво кафене и започнали да събарят къщите. Били двама мъже и една жена. Крещели, че искат да променят света и натискали с длани, докато съборили всичко. После се върнали да си допушат цигарите, а къщите отново израснали.

ТОЙ - Задавам въпрос.

ТО - Излишно. В отсрещното бистро двама мъже и една жена крещят, че искат да променят света.

ТЯ - Дай ми на заем една прегръдка. Прегърни ме. Ще ти я върна, когато имаш нужда.

ТО - Късно е. Съжалявам. Нямам.

ТОЙ - И моите свършиха.

ТЯ - Поръчайте ми бира.

ТО - Късно е. Затварят.

ТЯ - Кой ще ме изпрати?

ТОЙ и ТО - Късно е. Вземи си такси.

ТЯ - Мога ли да заплача?

ТО - Няма време - гонят ни, затварят, късно е.

ТЯ - Да ви оставя ли адреса си? Телефона? Пейджъра? Защо мълчите - нали ме обичате?

ТОЙ - Никой не казва обратното.

ТЯ - Бихте ли ми казали адреса, на който живея, защото си тръгвам?

ТОЙ и ТО - Вход "А", етаж трети.

ТЯ - А как се казвам?

ТОЙ и ТО - Имена не помним. И птиците, и пчелите сега спят.

ТЯ - Спрете ме - аз тръгвам. Спрете ме. Спрете ме, защото какво е любовта? Любовта е да пострадаш. Ето - детето ми пострада. Спрете ме!

ТОЙ и ТО - Спри.

ТЯ - Благодаря. Сбогом! (излиза)

(животът)

ТО - Тя открадна детонатора.

ТОЙ - Видях. Мързеше ме да й кажа да си ти го върне.

ТОЙ - Какво ще правим утре?

ТО - Предлагам ти след работа пак тук, по същото време. Ако не ме завариш - не чакай - значи не мога да ти простя за нея.

ТОЙ - Ако не дойда не се учудвай: значи - и аз не мога да ти простя за нея.

(животът)

ТОЙ - Тя утре ще дойде пак тук с разголени очи.

ТО - Знам. Заради теб.

ТОЙ - Не, заради теб.

ТО - Заради теб.

ТОЙ - Заради теб.

ТО - Заради теб.

ТОЙ - Заради теб.

ТО - Да, заради мен.

ТОЙ - Заради мен.

ТО - Тя събаря къщи, прави си път, връща се, идва.

ТОЙ - Как не я мързи. Животът е един, а тя ми припомня всички.

ТО - Аз, ти, Тя и детонаторът - съвършената фигура! Съвършеното безсмислие.

ТОЙ - Подготвихме Посещението.

(влиза ТЯ)

ТЯ - Аз съм кръстоската между живота и смъртта. Аз чувам ръмжащото полусърце на детето ми. Аз съм сестрата на тази тераса. Аз съм съзнателният живот на електричеството, което ви свети. Аз съм изцяло автобиографична. Аз съм тази, която сгъва ливадата на хартия и я носи в джоба си. Аз имам привилегията да съм несправедлива, защото съм бременна. Само с тези ръце, с тези ръце трябва всичко да пипна и сгъна... с тези ръце... само с тези ръце... Една чаша бира, моля, един музей Пергамон и много,много музика. Свирете мехурчета в бирата, мехурчета в очите на хората, рибите, пчелите, птиците - вие сте истинската музика, защото знаете! Спечелих баса със себе си - и двамата се влюбихте в мен! (държи високо детонатора) О, заменимият човек в несигурното време! О, Пергамон, висок и безсмъртен в средата на несигурния свят! Посещението пристига по наклона на дланите ми... Как да го спра... Как да го спра.... Как да го спра...

(животът; тя държи високо детонатора)

ТО - Човекът е прекъсната дума. Някой не е поискал да го чуе докрай.

ТЯ - В сърцата ни се влива мръсна кръв. Чуйте пукота на сърцата си.

ТОЙ - Тази държава ни е дадена, тази планета ни е дадена или ние сме дадени на държавата, на планетата?

(животът; тя държи детонатора)

ТО - Дядо ме гледа с два бели камъка, вместо очи. Плача над вкаменелите си прародители, защото са мъртви еднооки урагани между небето и земята.

ТОЙ - Ние сме хора, сполетени от живота.

ТЯ - Чакай ни, Пергамон, отиваме да измерим безкрайността!

КРАЙ

Обратно към: [Кева Апостолова][СЛОВОТО]

© Кева Апостолова. Всички права запазени!