напред назад Обратно към: [Идеологът на нацията. Думи за Вазов][Инна Пелева][СЛОВОТО]



Част 2


Казаното всъщност подчертава една (вече непреодолима за това изследване) потребност - да се разшири, да се "отвори" проблемната зона, обговаряна до момента. За да се оцени идеологическият потенциал на "Епопеята", в края  на краищата е необходимо да се види нейната поставеност сред цялостното огромно по обем лирическо творчество на поета,  да  се разгледа преносимостта и функционализирането на глобалния художествен модел на българското, изработен от цикъла, в текстовост, обслужваща друга (не тази на създаването му) социокултурна ситуация.

Близко до ума е, че в другостта на историко-политическия момент, позволяващ и налагащ актуализацията-цитиране на идеологически конструкции, породени от климата и колективните потребности на 80-те години на миналия век, присъстват и характеристики, идентични с тези на десетилетието, изискало появата на "Епопеята". По време на войните (Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна) - лесно предсказуемо - възкръсва поетико-идеологическият език, чийто създател и върхова реализация веднага след Освобождението е цикълът12. В моменти, в които конфликтът свое - чуждо е максимално и болезнено буквализиран в политическата реалност на военния сблъсък и държавността (за нас - отново) е крайно проблематична, автоматично се задейства "ние"-мисленето, литературата и изобщо официалната и масово консумирана култура заработват на защитно-охранителен режим. Демонстрирайки един странен ритъм на забравяне и помнене, Вазовите текстове (и в никакъв случай само те), като че ли без да отчитат реално изтеклото време и случилите се в него събития и думи, се завръщат в понятийно-емоционалното лоно на "Епопеята", за да опишат и разберат ставащото днес според нейните мисловни и езикови норми. До голяма степен стихосбирките на Вазов за войните повече или по-малко открито се самообявяват за своеобразни продължения на идеологическия и словесния "сюжет", обединяващ дванадесетте стихотворения. Между другото, тази възможност за прибавно "удължаване" на макротекста е предположена-предсказана още от окончателния Вазов избор на последен, концептуализиращ цялото текст-граница на цикъла. В "Поля и гори" след "Опълченците на Шипка" идва подчертано стилизиращото фолклорни образци стихотворение "Крали Марко" (по-късно издавано със  заглавие "Крали Марко и пушката"), което интерпретира срещата между легендарните и модерните времена. Според посланията му за стародавното юначество няма място в новия свят с хитроумно-подлите му изобретения, способни да превърнат битката (архетипно място-действо на славата) от  героичен двубой между изключителни в анонимномножествена, лишена от уникалност и красота, обезличностена работа на техниката, подвластна на всекиго. Отказът на Крали Марко да пребивава в подобен свят, оттеглянето му в съня-чакане на други времена като "последна дума" в макротекста малко или повече го затваря, ретроспективно прочита стихотворенията с горчивина и доза песимизъм като реквием на безвъзвратно отминалото, свършилото героическо време, което никога не ще се повтори (сигурно непозволеният, но възможен антипоетичен коментар на реалиста-скептик би припомнил, че българин не е дочакал и едва ли ще дочака пробуждането на Марко, а и конотациите около фразеологизма "спи от дългия", силно функционализиран във възрожденската публицистика, не са обвързани твърде с оптимистични визии). Подобен финал, прозрачно формулиращ силна негация спрямо настоящето, издига непроходима (в етически и естетически план) стена между него - дребно и изродено, и миналото - ера на великани. Стихотворението-край "издърпва" "назад и нагоре" вчерашния ден, поставяйки го в хронотопа на крали-марковското, т.е. повече на легендарното, отколкото на историческото. Такова пребиваване обаче най-вече в легендарността (неминуемо значеща и преувеличеност, несъобразяване докрай с истината) прави изключителността на героите от близкото минало малко или повече "неприложима" в реалността, не-подражаема, не-повторима. А за една национална идеология, опираща се на вярата, че някогашното славно битие е отново постижимо, подобен тип уникалност, единственост на великото (колкото и да е парадоксално на пръв поглед) е прагматически нефункционален, неупотребим при моделирането на етническото живеене.

И още когато сглобява "Епопеята" през 1893 г., Вазов се отказва от видения по-рано като финал текст. Цикълт остава своеобразно отворен, проектиращ и очакващ бъдещето, без да предполага абсолютни прегради и непроницаемост между времевите пластове в българската история. В последните стихове на "Опълченците..." (т.е. в абсолютния край на "Епопеята", притежаващ изключителен ретроспективно-концептуализаторски потенциал) се формулира натрапчив за цялата Вазова лирическа текстовост образ, който превежда в лаконичен поетизъм усета за Историята като за периодическо повтаряне на събития-образец: "... Балканът... спомня тоз ден  бурен, шуми и препраща/ славата му дивна, като някой ек,/ от урва на урва и от век на век!"

Кънтежът, екът, повтореният глас ще се превърнат в синтетични символизации на идеология, настойчиво търсеща живото минало в  днешното, свръхоценностявяща приемствеността между вчерашно и сегашно и помненето-възпроизвеждане на славното билт. В речта на лириката, въплъщаваща тази идеология, "ехтежът"  о-значава и устойчивия сетивно-представен комплекс, тълкуващ героическото и прекрасното като доказани-материализирани в необикновения по силата си шум-бурен грохот на баталията, откънтяващ и повтарян нататък и нататък до безкрайност в хиперболизираното българско времепространство. Вътрешностабилизиралият се до неразградимост микросюжет "разнасящо се навсякъде и завинаги ехо", метафоризиращ трайността-повтаряне на подвига-пример, присъства във Вазовото лирическо мислене не само в разгърнатия си "подробен" вариант ("... и екът разнесе като един дъх,/ от урва на урва и от връх на връх", "и дълго йощ време там под небосвода/ кънтяха тез думи: "Свобода, свобода!..." - "Караджата"; "... шуми и препраща... като някой ек,/ от урва на урва и от век на век!" - "Опълченците..."), но и в лаконизма на семантически глобалистични свръхзаглавия като "Под гръма на победите" и "Нови екове".

И  така, идеолого-поетическите правила за интерпретиране на националното битие, работещи в "Епопеята", ехтят, цитират се непрекъснато и в по-късни Вазови лирически книги, което позволява да се гледа на творчеството му в стихове като на цялостна, вътрешно йерархизирана и логически (според нормите на тенденциозността и фанатичния патриотизъм) издържана концепция за българското.

Неговата почти перманентна героичност, възвишена трагедийност и смислова мащабност диктуват постоянното му назоваване-описване като епопейно - "епопея" е Руско-турската война ("Ода на императора Александра II", "Поздравление към Негово височество княза Александра I"); "епопея" е историята-в-имена на националната революция; битката при Сливница също е "цяла епопея" ("Пролог" - "Сливница"); Лозенград поставя "начало славно/ на велика епопея" ("Лозенград" - "Под гръма  на победите") и пр. Откънтяването на езиковостта, формулирана от "Епопеята", се дочува в стихосбирките за войните и при мотивирането на беззаветния героизъм като вършещ се пред очите на България, като виждан, гледан, наблюдаван от нея - абсолютната инстанция13. Също както в цикъла, по-късно в лириката си Вазов функционализира имената-цитати като безспорно-истинни, "документални" и обилни доказателства на българската слава (към названията на националния героизъм Перущица и Шипка се прибавят със скрупульозна изброителност Сливница, Лозенград, Селиолу, Бунар Хисар, Чаталджа, Булаир, Айваз баба, Картал, Курттепе, Папазтепе, Гечкенлий, Сарай, Айджиолу, Тутракан, Силистра, Добрич, Ряхово). Грандиозността на жертвоприношението във войните отново е отбелязана чрез екзотичната лексема "хекатомби" ("Таз война" - "Под гръма на победите"; "Затуй ли бе това?" - "Песни за Македония"; "Защитници на слабите народи" - 1916 г.), чиято поява след първата й употреба в "Епопеята" би могла да се тълкува като автоцитат. Повторът в случая обаче носи в себе си и знак за оразличаване между "първи" смисъл и допълнителен семантически товар, добавен в репродуцирания модел. Неособено значещия на пръв поглед избор на "хекатомби" вместо "хекатомба", заедно със странно звучащите за речевите ни навици множествени числа "слави", "триумфи", "голготи" ("Щурмът на Одрин" - "Под гръма на победите"; "Тревожна и бурна година", "Дивиш ме" - "Нови екове"), в максимално синтезиран вид манифестира Вазовата моделност за националния исторически път като постоянно повтарящ и постоянно надскачащ собствените си, създадени от българи, образци ("днес друга Шипка кървава - по-страшна - издържа ти!", "Бойното поле при Сливница" - "Сливница").

Това нарастване-умножаване на великото и славното в колективната героическа съдба претълкува и мотива "гледат ни, чуват ни" (който от своя страна "снема" в лесна формулировка знаковостта на сцената, силно функционализирана във възрожденския културен комплекс). Вариантите на "България цяла сега нази гледа" количествено се доминират от синонимите на "цял свят ни наблюдава", като - твърде симптоматично - според Вазов в преживяванията на този "разраснал се", тотален зрител-санкция съжителстват възхита, завист, неприязън, страх, изумление, чудовищно жестока жажда за кърваво развлечение ("ти смая целий мир", "Синът на България", "и слисаният свят смутен извика", "Топовете", "зачудихме с геройство целий мир", "Псалом на енергията", "и цял свят ни слави", "Напрягаме мишци, напрягаме сили", "Нов триумф пред смаяния мир...", "Булаир", "и целий свят се кланя удивлен", "Велик народ" - "Под гръма на победите"; "и гледа смутена земята", "Хидрата" - "Нови екове"; "Европа кеф прие/ над нас да се  погаври!/ Ний мязаме тоз път/ на гладиатор в циркът:/ надвий ли се - ревът,/ надвие ли - подсвиркват", "Примирието" - "Сливница"; "Славяни неразбрани,/ във гладиатори превърнахте се днес!/ За гавра на света ний давчихме се с бес...", "Гладиатори" - 1916 г.).

В "Епопеята" уникалността на българското живеене диктува усета на художествения текст за българското време като за парадоксално течащо - спиращо и втурващо се, взривно наваксващо-запълващо прекъснатостта, побиращо столетия в "няколко деня" ("Каблешков"), в "един час" изтриващо "делото на пет векове" ("Раковски"). Необикновеното в националната съдба във Вазовите стихосбирки за войните също се пресъздава чрез логично-алогичната и диспропорционална съотнесеност между "форма" - ограничен реален обем на "външното" физическо време, и "съдържание" - грандиозния му смислово-събитиен пълнеж: "пет века трябваха - убит да бъдеш,/ а час ти стигна - гигант да пораснеш" ("При Царибродския бой" - "Сливница"); "... не четири месеца - четири века" ("От  четири месеца"), "В къс срок исторья цяла той създаде... и изживя живота на два века" ("А Цариград?") - "Под гръма на победите"; "през таз велика епопея аз сто живота изживях" ("Благодаря ти, Боже!"), "едно поколение само/ на десет живота изпита" ("В бури...") - "Песни за Македония"; "или живот пропуснат в сън вековен/ решил си в кратък срок да изживейш?" ("Историята наша" - "Нови екове").

Важната за концептуално-поетическата стратегия на "Епопеята" двойка "история- легенда" (в която двете понятия са противоречиво обвързани като едновременно синонимични и антонимни) до голяма степен управлява и Вазовото лирическо мислене за значимостта и значенията на националното действо през войните. Цикълът от дванадесет стихотворения формулира реално-историческото - фактология и конкретен човешки избор - като екстремно героично, принадлежащо като че ли на предишен свят, вероятен според нормите на мита и легендата, но "невъзможен" в мярата на действителността... и все пак наистина сбъднал се в българското "недавно" ("понякога взорът срещаше титани,/ на челата с тайни слова начъртани/ кат останки славни от друг някой род,/ не останал вече под божия свод", "Караджата"). Спорът-съгласие, оразличаването-припокриване между историческо и легендарно се осъществяват непрекъснато в различни по йерархическата си поставеност зони на текстовостта "Епопея на забравените" (става дума не само за "същинската" й част, но и за целия пищен свод от мислено и писано под нейния диктат). На територията й се сблъскват авторовото твърдение-убеденост "Ами че това е история!" и "стилистично" изключващата го възкръснала в текста стародавна техника за изговаряне на миналото, помнеща гласа и на неканоничната агиография, на апокрифния религиозен разказ, на фолклорния наратив, за които "историческото" (от наша гледна точка) не е цел и ценност; конфронтират се нормално-позитивистичният порив на знаещия читател да отдели истинно от неистинно, историческо от митично-легендарно в произведението и склонността на езиковостта в цикъла (малко или повече) да ги уеднаквява-слива, да ги синонимизира, градейки неразчленимия образ на действителност-чудо ("... и в нашта исторья кат легенда грей", "Опълченците...")14.

В стихосбирките от годините на война "история" и "легенда" все повече се срастват в единен понятиен комплекс, назоваващ за пореден път изключителността на българското: "в нашата исторья млада... бляскава легенда ратна" ("Лозенград" - "Под гръма на победите"); "народните скрижали/ любовно са вписали/ на страниците свои... деянья легендарни,/ гиганти и герои" ("Нашите дни в историята"), "и много чудни йоще неща ми поверява,/ чаровни кат легенда, безсмъртни като слава" ("Що чула Витоша...") - "Песни за Македония"; "някога потомството след нас,/ днешната исторья кат прочита:/ "Сред легенди ли се лутам аз/ и не блян ли туй е?" - ще се пита" ("Героическият период" - "Нови екове").

Когато говорим за присъствието-репродуциране на възлови идеологеми-конструкти, организиращи посланията на "Епопеята", във военната лирика на автора й, трябва да отделим внимание и на постоянно функционализираната в творчеството на Вазов формула "България цяла"15. Тази толкова важна в понятийността на възрожденската култура и на разноредовата словесност, унаследяваща мисленето и езика й след Освобождението, синтагма е смислово универсализирана в поетическия модел на родното у Вазов.

От една страна "България цяла" манифестира националната представа за географско-политическа "пълнота" на българското, за постигната етническа заедност, превръщаща утопията "един народ - една държава" в реалност. Прочетена в този идеологически ракурс, синтагмата "България цяла" всъщност представлява идеалното - и нефиксирано - суперзаглавие на огромен брой Вазови лирически текстове, интерпретиращи съдбата на Македония. "Тя е наша!" - посланието, което тези произведения формулират, би могло да се дочуе дори в гласа на "Епопеята". Съждението-труизъм "Наша е!" тук е едновременно причина за и следствие от присъствието в националния пантеон на Миладиновци и Крали Марко - в цикъла функционално абсолютно идентични като безспорно доказващи пълната равнозначност на "българско" и "македонско". Да се търси присъствието (и) на този идеологически пласт в "Епопеята" дава основание макрокомпозиционното решение на "Поля и гори", 1884 г., където се появява "втората" част на цикъла. Там преди стихотворенията от "Паисий" до "Опълченците..." е поставен текстът "Преградите на България", задаващ нагласа за прочит на одите именно през идеологемата "България цяла" в географско-политическия й профил: "Балкан, Родопи, Шар, Пинд, Рила,/ напразно гордата съдба/ помежду нас ви е турила,/ като граница за делба... по-лесно бихте разделили/ на две гръмовната стрела -// но не нас, о, гори надменни!/ (Ни ти, берлински злобен съд!)/ Пред наший идеал свещений/ вий пречки слаби сте в светът... Нас свързват векове теглила./ Нас сливат океан сълзи;// нас свързва минало страдално,/ еднаква кръв, език, съдба,/ и дух, и нещо нераздялно.../ И цяло бъдеще с борба.// И вий, гранитни исполини,/ сте само прости стъпала,/ отдето Крали Марко нине/ наглежда своята земля." Прекалено дългият цитат е оправдан донякъде от факта, че е представителен за Вазовото мислене относно проблема "Македония"16. А че дори "Епопеята" е ангажирана с тълкуването му (поне в ранен стадий от битието си - в "Поля и гори"), би могло да се доказва, ако се види като "говореща" симетрията в появите на знака "Крали Марко": първо, в откровено и еднопосочно идеологизираното предтекстово за цикъла пространство (цитираното по-горе стихотворение), след това в самия цикъл (появата на Крали Марко в "Братя Миладинови" "казва" същото, което вече е казала в предварителния текст "Преградите на България" - "ние сме едно") и в абсолютния му финал ("Крали Марко") - с "прибавени" функции, за които вече стана дума, но и с първичния си смислов товар на име, сливащо "българско" и "македонско" в неразчленимост.

Дотук се говори за онова измерение на формулата "България цяла", в което на своето се гледа (преди всичко) като на територия, географска карта, отчитаща реална поставеност на междудържавни граници (обикновено смятани за "неправилни", "несправедливи"). Именно този стил на мислене за нашето като за единна земя-цялост обуславя актуалността на възрожденската "поетика на географското" в много и от късните Вазови текстове ("България цяла" е, побира се "от Дунав до Егея,/ от Охрид до Евксин" - "Раздори ли?", 1916 г.; "от Охрид до Чаталджа, от Дунав до Кавала" - "Тържествен час", "Песни за Македония" и пр.). Но в "Епопеята" точно тази техника за репрезентиране-верифициране на България като цялост и единност чрез поетизиране на картографията, мислеща най-вече гео-политически, е пренебрегната за сметка на един друг прочит на синтагмата. Цикълът конкретизира идеологемата "България цяла", очовечавайки я, приписвайки й значението "анонимна людска множественост-заедност", описуема местоименно като "всички", "всякой", "всякоя": "всякоя възраст, класа, пол, заньятие...", "всякой стана мъж!", "всякой беше бодър...", "всичкото кипеше...", "всякой бе приятел, всякой беше брат", "всички се сдушиха...", "участта си всякой вече я разбра", "трепна всяко сърце и всеки живот", "всякой гледа само да бъде напред". Утопично-идеалното "всички" в макротекста изличава нормалните, естествените йерархии, разделящи по различни принципи всеки социум - в екстраординерното българско действо в едно вярват и едно вършат ("че равни сме всички в големия час") богатият и сиромахът, простият и ученият, мъжете и жените, старците и децата, болните и здравите, пишещите и стрелящите, яките и слабите, младите и старите, монахът, простият чизмар, скромният учител, ковачът, търговецът, селянинът. Именно тази визия за българското моделира и е моделирана от интерпретирането на близкото минало чрез ключа на носталгията. Вчерашното се оказва свръхценност и защото в публичната тайна на националната конспирация българинът се изживява като брат и равен на българина (ирония на фактите е, че безсмъртната формула-мечта е осъществима винаги само донякъде: в наши условия тя е частично истинна и сбъдната преди 1878 г. като "робство, равенство, братство", а след това като "свобода, неравенство, не-братство). През войните, когато възкръсва езиковостта на "Епопеята", в лириката на Вазов (и не само в нея) България отново е "цяла" в неимоверно напрежение... и в щастлива социална непротиворечивост: "От вожд до редник, и богат, и беден,/ и кой остен, и кой перо държи,/ учен и прост, начален и последен -/ борбата всичките в едно сдружи.// И всякой своя дял от жертви внесе..." ("Кой бе героят"), "Българийо, като един човек/ спусна се в бой..." ("Велик народ") - "Под гръма на победите".

Монолитната цялост и заедност в "Епопеята" се внушават по още един начин. Текстът консумира възрожденския поетически стереотип за описване-символизация на българското чрез особения му превод в знаците на родово-кръвната свързаност. "Майка и син" е и квазисюжетна схема на алегоричните диалози между България и българина в предосвобожденската поезия, и представителна извадка от лирическия речник на времето, който изписва националното в понятията на кръвните семейни връзки, в човешката населеност на дома - изоставен и мечтан или разрушен и поруган, но винаги диктуващ тукашните семантики на "чест", "достойнство", "мъст". "Майка, "баща", "син", "брат", "сестра", "дъщеря" в тази поезия са белезите и на задължеността й към патриархалността като модел на света, и на една специфична реторика, упорито търсеща консолидация на етноса чрез властовото му произнасяне като семейство, като една кръв (всъщност според текстовостта на епохата е еднакво важно - по формулата на Паисий от едноименната Вазова ода - родът да стане народ, научавайки се да се мисли за единност-заедност поради обща история, език, бит и т.н., и обратно - народът да се изживява като род, т.е. да практикува примитивните, архаичните усети за себеидентичност като идентичност по лоно и чресла, по кръв и плът). В "Кочо" "всички" добива конкретност във възпроизвеждането на пълната брачно-поколенченска йерархия в патриархалния дом: "русите главички и белите власи... Майката мълвеше... И даваше сину напълнена пушка;/ и старата баба... и мъжът... до него, жена му любима... децата пищяха... старците търчаха", "... деца и невести... бащи злочести". Националната утопия за "любов безкрайна" и за забравяне на "зависти, раздори", за разбирателство-"слиянье свещено и брачно" намира перфектен и лаконичен изказ в магичното "всякой беше брат" ("Каблешков") - идеализираната версия на болезнено важния за българите мит за братството. (Страшният и срамният му вариант е не по-рядко присъстващ в текстовостта на Възраждането - особено мъчително изживяван от лирическия човек на Ботев, но силно функционален и за Вазовата етнопсихологическа теза. Не е случайно, че чудовищността на погрома, на българската загуба от 1875-1876 г. се описва на езика на греха и престъплението от гледна точка на морала на кръвта: "майки не познаха своите деца", "брат не смейше с брата дума да продума,/ синът от баща си трепереше бляд", "И бащата сочи скрития си син,/ и майката пуща детето на друма,/ кат бяга, и тихо: "Олекна ми" - дума,/ и не сеща трепет, ни любов, ни жал".)

В лирическите книги за войната - време, въпреки всичко, заредено с национален оптимизъм - "България цяла" отново значи неконфликтност, единомислие и единодействие на бащи и синове ("Бащата на доброволците", "Сливница). Родовият образ на времето, мерено в генерации (деди - бащи - синове - внуци) снема в себе си версията за българското като вид безкрайност, приписва на траенето му биологична естественост и очевидност, акцентира върху приемствеността-наследяване-повтаряне в историческото битие на етноса: независимо за кои "днешни" точно (от коя година и война) става дума, те все са "внуци на Крума", пазители на "отцовский дух", "славни чеда на Симеон" (или на Асен), "потомство на Самуил", "внуци на Шишман" ("Избавление", "Под гръма на победите", "Песни за Македония"). В тази линия на поетическо тълкуване "България цяла" събира в едно някогашни и сегашни, мъртви и дишащи, стяга времето в точка, където съприсъстват заедно, синхронно всички верни на каузата през вековете. "... В едно да се бият живи и умрели" се разраства отвъд буквалността и текстовата си конкретност в "Опълченците...", за да назове апокалиптичното и странно прекрасното в неизброи-мостта на българското, в нечовешката му и почти ужасяваща, непреборима негова мощ и воля за победа: "На тез аркадиополски поля/ и други път се много кръв проля,// Тук в славни битки български юнаци/ паднаха - гробите им нямат знаци.// И спаха тихо дълги векове/ от свойте изостали пълкове.// Но ето нов гигантски бой - сто бесни хали -/ отдън разтресе тез поля заспали... скокнаха ратниците тия,/ паднали тук на път за Византия... разбраха те, че българската рат/ пак друм пробива си за Цариград,/ заветна цел на Крума, Симеона/ тревожен блян на тяхната корона.// Тогаз тез оживели мъртъвци,/ столетья тук почивали борци,... чеда на ратоборни векове -/ със свойте копья, саби, лъкове,// продумаха си: "Братя, ето време/ да видим сбъднат бляна си големи!"// И те се сляха с българската рат,/ та пак да продължат към Цариград" ("Сенките при Аркадиопол" - "Под гръма на победите"). Точно тази образно-смислова концептуализация на далечното минало като постоянно възкръсващо, стоящо редом до нас, въплъщаващо се във видима и чуваема за днешния "съща", автентична своя материалност ("копья", "лъкове"), много често се повтаря във Вазовото поетическо творчество. Като се отчита подчертаният средновековно-"царски" колорит в пластическата артикулираност на мотива "мъртви, възкръснали за битка" в тази лирика, би могло да се твърди, че в един частен план той е генетически обвързан с добре представената във възрожденското стихотворство жанрово-тематична група на текстовете-"исторически видения". Както при тях, в редица Вазови произведения, създавани по различно време, сюжетното израства от визионерското преживяване на отдавна билтто като видяно и чуто тук и сега, на "срещата-разговор" между лирическия аз и сенките на мъртвите от векове. Казаното току-що би могло да се санкционира като излишно словесно разточителство "извън темата" - в "Епопеята" този клиширан още от възрожденския стихотворец поетически трик за извикване и въвеждане на миналото в днешното, изглежда, не работи. И все пак - дали подсъзнателното възпроизвеждане именно на неговите навици не е една от дълбинните психически матрици,  формирали (макар и наистина ограничени като обем) зони в текста, които не забелязваме и не коментираме. В "Епопеята" творческото екстремно преживяване като че ли прозира като мислено от субекта му за визионерски транс, в който фантастично одареният със свръхзрение художник се среща-вижда-възкресява отдавна мъртвите - призрачни, "нощни" ("призрак полунощен" - "Бенковски"), все "бледни" като станали от гроба пришълци от отвъдното.

Квазижанровата основа на видението, на откровението, проглеждащо в другия, не-човешкия свят, би могла да се открие "утаена" и във Вазовата пристрастност към "демонското", инферналното в образите на изключителните и изключителното в цикъла: "демон вездесъщ" ("Левски"), "... демон таен, призрак полунощен", "мязаха на мощи и на сенки страшни" ("Бенковски"), "и кат някой демон подземен и мощен/ звукът на ковача не спираше нощем" ("Каблешков"), "но друг таен демон се намеси тамо", "... кат демон бдящи", "... котел, що кипеше/ над някакъв злобен, стихиен огън", "... като в една пещ,/ фърли толкоз пламък и възторг горещ", "вражда сатанинска" ("Раковски"), "... О, адска измама!" ("Волов"), "И трупове мъртви фръкнаха завчаска/ кат демони черни над черний рояк" ("Опълченците..."). В тази посока бихме могли да търсим и някои от изтритите, неличащите в рационализираните послания на текста асоциативни вериги, мотивиращи забележимото присъствие на плашещото, будещото трепет и боязън в характеристиката на персонажа. Не става дума за повтарящия се често в цикъла микросюжет "пашата уплашен..." - "турците тръпнат...", а за (наистина  бегло) засвидетелстваната в произведението установка на творящия да изживява създаването на портретите-оди като викане-съживяване на мъртвите, като страшно за живия виждане-изпитание лице в лице с демоните-призраци на великаните от миналото. От тази гледна точка е твърде симптоматично "гробищното" като колорит встъпление към "Раковски": "Раковски, ти дремеш под бурена гъст,/ из който поглежда полусчупен кръст./ Спи, дреми, почивай, ти, който не спеше... Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?" Тук дрямката, почивката, сънят са не само синоними на мъртвостта, помнещи благовъзпитаните фразеологизми, с които ежедневното говорене се крие от нея.

Особено важно (в интересуващия ни контекст) е, че, подчертавайки "не-окончателното", "не-истинското", "не-абсолютното" в смъртта на героя, описвайки я като все-още-живот, те поставят лирическия персонаж на ръба на битието, в особената зона между живот и смърт, позволяваща - все още - избор, предполагаща възможността за връщане назад, за събуждане. И именно жеста на буденето превежда в слово цитираният отрязък от началото на одата. Трагико-ироническото в дълбоката си природа противопоставяне между "сега" ("спи, дреми, почивай...") и "преди" ("ти, който не спеше...") всъщност (независимо дали знае това или не) възпроизвежда архаична реторика на предизвикателството,  по чиито норми се гради ритуалното оплакване-плач. Според тях покойникът бива "гневен", "дразнен", като му се припомня какъв е бил, какво е вършил, какво е обещал и се твърди, че вече не е такъв, че няма да върши предишното, че не ще изпълни обещаното, за да се предизвика "ядът" му, чувството му за вина, които ще го накарат да стане, разсърден да доказва неправотата на изреченото, т.е. да оживее. Същата технология на будене, на връщане на мъртвия (оцеляла, повтарям, в консервативната формулна речева практика, съпровождаща и обслужваща погребалния обряд) предполага и настойчивото му въвличане в диалогична ситуация "аз - ти" ("Раковски, ти..."), инсценираща не-мъртвостта му, задължаваща го да отговаря, да бъде жив. Реторическата провокация, предизвикването-викане на погребания при живите постигат максималната си интензивност в паузата-среща между последния стих от встъплението - "Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?" - и "същинското" стихотворение. Всъщност цялата ода оттук нататък не се примирява с уж безспорния отговор на уж реторичния въпрос (няма кой, никой не би те безпокоил) и произнася (освен всичко друго) "Аз ще разбуждам вечния ти сън! Стани!". И понеже мисловно-поведенческите автоматизми, правещи конвенционалната цивилизованост, виждат в дръзкото призоваване на мъртвия (малко или повече) нередност, опасност, кощунство, престъпване на табута, реторическата жестовост на събуждането му, произвеждаща част от самосъзнанието на текста, донякъде логично предполага особените взаимоотношения-в-срещата между викащия и извикания, между възкресилия с магията на думите и възкресения - някакво измерение на тия взаимоотношения е "естествено" да се изживее чрез езика на боязънта, трепета-уплаха, страха...

За да не бъдем обвинени в крайно едностранчиво и манипулативно четене на произведението, би трябвало веднага да прибавим, че "страшното" в характеристиките на лирическия персонаж притежава и други, може би по-лесно доказуеми културни валенции. В една от семантически компактните части на "Левски" в близко съседство се намират стиховете: "на кръста му вярно оръжье висеше,/ за да бъде страшен, кога нужда беше" и "понявга чело си мръщеше сурово/ и там се четеше и укор, и гняв". В "Гусла" пък съкратени по-късно редове от одата гласят: "На мрачно му чело мислите му скрити/ излазяха явно във бръчки сърдити./ Безсилната ярост и злобният яд/ давеха душа му. Някой страшен глад/ за смърт, отмъщенье в очи му блещеше./ Тъмницата с ужас населена беше./ От призраци, сенки, тайнствен жив рояк/ мяркаха се в мрака, изчезваха пак"17. И в двата цитирани отрязъка (а и в "Бенковски", "Кочо", "Братя Жекови") намръщеността, сърдитостта, яростта, злобата, "гласа мощен", т.е. "викването" ("Кочо", "Братя Жекови", "Каблешков" - заместено от "избухна", "Паисий", "Раковски", "Караджата", "Опълченците..." - заместено от "изкряска"), които придават особена не-човешкост на героите, отдалечават ги от обикновените хора, правят ги "страшни" за тях, са все синоними (някои от тях -  "мимически" и "темброво-децибелни") на гнева. А като знак на прекрасното, героическото, високото, на достойното за възпяване от музата, като способен да роди история гнева тълкува една силно отдалечена от Вазов във времето културна парадигма. Точно към класическата, античната етическа и естетическа смисловост на гнева и гневенето се обръща поетът, когато търси жеста, лицеизраза и гласа на националния герой - изпитващ ярост, "викащ", "крясващ", независимо дали се бие безименен на Шипка, дали, наричайки се Симеон, плаши Роман край Босфора ("Цар Симеон" - "Стихотворения за малки деца"), или, бидейки Ботев, превзема "Радецки" ("Радецки"). В тази лирика дори Паисий по твърде некнижовнически и немонашески начин излива върху родоотстъпниците "пророчески си гняв" "с глас сърдит, гръмовен" ("Езикът наш" - "Песни за Македония").

В същото време, освен като изпитващ героически гняв, в "Епопеята" необикновеният доста често е представян и за "замислен", "умислен", което - като характерология - трудно се съчетава с воинските добродетели на яростния, на викащия "с бяс" и със специфичния му морал. Иначе казано, търсейки вечно великото,  будещото непреходна възхита в личностите-персонификации на иторията ни, Вазов не се колебае да "събере" в произведението си различни (като време на създаване, като принадлежност към тип цивилизация, като етически и логически "състав", като идеологически фундамент и пр.), от известна гледна точка невъзможни в синхрония културни езици на идеалното. Видимо с просто око е това съвместяване на несъвместимото в два плътно сближени стиха от "Левски": "От лице му мрачно всички се бояха,/ селяните прости светец го зовяха". Народното устно житие-легенда помни и приписва на възприеманата като свята личност битие, дела и характер, повтарящи тези на "кроткий Исуса" и невлизащи в  синхронно валидната за същия дискурсивен контекст типология на страшния, на будещия боязън. Той, плашещият човек, от своя страна би могъл  да бъде аксиологизиран в нормативността на  класическия епос или в моделността на романтическия демонизъм, които - очевидно - не оценностяват кротостта, благостта, способността за търпеливо и дълго понасяне на страдания, стойностни в света на народно-християнската легенда. (И след като стана дума за възможността концепцията за изключителния индивид в "Епопеята" да бъде четена "през" демоническия романтизъм, нека си позволим и да предположим, че текстът интегрира в смислотворяща заедност нагласата на пишещия да тълкува творенето си като визионерско отгатване-пропадане в отвъд-човешките селения и романтическата представа за гения като  за велик именно в греховността си, обречен на преизподнята. Може би тъкмо тази "среща" на територията на произведението обуславя готовността на одите да виждат необикновените, героите в трагическия жест-престъпване на фундаментални за цивилизацията ни забрани и обкръжени (често) от знаците на демонското и адското. Да припомним и че говорейки за "кражба свещена", в "Под игото" Огнянов се позовава на примера на Раковски, който също краде заради легиона. Изборът и думите на героя-революционер проблематизират конвенционалната семантическа разположеност на честно - безчестно, праведно - грешно, но в същото време в приписваното му съзнание стои  неизкоренима убеденост в неотменимата не-прошка на върховния съдник. Точно това дълбинно етическо знание превръща бунтовника в трагическа личност, разбираща самообричането си като готовност да се поеме и плати вината, да се понесе наказанието: "... в ада ще узнаем..." - горчиво-иронично-примирено обещава грешникът Огнянов на този, когото подбужда да греши.)

"Невъзможното" контаминиране на ценностни системи, музейното "събиране на едно място" на всичко стойностно прозира и в толкова често интерпретирания алогизъм в едновременното приписване на качествата "ново" и "антично" на един и същи обект: "и в нашта исторья кат легенда грей,/ едно име ново, голямо, антично/ като Термопили славно, безгранично..." ("Опълченците..."). В неприемливото за позитивистичната образованост синонимизиране-съжителство на "ново" с "антично" всъщност максимално ясно се чува волята на текста да бъде тотален, казващ завинаги всичко на всички съществуващи културни езици. Изречено от "Епопеята", българското едновременно е "ново" и "антично", също както едновременно се възвеличава от текста, защото е уникално, неповтарящо и неповторимо и защото повтаря великите примери от човешката история и е повторимо; защото се "случва" за първи път и защото е "идеалното подражание"; защото е красиво "по омировски", но и "по исусовски", а и "по байроновски"... С други думи, аксиологизацията на своето тук се осъществява и чрез тавтологичното в абсолютната си природа натрупване на "ценно" в портрета му (все "ценно" е новото, античното, първото, последното, кротостта, яростта и пр.). А именно синхронното артикулиране на стойностното в нормите на твърде различни културни парадигми поражда странно звучащата понякога (особено при първо чуване) реторическа техника на възхвалата в цикъла.

 

* * *

 

Продължавайки (понеже е крайно време за връщане при подхванатото) да търсим особения диктат-присъствие на идейно-поетическите норми на "Епопеята" в по-късната Вазова текстовост, непременно трябва да отбележим семантизацията и значимостта на "простото" в цикъла и във военните стихосбирки на поета. В дванадесетте стихотворения "прост" и "прости" се  появяват като характеризиращи лексеми със сравнително висока честота: "думите му бяха и прости, и кратки", "той беше скиталец и кат дете прост", "селяните прости светец го зовяха", "... Кочо - простият чизмар...", "... теглото - и то е пиянство... и разумът мъти на простий народ", "и ругайте... нашите нрави, че те били прости", "... и простий чизмар/ въз стола четеше вестника със жар", "Каблешков - героят,... биде фанат пленник... от селяне прости"18. Но за да се обозре смисловият потенциал на "простото" и "простотата" в идеологията на "Епопеята", би трябвало да се тръгне доста отдалече - от първия парадоксален (за гледащия "отвън") в аксиологизаторските си стратегии текст на новата ни култура.

"История славянобългарска" раздвоява образа на своето, съпоставяйки днешното му битие - на простите, на орачите и копачите, с някогашното - на царете, пълководците, философите, книжовниците. И двата типа представяне на нашето обаче - толкова противоположни в собствените си смисли - го рисуват все като добро и ценно. В най-продуктивните от национално-идеологична гледна точка сегменти на текста "простотата", "неучеността" ни се отъждествяват с етически високото, с добросърдечието и истински християнското19, а чуждото големство и чуждата ученост се дискредитират,  синонимизирайки се с коварството и подлостта, с фарисейското, но пък големството, царското, царственото и образоваността - когато са български - са равнозначни единствено на гордостта, величието, славата... Десетилетие след десетилетие тукашните културно-исторически и политически езици ще градят манипулативните си техники, залагайки на един от двата образа на родното, формулирани от Паисий. "Аристократическата" и "плебейската" версия за избор и подреждане на свода от национални ценности, модели за подражание, поведенчески стереотипи, дискурсивни модуси и т.н., макар и крайно разносмислени, "протичат" заедно, съвместено, без да стигнат до конфронтация и функционално взаимоотричане в реалния културно-исторически процес. Напротив, те се оказват равнозначни и синхронно работещи (макар и тръгвайки от противоположни аргументационни бази) за извайването-верифициране на българското като  стойностно,  будещо гордост и идентификационен порив. По ред причини  (техният анализ би трябвало да бъде предмет на отделно изследване) националната революция използва за свой реторически фундамент и за мотив-причина-оправдание-цел говоренето на и вършенето заради и с "братята прости сиромаси".

Точно тази дълголетна традиция за оценностяване на "простото" и "плебейското" в българското  живее във Вазовата "Епопея..." (но в същото време аристократическият модел на родното изобщо не е забравен и премълчан от  цикъла - напротив, той е интегриран в текста и при това като "цитиран" по първоизточника, като "изречен" от създалия го Паисий).

"Епопеята" акцентира върху "простото" в образа на българското, използвайки го за аргумент от  особен порядък в многобройните полемики, които води. От една страна "простият" Левски и "простият" Кочо така или иначе са привлечени като страна в социокултурно и политически значимия след 1878 г. спор между "дипломирани" и "невежествени". Този етаж от идеологическата конструкция на цикъла обвързва одите с посланията на текст като "Дипломираните" ("... и Левски беше прост. Черковният канон/ бе всичкият му курс. А вижте как грей он!/ И Ботев, тоз герой, тоз мрачния певец,/ и без диплом умря в Балкана кат борец."), а и с патоса на великолепния Захари-Стоянов предговор към "Записките" - реквием на ценностите на плебейска, сиромашка, проста, неучена България.

От друга страна национална авторепрезентация от типа "ние сме необразовани, нищи, не-сложни" (дискредитираща - на пръв поглед - практикуващия я) е важен момент в противопоставянето и отстояването на своето като странно, парадоксално превъзхождащо чуждото. Опирайки се върху навиците на средновековно-християнската разсъдъчност, Паисиевата "История..." изработва перфектен реторико-идеологически алгоритъм за претопяването на българското срамуване в гордеене - "простотията" ни се оценностява чрез аналогизирането-допитване до текста-абсолютен авторитет и санкция, който търди, че Исус се ражда не в палати и при учени и славни родители, а в дома на неучения дърводелец Йосиф. В тази оптика на виждане чуждата ученост и големство вече не могат да ни "засрамват", не могат да бъдат обект на пожелаване или завист - бидейки (в край на краищата) не-християнски, те могат да бъдат отречени, осмени, похулени или съжалявани.

Осъзнатата или несъзнавана памет на "Епопеята" възстановява и този реторико-идеологически модел за спор с чуждото чрез репрезентирането на своето и своите като "прости". В портрета на Левски "простото" се синонимизира с аскетизъм, святост, чистота (скиталец - кат дете прост - отшелник - пост), т.е. то "доказва" Исусовото в него, а когато "прост" се повтори и в характеристиките на народа, на анонимното множество около героя, сюжетът-прототип малко или повече е правилно репродуциран - не за книжниците и фарисеите живее, проповядва и умира Сина, на нищите той обещава царството небесно. Високата ценност на окачественото като "просто" се потвърждава във Вазовия език и чрез идентифицирането на "прост" и "луд" - друг от специфичните точно за това поетическо мислене знаци на величието, светостта, способността за жертва20. В "Лудите" например ("Поля и гори") интендираните като близки смисли на "прост" и "луд" са максимално прозрачни поради приобщаването им към Христовия семантически комплекс: "... за малките глави - Христос -/ и той бе луд и даже прост..." (Това, че "думите прости", че неучената българска простота се възхваляват от реторически пищен и подчертано учен, ерудитски текст, още веднъж доказва "тоталността", "универсализма" на "Епопеята" - текст, способен да утвърждава една ценностна система чрез езиковостта на "обратна" спрямо нея аксиологическа нормативистика.) Помнеща, че в конвенционален светски контекст "прост" не е ласкателна квалификация, но и че "същински" християнското може да се опише като "просто" и "на простите", а тогава и българското - ако е "просто" и "на простите" - става равнозначно нему, тази идеологическа операционалност всъщност може (по принципа на аналогията и синонимизацията) да се справи с всичко огрозяващо-дискредитиращо в чертите на нашето. Например един от най-разтърсващите портрети на България в лириката на Вазов е получен - би могло да се твърди - чрез разрастване на асоциативното поле точно около "простото" като отблъскващо, неестетично, бедно, нецивилизовано, неумно... и прекрасно: в "Пролог" ("Сливница") България е "настръхнала, боса, страшна, дива, кална...", и, разбира се, според лексемата-римна двойница на "кална" - "идеална".

В поетическия летопис на войните конфронтацията свое - чуждо често се подчертава чрез настойчивите и  разнообразни конкретизации на "простото" в портрета на българското - то е необразованост във военното изкуство-наука, невоински изглед на армията от селяци, будещ смях и пренебрежение у Другите, нисък произход и чин. И точно "ниското" в характеристиката на нашето превръща способността му да побеждава в извън-редна стойност: "Чула ли си,  мале -/ капитаните да бият/ стари генерали// и смирени градинари/ да плашат съдбата" ("Завръщането на лавроносните войски"), "Ний при Сливница се бихме... Ний не бяхме твърде вещи/ в тая новата игра/ и от всички мъчни вещи помняхме едно ура" ("Песен на българския орач през 1885 г.") - "Сливница" и пр. В тази лирика войната много често се концептуализира като битка между учената, "благородническа", добре облечена и добре въоръжена с модерна техника за изтребление стара Европа и нас - некрасивите селяци, прииждащите "отдолу", защитаващите  унизените и оскърбените, чудодейно побеждаващи почти с голи ръце - против правилата и логиката на военното изкуство21. Това натоварва българското с изключителни религиозно-социални смисли, кулминиращи в идентификацията му с прометеевското и с Христовото. Вазовата поезия мисли ставащото по фронтовете за днешно откънтяване-повтаряне на първия бунт-саможертва, търсещ друг ред, нов свят, милост за презрените, справедливост за робите. Във Вечния Поход срещу Господарите нашето се осъществява като месианско, като въплътена висша воля, като доброволно прието страдание-жертва заради изпълнението на постоянно възкръсващ етически императив: "Не хищни замисли ни движат, нито злоба -... ний носим свобода в тъмницата на роба,/ ний носим подвига свещен на Прометея" ("На Пиер Лоти"), "Войната бич и напаст е проклета... но тя от нази гордо бе подьета/ със взор опрян в разпятьето Христово... понесли кръст към нашата голгота,/ ний мрем в полета бойни, прашни,/ та мъртвия да викнем към живота.// О, таз война я вдъхва, озарява/ любов най-чиста къмто человека" ("Не за завоевания се борим"), "заветът, що сам бог в сърце ни е написал,/ за жертви днес свети, велики ни зове" ("Обновен народ"), "Боже, сили нови дай/ кръста си велик юначно/ да го изнесем докрай" ("Стон"), "Българийо,... спусна се в бой... Христовий подвиг да повториш" ("Велик народ"), "И хищни птици яростно кълват/ меса ни живи, кръв ручи от рани" ("Българският бог"), "О, боже, дай сила на лъвски сърца... що нашите носят свети идеали,/ що носят и твоята правда света,/ що кръв и живот за тях са отдали/ и кръста поели велик на Христа" ("Нощно бдение"), "фърли си взора милостиви/ и върху нас - върху народа,/ избран за подвизи светливи/ в борба за правда и свобода;// избран да бъде здрав кат камък... послушен раб на твойта воля.// Не го оставяй и люби го,/ той твой е ратник, твой герой е -/ нали през векове пази го/ да бъде днес оръдье твое?" ("Молитва") - "Под гръма на победите", "Песни за Македония", "Нови екове"22.

И така, религиозно-социалният асоциативно постижим смислов потенциал на образни конфигурации в "Епопея на забравените" в по-късната лирика на Вазов се реализира в крайно експлицирана обвързаност между християнския етически сюжет и повтарящия го (според текстовостта-идеолог) български избор. Своето постига абсолютната си ценност, правещата го идеално и неподсъдно мотивираност, върховната си осмисленост-цел чрез трансцендирането му, чрез отъждествяването му с божия промисъл, с божията воля, на която то е оръжие-проводник-въплъщение.

 

* * *

 

Дотук, търсейки присъствието на изработените от дванадесетте оди идеологически пълноценни структурно-семантически ядра в следващите Вазови стихосбирки, всъщност говорим непрекъснато за поетическите му книги, родени от войните. Мирните години и "мирните" лирически текстове на поета като че ли градят-изговарят българското не само като различно от концептуализациите му в "Епопеята", но и като обратно спрямо тях. Тъй наречената си критико-реалистична поезия Вазов създава в  паузите между честите фронтови години на България. Точно в тези "лоши" паузи страната и народът й изглеждат на твореца издребнели, безсмислени, грозни. Като че ли за него същинското, единствено истинското заредено с високи и мащабни значения битие-история на нацията тече само когато българското е в екстремна, съдбовна и кръвопролитна конфронтация с чуждото, когато се доказва като по-добро, по-яко, по-устойчиво в буквализираното "мерене" на силите чрез воюването. В поетико-идеологическия Вазов модел на родното до голяма степен "Война" трайно се синонимизира с красота, възвишеност, героика, национална гордост-себехаресване, а "мир" - с грозота, живеене в ниското, подлост, срамуване-дистанциране от своето. Още в "Не дай, боже, да загинем" от 1883 г. бихме могли да дочуем копнежа на Поета по по-"поетическо", по-високо, по-красиво, по-смислено национално битие, т.е. молитва за война: "Не дай, боже, да приемем/ кротко своята съдба,/ без участие да вземем/ във великата борба... Изпрати ни нещо ново,/ някой гений, някой спас,/ някой удар като слово/ животворно зарад нас". Че не сме неправи, разчитайки тук "удар" като колективно изпитание, свръхнапрежение, национално (облагородяващо?) страдание (на всичко това лаконичната номинация е "война"), може би се доказва от Вазовото мислене, демонстрирано и например в "Обновен народ" (ноември, 1912 г.): "Да, таз война за нас морална беше баня./ Тоз подвиг упорит ни дигна, възроди,/ духът ни из това горнило на страданья/ излезе по-як, здрав и цял се подмлади.// Бухтящий ураган пречистюва въздуха./ Къде сега онез прах, вон и мърсоти/ на нашия живот?... и чувство никакво дребнаво ил отровно/ не ни мърси, а плам небесен в нас гори./ И сещаме се ний пораснали духовно/ в тоз напън величав, по-чисти, по-добри". Войната е не само - за колективното национално съзнание и за ословесяващата го литература навремето - почти естествено продължение-довършване на недовършеното, окончателно освобождаване на всички българи. Във Вазовата поетическа концепция тя (чистота, буквализирана в изричането й като изкъпване от мръсотиите на мира) е и поредното доказателство за екстраординерното, уникалното в съдбата на народа ни: "Дял странен съдбата ти дала,/ за напън те вечен създала,/ и в подвизи трудни унесен,/ улисан в неспирната битва,/ ти нямаш дор час за молитва,/ ти нямаш дор време за песен" ("В бури..." - "Песни за Македония"); "Дали по някакъв закон върховен/ ти трябва в бури да растеш, вирейш..." ("Историята наша" - "Нови екове"). Точно в подобен тип идеологизирано моделиране на българското битие като постоянно свръхусилие и неимоверно напрежение на границите на човешката поносимост-издръжливост, като непрекъсната героика и "епическо" себедоказване сред смърт, кръв и ужас твърде трудно се вписват реалностите на мира.

За Поета като че ли именно във воюването възкръсва истинската българска същност, автентичният, изконният смисъл на своето - не е случайно, че във Вазовите стихове от фронтовите години се появява събуденият Крали Марко ("Крали Марко", "Крали Марко събуден" - "Песни за Македония"), "оживяват" Симеон, Самуил, Михаил Шишман: все емблематични личностни имена, обозначаващи воинско-героическата сърцевина на българското. Сигурно не е случайно и това, че дори когато слави мира, поетът го изписва отново (за да го оценности и заобича?) с езика на войната: "Мир, мир! Свърши се славната война!/ О, не, война ни друга чака още -/ по-дълга: ще се веят знамена/ на други пак полета за надмощье.// Война упорна - не със щикове,/ с картеч, с гранати, а с духовни/ оръжья: мисъл, воля, трудове,/ усилия на разума върховни.// На дело! Да печелим иде час/ победи други - пак велики те са -/ нов Лозенград и нов Люлебургаз -/ на бойните полета на прогреса" ("Мир, мир!..." - "Под гръма на победите").

Би могло да се възрази, че подобен етически и естетически дисбаланс в изобразяването на българското във война и в мир едва ли съществува - у Вазов могат да се открият голям брой текстове, в които "трудът" (важен концепт в занимаващия ни поетико-философски прочит на народното живеене), разбиран като "съдържание" на Мира, му приписва единствено висока и безспорна стой-ностност. И все пак - в тази лирика доста често и той ("трудът") до известна степен добива цена по доста странен начин - чрез особеното, разнопосочно в смислите си обвързване (аксиологическо и сюжетно) между него и войната, между него и воинското.Имам предвид например очевидния факт, че Вазов обиква-идеализира и възвеличава човека на тежкия земеделски труд - българския  селяк, когато го вижда като войник-победител (всеизвестно е, че в "мирните" си текстове писателят не демонстрира кой знае какъв усет към селото, селянина и неговия труд, не успява да ги види красиви, а емоционалната му азова нагласа спрямо тях е основана или върху снизходително-дистанцираното съчувствие-жалене на мизерията - във всеки смисъл на думата - на селото, или дори върху известна неприязън към него23). Точно през войната "оранта", "сеенето", "жъненето" - в буквалността си действия-стожери на реалния селски труд - в лириката на Вазов добиват "по-голям", "по-висок" товар, стават по-красиви и по-смислени, защото всъщност започват да обозначават не точно селяшкия действителен работен делник-мир, а се превръщат в част от метафориката на военната победа (парадоксално хранеща се със символизиращите енергии на евангелския притчов микросюжет "сеитба - жътва"). А когато войната бъде артикулирана като "труд" - като "оран", "сеене", "жънене" - т.е. когато малко или повече се заличат (поне в езиковостта) съдържателните граници между нея и мира-ежедневие, като че ли не е трудно да се верифицира естествеността, моралността, нормалната й природност: "Да, приятели, ний садим и сеем,/ светият труд е нашето оръжье,/ надеждите ни нивга той не лъже/ и роби - с него царства днес владеем.// От Черно море до Пинд и до Морава,/ безшумно българин оре и сее/ и зеленчук, и жито, и идеи -/ майката земя му спорно дава.// Той сей и сбира - с чест си вади хлябът, -/ потът му ражда плодове узрели:/ ту златен клас, ту грозд, ту харно зеле,/ ту Сливници - когато му дотрябат" ("Сеяч"); "Ний при Сливница се бихме... Таз година не фърляхме/ семе в наште ниви, грях!/ Нейде с бомби ги орахме/ и сеяхме кости в тях... умни хора казват само,/ чудна слава ще пожнем!" ("Песен на българския орач през 1885 г") - "Сливница". Струва ми се, че в тази заслужаваща специално изследване контаминация-подмяна на "мирния" с "милитаристичния" език и обратно стабилното, несменяемото ценностно ядро е все войната и воинското. Мисленето в тяхната понятийност е толкова силно, че диктува разбирането на мира отново като "битка"; "сеенето" и "жъненето" добиват национални смисли, когато надмогнат мирната си ежедневност и се окажат способни да бележат героическата красота на масовото умиране; "харното зеле" може да бъде предмет на хвалба само когато "Сливниците" му заемат от ореола си, а селякът може да е прекрасен, ако има защо да го извайват от мрамор, т.е. когато е войник и победител, когато е жив Паметник на българската мощ24.

Щом говорим за твърде специфичните взаимоотношения между мирното и военното във Вазовата моделност на българското, не може да не ни заинтересува стихосбирката на поета, преживяваща най-страшния  погром на националната кауза.

 Дотук малко или много ставаше дума за това как при ословесяването на света концепциите могат да се справят-побеждават фактите. 1918-1919 г. е един от най-трудните моменти за страната ни - фактите като че ли установяват абсолютното си надмощие над концепциите. Точно това с болка и личен трагизъм признават първите текстове в "Не ще загине!". "Разгром на моя свят дочаках" е стих, бележещ не само Вазовата човешка и творческа драма; той обозначава и краха на старателно изработен, мащабен и валиден до момента идеологически сюжет-алгоритъм за осмисляне на националното битие като непресекващо изкачване напред и нагоре - от победа към победа, като доказващо идентичността между нашата представа за справедливост и божия промисъл за съдбините на света. Пред поредния текст на най-могъщия идеолог на българското стои почти неизпълнимата задача да концептуализира фактите така, че "в думите" да се надмогнат ясните, безспорните очевидности на погрома. И тази стихосбирка (за която мнозина смятат, че е най сполучила в избора на заглавие) прави единственото, което би могла да направи - бидейки Вазова и подчинявайки се именно на Вазовия тип идеологическо сюжетиране на българското - тя обещава нова война.

На предишни страници тук вече стана дума как художественото моделиране може да "смали" настоящето, да го направи поносимо и по-безболезнено, стеснявайки територията му, градейки особен свят, съставен като че ли единствено от минало и бъдеще. "Не ще загине!" за пореден път екстраполира националния живот отвъд границите на днешния ден, обещава пълноценното му сбъдване в победно и справедливо "утре". Настоящето-мир в стихосбирката е силно дискредитирано: "Мир ли? Мир ли е това? Не, семе/ за омрази и за нови хали,/ зъл предвестник на беди големи/ и главня, пожари що ще пали!// Мир? Не, мъст на злобата пияна,/ лют топор въз правдата свещена,/ кървав нож, забоден в жива рана,/ песен зверска, в ада съчинена!" ("Мир" - "Триумфът на насилието"). (Вазовата визия за мира-ад отново е белязана от знаци, които по-скоро свързваме със злото във войната, отколкото с "мирното" животуване - "главня - пожари - пали - мъст - злоба - топор - кървав нож - жива рана".) Възкръсва класическото метафорическо облекло на родното - в страдалчеството и в незаслуженото си поругание то отново е видяно като повтарящо Исус на разпятието, а веднъж "отключена", "започнала", аналогията автоматически ще му припише невъзможната, неподлежащата на сбъдване смърт, "победата" - такава, каквато е в познатия изход-финал на имитирания текст-образец. Но Вазовите стихове вричат "победа" на българското и в мисловна систематика, нямаща много общо с евангелския разказ: "Тоз мир на мъст - е мир на пясък сложен,/ висок градеж върху блатиста  почва:/ едва сглобен - да се тресе започва,/ тоз мир е  нов рат, малко поотложен;// този мир на победител мир не дава,/ този мир дойде след Пирова победа,/ полвина свят в страх лаврите си гледа,/ полвина свят гори да отмъщава... и в правдата-далечна или близка -/ тук своя празник тържество ще има.// О, рано-късно тоя ден ще блесне,/ аз виждам го в тъмата, той на път е,/ и тоз, що в гроб турихте, ще възкръсне,/ че божий съд е друг, не вашът съд е!" ("Кулата").

Наистина веднага след току що цитираното стихотворение, като финален за лирическата книга, се появява текстът "Да работим!", което само по себе си опровергава поне донякъде казаното по-горе за войната като ценност, еманация и шанс на българското и за мира-труд като "несъщинско", остойностено вторично (чрез войната и военното) негово битие или дори като унижение и злочестина за нацията. И все пак ще си позволя сигурно предубеден коментар на последния стих от "Да работим!". Във фразата "труд е наший Ноевий ковчег!" въвличането на популярната митологема е твърде симптоматично за дълбинната интерпретаторска установка на твореца спрямо войната и мира в българското живеене. Така или иначе, ковчегът на Ной е знак на временното, на отклонението от нормалността, на катастрофата, траеща между безкрайната протяжност на обикновения, естествения, некатастрофичния свят преди и след нея. И точно труда-мир, предполаган като ограничен във времето катаклизъм между нормалността на войните, Вазов обозначава с "Ноев ковчег" (да не обсъждаме периферния конотативен ореол около "ковчег", който, макар и потиснат поради смисловата несамостойност на лексемата, все пак съществува). Разминавайки се с конвенциите (сегашни) в мисленето на войната и мира, този стих рисува оцеляването на българското като проблематично именно в мира, който трябва да го пренесе-съхрани до поредното сбъдване на нови битки и нови фронтове, отвъд паузата на негероичността...

 

* * *

 

Опитахме се да видим в "Епопея на забравените" изчистена и концентрирана реализация на една национална идеология, "митологически" четяща (като всяка национална идеология) историческите факти25, валидизираща в българското културно пространство потребните за консолидирането, себеразбирането и себехаресването на етническия колектив версии за цялостния му непресекващ път от минало към бъдеще. Опитахме се да докажем универсалността, "тоталността" на Вазовата идеологическа постройка - в цикъла синхронно живеят и са все "истинни" сами по себе си диаметрално противоположни (в логиката, етиката и естетиката си) технологии за описване и аксиологизация на българското, което го превръща в мобилен, гъвкав, вездесъщ инструментариум-език, способен да "погълне" и обработи под диктата на конкретната социокултурна  необходимост всичко случило се от някога до някога с тази земя и народа й. Опитахме се да докажем изключителната жилавост, консервативност и мултиплицируемост на "Епопеята" като текст-идеология, търсейки управленческото присъствие на мисловността и езиковостта й във Вазови произведения, писани години след нея. Защо точно през войните тенденциозно-манипулативните стратегии за интерпретиране на ставащото, разгърнати в дванадесетте оди, се оказват толкова нужни и пълноценно работещи, отговарят отново Вазови текстове:

 

И кряскаме: равенство, правда, свобода!/ И махаме модно по стъгдите знаме,/ надрастохме ние на цял век народа,/ вселената цяла - отечество нам е... Ех, що ни е грижа,// че близо до нази човеци страдаят -/ за цял свят са нашите модни въздишки:/ нам трябва да кажем всичко до краят,/ каквото сме чели във чуждите книжки.

"Интернационалисти",

"Скитнишки песни"

 

"Отечество - що е? - Понятье диво/ на умове във мухала заспали./ Завет? - Как тая реч звучи фалшиво!/ Дълг? - Вятър, глупост - идеали.// Ний сме човеци века си надрасли./ Брат, чужденец за нас са безразлични./ Да чувстваме, мислим като вас ли?/ Не, предразсъдки нам са неприлични"// Тъй думаха до вчера... тез светоломци упорити.../ Но гръмна рат, ревна полето бранно.// И зърнахме ги лъвове станали -/ как биха се, как мряха в боя тамо/ за родина, за дълг, за идеали,/ като помнеха, че българи са само!// Отцовский дух, що тлеял им в душата -/ под пепел въглен жив - пламна, възкръсна/ и на утопийте дима разпръсна/ при първий зов на родината свята.

"При първий зов",

"Под гръма на победите"

 

Двата текста, писани по различно време, но идеално чуващи се един друг през  годините, които ги делят, са доста точно и твърде поучително описание на феномена на религиозната, географската и езиково-битовата колективност, наричан с различни имена - патриотизъм, идентификационен стереотип, етническа духовност, национално чувство за дълг и пр. За добро или за зло, отвъд четеното в "чуждите книжки", модерността, "на утопийте дима", порива по  индивидуалност очевидно съществува - неизкоренимо и неизтриваемо - нещо друго, възкръсващо в екстремни за групата моменти, правещо възможни нацията и държавността. Точно то намира перфeктния си изказ в огромна част от Вазовото творчество и го превръща в абсолютна необходимост за всички политически конкретизации на българската държавност. Благоев и Бакалов имат своите идейно-политически несъгласия с автора на "Под игото"; от стенографския запис на дебатите в Народното събрание по повод законопроекта за национално дарение на народния поет - 1920 г. - става ясно, че единствените яростни противници на въпросния законопроект са депутатите-комунисти26. Но сто години след рождението на писателя, през 1950 г., когато политическите им наследници вече не са в опозиция, а в ролята на управляващи, т.е. олицетворяващи държавността, те правят всичко възможно да обсебят енергията на Вазовите думи, да се съгласят с тях - след известен корективен коментар, да ги включат в речевия репертоар и на тази власт или, по-точно казано, да валидизират-прибавят своя политически език към фундамента на националния идеологически език, чийто най-чист, популярен и четивен отпечатък е Вазовото творчество27.

Непресекващата актуалност,  постоянната потребност от нови и нови реализации-повтори на формулирания от "Епопеята" идеологически макет на българското диктува патоса на Георги-Бакаловото изказване от 1936 г.: "Ако разлистим българската история и след възпятата в "Епопеята" епоха, ще видим немалко страници, изпълнени с героизъм и заслужаващи да бъдат увековечени чрез поезията. Де е тази нова епопея? Де са поетите, които ще я напишат?" Разбира се, че в реторическата безответност на последния въпрос прозира високото признание за смисъла и стойността на Вазовото дело, признание, което е функционално тъждествено на упрека към немощните му наследници в литературата ни. Но има и още нещо: излиза, че май само за текста, който все още пишем, е очевидно повтарянето-продължаване на "Епопеята" още в границите на самото Вазово творчество - така или иначе Бакалов гледа на цикъла като на неповторен и непродължен...

И все пак твърдението, че Вазов доста често се опитва да пише - отново и отново - "Епопея на забравените", не е безоснователно. Като репетиция за създаването й (и в структурно, и в идеологическо отношение) може да се разглежда "Бунтът" ("Тъгите на България"); нейната наличност-императив диктува появата на "Легенди при Царевец" (1910 г.); репродуцирането на възловите й концепти произвежда военната лирика на поета; стихотворение като "Радостта на сенките" ("Песни за Македония") по неин образец събира в единно пантеонно времепространство "полковник Янков", Борис Сарафов, Гоце Делчев, братя Миладинови, "хилядите македонски мъченици", Самуил, Михаил Шишман, Паисий. Но въпреки възможността ("доказана" от изброените заглавия) да гледаме на "Епопеята" като на повторена-продължена от други Вазови текстове, безспорно е,  че за българското съзнание тя е единствено, уникално,  самотно неповторимо и неповторено произведение. Защо имитиращите я, репродуциращите я текстове не успяват да постигнат нейния културен статус, нейните значения за нацията-читател? Отговорът "Защото тя е оригиналът, а те - копията, тя е Първа, а другите - случващи се след това" е твърде очевиден, за да се обсъжда изобщо.

Предговорът към "Легенди при Царевец" съвсем откровено сочи амбицията на текста отново да сбъдне творческата мотивация, постиженията, смислите и цен-ността на "Епопеята". Реторическата жестовост на предварителните думи отново залага на упрека към забравящите и незнаещите и вменява вини (т.е. повтаря-инсценира особените взаимоотношения Поет - Народ, знаещ-обвиняващ и незнаещи-виновни, които са част от техниките на автоаксиологизация, практикувани от цикъла). Отново познаването на миналото се тълкува като източник на здраво национално чувство и като гаранция за бъдещето на страната. Отново постигането на историята е видяно като цел и оправдание на текста (тук Вазов дори се отказва от "аисторичния" нехронологичен принцип за композиране на "Епопеята": "За последователност и целност на впечатлението, стихотворенията съм поместил... не по реда на написването им,... а по исторически ред").

Но годината е 1910 - най-грубо и откровено казано, "все още не сме във война", не съществува остър групов усет за застрашеност на колективното битие, който да диктува необходимостта от "преговор" на националния идеологемен репертоар. С други думи, липсва онова съвпадение-пресичане между представите на текста за потребностите, които обслужва, които налагат появата му, и реалните социокултурни дадености в страната. Подобно разминаване донякъде би могло да обясни факта, че, въпреки желанието на автора си, "Легендите" не се превръщат във функционален  и ценностен двойник на "Епопеята". И още нещо - предговорът признава, че поемите и баладите не са само плод на ангажимент към народ, история, глобално национално живеене, а са и аргумент в донякъде личен, по същество естетически спор с творчески каузи, различни от тези на Вазов. А текст, който обяснява как и каква поезия трябва да се пише, не може да се възприема като "равен" на произведението, което постулира що е българското (макар и в "предмета" си почти да съвпада с него).

По времето на създаването си военната лирика на Вазов е много популярна, отговаряща напълно адекватно на редица културно-исторически поръчки на момента. Днес огромната част от нея не се чете и не се знае (това не се дължи само и просто на неприсъствието й в учебните програми поради политически забрани-негации спрямо шовинизма й). "Епопея на забравените", макар че отдавна се възприема в реален социокултурен контекст, имащ малко общо с този,  който я поражда, неприличащ нему, все още е важен за националната аудитория текст. Струва ми се, че въпреки идеологическите и езиковите съвпадения между цикъла и лириката от фронтовите години, между тях съществува същностно несъвпадение, което предрешава различието в трайността на присъствието им в българската "жива" текстовост и в значимостта им за колективното културно съзнание.

Говорейки за Април 1876, Вазов твърди: "... тоя топ [черешовият] - това е цяла епопея от детинството и героизма на нашия народ". Тук (все още) "детинство" се изговаря с известна оценъчна двойственост (тя поне би могла да се подозира); като имаме пред вид какво точно мисли за въстанието Вазов, бихме могли да дочуем във квалификацията "детинство" не само възторг, похвала, възхищение. С други думи двойката "детинство - героизъм" поне донякъде се гради на принципа на аксиологическия контраст, събира ценностно противоположното. Но например в описването на същия този народ като "Херкул по ръст и сила,/ дете по кротостта" ("Българската доброта" - "Песни за Македония") между "детинското" и "геройското" вече не съществува никакъв ценностен дисонанс. Не че във военните си стихосбирки Вазов не е пристрастен към поетиката на контраста, но от нея като че ли е останала само "външността", привидно подобното й, повърхностното й имитиране. Да, наистина в тези текстове българинът е и селяк, и войник, и великан, и дете, и гневен герой, хвърлящ се в атака "на нож", за да убива, и кротко-милосърден грижовник за ранения враг. Но етически и оценъчно тези уж-антоними са напълно равнозначни, непротиворечиви, тавтологии-наименования все на доброто и красивото...

Вече ставаше дума, че и "Епопеята" практикува ценностната синонимизация на противоположностите. Но заедно с това в нея своето живее и като наистина разсечено на наистина взаимоизключващи се, естетически, нравствено и стойностно обратни едни спрямо други сегменти. И ако "напълно" идеалният, монолитно прекрасният - без пукнатини и тъмни страни - образ на българското, правен от военните лирически книги на Вазов, се оказва с (малко или повече) преходна културна валидност, причиняващата и болка версия на своето от "Епопеята", твърдяща, че то е срам и слава, предателство и героика, подлост и жертвоготовност, животински робски страх и порив по свобода, позор и гордост, се сбъдва като непрестанно потребна на нацията28.

В един от най-горчивите Ботеви текстове за самотността на човека се говори за пиянството, забравянето, незнанието, позора, славата. Точно тези думи са семантически и структурно "ядрени" понятия във Вазовия образ на националното минало и на обвързаността между вчерашно и днешно в българското съществуване. Разликите в начините, по които те значат в "Епопеята" и във "В механата", очертават несъвпаденията и общите места в двата - Ботевия и Вазовия - модела на родното: еднакво незаменимо-потребни за самосъзнанието и себеразбирането на етническия колектив, донякъде познаващи се взаимно, но в някакви свои измерения и несъгласяващи се един с друг. Ботевското "пиянство" пребивава в семантическа територия, в която редът от синоними на тази дума започва с "робство". Езикът на "Епопеята" знае за възможната българска смислова тъждественост на двете понятия: "Народът бе мирен и почти засмян,/ сред робството тежко ходеше пиян,/ защото теглото - и то е пиянство..." ("Каблешков"). (Натрапчивата за Ботевото изричане на игото обвързаност между знаците на трапезата, на празника, на веселието в изяждането и изпиването от една страна и от друга -  на скотското, на робското, се случва отново у Вазов: "... защото теглото - и то е пиянство/ и прави по-мило злото окаянство,/ и разумът мъти на простий народ,/ и държи го в дрямка, и прави го скот./ Той ядеше, пийше, жнеше по Петровден,/ срещаше Великден, чакаше Гергьовден,/ по Коледа весел колеше прасето.../а мъките бяха страшни под небето!".) Но в "Епопеята" "пиянство" може да прозвучи и по начин, дистанцирано коментиращ "отвън" ботевското изобщо (току-що казаното изобщо не твърди, че Вазовият текст знае това). За да изрече "че равни сме всички в големия час", Левски от одата преди това трябва да е постулирал, "че страхът е подлост, гордостта - пиянство". Точно от гордостта и мъката на изключителния, на не-равния с другите е пиян лирическият човек в Ботевото стихотворение. Тази реч - отпреди 1876 г. - не познава сложната история на метафориките около "пиянство", която изживява Вазовото говорене за личността, групата и революцията. Според него "лошото" пиянство на стадото, на робите и "лошото" пиянство на гордия в това национално живеене (и в този език-идеология) чудодейно могат да се слеят-преродят в нещо, нямащо като етика и естетика нищо общо (като че ли) с тях, могат да се превърнат в "пиянството на един народ".

Противостоенето "аз - вие", конципиращо сърцевината на посланията във "В механата", е изнесено в предварителните, реторически премълчаните основания-мотивации-обвинения на "Епопеята" (Поетът помни и знае "забравените" от вас). В същинския текст на цикъла "ние" слива в мисловно-емоционална и ценностна заедност говорещ и слушащи, припомнящ и припомнящи си, това "ние" не прилича на иронически-неистинското "ние" в "ний сме всинца с чаши в ръка", разобличено като несъщинско от "...глупци, вий...а вий, вий сте идиоти". От самотното знание, от самотната памет се отказва (уж) азът у Ботев, за да попадне някъде, където няма "мило, драго", където между своето и чуждото не съществуват разлики ("... на пук врагу,/ на пук и вам, патриоти!"). Колективно знание, групова памет, в която остро е изрязан ликът на родния и на другия, на мъченика и на отстъпника, търси "Епопеята", за да бъде "милото" и "драгото" едно и също за всеки българин.

У Ботев лозунгът на националната революция "Свобода или смърт" е многозначително променен в "Свобода и смърт". В неговата версия на синтагмата не може да се избира - свободата и смъртта се случват заедно, едновременно. Сигурно защото "позор" и "слава" в това мислене се сглобяват единствено алтернативно - като "позор или слава". Ако избереш славата, тогава автоматически свободата значи смърт и смъртта значи свобода. Един народ обаче трябва да бъде; той няма как да е самоубийствено равен на своя Ботев. В автоописателния език на оцелелите "слава" би могло да присъства само чрез идеологизирания отказ от алтернативното "позор или слава" (ако "слава" и "смърт" са по ботевски синонимични, ако "позор или слава" е единствено "вярната" формула на битието, на живите винаги ще им се пада да са позорни). Вазов изработва парадоксалния и ефикасен начин оцелелите да осмислят себе си като "славни" - ще го направят, приемайки и кръста на позора. Необикновеният в доброто и необиковеният в злото могат да се изговорят като принадлежащи или на славата, или на позора. За да постигне ръста си, българското трябва да признае и двамата за свои синове, да помни упорито и Левски, и Кръстьо.

От Ботевото "позор или слава" до Вазовото "позор и слава" се простира дълъг път - пътят, разделящ и свързващ героя и обикновените, загиналия в бой и живите, идеологията на изключителния и идеологията на нацията. 

 

1993 г.

 

 


12 За идеологическата обвързаност между "Епопея на забравените" и Вазовата военна лирика говорят Кьосев, А. Исторически факти, национална идеология и национална литература... - Пламък, 1990, №5., с. 156; Хранова, А. Тривиалното в уникална позиция... - Литературна мисъл, 1991, №3., с. 80-82. горе

13 Повтарянето във Вазовата военна лирика на представителни за цикъла знаци (разноредови в йерархическата организираност на текста) като "епопея" и "България цяла сега нази гледа" се изследва от Хранова, А. Цит. съч., с. 80-81. горе

14 Специфичната "тъждественост" между "история" и "легенда", по-стигана в цикъла, води до любопитно противоречие в метатексто-вите версии на "Епопеята", заслужаващо специално изследване. Тук без коментар само ще цитираме две заглавия на текстове, интерпретиращи все одата "Левски" - "Поема-документ" (Мечев, К. - Турист, 1987, №4.) и "Одата като легенда" (Панов, А. - Литературна мисъл, 1989, №8.) горе

15 Ако синтагмата в "Опълченците..." звучи с такава внушителност поради това, че не е "преведена", "обяснена", съдържателно конкре-тизирана, в "Пролог" ("Сливница") "България цяла" гради семантичес-кия си обем и могъщата си въздейственост чрез многословната изброителност, представяща родината като грамадност, като понятийна необгледност, като свръхобилие-"непреброимост" на съставя-щите я смисли: "Тогава България цяла,/ България на Крума, горския юнак,/ и на Симеона, и на цял рояк/ борци венценосни, и на Самуила,/ левент македонски - отчаяна сила;/ на Бенковски, Левски - нашия светец,/ на Ботева, паднал в борбата певец,/ България - майка на толкоз героя,/ България цяла с исторьята своя,/ със свойте преданья, ядове, беди,/ стоманени мишци, бронзови гърди/ и сила пет века в мъки калена,/ със своята вяра, мисъл вдъхновена -/ въстана ужас-на..." горе

16 Тук лириката обяснява защо "македонско" и "българско" са едно и също - сливат ги в неразчленимост общото "минало страдално", "ед-наква кръв, език, съдба, и дух..." На фона на този стремеж да се до-казва по правилата на логиката, историята и морала несъмнената истинност на националната теза, твърде интересно изглежда текст като "Резоните на историята и на правото" ("Италия"): тук в ролята на аргументиращия принадлежността на Македония към собствената му родина е "учений елин" и, въпреки иронично-снизхо-дителната интонираност на текста, не може да не забележим то-ва, което той (текстът) не забелязва. Доказателствената програма на Другия изцяло съвпада с "нашата" (такава, каквато я практикува Вазовата лирика) - и в нея основното, на което се залага, е общото минало. Само че когато тази аргументация е "тяхна", тя не важи (когато е наша - "брои се") и срещу нея, срещу "резоните на история-та" се противопоставят "резоните на правото" - българският глас в текста не спори, не доказва. Той просто знае и твърди, че въпреки всичко и отвъд всякакви обяснителни стратегии просто "Македония е наша!" и това е. горе

17 Последните три стиха ми се виждат интересни във връзка с по-горе казаното за визионерската природа на Вазовото художествено преживяване на миналия исторически ден, тълкуващо себе си като будеща и страх среща-видение с рояк величествени призраци. Сигурно не е случайно, че "Епопеята" често представя и лирическите пер-сонажи също "виждащи" (едва ли не халюцинаторно) вече или още не-съществуващото. горе

18 Както е видно от цитатите, в цикъла "простото" по-често е по-ложително конотирано. горе

19 "Простото" като квалификация в автонегативистичните зони на националната самоописателност не занимава този текст. За спо-собността на "простото" да значи и "добро", и "лошо" в Паисиевата "История..." виж Ганчева, Б. "Род", "българи", "народ" в "История славянобългарска". ПУ "Паисий Хилендарски", Научни трудове, т. 29, кн. 1., 1991 - Филологии, с. 339. горе

20 За значенията, които Вазовото художествено мислене вписва в "луд", "лудост" виж Цанева, М. За три ключови думи в поетичния език на Вазов. - В: Автори, творби, проблеми. С., 1990, с. 234-243. горе

21 В разказа си "Война въз един одър" Вазов иронизира "изкуството", което говори наивности и неистини, пресъздавайки военния сблъсък преди всичко като ръкопашен бой (става дума за театрално представление, "показващо" Сръбско-българската война). Но лириката на Патриарха заедно с неговите герои-театрали отказва да знае за войната като висок техницизъм и образованост, сложна наука, из-куство - от тази поезия никой никога не би разбрал например, че ар-мията ни навремето разполага с добри стратези, че българите използват първи в света авиацията в бой и пр. Защо това славно "първи" се оказва ненужно на Вазовия образ на войната е въпрос, който изисква по-обемен коментар, за какъвто тук няма време и място. горе

22 Смятам, че един от най-адекватните прочити на Вазовата воен-на лирика може да се открие у Минков, Ц. Иван Вазов, Поезия, твор-чество, живот. С., б.г., с. 73-83. горе

23 В "Негостолюбиво село" (1901 г.) българското като "африканско" се доказва най-вече от антропологическите дадености на шопите, да не говорим, че доброжелателният към селяците на повърхността си разказ всъщност превежда в сюжет неласкава към "третото лице" в нея паремия: "Напсувай го - да те разбере". Текст като "От оралото до урата" (1899) лансира доста дискриминационна, предубедено "гражданска" теза за българските проблеми - според нея те без друго произтичат от изхайтилите се селяни, които вече не искат да орат. Евентуалната реплика на съдения към съдещия го: "Ами ти що не ореш?" - се окачествява единствено като доказателство за това, че позволилият си питането е вече "безполезен и развален". Селото и хората му като гротескно ужасни и смешни се случват и в "Кандидат за "хамама" (1883 г.) горе

24 Тезите, според които "военното", "фронтовото", "баталното" правят важен сегмент от езика на социалистическата културна формация и това я доказва като "лоша", подлежат на корекции. Присъствието на кръвопролитно-конфронтационното в нейния го-вор не отрича, а наследява или продължава, или подкрепя традицио-нен национално-идеологичен речников репертоар. горе

25 За "митологията" и "митологическото" в цикъла виж Мутафчиева, В. За българската национална митология. - Септември, 1981, №11., с. 177-187.; Стоянова, Л. "Епопея на забравените" като национална ми-тология. Пламък, 1992, №9-10., 139-144. горе

26 Въпросният стенографски запис е изключително интересен документ - не става дума само за депутатските напомняния кой точно е правил прогермански митинги в страната преди войната, а и на-пример за изявлението на говорещия "анти-Вазов" от страна на комунистите,  който твърди, че те, комунистите, се борят за въз-тържествуването на Ницшевия идеал за свръхчовека, поради което не одобряват Вазов (какво ли би рекъл П. П. Славейков). Някои от де-путатите са смутени от необходимостта Народното събрание да приеме закон, с който Патриархът става Народен поет, но това, разбира се, не повлиява на Царския подпис върху Указ №73, окончателно валидизиращ титлата. горе

27 Появилият се през 1950 г. внушителен масив от текстове, кодифи-циращи правилния прочит на Вазовото творчество, е достоен обект за самостоятелно проучване. горе

28 Точно единството на противоположностите, съвместяването на несъвместимото в образа на българското такъв, какъвто го гради "Епопеята", изследват две от най-продуктивните при четенето-разбиране на цикъла интерпретации, на които и тук написаното е силно задължено: Коларов, Р. Между мрака и светлината. - Творби и проблеми. С., 1979, с. 227-252.; Георгиев, Н. От Хилендар до Шипка... - В: Анализационни наблюдения. Шумен, 1993, с. 42-71.

горе

 


напред горе назад Обратно към: [Идеологът на нацията. Думи за Вазов][Инна Пелева][СЛОВОТО]

© 1994 Инна Пелева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух