напред назад Обратно към: [Идеологът на нацията. Думи за Вазов][Инна Пелева][СЛОВОТО]



Част 1


Текстовете, изграждащи "Епопея на забравените", Вазов създава в началото на 80-те години (1881-1884) - много скоро след появата на младата българска държава върху картата на стара Европа. От историческа, политическа, социално-икономическа, културна, етнопсихологическа гледна точка това е време, в което изобилстват въпросите без отговори; то е заредено с мъчителна проблематичност на смислите, която намира въплъщение в крайно противоречивите и като че ли несъвместими, но равноправно валидизирани от текстовостта на епохата образи-репрезентации на настоящето.

Да припомним вече казваното по един или друг начин по този повод.

Преди 1878 г. "свобода" - проспективно предчувствана, виждана като бъдеще, като цел и мечта - за българина-роб до голяма степен е понятие с ясен, "лесно" подразбиращ се семантически обхват, със съдържание може би лишено от прецизна конкретизираност и представна детайлност, но пък побиращо се (и изчерпващо се) в безспорните абсолютни стойности на победата, възтържествувалата справедливост и щастието. Само че постигнатата независимост, идеалът, превърнал се в реалност, бързо започват да губят смисловата си монолитност, безпроблемните си и едноизмерно "добри" значения. Колкото и да е странно на пръв поглед, на фона на непознатата, случваща се тепърва действителност робската епоха започва да изглежда "по-нормална", "по-уютна" за принудения да разбира-интерпретира днешното българин. Преди масовият човек е живял чрез и сред ясните ориентири на силно конвенционализирани стратегии, "правилно" (според навика) обвързващи света и езика. До голяма степен той е възприемал като самоочевидни, "естествени", "априорно" зададени и с твърди параметри семантическите и ценностните ореоли на "българско", "свое", "чуждо", "враг", "роден", "патриотизъм" и пр. Подобни отдавна обживени, превърнали се почти в първосигнална рефлекторност мисловни и емоционални стереотипи-технологии за назоваване, подреждане и йерархизиране (т.е. за разбиране и изживяване) на битийната фактичност се оказват обаче със силно понижена познавателна ефективност и поведенчески-операционална адекватност след историческия трус от 1878 г. Българският човек, озовал се изведнъж (а от определен ъгъл на виждане - и насила) в изцяло нова, тотално друга ситуация, изживява болезнен културен шок от случването на визионерски предвкусваното бъдеще в настоящето на свободна България. Оказва се, че представите-проект имат твърде малко общо с осъществената им, ставаща "тук" и "сега", материализация: Иванчо Пенчович е народен представител в Учредителното събрание и участва в Комитета, събиращ средства за паметник на Васил Левски; "голият патриотизъм не чини лула тютюн"; турци няма, но пък яростно враждуват своите, разделени на политически партии, на "дипломирани" и "неучени", на заслужили борци и на самозванци, "дошли наготово", на идеалисти и търгаши, на "черни души" и "белодушковци". Чувството за измаменост ("така ли го мислехме?..."), осезателно присъстващо в колективната психологическа установка след 1878 г., диктувано от и диктуващо образа на днешното като "по-лошо", по-аморално, по-несправедливо от вчерашното, се подхранва и от един факт с трудно обозрими последици за най-новата ни история: Берлин поправя Сан Стефано.

И така, в свободна България съществуват (в различни етажи на общественото живеене) условия за формирането и трайното присъствие - в масовата етническа интелектуално-чувствена нагласа - на остро негативни изживявания, провокирани от оценъчното съпоставяне между "вчера" и "днес". При непрекъснатото им сравняване се моделира образ на настоящето, в който доминират знаците на хаоса, семантическата непрозрачност, неовладяемостта на случващото се. Миналото (или по-точно колективната идея за него), формирайки се като компенсаторно набавяне на "добро" - макар и в сферата на илюзорното, като представа-убежище - носталгично се разхубавява от изборното припомняне на предишното не толкова като апокалиптична битка сред "викове страшни и злобни и предсмъртни песни надгробни", колкото като мирен бит и разумно уредено селско живеене ("Дядовата Славчова унука" на Влайков се появява в края на 80-те години абсолютно синхронно с романа "Под игото", конкурирайки и отричайки неговите стратегии за наричане на билтто). С други думи, през първото следосвобожденско десетилетие съществуват немалко реални шансове структурирането на общия, "средноаритметичния" национален спомен да постигне йерархизация на представите за вчера, в която 1875-1876 г. се оказват малко или повече периферни в значимостта си за българите и синонимични за тях с мъката, погрома, неуспеха, неспособността, но не и с героиката, гордостта, себеутвърждаването-победа. При подобен усет за миналото годините на въстанията в никакъв случай не биха могли да се идентифицират с потребния общ "хубав спомен", а това обяснява особения порив по забравянето им и като самосъхранителен рефлекс.

Възможното, вероятното по онова време изработване на визия за вчера, изглеждаща ни днес чужда, неистинна, неестествена, би било обусловено и от натиска на тогава налаганите "отвън" образи-концепти за смисъла и стойността на "българския сюжет". Интерпретаторската властност и престижност на чуждия глас моделират в масовата тукашна мисловност един неособено комфортен за нас обяснителен наратив-кодификация, приписващ твърди значения на фактите и несменяемо ролево амплоа на държавите, нациите и политиците, участвали в аранжирането на Балканите по европейски вкус. Другите не само решават кога и докъде ще бъде България. Реалната им мощ се утаява в способността да ни подчинят на собствените си представи за ред, разумност и полезност, в тяхното господство над езика, тиражиращ, вменяващ очевидност и нормалност на крайно идеологизираните символични пози-роли, в които другите виждат себе си и нас. "Техният" алгоритъм за интерпретация на събитийността от 1878 г. например логично произвежда образите на държави и народи-първенци, субекти на историческата процесуалност, редящи съдбините на света, от една страна, а от друга - на изостанали, слабо цивилизовани етноси, които е необходимо да бъдат избавяни, вразумявани, управлявани, подреждани и пр. На тях свободата им се дава от нациите-културни герои; второкачествени, дарени по добротворческата воля на силните и първите, които са ги освободили и са им позволили държавност (в разумни граници), те латентно притежават според визиите на чужденците - алтруисти и благодетели - склонност към алогично поведение, неблагодарност, подлост и изобилни необосновани претенции и оплаквания.

Обвързани с тази образно-представна агресия на концентрираната оценъчност, излъчвана от извънбългарските културно-политически пространства и цели, са и нестабилните, силно колебаещи се в присъждането на стойност дискурсивни версии на Априлското въстание. В макрословесността на времето съжителстват с еднаква жизненост текстове, които санкционират станалото през 1876 г. като героика, подвиг и историческа смисленост, но и такива, които го изговарят като безумие, престъпление, безсмислица, безотговорност, глупост, авантюризъм. Все още предстои на националния колектив да избере на какво да повярва, да избере тезата, която ще приема и защитава като "святата истина", да избере онзи образ на миналото, който да се окаже максимално синхронизиран с целите и задачите на момента, с проектите за бъдното, с необходимостта от генерален, етически и естетически висок национален сюжетен модел на историята, способен да удовлетвори идентификационните пориви на обикновения и анонимния, търсещ закрила в заедността-принадлежност на етническото "ние".

С други думи, пред културата, пред езиковото производство, пред текстовостта на първото следосвобожденско десетилетие се изправя грандиозна по обема, важността и евентуалните си последици свръхзадача: да се изработи и да се включи в националния комуникативен процес концептуален модел на екстремната събитийност от втората половина на ХIХ век, който предлага конструктивни, исторически перспективни визии за българското присъствие и значение в епохата. Разобщеността на етническия колектив, разочарованието от "сбъднатите молитви", травматично-болезнените следи от семантическата агресия отвън, формулираща ни като неспособни, предназначени за робство, "обектни", трябва да бъдат надмогнати. За да се осъществи този "скок на преодоляването", крайно необходимо се оказва верифицирането на мащабна дискурсивна конструкция, манифестираща една разгърната, богата национална идеология, чиито стратегии за подредба на случилото се в История да осигурят добрата защита на колективното съзнание, силно нуждаещо се от положителен автопортрет, от себехаресване, от вяра в смислеността на българите и българскто, т.е. в мисията им.

Вазовата "Епопея на забравените" е един от първите текстове в тогавашната словесна макросреда, които се натоварват с подобни нелеки задачи1.

От казаното дотук трябва да е станало ясно, че типът функционализъм, който се реализира в цикъла, причислява одите към характерните (особено) за възрожденския културен свод литературни-"нелитературни" произведения. Както и почти всичко, писано преди Освобождението, стихотворенията от "Епопеята" като прицеленост, проектиран ефект и самосъзнание не се побират в зоната на специфично художествено-естетическото. Те не изчерпват задачите си с това да се самопосочат като литературност, като поетическо, изящно творение. Напротив - цикълът очевидно мисли себе си за слово със съдбовно важна мисия в националното културно пространство и се ангажира с функциите на историографията, на проповедта (т.е. на моралистично-дидактичното публично говорене, опиращо се върху психологическите предпоставки и категориите на религиозната вяра), на публицистичната полемика-апология, на агиографската реквиемна реч, на култово-сакралния текст, на книгата, съдържаща дестилираната българска символика, на кодификацията-договаряне на "правилния", "истинния" общ смисъл, гарантиращ наличието на нация.

Изключителната манипулативна мощ на дванадесетте Вазови оди да голяма степен се дължи на непрекъснато демонстрираната в различни нива на текста и настойчиво подчертавана вярност на поетическите разкази спрямо Историята. Необходимо е веднага да се поясни, че в момента тук под "вярност на Историята" не се разбира точно и само пълното или известното фактологическо съвпадане между реалната събитийност и разказваното от Вазовите оди. Става дума по-скоро за сегмент от реторическата организираност на произведението, който непряко, неочевидно участва в граденето на внушения за безспорна истинност, неоспорима достоверност на лирическото говорене. Именно текстовата технология, постигаща изтриване на знанието за неидентичността между Поезия и История и аргументираща тяхното същностно равенство, заслужава по-специален интерес.

Почти всички стихотворения от цикъла при появите си до 1893 г. са снабдени с паратекстове-своеобразни "двойници". Например в сп. "Наука", 1881 г., кн. 3. към "Бенковски" под линия е отбелязано: "Пръв апостол и после предводител на въстаниците в Панагюрския революционен окръг, загинал при Кървавий извор в Тетевенската планина на 12 май 1876 г.". Към "Братя Жекови" ("Поеми", 1893 г.) пак под линия се обяснява: "Разпалени старозагорски патриоти. Поради лошата му треска въстаническата чета оставила Михаила Жекова в една селска плевня заедно с брата му - за да го пази. Там били по издайство нападнати от потеря". "Каблешков" пък се открива с епиграф-извадка (доста пространна) от "Отечество" на Константин Величков, като в цитирания отрязък лаконично-понятийното описание на промяната-чудо в колективното съзнание, довела до 1876 г., реторически се трансформира в аргумент-абсолют срещу хулителите, които разгласяват, че "ти [Българийо] можеш да отхранваш само роби". Одата "Паисий" също е снабдена с обилен паратекстов ореол - епиграф, повтарящ най-ядните слова на самия Паисий; обяснение под линия, вменяващо семантическа прозрачност и рационализиращо загадъчната сама по себе си цифра-начало на произведението, която се оказва (просто и само) назоваване на времевото разстояние от 1762 г. до 1882 г.; снабдена с пояснение под черта е и реплика от дългия монолог на героя. Забележка към последния стих на "Братя Миладинови" ("Поеми", 1893 г.) гласи: "Двамата братя, вследствие на силни ходатайства, били помилвани, но когато влезли да им обадят султановата милост, намерили ги умирающи - патриаршията чрез подкупени лица ги била отровила". В "Караджата" между заглавие и същински текст се разполага "И търсят духът на Караджата!" - стих-отпратка към много известно и санкционирано като етапно за националната култура (и въобще - съдба) произведение-ценност. Във "Волов" спокойният микронаратив под линия, обясняващ кой е Волов, къде, защо и как е загинал, като брой на изграждащите го лексемни единици е по-обемен от лаконичното стихотворение. А във финалната ода на цикъла, в един от най-напрегнатите моменти на оживялата в слово баталия, по волята на автора битката замира, принудени сме да я напуснем, защото лириката "спира", за да изчетем чисто-информативното изречение под черта: "Част от орловския (руски) полк взимаше също участие в Шипченския бой." ("Поеми", 1893 г.)

Може би това твърде дълго и скрупульозно припомняне на "несъщинската", неважната текстовост, говореща за "второто си качество" дори чрез дребния шрифт, който подчертава, че тя е другост, подчинена на истинската "Епопея..." - стиховата, не изглежда особено оправдано и необходимо. Още повече, че в събраните си съчинения сам Вазов се отказва от някои бележки-разяснения, съпътстващи стихотворенията от цикъла при по-ранните им публикации. Но дори в последния си "съкратен" вариант странно богатият (според автоматизираните днешни представи за лирика) паратекстов апарат, съпровождащ интегрираните в цялост дванадесет произведения, е твърде обемен, за да бъде отминат без коментар.

Това, което веднага прави впечатление, е, че в ред случаи текст и паратекст буквално се дублират от съдържателно-информативна гледна точка. С други думи, при тяхното съчетаване-тавтология очевидно се нарушава принципът на езиковата икономия, който днес - малко или повече - мислим за фундаментален при организацията на художественото произведение. При "Епопеята" обаче точно като че ли излишният, неоправданият дублаж между казаното в стихове, в "официалното", същинското лирическо пространство и казаното (най-често) в проза, изписана като маргиналия - в периферията на страницата, участва в изграждането на допълнителни смислови измерения при възприемането и разбирането на творбата. Специфичните взаимоотношения между текст и паратекст върху територията на "Епопеята" всъщност подчертават напрегнатата двойственост при авторепрезентирането на текста, който представя себе си като едновременно притежаващ несъвместими говорителски роли. От една страна - чрез прозиращата си мотивация, интонационния си строй, многозначителната си назованост и пр. - той акцентира върху свръхценността си на първи, единствен, демиургичен, гръмко изричащ ново, уникално слово (именно този текст помни забравеното от хора и книги, той знае онова, което за другите е тайна, той има правото и властта да присъди смисъл на станалото). В същото време обаче цикълът като че ли демонстрира настойчиво желание да притежава "лице", видимост, изключваща валидността на първата му поза-автопортрет. Одите мислят за себе си и като за вторичност, поетическа транслитерация, вид преразказ на други, вече формулирани текстови зони, които лирическото говорене помни и сочи за свои източници - носители на свръхобективна информация, към която стиховата версия-илюстрация се отнася като към имитиран разказ-модел, повторен "по-красиво". Точно той е фиксиран в бележките под линия и специфичните епиграфи, вписани в "Епопеята", повечето от които цитират ("дословно" или стилово-интонационно) историографския дискурс.

Именно чисто реторическият потенциал на жеста на цитирането е изключително важен за особения културен статус на дванадесетте оди. Убеждението, че тежкият, информативно богат паратекстов апарат е необходим едва ли не за разбирането на произведението от по-ранните му читатели, незнаещи и непомнещи абсолютно нищо за Паисий и за 1876 г., подлежи на (поне известно) коригиране2. През 1893 г. в "Поеми" Вазов рязко увеличава обема на обяснителното прозаическо говорене, съпътстващо стихотворенията от цикъла, които публиката вече познава от периодичния печат (някои от тях), от "Гусла" (1881 г.) и от "Поля и гори" (1884 г.). Предположението, че това се дължи на необходимостта да се надмогне нарастващото с времето незнание, все по-задълбочаващото се безпаметство на обществото, като че ли не е съвсем адекватно спрямо реалностите на социокултурния климат у нас през 90-те години на миналия век. Тогава вече са публикувани немалко материали (документи и интерпретации) за историята на Ранното и Високото възраждане, "втвърдени" и включени в обръщение са патетико-героичните дискурсивни версии на близкото минало, култът към героите от вчера е официализиран. С други думи, пищната паратекстовост и начинът, по който тя се обвързва със стихтворното в "Епопеята", целят не толкова да съобщят каква е истината (особено през 1893 г.), а да подчертаят, че одите потвърждават вече известното, общоприетото за истина, чието друго име за автора на цикъла е История. Сдвояването на лирическо и прозаическо говорене, на Поезия и История в произведението обслужва ролята му на текст-абсолют, събиращ в себе си красотата и правдивостта, "сърцето" и "разума", емоцията и знанието, фанатичната пристрастност и безпристрастието на крайния обективизъм. Манипулативно-идеологизаторският заряд в заличаването на различията-граници между понятията от тези антонимни (в определен контекст) двойки е очевиден.

Жестът на цитирането, приписващ достоверност и висока авторитетност на Вазовите оди, се осъществява и в един особен тип позоваване, който те непрекъснато експлоатират: десет от дванадесетте стихотворения имат за заглавия собствените имена на безспорно реални, конкретни исторически личности. Но преди да се анализира включването на небезизвестното лично име в "Епопеята" като жестово подчертан акт на цитиране3, може би е необходимо да се припомни невероятната функционалност и свръхзадачите, които възрожденската културна формация, възрожденската мисловно-емоционална нагласа за виждане на света приписват на соб-ственото име.

Сигурно не е без значение, че "Историята" на Паисий получава името "Царственик" още в някои преписи, предхождащи преправката на Христаки Павлович, която популяризира труда на монаха точно под това заглавие, т.е. тълкува текста преди всичко като равен на "списък от имена на владетели". В лириката на епохата пък обилно присъстват (с много по-голяма честота, отколкото в днешната поетическа текстовост) одическите, елегическите или сатирическите стихотворения, посветени на исторически лица-съвременници, чиито имена се фиксират в заглавията на произведенията или в посвещения към тях. В емигрантския периодичен печат по време на Априлското въстание и при потушаването му се публикуват списъци на загиналите в различни битки, на заточените, на "осъдените в Одрин", на съдебните състави, издали смъртни присъди, на "обесените в Русчук", на дарителите, помогнали на пострадали във въстанието, на убитите в бой от Ботевата чета (този списък е наречен "Мартиролог на българските ратници"), на заловените и осъдени участници в нея. И Захари-Стояновият "Опит за биография" на Ботев завършва със списък от имената на момчетата, преминали Дунава с "Радецки". Особеният култ на възрожденеца към името, способно да о-значи зони от националното битие, прозира и в известната му статия-поменик "Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си". А и "Записки по българските въстания" - при избраната оптика на прочитане - могат да се мислят за чудовищно разраснал се списък-изброяване, документиращ националното свръхусилие да се запаметят имената на всички самоубийци и на всички предатели, умирали и живели в изключителната 1875-1876 г.

Иначе казано, поради разнообразни социокултурни причини през Възраждането се създават колективни, масово "употребявани" стратегии за виждане-чуване и осмисялне на същностното в битието на етническата група чрез неговото описване-назоваване с комбинация-поредица от антропоними, посочващи реално съществували или съществуващи индивиди. Например историята и знаенето й намират най-лесното си въплъщение в хронологически подредения списък от имена на царе и запаметяването му. Случващото се в настоящето (което, интерпретирайки, ражда миналото и бъдещето) също може да се представи - крайно лаконично, в концентрирана схема - чрез изброяването на имена, обвързани в особен "синтаксис", имитиращ или съединителното (Левски - Бенковски - Волов), или противопоставителното (Левски - поп Кръстю, Христос - Юда) сглобяване на смислови цялости. Интегрирането на личното собствено име в текстовост може да се разглежда като цитиране, като позоваване при определени условия. То може да бъде включено като сегмент в специфично естетически и аксиологически артикулирано послание тогава, когато придобие известност сред значим по численост колектив, когато семантическият му товар бъде "договорен", ясен, формулиран твърдо и масово приет, т.е. когато името стане способно да означи позната, "обща" (поне латентно съществуваща) текстовост, да назове идеологичския алгоритъм, който я прави най-малкото твърде възможна, потребна, "естествена" за конкретното социокултурно времепространство. Опирайки се върху принципите на метонимията и синекдохата, търсещият ясно, опростено знание за Историята може да я символизира чрез единичната (но и повтаряща се, постоянно реализираща се отново и отново) лично-именна биография, която побира, изразява и илюстрира важното от високия (епическия) национален сюжет - борба, героика, мъченичество, смърт за и заради другите, издайничество. Всяко групово познание за общото минало се концентрира в няколко собствени имена, способни да назоват, да верифицират един (поне евентуален) престижен текст с висока предсказуемост на структурата и семантиката, съществуващ, макар че може и да не е изкристализирал в единичност, завършеност и написаност. Този текст никога не се мисли снизходително за масова култура, въпреки че е изключително популярен, предназначен за неспециалиста и за детето, клиширан и - всъщност - информативно беден, отказващ да знае подробности, факти, проблематизиращи очевидностите. История за всички, той помни избирателно случилото се и го изговаря като черно и бяло, прекрасно и грозно, изчерпващо се в името на светеца и на предателя, прекроява неясното и противоречивото в безспорност и прозрачност. Формирайки неизкореними, непрекъснато възпроизвеждани колективни представи, Текстът за големите дела в голямото минало време на нацията, съединяващ ходовете на митологическото мислене, разказваческата потребност от легенди и слухове, техниката на художественото повествуване, гради фундамента на идеологията й, на предразсъдъците, страховете, срамовете и гродостите й. И макар че не разграничава факта от интерпретацията му, в съзнанието на средния представител на колектива този текст (често дори нефиксиран, незаписан) се идентифицира с истинното, несъмненото. На него се гледа като на авторитетния глас на Историята (точно като нея той борави с имена на реални личности, което доказва, че не е Белетристика, понеже тя измисля имена и хора), а не като на изказ на груповата потребност, тенденциозно избираща и подреждаща в синтактически издържани редове отделни думи за части от ставащото, способни да родят нужния на колектива смисъл.

И независимо дали изрича "Братя Миладинови", "Братя Жекови", "Бенковски" или "Кочо", Вазовата "Епопея..." всъщност се позовава именно на този особен текст-ценност, крайно устойчив и възкръсващ винаги един и същ (все по алгоритъма-лексемна поредица "българско" - "чуждо" - "сблъсък" - "подвиг" - "трагична-смърт-възвеличаване-на-своето"), въпреки че могат да го "повикат" различни имена. Настойчиво прибягващ към жеста на цитирането, цикълът затваря реторическия пръстен, приравняващ до голяма степен "повторено" и "правдиво" - така или иначе позоваването доказва, вменява истинност на цитираното (повтореното), но доказва и вменява истинност и на цитиращото (повтарящото). Точно сложните взаимоотношения, осъществени в стихотворенията, между "първично" и "вторично" слово, между История, аргументираща достоверността на Поезията, и Поезия, гарантираща правдивостта на Историята, обуславят твърде специфичното присъствие на цикъла в българската култура.

И така, историята (тъждествена в идеологията на "Епопеята" с истината) и когато е записаност, и когато е възможен текст в "латентност", е идеалът-образец, свръхценността за поета Вазов.

Не става дума само за това, че - очевидно - с обилния си паратекстов апарат и с многословното си (понякога) лирическо разказване цикълът така или иначе постига и чисто информативното, съобщаването на факта, т.е. идентифицира част от смисловия си потенциал с този на учебника по дисциплината "История". Дълбинните вътрешни основания на текста за съществуването, самочувствието и гръмката му интонираност, програмата му се експлицират в "обективната" реч на сентенцията, според която само запаметената, опазената история може да произведе народ ("родът с история става народ"). Тази формула не само задава смисъла и измеренията на делото на Паисий в едноименната ода. Тя постулира и гледната точка за възприемане и оценяване на самата "Епопея...", проектирана-предчувствана и изисквана от Вазовия текст, самосъзнаващ се като повтарящ Паисиевия демиургичен акт, правещ отново народ чрез изписването-припомняне на Историята. Макросюжетът на цикъла започва да тече оттам, където свършва-приключва перото на Паисий - цикълът се себепосочва като продължаващ спрялото, прекъсналото записване на билтто, като подновяващ "без пролука", без да оставя празни страници реденето на букви. Нещо повече - тази представа за непрекъснатостта на единната, цялостна, постоянно пишеща се история, неразчленена от "дупки"-пропади в паметта, е максимално прозрачно легитимирана от превръщането на Паисиевите разкази (чрез повтора-конспект) в част от тялото на Вазовата лирически артикулирана История. Сливайки се в единен организъм с книгата на монаха (и в плана на буквалността - като я поглъща), тя приема за сегмент от знаенето си на миналото и фигурата на самия светогорец. Неговият образ - на Записващия, на Автора на Историята - е положен в центъра на художественото построение; той за-става в сърцевината-среда на цикъла, а и в "средата" на времевата ос, по която произведението моделира етническото живеене, разделяйки я на минало и настояще, на описвано и описващо време, на преди и след "започналата", избликналата памет, на предисторическо и историческо, на преди и след сбъдването на групата като народ. Превърната в постижим волеви акт и писмен труд, равна на фиксираното от думите върху хартията, вечността придобива особена буквалност във физиологическата трайност на човешкото - сред всички оди в цикъла, посветени на конкретни исторически лица, "Паисий" е единствената, в която лирическият герой остава... без гроб. Вечно жив, този, който разказва Историята (без значение дали е Паисий или Вазов), като че ли е и неин гарант, необходимо и достатъчно доказателство за случването й. Не е случайно, че на територията на художествените си произведения авторът на "Епопеята" продължава да се среща със създателя на "Царственика", все заел символическата поза на Непрестанно пишещия, която верифицира наличието на История, а това означава и на народ, и на България: "... в килийка там, пред свещ, над бяла книга/ навел се Т о й с умислено чело.// А тъй са гладки водните пустини,/ тъй тих въздухът, щото ми се чини,/ че чух как дращи пачето перо!" ("Срещу Атон", "Македонски сонети", 1885)4. Именно тази верига от синоними, вградена във фундамента на Вазовите човешки и творчески вери - История, народ, България - аргументира и извънредно високата самооценка на писателя: в собствената му система на мислене и език твърдението "...история съм жива тук" ("Жива история", "Люлека ми замириса", 1919) е равнозначно на "България - това съм аз!"

Разбира се, трябва да се присъединим към очевидното, повтаряно многократно - на "Епопеята" не може, а сигурно и не бива да се гледа като на хроника или история в стихове. В края на краищата цикълът дори не е хронологически "правилно" организиран, т.е. в него се нарушават основните норми на историографския дискурс. Това, че смайващ брой изследователи мислят и пишат, че "Епопеята" започва с "Паисий", и възстановяват знайния, истинския ред на личности и събития, не променя даденостите. И все пак сигурно значи нещо фактът, че споменатите метатекстови изображения на дванадесетте стихотворения искрено вярват, че "Епопеята" изглежда точно така, че тя не може да не разказва Историята вярно. Цикълът, комуто националната масова средна информираност дължи ключови представи за миналото, отдавна се е сраснал с образа, с излъчването на Учебника (т.е. на възрастово и социално адаптираната наука), което диктува предполагането му като притежаващ неговите (на педагогическото помагало) познавателни стратегии, винаги разчитащи на постъпателността, на правилното "броене"-подреждане. Освен това би могло да се твърди, че "Епопеята" скъсва категорично с хронологическия (верния, учения) принцип на изложение само на пръв поглед. Ако "първо" във фабулата и "първо" в сюжета тук не съвпадат, ако текстът бърка при фиксирането на личност-начало, той е абсолютно коректен към "истинската" подреденост на събитията във времето, избирайки финала си.

 Всъщност формулата "от по-далечното към по-близкото" е доста прецизно спазена в цикъла, ако си позволим да мислим за него като за на два пъти започващ. Би могло да се възрази, че готовността да търсим тук "удвояване на началото" е просто опит да се семантизира случайното, неправомерно да се натовари със смисъл чисто техническа характеристика на текст, правен на части, които и обединени запазват белезите, отделящи ги една от друга - добре личащата сглобка-шев между първите оди, публикувани в "Гусла", 1881 ("Левски", "Бенковски", "Кочо", "Братя Жекови", "Каблешков"), и създадените по-късно (от "Паисий" до "Опълченците на Шипка"). С други думи приказките за "започващ на два пъти текст" биха могли да се санкционират като манипулативна подмяна на не-структурираността и нецелеността със структурираност и прицеленост, способни да произведат смисли (с твърде съмнително присъствие в "произведението само по себе си"). Пък и фактът, че Вазов, правейки окончателния вариант на цикъла, отново печата изграждащите го текстове по хронологията на написването им и не смята за необходимо да я пренебрегне, за да постигне историографски вярната последователност на личности и събития, като че ли също не предполага търсене на кой знае какви семантически залежи точно в подредбата на стихотворенията.

И все пак произведение с подобен статус в националната култура не може да не предизвиква постоянна и нарастваща жажда за още една "дочута" негова дума, за поредно "уловено" послание.

Именно желанието отново и отново да четем текста (т.е. непрекъснато да го принуждаваме да каже още нещо) би могло да оправдае едно спорно виждане за "Епопеята", според което тя се подчинява на хронологическия принцип на "изложение", но фиксира не една, а две начални точки на лирическия си превод на Историята.

Ако си позволим да измислим възприемател, който познава целия Вазов, но без "Епопеята", за него няма да е трудно да предскаже-отгатне личностите, в които началото (на българската събитийност и на цикъла) се дублира - върху стотиците разнообразни като жанровост страници, изписани от твореца, Паисий и Левски са най-често срещаните имена, пълноценно символизиращи големия български сюжет.

Абсолютната вярност в цикъла към реалната последователност на личности и събития, бележещи преместването от минало към настояще, наистина би "подчертала" Паисий като започващ Историята, първи записал я и поради това отключил-задействал вървежа й, работенето на реда, който преди настоящето постулира минало, обещава бъдеще, вменява разумност на ставащото, посочва аналогията като фундаментална операция при осмислянето на наличното, а и на още неслучилото се. Само че подобно съобразяване с истинската хронология на биографии и дела би иззело някои от знаците на свръхзначимостта в портрета на Левски, малко или повече приравнявайки го с другите, "породените" от демиургичната личност-начало, не-първите. Подобно "смаляване" на Дяконовата фигура, толкова важна за Вазовия концептуален модел на билтто, текстът отказва да осъществи. Като нарушава нормалното разказване "по реда на събитията", той предпочита едно особено започване на два пъти, което - без да отнема от ореолите на Паисий-начинателя - синонимизира с неговата изключителност значимостта на Левски: също първи - в буквалността на изписването му и в историята на най-новите времена.

Петте стихотворения (публикувани в "Гусла" и запазили "заедността", вътрешната си подреденост едно спрямо друго, мястото си на "първа част" в разрасналата се до дванадесет оди "Епопея...") градят образа на времевата отсечка, затворена между името-"знак зарад тревога" на проповядващия бунт, и името, с което е наречен самият бунт. (Между другото, точно "Каблешков" е може би най-ярката илюстрация на Вазовата склонност - тя не е просто и само Вазова - да се мисли историята в собствени имена: в стихотворението за Каблешков става дума в три стиха с нулев информативен потенциал ("О Каблешков бледни!", "Каблешков избухна една вечер тук/ и разклати всичко, като тръбен звук."); то е по-скоро предчувствие за "Под игото" като разказ за "второстепенните", безименните българи от 1876, отколкото възпяване-жалене по конкретна личност.)

И така, от "Левски" до "Каблешков" малко или повече "Епопеята" покрива националната събитийност от 1864, когато Васил Кунчев се отказва от монашеския сан, до 1876. Наистина от гледна точка на автентичната хроника "Братя Жекови" "закъснява", не е на мястото си. И все пак, ако приемем като концентрат на историографската описваща и тълкуваща методология изложението по модела "причина - следствие", ще видим в петте стихотворения "правилен" разказ за случилото се "от - до" като действие-начало и разгръщане на последиците му. Този усет за "първи тур"5, за известна вътрешна затвореност-завършеност на визията за миналото, въплътена в синтаксиса, обвързващ "Левски", "Бенковски", "Кочо", "Братя Жекови", "Каблешков", се позовава и на класическото себезатваряне в собствените граници на текста, подчертано чрез финал, повтарящ, цитиращ или поне отпращащ към началото. В "Каблешков" се появява - с визуално акцентирана отделност-"важност" - стихът "Левски бе угаснал преди три години", а оттук нататък зачестяват знаците за особена еднаквост между стихотворението-край и одата-начало на този цикъл в цикъла. Това съвпадане в идеологическото моделиране на света и в езиковото му формулиране става очевидно при успоредяване на сегменти от двата текста:

... Говореше често за бунт, за борба
кат за една ближна обща веселба...
всички се сдушиха и със веселба
решиха се вече за смърт, за борба
И всякоя възраст, класа пол, занятье
взимаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът...
и всякоя възраст, пол, класа, душа...
...богатий и бедний под покрива сламен -
всичките горяха от същия пламен...
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
И в няколко дена, тайно и полека
народът порасте на няколко века!
"Левски""Каблешков"

В случая едва ли е достатъчно да припомним, че високата повторителност е един от основните принципи за организация на поетическия език.

Във Вазовата концепция за пътя на България от миналото към бъдещето заляга (повече или по-малко сведен до очевидност) мисловен модел, според който Историята е разгръщане-повтаряне на един висш модел-образец, тя е наниз от събития и индивидуалности, чиято същност е идентична с тази на личността и делото-начало, и се осъществява като пренос-съхранение-репродуциране на това начало във времето чрез поредните му "двойници" (те се обозначават от различни собствени имена и различни времеви координати, но са типологически тъждес-твени на Първия - Бенковски например не е просто Бенковски, той е повторение на предишните, на личностите-примери, "смешение странно на Левски с Раковски").

И така, в този цикъл в цикъла се провокира усет за протичане, за движение от началото към финала (на историческия сюжет, обвързващ одите) - предсказан от високия първообразец и в същото време доказващ именно него, посочващ го като валидно "свое" начало-основание.

Времето, което петте стихотворения броят като произвеждащо пълноценна история, се побира в дванадесет години (откриващата "Епопеята" ода говори за девет години скиталчество-апостолство на Левски, а последната - "Каблешков" - назовава отдалечеността на собствения си свят от този на първата повече от ясно: "Левски бе угаснал преди три години."). И ако първата част на цикъла завършва, давайки ни възможност да постигнем-изчислим собственото й летоброене, втората се открива с еднозначна цифра-фиксация на "преразказаното" и заедно с това създадено от текста време6. Като че ли уловеният в първата част алгоритъм за подреждане на случилото се в История, за постигане в словото на едно обяснимо битие-верига от причини и следствия, заработил и доказал добрите си способности да формулира относително ясен образ на вчерашния ден, вече се разгръща-пренася на много по-просторна територия. Възвърнатата памет за най-близкото минало отключва и пътя към по-далечното (казано с езика на една неособено сръчна и красива чертожно-геометрична метафора - вярно построената отсечка, побираща се между две твърдо фиксирани крайни точки, позволява "дострояването" й в лъч или права). Историята и историчното взривово нарастват като присъствие и семантически натиск в текста, припомнените дванадесет години водят след себе си удесеторена като мощ способност за виждане-повторно преживяване на съдържащото се в сто и двадесет български лета. Тяхното изваждане наяве пък (което вече е част от лавинообразния растеж на спомнянето и спомненото) предполага ново преместване на началната граница в познаването на времената силно назад - като че ли проработил механизъм набира енергия, паметта се "ускорява" в могъщи визии за някогашното, чиито "мерни единици" са не десетилетията, а вековете. В средата на "Паисий" и в "средата" на "Епопеята" изригва неудържимо изгубеният свят, скритата истина; възкръсва България отпреди петте века робство, България на царете и светците от "нашта рода", на победните битки, на войните и философите. Разказ в разказа, монологът на монаха, конспект на "История славянобългарска", е "върхът на обърнатия конус", онази заредена със свръхенергия точка, към която цикълът се "спуска", от която се нуждае, за да набере сили за страховитото изкачване "напред и нагоре" към един "див, чутовен връх". (Такова изображение на "Епопеята" предполага в изключителна смислова позиция да се виждат "Левски", "Паисий" и "Опълченците на Шипка" - произведенията, правещи "начало", "среда" и "край" на макротекста и провокиращи чрез взаимоотношенията си усет у всеки исторически средноинформиран българин за двупосочно движение във времето: "Левски" и "Опълченците..." бележат две точки, разположени (поне приблизително) в една и съща времева плоскост, докато "Паисий" категорично о-значава друг, намиращ се "под" нея времеви етаж. За да се "свържат" трите текста - символизации на ключови моменти от националния исторически сюжет, би трябвало да се "начертае" почти равнобедрен триъгълник с връх, сочещ надолу, чийто превод в обемност е именно обърнатият конус.)

Именно в "Паисий" - опорна точка на целия идеологически градеж, интегриращ дванадесетте стихотворения - се изрича сърцевинната, ядрената, организиращата за посланията на цикъла фраза-почти-заклинание; провиденчески интонирана, тя доказва "естествеността", "природната правилност" в развитието на генералния сюжет в "Епопеята" (мислен за дословно копие на ставащото отвъд литературността, в Историята преди думите, в битийността). Логическата верига, свързваща минало, настояще и бъдеще в "изречение", в синтактически правилна конструкция, т.е. приписваща им общ, единен и постижим смисъл, се фиксира с лаконична категоричност в твърдение, легитимирано като почти-труизъм: българският род-народ "... голям е... бил и пак ще да стане". Под диктата на тази централна за цикъла идеологическа аксиома "Епопеята" се осъществява като могъща реторическа операция по набавянето на минало, на още и още времеви пластове в дълбочина, от които израства огромното му тяло, непрекъснато доказвано в текста като голямо (по смисъл и по обем-обхват) до безбрежност - всъщност, когато подрежда и (уж) брои българското време, цикълът по-рядко го мисли като измеримо ( "девет годин", "преди три години", "сто и двайсет годин")7, отколкото като неизбродимо-безгранично, неподдаващо се на точно цифрово измерване: "векове много", "векове цели" ("Братя Миладинови"), "векове от слава" ("Раковски"), "нови времена" ("Караджата"), "епоха", "всички епохи", "вековете" ("1876"), "от век на век" ("Опълченците на Шипка"). В идеологическата моделност на "Епопеята" огромното като времева територия и славност минало (по алгоритъма на вярата "голям е той бил и пак ще да стане") аргументира, предсказва-обещава като нещо абсолютно логично, нормално и очевидно едно безкрайно и величаво бъдеще.

С други думи, Вазовият цикъл е реч много по-амбициозна от говоренето - просто и само - за предишното, (уж) забравеното. "Епопеята" е слово за цялото българско време от някога до някога. Манипулативният потенциал в начина, по който текстът го описва-конструира, е изключително висок. В тази рисунка-идеограма на протичането са силно акцентирани миналото (като доказана наличност на имена и дела, "голям е бил") и бъдещето (като доказуемост и предвидимост, като безспорно правопропорционално следствие от миналото, "... и пак ще да стане"). Тук настоящето се свежда до провокация за спомнянето и за предчувствието, до малка и неособено щастлива земя, случайно изневеряваща по дух и семантика на истинския, генералния път. То обаче като че ли не би могло да счупи, да изкриви реда, по който величавото вчера автоматически води до величаво утре. Иначе казано, настоящето е по-малко истинско от билтто и от предстоящето. Ако подобен проект за нагласа-изживяване на променчивото битие действително се осъществи във функционирането на нечие съзнание (индивидуално или колективно), личността или групата, които го реализират, биха постигнали абсолютната си психическа ненадломимост, своята неуязвимост-въпреки-събитията (каквито и да са те). Точката на настоящето се мести постоянно по безкрайната ос на времето, но - непрекъснато и наново разполовявайки я - тя винаги е обградена от бездънно минало и безгранично бъдеще. При безпрекословна вяра в миналото, постулирано като свърхценност, вяра, която всъщност е синонимична на несъкрушимото упование в бъдното, българското битие, моделирано от текста-идеология на Вазов, в края на краищата завинаги се разполага в идеалността - веднъж защото е изтъкано от слава, героика, трагика и високи пориви, т.е. описва се (малко или повече) с езика на прекрасното, и втори път защото протича, успявайки някак да "заобиколи" настоящето, да бъде извън материалността на "сега" и "тук".

И така, националната история във Вазовата концепция е непрестанен, неотклоним вървеж напред и нагоре. Началото му е ниско долу, в дълбокото, тъмното, почти под земята, в непроницаемото за погледа, в невидимостта на робското живеене ("тъмнини дълбоки", "вдън горите... убежища скрити"), а краят - във високото почти до небесата, сред етера и постигнатата абсолютна видимост ("до крак да измрат пред цяла вселена", "България цяла сега нази гледа,/ този връх висок е, тя ще ни съзре!"). В това движение българското историческо битие се представя като цялост и непрекъснатост, като неразкъсваема причинно-следствена обвързаност между вчера и утре (не е случайно, че в цикъла, легитимиращ себе си като поетически разказ за миналото, лексемата "бъдеще" е с толкова висока честота на присъствие: "В бъдещето тъмно той гледаше ясно", "... най-грозний конец/ в бъдещето става най-сяен венец" - "Левски"; "бъдещето бурно/ се криеше още в небето лазурно" - "Каблешков", "със поглед умислен, в бъдещето впит" - "Паисий", "те готвеха битви и бъдеще ново" - "Братя Миладинови", "Ти гледаше, бледен, в бъдещето скрито", "проломът широкий, който ти тогаз/ в бъдещето тъмно отвори за нас!" - "Раковски"; "Бъдещето цяло аз го виждам ясно" - "Караджата"). "Епопеята" тълкува националното живеене като поредица от начинатели и продължители, от слова-идеи и битки-действия, от идеални проекти и техни материални въплъщения, като безкрайност-вечна наличност, само отрязък от която може да се опише в координатите на "първото" и "последното" (например разстоянието между Паисий и Шипка - между "първата искра" и "последния напън"). Идеологията на цикъла формулира България и българското като неунищожими, способни да възкръсват от пепелта, неизтребими поради постоянно сбъдващата се приемственост между вчера, днес и утре, между бащи-мъченици и синове-герои, между царствени деди и горди внуци. Въпреки че "Епопеята" често изговаря историята ни като накъсана от пролуки, липсващи парчета, зони-празноти на "тъмно" и "непознато", дълбинната мотивация на речта й е извайването на цялостен, непресекващ исторически лъч, върху който (повтарям) промените-премествания се осъществяват като опазване-пренасяне-умножаване на една същност в друг времеви отрязък: вече се спомена, че за Вазов Бенковски е "смешение странно на Левски с Раковски", а в "Караджата" същата съдържателност се формулира така: "Не съм аз последен и не съм аз пръв,/ дето тъй умирам... нашата смърт ще вдигне другите да мрът/ за едного триста, за двама хилядо". Естествеността на представата за историческото развитие като за процес на повтаряне и разрастване се верифицира в очевидностите на природното (отдавна експлоатирани в известната евангелска притча, а и в един друг тип говорене за закономерностите на битието, служещ си с понятия като "теза", "антитеза", "синтез", "отрицание на отрицанието" и пр.) - хвърленото в нивата зърно дава плод, който е и същ, и различен - като количество. "Посяването", "поникването", "порастването", "жътвата" са стожерите на лаконичното метафоризирано описание на историята като нормалност, приемственост, произхождане-рождение на всяко от предишното: "И семето чудно падаше в сърцата/ и бързо растеше за жътва богата" ("Левски"), "... и думата падна/ на земя из тайно за свобода гладна", "идеята бърже поникна, порасна", "и в няколко дена, тайно и полека,/ народът порасте на няколко века" ("Каблешков"), "... нека се преписва и множи безчет/ и пръска по всички поля и долини", "и фърляше тайно през мрака тогаз/ най-първата искра в народната свяст" ("Паисий").

Но ако държим да не деформираме и да не изопачаваме-опростяваме смисловото многогласие на цикъла, крайно време е да подчертаем, че освен визията за историческия път на нацията като правилен развой-растеж, като "природно"-естествено нарастване-верига, текстът познава и коренно противоположна стратегия за описване-тълкуване на българските съдбини. Вазовият универсален идеологически макет на света, съвършен поради всеобхватността си и способността си да интегрира в цялост и едновременна валидност взаимоизключващото се според традиционното мислене, излъчва и твърдението, че големите личности и събития в националния сюжет не са предсказуеми, нормално побиращи се в бинома причина - следствие, естествени в поредицата, обграждаща ги с предхождащи и следващи ги техни подобия. Напротив, те са изключителност, спираща дъха, точно защото от известен ъгъл на виждане се сбъдват извън логиката и предвидимостта, отвъд закономерното, в неистовостта на чудото. Ще се окаже, че Перущица извършва подвига си против правилата на историята - тя не е интегрирана във верига от други наши имена, преди нея липсват образците, които биха я обяснили; тя приема своята "смърт страшна", без да се опира-позовава на свое "минало славно", на "примери славни". Ще се окаже, че 1876 г., върху делото на която "Епопеята" поставя особени акценти, от една страна е финал на вековен път, последно звено от дълга верига, но от друга - тя е чудодейна, почти магична като същност, защото идва изневиделица, избухва без подготвящи я факти, без предсказващи я знаци: в "Каблешков" - концептуализация на спомена за въстанието и окончателно фиксиране на непроменящия се оттук нататък за Вазов свод от представи за бунта - съжителстват на пръв поглед несъвместимите образи на станалото. То е представено като плод на някаква подготовка, като резултат от "порастване", т.е. като причиненост-предсказуемост, но в същото време натрапчиво присъстваща в текста характеристика на 1876 г. е нейната непредвидимост и непредвиденост, "невъзможното" й случване въпреки даденостите - епохалното действо се решава в "една вечер", с "една дума", "завчас", "изведнъж", "бърже", "внезапно".

И така, цикълът съвместява конфронтиращи се според ежедневните усети версии за българското живеене: то е постъпателност, хронология от предизвикващо и предизвикано, каузалност, но и взрив в историческия порядък, уникално сбъдване на необяснимото за разума, вървене против общоприетите, "законните" представи за природата на нещата.

Националната прагматика открито заговорва при еднакво старателното верифициране в цикъла на изключващи се (като етическа кауза и като логическа операционалност) "прогностични" технологии. Обещавайки велико бъдеще на нацията, "Епопеята" веднъж залага на мислене по модела "някога първите отново ще бъдат първи" ("... голям е той бил и пак ще да стане", "Паисий"), но в никакъв случай не се отказва и от експлоатирането на санкционираната като истинна формула "последните ще бъдат първи" ("ти, сетня, пример даде пръв...", "Защитата на Перущица"). Реторическата повратливост на текста, способността му да докаже винаги, дори тръгвайки от противоположни основания, потребната на колективното съзнание "българска правда", го превръщат в перфектен идеологически механизъм, работещ във всяка ситуация, готов да даде отговор (при това удобен, желан, утешителен) на всеки въпрос.

Двуречието в идеографията на дванадесетте стихотворения, за което стана дума дотук, е свързано и с много важното за цялостния смисъл на цикъла противопоставяне в границите на едното, осъществяващо се при разпада в семантическото тяло на "история", който го разсича на две враждуващи зони на значения:

... исторьята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път.
"Раковски"
...българският род
история има и става народ!
"Паисий"
... исторьята има да се позамисли
във кой лик безсмъртен тебе да причисли.
"Раковски"
... и в нашта исторья тури светло слово.
"Кочо"
... Нека ни отрича исторьята, века...
"Опълченците..."
... и ще фърля вечно, като облак чер
въз нашта исторья една сянка тайна
от кръв и позори и слава безкрайна.
"1876"

...има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей.
"Опълченците..."

Съпоставката на текстовите отрязъци (а и на начина, по който те функционират, когато са в интегрираността си сред цялото) би могла да аргументира усета, че в мисленето на текста "историята" (по принцип) и "нашата история" са две различни неща. "Историята" - съвкупност от конвенции и общоприети норми, не може да е значимост, респектиращ и изискващ послушание глас в уникалния път на уникалния български човек; тя няма критерии и мерки, с които да го опише - него, пък и народа му; понеже не ни проумява, "историята" може само да ни откаже правото на съществуване и на ценност. В нея е силно концентрирано (пред)убеждението на другите, върху територията й работят правилата на света, чрез нея властово се произвеждат задължителните, смазващите с авторитета си чужди присъди. "Историята", която ги огласява, е толкова враждебна в тълкуванията си на българското, че наистина не би могла да има нещо общо с "нашата история"8. (Показателно е, че след години изтреблението в окопите за Вазов ще означи максимално жестово и буквално-видимо екстремума в непоносимостта, несъвместимостта и омразата между "две истории" - "Сцена при окопите", "Под гръма на победите".)

Конфронтирането между "историята" и "нашата история" върху страниците на "Епопеята", макар и неакцентирано в най-леснонаблюдаемите пластове на текста, е основата, върху която израства полемизмът на произведението - доминиращ комуникативен модус и ядро на идеологическата практика в дванадесетте оди. Словото-присъда на Другите тук се "цитира" единствено във финалното стихотворение на цикъла, за да се "класифицира" като "присмехи обидни" и "клевета", но и извън буквалната означеност на спора, на тезата и антитезата, на "те казват" - "но ние знаем", "Епопеята" като цялост демонстрира нагласата "отговор дава". В известен смисъл дванадесетте стихотворения се срастват в свръхнапрегната защитна реч пред съда на времената, човечеството и бога, отстояваща правото на нацията за собствен прочит на билтто, за своя интерпретация на фактологията, за български смисли и ценности, несъвпадащи с тези на света.

"Своето" и "чуждото" говорят едновременно в текста, но дори и когато се чуват взаимно, като че ли не успяват да постигнат разбиране-разбирателство, съгласяване. Наистина, те плътно се допират-сближават върху територията на сравнението, виждащо "нашето-като-тяхното", доказващо, че българското може да бъде преведено на престижния културен език на европейската цивилизация. Но тази езикова и ценностна подчиненост на своето (то е "вторично", а моделното, това, до което се домогваме, оприличавайки се с него, е чуждото) се проблематизира още чрез избраната твърде специфична технология на съпоставянето. Левски не само приема себежертвата като Сина - той е "готов сто пъти да умре на кръста Христов"; Дякона не е просто като Хус или само като Симон, а е и като Исус, и като Хус, и като Симон, - решен да понесе всичко някога изстрадано от всички мъченици за правда (във връзка с това несвършените глаголни форми - "да гори" вместо "да изгори", "да мре" вместо "да умре", се превръщат във важен семантически акцент върху особеността и изключителността на българската жертва: многократно, отново и отново, непрекъснато понасяне на непоносимото, преживяване на екстраординерното свръхмъчение и гибел)9. Бидейки сбор от героите на човечеството, нашят герой е като тях, но и повече, "по-голям" от тях. А Перущица загива славно като Прага и Сарагоса, но тя постига подвига си някак против нормалното, без да е предсказана от традиция и еволюционен-растеж-натрупване, бидейки "нищожна, тъмна, без крепост, без мощ,/ и със голи ръце, и без никой вожд,/ без минало славно, без примери славни...", т.е. неразбираема за представите и критериите на признатите от историята народи-образци (натрапчивото й характеризиране като съвкупност от липси, от недостизи и неналичности подчертава парадоксалното, "невъзможното" в съществуването и наличността на подвига й). И точно защото героизмът й не се поддава на обяснения, рационализиращи го като наследяващ, повтарящ модели, той е "повече" героизъм от този на Картаген и Спарта...

Дотук ставаше дума за онези зони от посланията на текста, в които българското придобива своята ценност, когато при съпоставка с чуждото се оказва "повече", "по-голямо", "по-високо" от него. Неособено прецизно речено, при представянето му по този начин то запазва "качествената" си васалност спрямо стойностното според европейския цивилизационен стандарт и търси превъзходството си, надмогването на "тяхното" в "количествените" си характеристики. (По принцип, за да има сравнение-мерене, съпоставяните обекти трябва да са с една и съща природа, с еднакъв "органически състав".) В същото време текстът носи и една съвсем друга концепция за нашето като ценно.

Ако при конструирането на сравненията-състезания между нас и другите "Епопеята" балансирано оприличава-оразличава (ние сме като тях, но и повече от тях), в определени свои отрязъци текстът моделира смислово-аксиологически отношения "свое" - "чуждо", абсолютизирайки отличието, несъвпадението, семантическата непроницаемост между двете. Схемата "х като y", предполагаща еднокачественост на сравняваните величини и съгласие-хармониране между значенията им, се замества с формулировка, представяща у като не-х. Упоритото търсене на изравняване с другите, на присъединяване-приемане на техния език (понятиен и ценностен) неведнъж се отменя демонстративно в текста чрез изграждания образ на своето като абсолютно различно, друго, т.е. неподлежащо на сравнения, на описание по стереотип, на обхващане чрез общите и ясни за чужденците думи. Далечността, несъвместимостта между конвенциите, традиционния, отглеждан векове наред набор от представи, управляващи света, и българските смисли на невъобразимото национално битие кулминират в представянето им като реципрочни, като антиподи, като обратни едни спрямо други. В знаковата система на Другите бесилото може да е автоматизиран синоним на справедливо наказаното престъпление, на заслужения позор, но в езика на българското то е символ на свободата, честта и светостта, страховит култов предмет, равнозначен на християнския кръст, "... не срам, а слава нова на земята". Ако в правилните, нормалните общества почтеният човек угасва у дома, за тук е аксиома, че мирни и на легло умират само "подлецът, шпионът, мръсникът". Всички знаят, че бягството е срам, но българинът може дори да избяга със "славен бяг" - пръсвайки си черепа ("Бенковски"). Неговото служене на бога е странно - то минава през отстъпничеството, през отказа от поетия обет, през вървенето против канона, през негодността за рая ("Левски", "Паисий"). Срамът в това национално живеене може да се окаже "велико чувство" ("Братя Миладинови"); светците в този мартиролог са престъпили най-важните забрани в кодекса на европейската цивилизация - те се самоубиват ("Бенковски", "Братя Жекови", "Кочо"), повтарят Каин ("Братя Жекови"), проливат кръвта на децата си ("Кочо"). Съпоставяйки (имплицитно или реторически показно) мисловните и ценностните парадигми на два обратни един за друг свята, текстът-защитна реч брани българското и като залага на логиката за неподсъдността на неразбираемото - при среща на вселени, изградени по абсолютно различни принципи, не би могло или поне не би трябвало едната да санкционира другата като неправилна, погрешна. Сравняване между двете, особено когато се опитва да стигне отвъд констатацията "те са Други", носи риска от подмяна на различността, от налагане на единия от езиците и върху двата свята, от овластяване на неразбирането.

И така, "Епопеята" сочи за синхронно валидни очевидно противоположни в рационалността си охранителни стратегии, опазващи националния смислов свод от агресията-натиск на чуждото, моделиращо значения: нямат право да ни хулят, защото сме като тях, и нямат право да ни съдят, защото изобщо не сме като тях, а сме други, различни, екстраординерни, уникални. С други думи, текстът конструира своеобразната си идеологическа универсалност, твърдейки, че националното битие е интегрирано в хода на цялостното световно време, част е от традиционната цивилизация и е преводимо, подлежащо на описание в понятийно-ценностните нормативи на християнска Европа, а от друга страна - виждайки го като изолирано, единствено, като свят-против-света, като обратен образ на господстващи културни представи. Странно живеещото "свое" в цикъла и се присъединява-подчинява на законодателстващите интерпретаторски техники на наблюдаващите ни, и с бунтарска рзгневеност ги обявява за неработещи в изключителното, извънмерното българско времепространство.

Акцентирането върху неговата другост и семантическа непрозрачност за чужди очи се осъществява дори и в предизвикателно подчертаваната привързаност на стихотворенията към образност, способна да скандализира всекидневния масов усет за естетично и поетично. Ужасното, отблъскващото, неспестеното натуралистично в разказа за една национална съдба настойчиво търсят шокирането, дискомфортното изживяване на възприемателя с конвенционализирана чувствителност, трудно приемаща страшното, прекаленото и грозното като знаци на величието, красотата, идеалността и ценността.

Тази присъстваща в целостта на цикъла нагласа за конфронтация-спор с институционализираното и институциите кулминира във вопъла-упрек, отправен към абсолютния авторитет, към последната и най-висша инстанция ("А господ от свода през гъстия дим/гледаше на всичко тих, невъзмутим", "Кочо").

Всъщност напрежението в цикъла между смислите на националната история и семантическия фонд на християнско-църковното е още една изява на взаимоотношенията (такива, каквито ги вижда "Епопеята") между нашето и света, традициите, престижа, т.е. Властта във всичките й превъплъщения.

В редица отрязъци от текста присъстват отпратки или поне възможни, допустими (реконструируеми с висока степен на вероятност от културно-конвенционализираната асоциативност) връзки с фундаменталния сюжет и основната знаковост на една религия-цивилизация. Българската драма добива истинска "видимост", доказва се като "висока", когато се побере в два антиподни образа на човешкия избор (Левски - поп Кръстьо), които текстът мисли като правилно съотнасящи се към архетипната неразкъсваема двойка жертва - предател (Христос - Юда). Пътят на Караджата към бесилото в пластиката-възсъздаване на детайлите доста старателно прерисува Исусовото отиване на Голгота. Символизацията на българската събитийност като нечовешки страшна, като бележеща пришествието на нови времена повтаря зададени от библейската текстовост поетически формули-означения на катастрофичното или на промяната-добро чудо: "... и бащата, смаян, сина не узна", "брат не смейше с брата дума да продума,/ синът от баща си трепереше бляд", "майки не познаха своите деца". Освен това дванадесетте стихотворения на цикъла излъчват дванадесет имена на апостоли, проповедници и мъченици на една идеална кауза, разбираща справедливостта в духа на учението, което обеща награда на нищите, страдалците, преследваните, бедните, простите, на гонените и изтезаваните заради вяра и вярност10.

В същото време макротекстът като че ли не гледа на християнското и на църковното като на изцяло съвпадащи по смисъл и ценност. Например духът на първата жертва и на първия подвиг живее в избора на всеки от българските герои, но делата им винаги са отвъд (а нерядко и против) кодифицираната в йерархии и устави християнска вяра, улегнала в църковен ред, превърнала се във власт и институция (от тази гледна точка е многозначително противостоенето Левски - Кръстьо като противостоене между "изневерил на канона, отстъпник" и "спазващ канона, верен служител", между "светец" и "поп", между "герой-жертва" и "предател")11. Особената религиозна чувственост на текста упорито разчита българското като повтарящо смислите и знаците на първите, началните лица и факти на християнството - такова, каквото е в зората на създаването си - автентично, неразвалено, преследвано и изповядвано от малцина хулени и избивани, случващо се на пътя, в бедност и позорна смърт, въставащо срещу властните на земята. С други думи, образът на нашето, изработен от "Епопеята", е силно обвеян и с моралистичния патос, мотивиращ всички реформаторски движения в историята на християнството и църквите му, обсебен от една национална религия, която се себевъзприема като връщане към първични образци и значения, като "второ начало" на истинското християнство, отключващо ново летоброене, като гневно припомняща на света забравения от него пример и завет на Сина, като революционно очистване на святото от изкривените му тълкувания, от обиждащите го наноси-деформации. Между другото, българската съдба, нашата събитийност и историческият ни избор доста често се тълкуват във Вазовата лирика именно като нов живот за най-стойностното в миналото на цивилизацията ни, като опазване-възкресяване на автентичните - нерядко фалшифицирани и подменени от Другите - понятия и вери, като завръщане при образците абсолюти.

 

 


1 За национално-идеологическите потребности веднага след Освобождението и за типа обвързаност на Вазовия цикъл с тях виж Шмид, В.-Х. Функционален анализ на литературното произведение "Епопея на забравените". - В: Иван Вазов. Колоквиум "Проблеми на българската литература". С., 1987, с. 67-73; Кьосев, А. Исторически факти, на-ционална идеология и национална литература: Освобождението на България в българската литература. - Пламък, 1990, №5., с. 150-155.горе

2 Още през 1936 г. Г. Бакалов проблематизира "истинността", релно-информативното в твърдението на Вазовия текст за забравеност-та на героите от миналото. Виж Бакалов, Г. "Епопея на забравените". - В: Българската критика за Иван Вазов. С., 1988, с. 150-155.горе

3 За историческия факт и историческото име като "чужд текст" в литературното произведение виж Протохристова, К. Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта. С., 1991, с. 16-22.горе

4 За "Вазов като Паисий" и за "паисиевското у Вазов", за трайния интерес на поета към образа на светогорския монах у нас се пише от-давна и постоянно: виж например Величков, К. Български писатели. Пълно събрание на съчиненията на К. Величков. Т. 8., С., 1914 г., с. 312.; Ралчев, М. Иван Вазов - представител на Паисиевата традиция. - Българска мисъл, 1934 г., №7-8., с. 459-477.; Караджова, М. Поет и народ. Иван Вазов. - Златорог, 1935, №6., с. 233-240.; Недялков, Х. Обра-зът на Паисий в творчеството на Иван Вазов. - Литературен фронт, 1962, №49.; Константинов, Д. Вазов и Паисий. - Народна младеж, 1972, №245.; Хранова, А. Тривиалното в уникална позиция ("Аз съм българче" като повод за прочит на Вазовата лирика). - Литературна мисъл, 1991, №3., с. 78-80.горе

5 За вътрешната завършеност на "първата" част от "Епопеята" (включваща стихотворенията от "Левски" до "Каблешков") говори и Цанева, М. Иван Вазов. Поетически път. С., 1992, с. 55.горе

6 Та - условно наречената тук първа част на цикъла "разказва" за съ-бития, побиращи се в 12 години. Втората част пресъздава билтто в период от 120 години (12х10). "Епопеята" се сътои от 12 оди, които "излъчват" 12 личности (както отбелязва С. Елевтеров, наистина десет от одите носят заглавия-собствени имена, но пък две от тях ги "удвояват" - "Братя Жекови" и "Братя Миладинови"). Дори "окончателната" биография на самия текст се прави за 12 години - от 1881 до 1893 г. Когато "Епопеята" "започва" (1881), както ми припомни Б. Ганчева, се навършват 1200 (12х100) лета от създаването на българ-ската държава. Не че Кабала (Масонството? Заговорът?) би трябвало да се намесва при интерпретирането на Вазовото произведение. И все пак подобна настойчивост в повтарянето на особен микросег-мент от текста не може да не провокира... нещо (у нас). Например жаждата да подозираш Гатанката, Шарадата; надеждата да се окаже, че нещата не са това, което са (почти цитирам). Дори да става дума за случайно повторение или съвпадение (макар че - в края на краищата - интерпретаторът, независимо къде е, кога е и на кого вярва, непрекъснато доказва, че "случайност" не съществува), изкушение е да откриеш-измислиш неподозиран коридор към недокоснати сементически залежи, да заподозреш План, да съзреш Тайна, да повярваш, че съществува шифровано съобщение за нещо изумително. (Всеки, който се занимава с четене, сбъдва в собственото си житейс-ко пространство разсеян или амбициозен, пълен или не, точен или сбъркан преразказ на "Махалото на Фуко".)горе

7 А и подобна числова конкретизираност на времето ("девет годин", "три години"), както отбелязва Н. Георгиев по повод "три деня" и "дванайсетий път" в "Опълченците...", е силно раздвоена между фактичния си потенциал и "неинформативността" на предположе-ността си във формулното, крайно условното говорене. Виж Георгиев, Н. От Хилендар до Шипка. "Епопея на забравените" и нравствено-историческите ценности на Българското национално възраждане. - В: Анализационни наблюдения. Шумен, 1993, с. 57.горе

8 Усетът за трагическата самотност и изолираност на националните смисли е осезателно присъстващ в "неспособността" на бъл-гарското да дели, да използва една и съща понятийна система с Другите. Не само "историята" и "нашата история" не съвпадат: когато изживява застрашеността на националната кауза, Вазов като че ли дори забравя, че "Бог е един", и с надежда-молитва се уповава и обръща към Българския бог ("Българският бог", "Песни за Македо-ния").горе

9 За "Епопеята" като утвърждаваща "българската свръхценност, ко-ято в известни смисли надвишава световните", говори и Кьосев, А. Идеята за родното в лириката на Вазов. - В: Иван Вазов. Колоквиум "Проблеми на българската литература". С., 1987, с. 35-44.горе

10 На евангелската символика в броя на одите и на личностите, които те възпяват, обръща внимание Елевтеров, С. За единството на цикъла "Епопея на забравените". - В: Иван Вазов. Колоквиум "Проблеми на българската литература". С., 1987, с. 53-58.горе

11 В тази посока някои наблюдения прави Панов, А. Одата като легенда. "Левски" от Иван Вазов. - Литературна мисъл, 1989, №8., с. 17-37.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Идеологът на нацията. Думи за Вазов][Инна Пелева][СЛОВОТО]

© 1994 Инна Пелева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух